Българският владетел Заберган и съюза с Персия.

               В „Тайната история” Прокопий Кесарийски (VІ в.) разкрива: „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин- бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50).

 

        Юстиниан І в първата година на самостоятелното си управление над Римската империя през 527 г., изпраща посолство до хунската царица Воа (Малала), за да иска помощ от нея срещу хунските съюзници на персийският шах Кавад. 

            Вместо да бъде благодарен на Воа, която се справя с тези хунски съюзници на Персия, през 528 г. Юстиниан прави опит да наложи  свое протеже (хунският му кръщелник Грод) за хунски владетел в гр. Боспор. 

         По това време явно цар на хуните е Мугел (него някои летописци погрешно го бъркат като име с гепида Мунд, но въпреки това Енодий го нарича „българин”, а Йордан „родственик на Атила”).

              В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства длъжен да разграничава хуните на „кутригури и утигури” и си ги нарича само „хуни”.

           Това деление, е явно любимата тема на Юстиниан І пред сената (Агатий), където той изнасял велелепни речи как проникнал вътре между хуните и ги скарал и как си кореспондирал с утигура Сандилх, когото насърчавал да стане федерат и да атакува в гръб кутригурите, които нападали Византия. Не е ясно доколко сенаторите са вярвали на Юстиниан, че той е създал вътрешно-хунски коплот, но му ръкопляскали. А Агатий, на основата на сенатските протоколи, даже пише в своята история, че утигури и кутригури взаимно се избили и имената им изчезнали. 

                Менандър, който пише след Агатий, изобщо не смята така.

         По този повод в анти-юстиниановият трактат „Тайната история” Прокопий пише с отвращение: „(Юстиниан) свикваше без всякаква причина водачите на хуните и поради безумна щедрост им връчваше огромни суми, правейки това уж като залог за приятелство. Говореше се, че той правел това и по време на царуването на Юстин. А водачите, като отнасяха парите, изпращаха и други съуправници заедно със свитата им, та и те да могат да продадат мир на този, който безусловно искаше да го купи. И едни от тях се захванаха да заробват ромейската държава и от императора им бе заплатено не по-малко, отколкото на първите. А подир тях пък трети се втурваха да грабят измъчените ромеи и след плячката получаваха като награда за нападението императорската щедрост. Така, накратко казано, варварите един по един не пропускаха случая да обират и поред да изповличат всичко. И тъй, тия варвари имат многочислени водачи (пълководци-бел.ред.), та поради това непрекъснато се протакаше войната, причинена от необмисленото прахосничество на Юстиниан. И тя нямаше край, а непрекъснато обикаляше наоколо. Нито едно място, ни планина, ни пещера – въобще кътче от ромейската земя не остана неопустошено по това време, а много области бяха завладявани по пет пъти и повече. А пък какво претърпяхме от мидийци (чети: перси-бел.ред.), сарацини (араби-бел.ред.), славяни, анти и от другите варвари, аз съм описал в предишните си повествования. Но тук бе нужно да опиша това, което обещах в началото на книгата – да разкрия причината на събитията” (с. 50).

         Причината вече я цитирахме, хуните са били съюзници на персите, а Юстиниан се е опитал да промени тези отношения, според Прокопий.

           През 499 г. хунския цар, който към 484 г. окупирва Перия и се оженва за дъщерята на убития персийски цар Пероз (Йешу Стилит), става тъст на Кавад (сина на Пероз). Благодарение на Йешу Стилит знаем за първия династичен брак между хуни и перси, а за втория, освен него пишат също така Прокопий и Агатий. 

           Хунската царица Воа (Малала) е всъщност дъщерята на Пероз, тя е майка също така на съпругата на Кавад, който е неин брат (Прокопий упоменава, че Аспеведа е сестра на Кавад). 

        Воа (Аспеведа) е баба на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. Мугел (Малала, Агатий) по всяка вероятност е син на Воа и брат на майката на Хосрой. 

            Заберган и Хосрой пък са очевидно първи братовчеди.

         Ето защо Прокопий в „Тайната история” пише, че Теодора (жената на Юстиниан, ум. 548 г.) е била написала писмо до Заберган, с молба той да окаже влияние върху Хосрой да не напада Византия. Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го използвал пред войската, питайки може ли да се вярва на държава, ръководена от една жена.

         За съжаление, по-голямата част от историците никога не са свързвали Заберган от „Тайната история” на Прокопий с кутригурския владетел Заберган, защото не са дооценили съобщението на Прокопий, че „хуните са съюзници на персите”.

