сряда, 30 май 2012 г.

Българският владетел Заберган и съюза с Персия.

               В „Тайната история” Прокопий Кесарийски (VІ в.) разкрива: „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин- бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50).
 
        Юстиниан І в първата година на самостоятелното си управление над Римската империя през 527 г., изпраща посолство до хунската царица Воа (Малала), за да иска помощ от нея срещу хунските съюзници на персийският шах Кавад. 

            Вместо да бъде благодарен на Воа, която се справя с тези хунски съюзници на Персия, през 528 г. Юстиниан прави опит да наложи  свое протеже (хунският му кръщелник Грод) за хунски владетел в гр. Боспор. 

         По това време явно цар на хуните е Мугел (него някои летописци погрешно го бъркат като име с гепида Мунд, но въпреки това Енодий го нарича „българин”, а Йордан „родственик на Атила).

              В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства длъжен да разграничава хуните на „кутригури и утигури” и си ги нарича само „хуни”.
           Това деление, е явно любимата тема на Юстиниан І пред сената (Агатий), където той изнасял велелепни речи как проникнал вътре между хуните и ги скарал и как си кореспондирал с утигура Сандилх, когото насърчавал да стане федерат и да атакува в гръб кутригурите, които нападали Византия. Не е ясно доколко сенаторите са вярвали на Юстиниан, че той е създал вътрешно-хунски коплот, но му ръкопляскали. А Агатий, на основата на сенатските протоколи, даже пише в своята история, че утигури и кутригури взаимно се избили и имената им изчезнали. 

                Менандър, който пише след Агатий, изобщо не смята така.

         По този повод в анти-юстиниановият трактат „Тайната история” Прокопий пише с отвращение: „(Юстиниан) свикваше без всякаква причина водачите на хуните и поради безумна щедрост им връчваше огромни суми, правейки това уж като залог за приятелство. Говореше се, че той правел това и по време на царуването на Юстин. А водачите, като отнасяха парите, изпращаха и други съуправници заедно със свитата им, та и те да могат да продадат мир на този, който безусловно искаше да го купи. И едни от тях се захванаха да заробват ромейската държава и от императора им бе заплатено не по-малко, отколкото на първите. А подир тях пък трети се втурваха да грабят измъчените ромеи и след плячката получаваха като награда за нападението императорската щедрост. Така, накратко казано, варварите един по един не пропускаха случая да обират и поред да изповличат всичко. И тъй, тия варвари имат многочислени водачи (пълководци-бел.ред.), та поради това непрекъснато се протакаше войната, причинена от необмисленото прахосничество на Юстиниан. И тя нямаше край, а непрекъснато обикаляше наоколо. Нито едно място, ни планина, ни пещера – въобще кътче от ромейската земя не остана неопустошено по това време, а много области бяха завладявани по пет пъти и повече. А пък какво претърпяхме от мидийци (чети: перси-бел.ред.), сарацини (араби-бел.ред.), славяни, анти и от другите варвари, аз съм описал в предишните си повествования. Но тук бе нужно да опиша това, което обещах в началото на книгата – да разкрия причината на събитията” (с. 50).

         Причината вече я цитирахме, хуните са били съюзници на персите, а Юстиниан се е опитал да промени тези отношения, според Прокопий.

           През 499 г. хунския цар, който към 484 г. окупирва Перия и се оженва за дъщерята на убития персийски цар Пероз (Йешу Стилит), става тъст на Кавад (сина на Пероз). Благодарение на Йешу Стилит знаем за първия династичен брак между хуни и перси, а за втория, освен него пишат също така Прокопий и Агатий. 

           Хунската царица Воа (Малала) е всъщност дъщерята на Пероз, тя е майка също така на съпругата на Кавад, който е неин брат (Прокопий упоменава, че Аспеведа е сестра на Кавад). 

        Воа (Аспеведа) е баба на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. Мугел (Малала, Агатий) по всяка вероятност е син на Воа и брат на майката на Хосрой. 

            Заберган и Хосрой пък са очевидно първи братовчеди.


         Ето защо Прокопий в „Тайната история” пише, че Теодора (жената на Юстиниан, ум. 548 г.) е била написала писмо до Заберган, с молба той да окаже влияние върху Хосрой да не напада Византия. Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го използвал пред войската, питайки може ли да се вярва на държава, ръководена от една жена.

         За съжаление, по-голямата част от историците никога не са свързвали Заберган от „Тайната история” на Прокопий с кутригурския владетел Заберган, защото не са дооценили съобщението на Прокопий, че „хуните са съюзници на персите”.
 

