Легенди на българите, а не на славяните, е "Веда Словена"!

                  През 1874 г. (том първи) и през 1881 г. (том втори) последователно в Белград и в Санкт-Петербург са издадени народните песни на българите, които изповядват исляма (помаците).

     

    Оттогава, т. е. повече от 130 г., около този фолклорен материал, обхващаш 23 809 стиха, се води спор дали е автентичен или фалшификат.

    Едва през 1997 г., за първи път след 120 г., песните са преиздадени в София. Фактически това е първото им българско издание. Известни са като „Веда словена” (заглавието им дава Веркович). При подготовката за изданието от 1997 г., на основата на езиковедската диалектология, бе посочено, че изворовият материал, е от поне три български диалекта, което обезсмисля основното обвинение, че песните, обхващащи два тома от по над 500 страници, са авторско дело на един човек: злощастно оклеветеният възрожденски учител и книжовник Иван Гологанов (1839 - 1895 г.).

    Босненският сърбин Стефан Веркович (1827 - 1893) възлага на учителят от Валовища (дн. гр. Сидерокастрон, в Гърция) Гологанов, срещу скромно заплащане, да издирва и записва народни песни.

    По онова време същото правят и братя Миладинови, които благодарение на своя меценат – Штросмайер, издават през 1861 г. в Загреб „Български народни песни”. 

    Книгата е посветена на Йосипа Юрия Штросмайер „епископ босански или дяковачки и сремски, узпрестолник на негова светост апостолическия управител на белградската и смедеревската епископия, римски граф, на негово царско кралско величество действителни тайни съветник...”. И т. н.

    Стефан Веркович пък е бивш францискански монах, който от 1850 г. се установява в Македония и работи за сръбското правителство. В този регион населението е предимно българско и Веркович постепенно става част от онези възрожденски книжовници, които имат интелектуален принос преди Освобождението на България (1878 г.). След това Веркович живее в София и се ползва с опекунството на премиера Стефан Стамболов.

    Аз няма да навлизам в дебата, който се води сто и тридесет години. Само ще констатирам, че темата на дебата: „е ли е или не е” фалшификат „Веда Словена”, е тема, която тотално подменя през годините изследването на съдържанието на „Веда Словена”. Колкото и парадоксално да звучи, но 130 години фолклорното съдържание не е интерпретирано, а единствено се доказва е ли то фалшификат или не е! Фолклорното съдържание е народни песни на помаците, а дебатът, който водят учените, е доколко това са ведически стихове на някаква славянска митология. Стара, колкото - забележете - санскритските веди! Пълен абсурд! Помашките легендарни песни стават заложници (а и до днес са) на една безумна историческа идея на пан-славизмът, с която на един етнос „склавини” (славяни), упоменат в историческите извори за първи път през VІ в. от н. е., се вменява „удревление” (старина), която да го направи древен (даже със свой митологичен корпус), колкото са ... санскритските веди.

    Българската позивистична фолклористика пък, в лицето на Ив. Шишманов и особено в „догмите” (наречени „методология”), които очертава М. Арнаудов, е издигнала идеята, че българският фолклор не може да съхранява памет преди ХІV в. (превземането на Второто българско царство през 1393 г. от османците).

    Арнаудов е готов да нарече „фалшификатори” не само Веркович и Гологанов, но и книжовници като Г. С. Раковски, Димитър Маринов, Кузман Шапкарев... Дори го прави, което е „тъмната страна” от лицето на този заслужил български учен.

    Човек се чуди къде точно е причината? Коя „методология” ползва този немски възпитаник, че вменява на книжовници като Раковски, Гологанов, Маринов... ролята на книжовна мафия, която е сякаш някакъв културно-исторически клан, с призива си за... „жива старина”?

    Песните за Крали Марко били изключение. Когато Кузман Шапкарев изкарва песни за цар Иван Шишман, Арнаудов му размахва пръст, че фалшифицира. Изобщо позивистичната фолклористика в следосвобожденска и в социалистическа България, на основата на своята сравнителна методология, си присвоява априорното право да е инстанция, която верифицира що е истина и що е мистификация (?).