 

         Ето какво съдържало писмото на императрица Теодора до Заберган:

         „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.” (Прокопий, Тайната история, с.23) 

 

    В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.

                Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

            Менандър обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия. Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само ефимизъм на варвари. Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:

            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

            Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...

            Коя е била причината за тази клауза във византийско-персийския договор от 562 г. научаваме от хрониката на Теофан. Към 559 г. Теофан отбелязва, че

         „... беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ- бел. ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (л.м. 6054).

            В първото изречение има неправилен препис и учените не могат да реконструират правилно името на града (Безипол ?), но става пределно ясно кой и къде е този град, ако се има предвид второто изречение. Къде и кой град се казва Анастасиопол?

            Теофан е дал сведение за това (л.м. 6000):

            „...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.”

            Крепостта Дар се намира на изток от гр. Амида, в близост до персийската граница на Византия. Анастасий (491-518) извършва постройки в нея, но основното строителство, както пише Прокопий в „За сградите”, в Дар било извършено от Юстиниан, при когото Дар окончателно израства от крепост в голям град. Римският гарнизон в гр. Дар е имал за задача първи да посреща атаките на персите срещу Византия и така Дар поема ролята на фронтови град от Амида. Така става ясно какво точно казва Теофан.

            Хуните (войските на Заберган), които през 557 г. са атакували Тракия и окупирват Константинопол, през 559 г. изминават разстоянието от Дунав до Кавказ и атакуват на юг, като превземат Теодосиопол и Анастасиопол на византийско-персийската граница.

                Това съобщение ни напомня стари моменти от хунската история. През 395 г. хуните от Панония, през Кавказ атакуват на същото място около горен Ефрат и Тигър (Приск, Едеската хроника, Йешу Стилит)...

            "Тракийските хуни", които са кутригурите, през 559 г. са нямали проблем да преминат през земите на утигурите и през Кавказ, безпрепятствено чрез Персия, да атакуват и да превземат две от големите византийски крепости на изток Теодосиопол и Анастасиопол.

            През 562 г. Юстиниан сключва неизгоден 50 годишен договор за мир с Персия, чиято първа клауза е Персия да не пропуска свободно хуните през кавказките проходи (Прокопий също дава сведение, че те и оттам минавали, за да нападат Византия – бел.ред.) във византийски земи. 

              Единственият нерешен военен въпрос през живота на Юстиниан І, е този с хуните... Прокопий е бил прав, когато пише, че Юстиниан І още по времето на Юстин І (518-527) се е опитвал да подкупва хунски водачи.

            Да проследим нещата хронологично.

            Първото съобщение на Теофан за „така наречените българи” (л.м.5994), които нападат „Илирия и Тракия”, има аналог при събитията от 493 г. и 499 г. при Марселиан Комес.

                 След това Теофан разказва за атаката на персийския цар Кавад от 503 г. над Византия.

             Анастасий след края на конфликта с Кавад през 506 г. укрепва крепостта  Дар и я кръщава град  Анастасиопол.

               През 514-515 г. е бунтът на Виталиан в Тракия, Мизия и Добруджа. Теофан пише, че той наема „ много хуни и българи” (л.м.6006) и с тях превзема Анхиал (дн. Поморие) и Одисопол (дн. Варна). Стигнал в опустошението си „до самия Константинопол”... Явно във връзка с кулминацията през 515 г. на бунта на Виталиан, „хуните, наречени савири” (л.м. 6008), според Теофан, минали през Каспийската врата, нахлули в Армения и опустошили Кападокия, Галатия и Понт и „се установили досами Евхаити”. Това станало в годината, в която починала Ариадна, жената на Зенон и на Анастасий...

            Мнозина учени обръщат внимание, че участието на хуните-савири в балканският бунт на Виталиан не може да е случайно и че хуните-савири на Кавказ явно са мобилизирани от българите, съюзници на Виталиан. Така Виталиан заплашва централната власт в Константинопол от запад на Балканите, но и от изток, в Мала Азия.

                Тази геостратегическа мощ на хуните подтиква още към 522 г. Юстин І да предприеме първия опит на Константинопол за контакти с хуните „приятели на Персия”, зад който, както пише Прокопий в „Тайната история”, стои Юстиниан, племенник на Юстин.

 

        В завършек ще констатираме, че многобройните хуно-български атаки над балканските провинции на Византия стават регулярни след опита на Юстиниан І да постави своето протеже Грод за цар на хуните в Боспор през 528 г.