         Ето какво съдържало писмото на императрица Теодора до Заберган:


         „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.” (Прокопий, Тайната история, с.23) 



 
    В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.

                Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

            Менандър обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия. Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само ефимизъм на варвари. Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:

            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

            Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...

            Коя е била причината за тази клауза във византийско-персийския договор от 562 г. научаваме от хрониката на Теофан. Към 559 г. Теофан отбелязва, че

         „... беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ- бел. ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (л.м. 6054).

            В първото изречение има неправилен препис и учените не могат да реконструират правилно името на града (Безипол ?), но става пределно ясно кой и къде е този град, ако се има предвид второто изречение. Къде и кой град се казва Анастасиопол?

            Теофан е дал сведение за това (л.м. 6000):

            „...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.”

            Крепостта Дар се намира на изток от гр. Амида, в близост до персийската граница на Византия. Анастасий (491-518) извършва постройки в нея, но основното строителство, както пише Прокопий в „За сградите”, в Дар било извършено от Юстиниан, при когото Дар окончателно израства от крепост в голям град. Римският гарнизон в гр. Дар е имал за задача първи да посреща атаките на персите срещу Византия и така Дар поема ролята на фронтови град от Амида. Така става ясно какво точно казва Теофан.

            Хуните (войските на Заберган), които през 557 г. са атакували Тракия и окупирват Константинопол, през 559 г. изминават разстоянието от Дунав до Кавказ и атакуват на юг, като превземат Теодосиопол и Анастасиопол на византийско-персийската граница.

                Това съобщение ни напомня стари моменти от хунската история. През 395 г. хуните от Панония, през Кавказ атакуват на същото място около горен Ефрат и Тигър (Приск, Едеската хроника, Йешу Стилит)...

            "Тракийските хуни", които са кутригурите, през 559 г. са нямали проблем да преминат през земите на утигурите и през Кавказ, безпрепятствено чрез Персия, да атакуват и да превземат две от големите византийски крепости на изток Теодосиопол и Анастасиопол.

            През 562 г. Юстиниан сключва неизгоден 50 годишен договор за мир с Персия, чиято първа клауза е Персия да не пропуска свободно хуните през кавказките проходи (Прокопий също дава сведение, че те и оттам минавали, за да нападат Византия – бел.ред.) във византийски земи. 

              Единственият нерешен военен въпрос през живота на Юстиниан І, е този с хуните... Прокопий е бил прав, когато пише, че Юстиниан І още по времето на Юстин І (518-527) се е опитвал да подкупва хунски водачи.

            Да проследим нещата хронологично.

            Първото съобщение на Теофан за „така наречените българи” (л.м.5994), които нападат „Илирия и Тракия”, има аналог при събитията от 493 г. и 499 г. при Марселиан Комес.
                 След това Теофан разказва за атаката на персийския цар Кавад от 503 г. над Византия.

             Анастасий след края на конфликта с Кавад през 506 г. укрепва крепостта  Дар и я кръщава град  Анастасиопол.

               През 514-515 г. е бунтът на Виталиан в Тракия, Мизия и Добруджа. Теофан пише, че той наема „ много хуни и българи” (л.м.6006) и с тях превзема Анхиал (дн. Поморие) и Одисопол (дн. Варна). Стигнал в опустошението си „до самия Константинопол”... Явно във връзка с кулминацията през 515 г. на бунта на Виталиан, „хуните, наречени савири” (л.м. 6008), според Теофан, минали през Каспийската врата, нахлули в Армения и опустошили Кападокия, Галатия и Понт и „се установили досами Евхаити”. Това станало в годината, в която починала Ариадна, жената на Зенон и на Анастасий...

            Мнозина учени обръщат внимание, че участието на хуните-савири в балканският бунт на Виталиан не може да е случайно и че хуните-савири на Кавказ явно са мобилизирани от българите, съюзници на Виталиан. Така Виталиан заплашва централната власт в Константинопол от запад на Балканите, но и от изток, в Мала Азия.

                Тази геостратегическа мощ на хуните подтиква още към 522 г. Юстин І да предприеме първия опит на Константинопол за контакти с хуните „приятели на Персия”, зад който, както пише Прокопий в „Тайната история”, стои Юстиниан, племенник на Юстин.

 
        В завършек ще констатираме, че многобройните хуно-български атаки над балканските провинции на Византия стават регулярни след опита на Юстиниан І да постави своето протеже Грод за цар на хуните в Боспор през 528 г.

                 Определено може да се вярва на Прокопий в „Тайната история”, че намесата на Юстиниан във вътрешните дела на хунската държавна организация е истинската причина за бедствията, които сполетяват империята до 559 г. Несъмнено най-грандиозна от това време е обсадата на Константинопол, която през 557 г. (или 558 г.?) предприема хунският владетел Заберган.