    Това е основната причина българите да не знаят и досега кой е Георги С. Раковски. 

    Историческата памет за Раковски е шизофренична. Ив. Шишманов пише студия „Раковски като политик”. Това е разрешено и българинът познава революционера Г. С. Раковски. Но историкът и фолклористът Раковски е табу. Книгите му не се преиздават, особено онези, които засягат проблемът „Жива старина”. Между хуманитаристите днес „този Раковски” също е табу. Е, вече не е наричан „фантазьор” (Иречек), но си остава „научна догма”, че в тази своя дейност (за разлика от революционната) Раковски нещо се е объркал.

    Веркович пък е най-силния пример, чрез издаването на „Веда Словена” (1874, 1881), как хипотезите на Раковски за „Жива старина” (1859 г.), не са абстрактни постулати, а най-неочаквано са подкрепени от теренни проучвания сред помаците.

    Според Арнаудов обаче в това няма някакъв сложен фолклорен проблем, който трябва да бъде специфично проучен, а съзнателен заговор. Конспирация, която субективно предприел и гениално осъществил един учител, Иван Гологанов!

    Както знаем Веркович издава първият сборник песни през 1874 г. с гръмското название „Веда Славена” и с претенцията, че това са песни от „предисторично и предхристиянско доба”. В предговорът на вторият сборник (1881 г.) той се надява някой славист да проучи дали песните, които Гологанов е събрал, са от „докириловскаго времени или еще более старинной эпохи” (VІІ стр.).

    Очевидно, в мечтите си Веркович се е надявал, че е открил толкова старинен източник, колкото индийските веди. 

    Това му изиграва лоша шега.

    Да допуснем, че Веркович няма критичен поглед за времевостта, която експлицират събраните от Гологанов песни. Това обаче, въобще не омаловажава труда и на двамата, които добросъвестно изваждат на бял свят онова, което помаците съхраняват като фолклорна памет. 

    В нея има значим исторически, а не доисторически момент. 

    Той е отпреди ХІV в. Позивистичната фолклористика обаче, както вече посочихме, априори смята, че народната песенна култура не може да съдържа историческа памет, макар и в стилизиран вид, отпреди ХІV в. Така, единствено на методологично основание, песенният материал на Гологанов и Веркович, е отстранен и фактически е оставен извън всякакво внимание и проучване. До 1997 г. даже не е преиздаден. Гологанов е обвинен, че сам е съчинил над 20 000 стиха! Това обаче е още по-абсурдно, понеже вменява, че учителят Гологанов би трябвало да е в историята на българската литература, един от най-оригиналните писатели.

    Друга причина за тоталното забвение на народно-песенния материал във „Веда Словена”, е трудността да бъде... разбран.

    Не като съдържание, а като културен феномен. 

    Там постоянно се пее, че обредите и ритуалите са се поддържали през вековете, понеже „народната памет”, която е двигател на сказа у певците, се е съобразявала с някакви книги. За позивистичната фолклорна наука, това е труден за разбиране момент, понеже ревизира концесията, че песенния фолклорен материал произхожда единствено от неписмен източник, от устната памет. Такава е базата на теоретико-хердеровите постулати.

    Но нашите учени би трябвало да знаят, че средновековна България, е изключение в Европа до ХV в. със своето „трето писмо”, кирилицата...

    Не може коя и да е методология да затрие реалността. Сто и тридесет години помашкият фолклор е дискурсивна реалност. Този културен феномен трябва да бъде обяснен, а не... обвинен!

    Един от защитниците на автентичността на народните песни във „Веда Словена” е литературният критик Кръстьо Куюмджиев, който в книгата си „Словото - творец” (С., 1989, с. 63 - 114) написва специална студия „Милион въпроси”. 