                 Определено може да се вярва на Прокопий в „Тайната история”, че намесата на Юстиниан във вътрешните дела на хунската държавна организация е истинската причина за бедствията, които сполетяват империята до 559 г. Несъмнено най-грандиозна от това време е обсадата на Константинопол, която през 557 г. (или 558 г.?) предприема хунският владетел Заберган.

            След тази неуспешна обсада, през 559 г. неговите „тракийски хуни”, както пише Теофан, преминават през Кавказ и превземат Теодосиопол и Анастасиопол, с което демонстрират геополитически възможности от територията на Тракия на Балканите (557 г.) до горен Ефрат и Тигър (559 г.).

               Между другото, атаката в Тракия на хуно-кутригурските войски на Заберган през 557 г. до Херсонес Тракийски следват почти същия военен маршут, познат ни от атаката на Атила по тези места пред 447 г. Тогава Атила стига до Мраморно море при гр. Хераклея (бившият Perinthus, както пише Теофан). Заберган стига до  град Aenus (Агатий), където строи ферибот от салове, с които неуспешно атакува Константинопол откъм Мраморно море.

            Анастасиевата стена, построена около 512 г. и свързваща Силимврия на Мраморно море с Даркоса на Черно, не е била препятствие за Заберган, но стените на самия Константинопол се оказват невъзможни за превземане въпреки многократните атаки, които предизвиквали небивала паника по улиците, както пише Агатий. Обсадата е снета чак през август, а според Агатий хуните атакували през Дунав, когато той бил замръзнал. Почти едногодишното присъствие на Заберган през 557/8 г. на Балканския полуостров (той атакува и Пелопонес), все пак няма успеха на Атила през 447 г., когато атаката е свързана с множество превзети градове (според летописците мужду 60 и 100), докато успехите на Заберган в това отношение са доста скромни.

            Все пак обаче именно Заберган предприема първата целенасочена обсада над Константинопол. Тя е през 557 година. Дотогава готи (377 г.) и атилови хуни са стигали до столицата, но в стратегията им изобщо няма сериозен опит града да бъде обсаден и превзет от три страни (запад, юг и югоизток).

            Кой е Заберган и защо знаем толкова малко за него?

           Името му се споменава за първи път, както вече псочихме, още докато Теодора, жената на Юстиниан І, е жива. Тя му изпратила следното писмо, според Прокопий:

          „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.”(Прокопий, Тайната история, с.23)

            Кога е било посолството до Константинопол, в което участва Заберган? 

        През 528 г. самозванецът Грод, очевидно от онези останали след 497 г. на Балканите хуни, от които е и Акум, е издигнат от кръстника си Юстиниан І за владетел в гр. Боспор, но е свален от Мугел. Това води до разрив в хуно-византийските отношения, така добре започнали през 527 г. при Воа.

            Посолството на Заберган явно става възможно след Мугел и е свързано с опита на Византия да възстанови влиянието си сред хуните. 

            Както знаем още през 524 г. Юстин І се опитва (чрез пратеника си Проб до Боспор) да подтикне хунския цар да подпомогне грузинския васал на Персия, заменен от Ктезифон с персийски марзабан, но неуспешно. След това, през 527 г., Юстиниан І печели на своя страна Воа, но с погрешната си политика с Грод, той губи приятелството на Мугел. При възкачването на Заберган Константинопол очевидно  се опитва да спечели хуните на своя страна, както се опитва да настрои срещу Персия и арабите-лахмиди (Прокопий).

            Теодора моли писмено Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не напада Византия, а Хосрой идва на власт през 531 г. Очевидно молбата й се отнася за персийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзел Антиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресение дотогава) и стигнал до р. Йордан.

             Един император като Юстиниан не може да помоли хунски владетел да окаже влияние върху персийския цар да не напада Византия, но Теодора може. Именно заради това тя е автор на писмото до Заберган.

            Следователно посолството на Заберган в Константинопол е в периода 531 – 537 г. Царицата Теодора изрично пише в писмото, че Заберган е бил „с посланничество при нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още: „обещавам голяма награда от страна на мъжа ми”.

            И така, след 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийския пълководец от гепидски произход Мундо. Близостта на имената Мундо и Мугел довежда до това Йордан да нарече Мугел погрешно с името Мундо и да отбележи, че последният е в роднинска връзка с Атила. Енодий пък, както казахме, нарича войниците този хун, а не на гепидa Мундо, „българи”...

              Следваща атака на юг от Дунав на хуно-българи имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой. 