    Има и други адепти на автентичността, но ние тук ще се спрем единствено на Куюмджиев. Той обръща внимание на следният факт: „Приказките, записани от Гологанов, са истински и неподправени и представляват голям принос в славянския фолклор. Защо? Защото са издадени от Чешката академия на науките през 1932 г. под редакцията на П. Лавров и И. Поливка. Това вече е щемпел за автентичност. А защо „мошеникът” Гологанов песните съчинява, а приказките добросъвестно записва от народа, това умът (...) не може да го побере” (с. 96).

    Куюмджиев се заема да проследи как се заражда теорията на Шишманов и Арнаудов за това, че „Веда Словена” е фалшификат и я преразказва в пародиен стил:

    „Да се върнем отново на логиката на Ив. Шишманов и М. Арнаудов. Екзалтираният антиквар Ст. Веркович тръгва на лов за доисторически песни. Той направо знае какво иска и го заявява открито. Поради тая причина учените го изключват като фалшификатор. Случаят го среща с крушевския даскал Иван Гологанов, който се наема да му помага при търсене на песните срещу заплащане. Хитрият даскал вижда колко е наивен Веркович и започва да фабрикува народни песни. В скоро време се трупат цели грамади от ръкописи. Наивният Веркович изпраща по един екземпляр на Янко Шафарик в Белград и наивният Шафарик се връзва и той. За тия песни започва да се говори в учения свят. Френското министерство на просветата изпраща Албер Дюмон в Белград да провери песните. Наивният Дюмон също се връзва и изпраща възторжен доклад до министерството. По това време става френско-пруската война и едва след нейното завършване министерството, страхувайки се все пак от мистификации, наново изпраща човек да се увери на място как стоят нещата. Август Дозон пристига в Серес и се среща с Веркович. Запознава се със сбирката и със самия Гологанов. Гологанов му довежда певец, който му изпял ведическа песен. Наивният Дозон и той пада в капана. Изпраща доклад, в който поставя песните извън всяко съмнение. „Загубеният даскал” вече върти на пръста си цяла редица от наивници и ахмаци, кой от кой по учен, ама на, будали.

    През 1874 г. първият том от сборника на Веркович излиза в Белград. Ученият свят вече може да се запознае с част от сбирката. Но ученият свят се оказва и той наивен. Наивният поляк Ал. Ходько пише възторжено за откритието на Веркович. Гологанов разбира, че работата става дебела и всеки момент може да го разобличат. Но продължава да съчинява все нови и нови песни, той е просто неизтощим, фантазията му се оказва бездънна и купищата с ръкописи нарастват застрашително.

    Най-после един трезв глас. В реферат, изнесен в Чешката академия на науките, Йозеф Иречек „разобличава” Раковски, Милоевич и Веркович - във фалшификация на народното творчество. Видяхме, че цялата му аргументация се състои във въпроса - как е възможно това? Но Луи Леже веднага го превежда на френски и пише статия срещу Веркович, в която заявява, че тия на него не му минават, виждал е и други мистификации, не се безпокойте, виждал е.

    Но тия трезви гласове не правят никакво впечатление на ученият свят. Продължават да пишат за „Веда Словена” солидни учени - Вс. Милер, Л. Гайтлер, Филгиер, Л.Подхорски от Клаузенбургският университет, който вижда във „Веда Словена” паметници от каменния век, а проф. Хуго Мелзл смята, че в песента за Вълкана има реминисценции от преданието за потопа.     Тук вече иначе сдържаният Шишманов не може да скрие иронията си. А е толкова ясно, че в тая песен се съдържа именно спомен за някаква планетарна катастрофа.

    Не стига това, но още един наивник. Професорът от Казанския университет В. Качановски се надига от далечна Русия и пристига внезапно на 27 декември 1883 г. при Гологанов в Крушево, където записва от местни хора песни, и се уверява, че наистина „Веда Словена” е съставена от песни, които се пеят от народа. Как е успял хитрият Гологанов да преметне и тоя наивник, не се знае, но фактът си остава факт.

    Наистина събират се много наивници! Тоя демоничен даскал ги разиграва като маймуни и тайно им се смее. Как си го обясняват това скептичните Шишманов и Арнаудов? Обясненията за сполучливите анкети на Дозон, Качановски и в. „Новини” са направо смехотворни. Едното е, че Гологанов специално „мущрувал” срещу малко възнаграждение отделни помаци и ги е карал да пеят, когато дойдат учените. А за анкетата на в. „Новини” ни се дава следното обяснение: певецът Димо Ташков от с. Скребатно си е преписал песента за Юрфен юнак от „Веда Словена”. Но тъй като той я пеел през 1869 г., т. е. пет години преди да е излязло Белградското издание, то остава предположението, че я е преписал от Московското издание на песента за Орфей от 1867 г. Да предположим, че тая научна фантасмагория е самата истина, какво ли не става по тоя свят, едно научно издание може да попадне в с. Скребатно, грамотният Димо Ташков я харесва, преписва я и започва да я пее като народна песен. Добре, но „загубеният даскал” (Гологанов - б. м.) няма хабер от стихотворна стъпка, от метрика, песните които пише, нямат никакъв размер. Това го твърди М. Арнаудов през страница в своя труд и няма как да не се съгласим с неговото твърдение. Остава да се запитаме - как тия „мущрувани” помаци са пеели песните на Гологанов? Като оперни арии, речетатив? Нали, за да се пее една песен, е необходим точно определен размер! Ако Гологанов знаеше размера на песните, той нямаше да ги записва така неграмотно. А певците, които са пеели пред Дозон и Качановски, са знаели размера на песните.

    Какво излиза? Излиза, че анкетите на Дозон, на Качановски и в. „Новини” са дали положителни резултати, но Шишманов и Арнаудов не могат да повярват на тоя факт, защото противоречи на техните теории.” (с. 91, 92, 93).

    Ето по този начин през 1989 г. Кръстьо Куюмджиев е разказал как две книги с автентичен помашко-български фолклор са забравени за повече от цяло столетие от българската хуманитарна наука!

Готи и българи на Крим.

Готите, според историка от VІ в. Прокопий Кесарийски „в предишните времена те се наричали също скити“. Те живеели на запад от Меотида (Азовско море).

„На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена.“

Готите като бежанци се заселили в Тракия, а след това с Теодорих отишли в Италия. Причината за тази тяхна миграция, били българите.

Официозната българска историческа наука приема, че утигурите и кутригурите, упоменати от Прокопий, са българи.

Техният кимерийски произход, разказан от готите на Прокопий Кесарийски, е много важна легенда и вече е също предмет на сериозно проучване от българознанието?

От разказа на Прокопий става видно, че едва когато братята кимерийци Утигур и Кутригур се разделили и племената им се нарекли на техните имена, едва оттогава, те са станали и хуни. Тоест, името „хуни“, спрямо утигури и кутригури, е дотолкова общо, доколкото преди е било общо името „кимерийци“.

За Прокопий, „кимерийци“ и „хуни“ са общи имена. Разликата е обаче, че кимерийците са били под властта на „един цар“, а „хуните“ са общност от племена, т.е. имат различни водачи. Ето защо, Прокопий не се притеснява, че пише и за хуни-савири, без обаче да прехвърля и към тях кимерийската предистория на хуните-утигури и хуните-кутригури.

За Прокопий Кесарийски, хунския съюз от племена, е съставен в ядрото си от кимерийците: утигури и кутригури. Ето защо той дори пише, че ок. 377 г. готите на запад от Дон са нападнати от кимерийци. За ритора Прокопий това е още една война между кимерийци и скити-готи: „Кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите на римляните.“

През 548 г. при император Юстиниан І (527-565) дошли посланици готи от Крим, пише Прокопий, които публично казали, че идват за да искат епископ, понеже техният починал, но на "четири очи", поради страх да не каже някой на българите, препоръчали на императора, че ще е много полезно за Римската империя, ако всее вражда вътре в хуните, между утигурите и кутригурите.