           Тоест, в периода 531-537 години трябва да отнесем, както посолството на новия хунски владетел Заберган във византийската столица, така и писмото на Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г. Това писмо Хосрой прочита пред войските си обаче едва през 541 г., използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, която не искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика.

             Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й до Заберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последния по-късно от датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосрой искал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност от жена...

            През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите. Първите на юг от Дунав, вторите - на източните граници на стара Сирия. Срещу българите-кутригури воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Малка Скития (Добруджа) Баударий.

                      През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари.

                      Заберган и Хосрой отново действат като съюзници.

Ролята на Кубрат в делата на Византия през 641 г.

 Кирил Милчев


Една от слабо проучените теми в българската история несъмнено е личността на държавника Кубрат, за когото сведения има в няколко летописа и хроники от края на VІІ в. до краят на ІХ в. Най-много данни за него е имало в един недостигнал до нас летопис, писан в краят на VІІ в., който най-вероятно произхожда от сироезичен монотелитски автор. Интересът към българите в монотелитските среди е провокиран от вселенският събор от 680/681 г. в Константинопол, който обявява монотелитството за ерес.

Монотелитството в християнската църква на изток, е идейно течение на монофизитството. Като цяло последното отрича двете природи на Христос и утвърждава приоритета на божествеността на Спасителя.

До 680 г. монофизитството почти 200 години е водеща богословска доктрина във Византия и има толкова почитатели сред сироезичните яковити и египетските копти, че след низвергването му те открито съдействат на арабската военна инвазия, която им е гарантирала с договори църковна независимост в рамките на халифата.

Шестият вселенски събор е открит в Константинопол на 7 ноември 680 г., след като императорът сключва договор за мир с Аспарух, син на Кубрат (Аспарух създава на юг от Дунав нова българска държава).

Съборът е имал 18 заседания и е закрит на 16 септември 681 г.

На 16-тото заседание (9 август 681 г.) думата е дадена на презвитер Константин от гр. Апамея в сирийските земи, който се опитва с последни усилия да създаде компромис между монофизити и проповядващите двете природи на Син, т.е. диофизитите (православните). Константин упоменава българите и твърди, че това, което Византия претърпява от тях е божи гняв, заради отхвърлянето на монофизитството и монотелитството.

За монотелитите това е бил един от последните им доводи срещу православните.

    "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки" (Протоколи на VІ Вселенски събор).

Дали това е една от причините за интереса към българите в летописа от краят на VІІ в., не е ясно, но данни от този "неизвестен източник" са заети от няколко по-късни автора. Още в началото на VІІІ в. от хрониката на египетският епископ Йоан на гр. Никиу; от хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и от бревиария от ІХ в. на Никифор.

Йоан Никиуски е бил монофизит и дава обилни сведения за Мартина, втората жена на Ираклий, понеже тя съдейства за възвръщане на авторитета на египеткият патриарх Кир. Колкото пестелив е Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. за Мартина, толкова обратно словоохотлив е Йоан Никиуски за нея.

      През 641 г. умира Ираклий (610-641), който прави едно сложно завещание, според което детето му от първия брак и детето му от Мартина, с която Ираклий има втори брак, заедно със самата Мартина, да поемат заедно управлението на властта във византийската столица.

        Мартина обаче е недолюбвана от народа и сената, понеже тя е племенница на Ираклий (дъщеря е на сестра му) и на техният брак се е гледало като на кръвосмешение, църквата също не го е одобрявала, макар и да не е поставяла открито въпроса.

     Именно във връзка с трудния период от животът на Мартина и нейният син непосредствено след смъртта на Ираклий (641 г.), Йоан Никиуски дава едно интересно сведение в хрониката си, според което след смъртта на императора, Мартина, за да запази позициите си, е разчитала на подкрепата и приятелството на Кубрат.

     Явно Кубрат е посетил Мартина в Константинопол още в 641 г., понеже Никифор пише, че сената е упреквал Мартина, че приема варварско посолство, все едно е царица.

       Епизода на взаимоотношенията през 641 г. между Кубрат и Мартина е незаслужено пренебрегнат от изследователите, а той разкрива, че Кубрат, който е пребивавал от 619 г. до 624 г. в дворът на Ираклий, е познавал втората жена на императора, с която са били даже на сходна възраст.

      През 624 г., по време на византийско-персийската война, Ираклий посещава хуните в Предкавказието (Теофан, л.м. 6115) и очевидно се среща с Орган, чието християнско име е било вероятно Андрей.

      По всяка вероятност тогава се връща от двора на Ираклий при чичо си Орган и Кубрат.

     През същата 624 или през 625 г. Орган преговаря за хазарска помощ за Ираклий, във връзка с водената от него война с Персия. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” разкри, че духовното име на Орган е било Арбуга, което явно е неточно предаване на християнското име Андрей.

      Точно Андрей, според късно-античният историк Мовсес Каланкатуаци, се е казвал посредникът, който осигурил хазарите, които през 626 г. се включват, макар и епизодично, в помощ на войските на Ираклий срещу Персия.
    

        Никифор нарича Орган „владетелят на хунския народ” (с. 30 от Бревиария), а Йоан Никиуски твърди, че Кубрат е „владетел на хуните” (гл.СХХ, 47; от хрониката на Йоан Никиуски), което ясно демонстрира, че сведението на Теофан за предкавказките хуни, посетени през 624 г. от Ираклий, се отнася за българите и кутригурите на Орган.

       Още през 1918 г. българският учен Златарски прави този извод, а днес е необходимо той да се повтаря ясно и категорично, защото в съветската и руска историческа наука се твърди, че Ираклий бил ходил в Предкавказието при хазарите. Този извод е доста нелеп, понеже не се отчита категоричното сведение на арменския историк Мовсес Каланкатуаци, че посредник между Ираклий и хазарите, бил мъж с име Андрей, т.е. Ираклий е нямал непосредствени контакти в Предкавказието с хазари. Той е ходил при Орган и най-вероятно Орган, който е кръстен през 619 г. в Константинопол (Никифор дава сведение, че кръстник му е бил лично брата на Ираклий), е имал християнско име Андрей (грешно изписано като „Арбуга” във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”), на Апостолът покръстил Приазовието и Предкавказието...

        Орган и Кубрат, както пише Никифор, приемат още през 619 г. в Константинопол християнството и това е факт (незнайно защо своеволно отречен от Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234, 235).
  

     И досега не са отречени изопачените твърдения в съветската и руска наука, че Орган и Кубрат не били създали държава, а „номадско-родово обединение” (Плетньова, Новоселцев), при условие, че още към 555 г. Псевдо-Захарий Ритор ясно и категорично пише, че българите имат градове в Предкавказието...

          Все още грешно се датира основаването на държавата на Орган и Кубрат, която през 629 г. възстановява "стара Велика България" (Теофан, Никифор). Тава става две години след падането на Персия от Ираклий и по-същото време, когато тюрките са отблъснати на изток, където имат проблеми с уйгурите.
  

       Трябва ясно да се каже, поради липсата на задълбочен интерес в българската наука, че създадената от Орган и Кубрат държава България не е упоменатата от Теофан и Никифор „древна Велика България”, защото в краят на VІІ в. техният източник ("неизвестния летопис", за който стана дума) не може да нарече „древна” и „стара” една държава, създадена преди около 60 години, каквато е държавата на Кубрат.                 

         „Древна Велика България” е държавата създадена след 465 г. и просъществувала до 565 г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските канове”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските канове” е всъщност Ернак, третият син на Атила.
 

                   Да се върнем на Кубрат.
          Той през 635 г. (Никифор) получава от Ираклий почетната титла „патриций”. Но по това време Ираклий и Мартина не са в столицата, а в „източните области” (Никифор). Тоест, през 635 г. Кубрат воювал успешно срещу аварите (Никифор), след което „изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патриций” (Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. С.,1997, с.41).

            Победата на Кубрат срещу аварите, ако не е в Панония, е поне със сигурност в малка Скития (дн. Добруджа, на север от устието на Дунав), защото авари на изток от Карпатите няма.

        Причината Кубрат да изпрати пратеници при Ираклий след тази победа, е очевидна: той сключва мир с Ираклий и получава титла „патриций”, понеже Кубрат е разширил владенията си върху стари римски земи (малка Скития). Владеейки над тези земи като съюзник на империята, Кубрат е припознат за федерат (под ефимизмът „подаръци” почти навсякъде в късно-античните летописи, се разбира приятелски данък) и му е даден почетният римски титул „патриций”.

            Още през 619 г. Ираклий дава същият титул на Орган.

            Къде през 635 г. Кубрат изпраща посолство до Ираклий?

      Последният не е в Константинопол, а в „източните области”, в „Анатолика”. Явно е в северо-източната част на Мала Азия, защото по същото време Антиохия е нападната от арабите и на юг се водят военни действия. Пратениците на Кубрат, за да стигнат до Ираклий, не може да са минали по друг сухопътен маршут, освен през Кавказ и на юг към Анатолика. Това косвено потвърждава, че мащабите на държавата на Кубрат, са били от Добруджа до Кавказ.