„(ІV.4) Тези посланици заради страх от хуните-утигури публично говорили мъгляво за какво са дошли и нищо друго не казали пред императора, освен молбата за епископ, но при таен разговор, на четири очи, те споделили колко полезно би било за Римската империя, ако съседните до тях варвари са в постоянен раздор помежду си. А по какъв начин те са съседи с тях, ще разкажа сега: 

(ІV.5) В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място , имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море-бел.м.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити (…), значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци  гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божеството, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало (Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.), но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. м.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия. От една страна, те се сражавали заедно с римляните, били техни съюзници и получавали от императора, както и другите войници, ежегодна заплата, понеже носили званието „федерати“: така ги наричали с това латинско слово римляните, вероятно за да им покажат, че не са победени на война, а са сключили с тях договор, основан на известни условия. Тези именно условия, касаещи военните дела, на латински се наричат foedera, както вече казах в предишните си книги. От друга страна, част от тези готи воювали заедно с римляните и без горепосочените условия, докато не отишли в Италия под предводителството на Теодорих. Това е хода на събитията на готската история“

Теодерих Амал

 (Procopii Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 - 1963. Vol. 1 - 3.; Прокопий Кесарийски. Войната с готите, кн.ІV.4,5).

Американски професор: Хуно-българите на Атила не са от Средна Азия.

     Според сведението в „Исторически записки” на китайският   историк Съма Циен (145-86 г.пр.н.е.) през 214 г. пр. н. е. китайският пълководец Мън Тян успешно атакува в региона на Жълтата река и Ордос (на север от дн. Китай) вождът на Hsiong-nu (Хсионг-ну) Туман и го отблъсква на запад. Така Туман със своите орди нахлува в териториите на юеджи около пустинята Гоби.




Китайският историк Съма Циен
 

        Туман обаче не продължава на запад, а се връща да отмъщава на изток. След това е сменен като „шан“ (вожд) от сина си Моде (209-174 г.пр.н.е.), който се жени за китайска принцеса. След него на власт е Лаошан (174-161 г.пр.н.е.), който също води прокитайска политика.



            След това през І в. хсионг-ну са асимилирани от хсионг-пи.

           Хсионг-ну не са ходили по-западно от пустинята Гоби. Въпреки това и днес в някои параисторически хипотези се шири измислицата, че тези хсионг-ну имат нещо общо с европейските хуни (?). 

           Още през 1945 г. американският професор, историка Ото Хелфен, на базата на антропологични, етнографски и археологически данни посочи, че монглоидите хсионг-ну не са извършили „велико преселение“ на Запад и че европейските хуни нямат нищо общо със средно-азиатските представители на „жълтата раса“ Хсионг-ну.

books.google.bg/books

         Що се отнася до произхода на европейските хуни на Атила, американският историк повдигна още през 1973 г. хипотезата, че те произхождат от българите в Сарматия...

Прочети тук Х глава от книгата "Светът на хуните" на американския професор Ото Менхен-Хелфен, в която пише, че произходът на европейските хуни е от българите:
history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html

 

          (Образи и външен вид на хсионг-ну на китайски вази.)

ПОЧЕМУ нам незнакома история гуннов? Объективно.
bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/10/blog-post.html

Руски археолог отрича, че хуните произхождат от Средна Азия!
kirilmilchev.blogspot.com/2013/03/blog-post.html

Кимерийският произход на името на кан Крум.

         В компилативният волжко-български летопис от ХІІІ   в. „Барадж тарих” (част от свода „Джагфар тарих“) автора   Баба Худжей пише, че някога имало „държава на каф-булгарите и тя достигнала разцвет при цар Камир-Батир” 

 
 (Баба Худжей. Барадж тарих; В: Бахши Иман. Джагфар тарих, С., 2005, с. 17).



       

      Баба Худжей преписал това сведение от книгата на Абдула бну Башту ал-Хазари (така изписва името му Ибн Фадлан в началото на своите „Записки от Болгар“, 922 г.)  „Хазар тарих”.

Кой е този Камир-Батир?

Явно и самият Абдула през Х в. не е знаел, понеже му се е струвал толкова древен, че си е мислел дали не е самият библейски Юсуф [Йосиф](пак там, с. 17)?