    Неслучайно в периода 836-847 г. арабоезичният родоначалник на географията ал-Хорезми съвсем отговорно твърди, че „Бурджан” (=България) съответства на птоломеевският топоним „Сарматия”, който в географията на александрийският учен от ІІ в. от н.е. обхваща земите от Карпатите до Кавказ. 
  

        След 641 г. (смъртта на Ираклий) Кубрат, след като се среща с Мартина, е очевидно предпочетен от последната като човека, който да защити интересите й. Именно това намеква Йоан Никиуски в своята хроника (гл. СХХ; 46,47). Той пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написали писмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратега на Анатолика, чието име било Давид Матаргуем.

      Преносител на писмото до стратиега бил „47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет млад в християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48. Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта на императора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сега той подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и се противопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първият му брак – бел. К.М.)...”
  

        Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо, в което предлага на военачалника на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император. Мисията е била секретна и изисквала доверено лице на Мартина, каквото се оказва Кубрат. Тя се е надявала да запази статуквото си на царица. Нейният ход не е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон (474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запази положението си на царица.
  

       Опитите на Мартина и действията на Кубрат водят до смут в столицата, където е избран нов стратиг на Анатолика Теодор, син на стария Теодор, назначен през 635 г. от Ираклий. А Давид Тритуриос, който очевидно се е съгласил да стане император, избягал към Армения.    

   Определено Кубрат в този момент се е отказал от по-нататъшна намеса във вътрешните дела на Византия, понеже Давид е заловен и главата му е отсечена и разнасяна по градовете. А Мартина и потомството й е измъчвано и са изпратени на заточение.
 

       Все пак Кубрат не се намесва дотам във вътрешните проблеми на Византия, докъдето по-късно през VІІІ в. се изявява Тервел, определяйки кой да е император. 

      Кубрат не разваля междудържавните си съюзнически отношения с Византия, заради Мартина, вдовицата на Ираклий, но е видно, че в периодът след 641 г. той се е намесил във висшите етажи на властта в империята и Мартина е виждала в негово лице човека, който ще й осигури сигурност и тя ще остане императрица...

            Този епизод от византийската история е слабо проучен.
 

          В планът на Мартина е въвлечен патриархът на столицата Пир и е повикан Кубрат. Последният идва с посолство в столицата и отзвук от това събитие е съхранен в летописът на Никифор. Още веднага след смъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва да признае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка на императори”.  „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те – като императори и господари” (Никифор, с.44). „Ти не можеш госпожо – били казали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейската държава” (Никифор, с.44).  

           Именно последното съобщение на Никифор е явно отглас от визитата на Кубрат при Мартина, веднага след смъртта на Ираклий.  Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ се среща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото на Мартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добре са съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина ще запази престола си като царица.   Може би Мартина е разчитала и на военна подкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържал от такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете на Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомството от първият брак на Ираклий.
  

                Кубрат умира към 660/662 г.
               Именно през 662 г. Констанс тръгва да воюва на запад с лангобардите и форсира италиянското южно крайбрежие.
 

        Теофан пише: „По времето, когато Константин (=Констанс –бел. К.М.) беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел. К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал..."

Хунската писменост на българите...

        


             Кирил Милчев 


         През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).

        Амид е град от прословутото някога сирийско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.), което официално приема първо християнството като държавна религия.

       По-късно през ІІІ в. от н.е. държавата Осроен попада под властта на Римската империя.

       През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.

      От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.

    Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).


           Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения.

              Според сироезичния автор от ок. 560 г. Псевдо-Захарий Ритор, тези сирийци дори създали алфабет за хунския език и превели „Светото Писание на хунски език”.

               Образът на „хунския цар” в летописите на Прокопий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Агатий и Бар Ебрей, ни разкрива всъщност пост-атиловият владетел на хуните-утигури, т.е. на българите.

              Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието.

    През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието.

    Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”.

    Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигура Грод за владетел на хуните именно там.

    Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

    Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).

   За сирийците в боспорската колония пише подробно Псевдо-Захарий Ритор.

    През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща лично двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид.

   Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

    „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

      През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

    Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

     Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

                   Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.

                    Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

    Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.
  

Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски /утигски, български/, е между 530 г. и 537 г.   

Днес текстове с това писмо са открити наскоро от грузински учени в манастира Св. Екатерина в Синай, но не могат да ги разчетат, защото априори смятат, че това е аланско писмо.

             Известно е, че християнството има присъствие на Боспор още от апостолските времена.

             Боспорски епископ участва в църковните съборите през 448 година в Ефес и през 449 година в Константинопол.

           След 451 година Халкидонския събор с догмата за немонофизитството създава разкол и ние узнаваме от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор, че след 503 година сирийската християнска диаспора на Боспор се захранва от епископи, които са подчинени на арменският монофизитски католикос.

           Нещата се променят донякъде по времето на Юстиниан І (527 - 565).

          Тогава готи-тетраксити (наричани и „готи-трапезунди”), които са една малка общност в Крим около гр. Дорос, се обръщат към Юстиниан І с молба за православен епископ. По същото време по-голяма част от готите в централна Европа изповядват арианската ерес.

       Юстиниан І, чиято мечта е да обедини източната и западната римски империи под своя скиптър, решава да се възползва от този случай и да създаде Готска епархия на Крим. Това се съчетава и с неговият дипломатически план да всее вражда между хуните - утигури и хуните – кутригури и да наложи Грод, когото лично е покръстил в Константинопол, за хунски владетел в Боспор през 528 г.

        Юстиниан І създава готска епархия на територията на „Дороска митрополия”.

       Това е религиозно-политически замисъл, с цел издигане още повече авторитета на константинополската катедра.

              През 1891 г. де Бор, на основание на парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.

            Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, според този списък, между които: хотцирска, атилска, оногундурска , хунска, тмутарканска и още две...

 Всички тези сведения, включително и съобщението на Псевдо-Захарий Ритор за „Св. Писание на хунски език” разширяват картината на историята на християнизирането на региона.    



          Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр. Херсон, както става ясно от житието му.

         Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, и тях е чел Св. Кирил.

         Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирил и с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена”.

        Алфабета бил, според св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийското писмо.

       Алфабета е наречен от Св. Кирил „роски”, не защото е руски, а очевидно понеже Светото Писание произхожда от дороската митрополия на Крим.

     Делото на епископ Кардос от 537 година явно не е потънало в забрава и до 860 година, когато Св. Кирил чете в Херсон дадено му от самаряни Св. Писание на хунски (утигурски, прабългарски).

 

Какво означава името "българи" и как е възникнало.

      Кирил Милчев

     Една от научните заслуги на плеядата западни хунолози (Ото Менхен-Хелфeн, Томпсън и др.) от втората половина на ХХ в., е посочване на несъстоятелността на руско-съветската доктрина от 1900 г. (Иностранцев), че европейските хуни (Нuns) са антропологична и културна приемственост от средно-азиатските хсионг-ну (Hsiong-nu).
       Може определено да се каже, че в западната историческа наука през втората половина на ХХ в. бе ревизирано просвещенското мнение за приемственост между Hsiong-nu и Нuns, докато в съветската историческа наука, чрез хипотезата от 1960 г. на Гумильов, бе извършена мимикрия (от Ордос дошло не „преселение”, а „конен отряд”), чиято цел бе да препотвърди теорията за приемственост.
      Ако се обърнем към западния научен опит на хунологията, ще констатираме, че въпросът за произхода на европейските хуни не е решен и е все още актуален.

         Несъмнена заслуга на американският професор Ото Менхен-Хелфeн (Светът на хуните, Калифорния., 1973) е преосмислянето на късно-античната история на Хунската империя, която традиционно се разглежда от модерните европейски учени негативно и едностранчиво. Хелфeн допълни традиционната хунология с нови факти от хунската история, които предполагат, че ролята на хуните в Предна Азия и Месопотамия не датира от 395 г., а е възможно да има и по-ранни етапи на присъствие там.

        Така на дневен ред пред изследователите изникват редица въпроси!

      На първо място, придобива нова светлина сведението от VІ в. на византийският летописец Прокопий Кесарийски, според което в древността хуните са се наричали кимерийци.

     Пренебрегването на това сведение на Прокопий в модерните изследвания за хуните, се основаваше на слабо проучената история на кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. и приемането на доверие на античните гръцки сведения за тях (Херодот, Страбон).

        Новата вълна германски и руски кимеролози изведе в приоритет асирийските сведения за гамирите (Gаmir), с което въпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки, Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка, както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполага тяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които са съвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е.

     Промяната на фокуса към кимерийското минало от гръцките към асирийските източници, води до разбирането за автохтонност на кимерийската родина на север от Урарту, на териториите на дн. южна Грузия и северна Армения (гавара Утик).

       Оттук, особено важно значение придобиват косвените източници за хони (= кимерийци) в такива грузински извори като „Мокцевай Картлисай” (V в.) и анахронистичните сведения в „Животът на картлийските царе” (ХІ в.).