Всъщност, Абдула ни е оставил спомен, известен ни и от един друг историк, Амиан Марцелин (Аммиан Марцеллин. История. Киев, 1908, с. 233), за цар Грумбат (359 г.).

Според Абдула, камирците (които той, подобно по-късният български историк от ХІХ в. Г. С. Раковски, е убеден, че са българи) редовно кръщавали момчета на името на „прамайката Камир-Аби” (Баба Худжей. Барадж тарих; В: Бахши Иман. Джагфар тарих, С., 2005, с. 17).

Това съобщение е много интересно, защото имена като Грумбат (ІV в.), Кормисош (VІІІ в.) и Крум (Х в.) го потвърждават, при това показват колко устойчива е тази традиция през вековете...

В компилативния сборник „Джагфар тарих“, който е съхранил много от древните волжко-български летописи от ХІІІ в., четем: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 17). Летописът свързва „Камир-Аби“ (Кумарби) с кимерийците, които били клон на синдийците.

Дали действително синдо-меотите са предци на кимерийците?

Кога и как синдо-меоти мигрират на юг от Кавказ, където в обкръжението на народи от хурито-урартската група възприемат култа към старото хуритско божество Кумарби? Нека посочим, че Кумарби е много старо божество, в Урарту се почита неговият син Тешуб, а спомен за Кумарби няма. Тоест, миграцията на синдо-меоти е очевидно много стара и фиксира период преди ІХ в. пр.н.е.


Kumarbi l'ancien (Sumer vers 3.200 avant J.C.)

Вероятно синдо-меотите около Азовско море и синтите-траки на Балканите, имат общ произход. Но явно този общ произход е отпреди ХІІ в. пр.н.е.

      Така се оформя следната картина: около ІХ в. пр.н.е. синдо-меоти мигрират на юг от Кавказ и попадат в обкръжението на народи и езици от хурито-урартската група.

По онова време хурито-урартската култура вече е оказала влияние над зараждащата се гръцка теогония и митология, и синдо-меотите около Синоп (заселен от кимерийци, според Херодот) попадат под култа на божеството Кумарби, което обитава хуритската митологична планина Хундури.

Дали наистина самоназванието на кимерийците (в науката все още се използва гръцкото външно име  Κιμμέριοι на този велик народ), което е Gamir (ra), води произхода си от теонима Кумарби, е въпрос, който изисква допълнително проучване.
...............................................

Виж още Грумбат и народа му. Кои са те?
bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/blog-post.html


...............................................

Г.С.Раковски. Българска старина. Букурещ, 1865, с. 200

Славянофоб ли е бил цар Иван Александър през ХІV в.?

През ХІV в. по заповед на цар Иван Александър хрониката на Симеон Метафраст от Х в. е преведена на български. Изглежда, именно по заповед на царя, навсякъде в гръцкия текст, където пише за „склави“ (славяни) и „Склавска земя“ (Славянска земя), българския преводач е бил задължен да маха думата "славяни" и да пише на нейно място „българи“ и „Българска земя“.

Това целенасочено славянофобство на преводача не е случайно, то демонстрира, че към ХІV в. славяните вече се разглеждат от преводача, явно по заповед на цар Иван Александър, като асимилирани от българите в българската държава.

     Симеон Метафраст (на гръцки: Συμεών Μεταφραστής) от втората половина   на Х век, наричан и Симеон Логотет, е византийски държавник (логотет), църковен писател-хронист, поет, историк и агиограф. Роден е в Константинопол, където и умира.

Симеон е известен като обновител на житийната литература, която метафразира (преразказва) и така много от неяснотите в старите жития са преобразени в нова, изящна и достъпна форма. Славата на Симеон като метафраст е толкова голяма и на преден план, че способностите му като историк са слабо познати.

Симеон Метафраст е автор на вселенска хроника, в която известията за българите започват от времето на император Константин  ІV  Погонат.