            А така също наложително става преразглеждането дали утигурите (Прокопий), които той нарича хуни и кимерийци, имат нещо общо със задкавказките удини (ути), сведения за които дава още Страбон.

      При Птоломей Udon са вече предкавказки народ (съгласно разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.”), т.е. наложително става да се направи паралел между остатъчните „удини” в арменския гавар Утик и предкавказките Udon.

      Кога може да бъде проследена миграцията им от Задкавказието в Предкавказието?

     Косвени данни за тази миграция могат да бъдат намерени в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”, които сочат за времето след ІV в. пр.н.е., във връзка с походите в Задкавказието на Ал. Македонски и във връзка с заселването в края на ІV в. на иберите в земите на дн. Грузия.

      Ако кимерийците още към VІ в. пр.н.е. са получили от урартите (самоназвание „Бийан”) името „хини-ли”, което е значило приблизително „поданици” и ако можем да проследим прехода от кимерийци към новият етноним „хион, хони, хуни”, то как да си обясним, че още преди основната инвазия на хуните на запад в Скития и Панония към 363-375 г.г., имаме сведение от втората редакция на „Анонимният латински хронограф” (354 г.) за „българи”?

    Тоест, ако основното ядро на хуните още през 375 г. са българите, както твърдят автори като Енодий, Касиодор и Павел Дякон, защо първоначалната популярност е била върху името „хуни”, след като е видно от Анонимният латински хронограф, че името „българи” е известно още през 354 г., преди да стане популярно в Европа името „хуни”?

      Този въпрос е важен и във връзка с въпроса за произхода на името „българи”, последното винаги е разглеждано етимологично, но това явно не е достатъчно за произхода на етноса.

        „Анонимният латински хронограф” (втората редакция, 354 г.) споменава българите, във връзка с дейността на Зиези, като приписва произхода им от същият този Зиези. Но отсъствието на Зиези и българите в по-ранната редакция на хронографа сочи, че някакви събития около 354 г. са дали повод за включването на „Зиези, от който са българите” във втората редакция на хронографа?

         За щастие, в историята от ІV в. на Амиан Марцелин се споменава за някакъв Зизаис, който е предводител на отряд от „свободни сармати”, които по същото време (преди 357 г.) стават съюзници на Констанций и дори явно са посещавали Рим.

     Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. „Мъжът е достигал пълна зрялост, като преминавал през всичките степени на инициацията, едва тогава, когато извършвал последователно всичките три степени, предписани от обичая балц – годишен, тригодишен и седемгодишен. Годишният поход е бил задължителен при инициацията на младежа, за да е признат за мъж...”, пише Асколд Иванчик.

     Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”.

   Точно такова военно формирование към 354 г. командва Зизаис, според Амиан Марцилин, с което помага на Констанций през 357 г. срещу т.нар. от Амиан „сармати роби”.

     Присъствието на „Зиези и българите” в периода 354-357 г.г. в Рим и Панония, говори за тригодишен военен поход и след това чак за около 486 г. от Йоан Антиохийски научаваме за „т.нар. българи”, поканени от Зенон в Мизия, ако следим стриктно писмените първоизвори.

    И така, дали може да предположим, че преходът на военни отряди на пост-урарти (Бунд, Udon) и на кимерийци (хини, хони) през ІV в. пр.н.е. от Задкавказието в Предкавказието, е съпроводен с наричането им от вече залязващите скити „бал”, т.е. така, както са били наричани „отрядите, участващи в походи”?

     Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.

     Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).

     И така, не само по-късна Грузия наследява този топоним като държавно име на картли и ибери на юг от Кавказ, но и територията на север от кавказките проходи Дербенд и Дарял, е известна като „Геруа” (Гур, Гар).

        Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.

     

        След ІV в. пр.н.е. този задкавказки топоним е пренесен в северен Кавказ като „геруа” (Птоломей), т.е. ако кимерийците са наричани от урартите след VІ в. пр.н.е. в Задкавказието „хини, хони”, след ІV в. пост-урартите вече ги срещаме като Бал-донис (Udon) в Предкавказието (Птоломей), както е била наричана р. Кубан (Балдан, на арм. Вардан), а пост-кимерийците стават известни като „Бал-гар” и то по същото време (354 г. от н.е., съгласно Анонимния латински хронограф), по което термина „хони, хуни” става общо название, както за Udon (известни на запад като „улдин”, „ултинзури”), така и за пост-кимерийците (българи)?