 Според Симеон Метафраст, българите превзели земите на юг от Дунав като се отделили от своеплеменните на север от Дунав и първоначално се заселили около Варна…

Сиреч, Аспаруховите българи се отделили от онези отвъд Дунав българи, както впрочем отдавна знаем от „Именникът на българските князе“…

Но това, което не знаехме е, че и през 680 г. териториите на северо-изток от Дунав са заселени от „своеплеменни“ на Аспаруховите българи и точно тази земя от Дунав до Днепър презвитер Константин нарича „България“ на анти-монофизитския събор в Константинопол през 681 г.

В Църковните протоколи на VІ Вселенски събор (860/861), четем за нападението на Аспарух и превземането на Мизия:

 "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки".

Тук привеждаме факсимиле от издаденият през 1905 г. в Петербург старобългарски превод от ХІV в. (по молдовски препис от ХVІІ в.) на историческата хроника от Х в. на Симеон Метафраст:

     
                    Използвана литература:

            Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. Историко-критическо изследване от В.Н.Златарски, София, 1908; (Отделен отпечатък от "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга ХХІV).

Манасиевата хроника: българите през 680 г. бяха "многочислени".

През ХІV в. български преводач се заема, по нареждане на цар Иван Александър (1331-1371), с трудната задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев).

     

 Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило.

          Ето най-важното сведение: „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).

             Шестият Вселенски събор е открит на 7 ноември 680 г. в Константинопол.

         Какво се знае за горната добавка на българския преводач? "Разположението на тази добавка в Cod.Vat.Slavo 2,fr.124r твърде интересно. Първата част от нея ("При Константин Брадати стана шестият вселенски събор") е на 7 и 8 ред отгоре надолу (на осмия ред започва обяснителна бележка-приписка на латински език). Следва миниатюра представяща същото събитие (Вж. Дуйчев. И. Миниатюрите на Манасиевата летопис. С., 1964, №45). Под миниатюрата е изписана останалата част от добавката..."(с. 234). Ето:

Как да разбираме този пасаж?

"...Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно”(Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144)".

       За да се разбере какво има предвид българския книжовник във връзка с   горния пасаж, е необходимо да се знаят и другите негови добавки към Манасиевата хроника. Така напр., когато Манасий пише за Новохудоносор и съобщава колко земи е превзел, българския преводач прави следната добавка: "От този Новохудоносор халдейското, асирийското, мидийското и вавилонското царство бяха едно" (с. 64).

Тоест, българския преводач, по отношение на пасажа, че "власи, и сърби, и прочия, всички са едно" има предвид, че са подчинени от българите...

„Annales Cavenses“ за Аспарух.

Средновековната хронология от гр. Кава де Тирени в Италия, известна като Кавски анали („Annales Cavenses“), е важен източник не само за историята на Южна Италия. Написана на латински език, хрониката съдържа сведения за периода от 569 г. до 1315 г. Съхранява се в манастира „Св. Троица“ в Кава де Тирени.

Annales Cavenses 

Anno: 2011

ISBN: 978-88-89190-84-5
Numero Collana: 9.
a cura di F. Delle Donne, pp. XLII, 94, 16 tavv.

Региона е заселен в краят на VІІ в. с много българи, предвождани от Алцек, който се обърнал към лангобардския крал Гримоалд (662-671), с молба да им даде свободни места за поселване в Италия. Гримоалд, според хрониста Павел Дякон, ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти територии около дн. гр. Неапол. В Кампания.

Вероятно и по тази причина, „Кавските анали“ проявяват интерес и към българската история. Хрониста датира 669 година,  когато „Константин, син на гореупоменатия Констант (…) през деветата година на неговото управление бил нападнат от българския народ, предвождан от царя им Аспарух. Те нахлули в тази земя на римляните, която сега се нарича България. Научавайки за станалото Константин излязъл против тях с голяма войска, но тя била обърната в бягство, а българите, преследвайки ги, заловили много от тях и стигнали до Константинопол. Така те започнали да се заселват по селата и крепостите. Тогава императора, принуден от тяхната сила, сключил мирен договор, обещавайки да плаща ежегоден данък.“

 Константин IV и свитата му, мозайка в базилика Сант Аполинаре ин Класе (Равена)