            След тази неуспешна обсада, през 559 г. неговите „тракийски хуни”, както пише Теофан, преминават през Кавказ и превземат Теодосиопол и Анастасиопол, с което демонстрират геополитически възможности от територията на Тракия на Балканите (557 г.) до горен Ефрат и Тигър (559 г.).

               Между другото, атаката в Тракия на хуно-кутригурските войски на Заберган през 557 г. до Херсонес Тракийски следват почти същия военен маршут, познат ни от атаката на Атила по тези места пред 447 г. Тогава Атила стига до Мраморно море при гр. Хераклея (бившият Perinthus, както пише Теофан). Заберган стига до  град Aenus (Агатий), където строи ферибот от салове, с които неуспешно атакува Константинопол откъм Мраморно море.

            Анастасиевата стена, построена около 512 г. и свързваща Силимврия на Мраморно море с Даркоса на Черно, не е била препятствие за Заберган, но стените на самия Константинопол се оказват невъзможни за превземане въпреки многократните атаки, които предизвиквали небивала паника по улиците, както пише Агатий. Обсадата е снета чак през август, а според Агатий хуните атакували през Дунав, когато той бил замръзнал. Почти едногодишното присъствие на Заберган през 557/8 г. на Балканския полуостров (той атакува и Пелопонес), все пак няма успеха на Атила през 447 г., когато атаката е свързана с множество превзети градове (според летописците мужду 60 и 100), докато успехите на Заберган в това отношение са доста скромни.

            Все пак обаче именно Заберган предприема първата целенасочена обсада над Константинопол. Тя е през 557 година. Дотогава готи (377 г.) и атилови хуни са стигали до столицата, но в стратегията им изобщо няма сериозен опит града да бъде обсаден и превзет от три страни (запад, юг и югоизток).

            Кой е Заберган и защо знаем толкова малко за него?

           Името му се споменава за първи път, както вече псочихме, още докато Теодора, жената на Юстиниан І, е жива. Тя му изпратила следното писмо, според Прокопий:

          „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.”(Прокопий, Тайната история, с.23)

            Кога е било посолството до Константинопол, в което участва Заберган? 

        През 528 г. самозванецът Грод, очевидно от онези останали след 497 г. на Балканите хуни, от които е и Акум, е издигнат от кръстника си Юстиниан І за владетел в гр. Боспор, но е свален от Мугел. Това води до разрив в хуно-византийските отношения, така добре започнали през 527 г. при Воа.

            Посолството на Заберган явно става възможно след Мугел и е свързано с опита на Византия да възстанови влиянието си сред хуните. 

            Както знаем още през 524 г. Юстин І се опитва (чрез пратеника си Проб до Боспор) да подтикне хунския цар да подпомогне грузинския васал на Персия, заменен от Ктезифон с персийски марзабан, но неуспешно. След това, през 527 г., Юстиниан І печели на своя страна Воа, но с погрешната си политика с Грод, той губи приятелството на Мугел. При възкачването на Заберган Константинопол очевидно  се опитва да спечели хуните на своя страна, както се опитва да настрои срещу Персия и арабите-лахмиди (Прокопий).

            Теодора моли писмено Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не напада Византия, а Хосрой идва на власт през 531 г. Очевидно молбата й се отнася за персийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзел Антиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресение дотогава) и стигнал до р. Йордан.

             Един император като Юстиниан не може да помоли хунски владетел да окаже влияние върху персийския цар да не напада Византия, но Теодора може. Именно заради това тя е автор на писмото до Заберган.

            Следователно посолството на Заберган в Константинопол е в периода 531 – 537 г. Царицата Теодора изрично пише в писмото, че Заберган е бил „с посланничество при нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още: „обещавам голяма награда от страна на мъжа ми”.

            И така, след 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийския пълководец от гепидски произход Мундо. Близостта на имената Мундо и Мугел довежда до това Йордан да нарече Мугел погрешно с името Мундо и да отбележи, че последният е в роднинска връзка с Атила. Енодий пък, както казахме, нарича войниците този хун, а не на гепидa Мундо, „българи”...

              Следваща атака на юг от Дунав на хуно-българи имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой. 

           Тоест, в периода 531-537 години трябва да отнесем, както посолството на новия хунски владетел Заберган във византийската столица, така и писмото на Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г. Това писмо Хосрой прочита пред войските си обаче едва през 541 г., използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, която не искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика.

             Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й до Заберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последния по-късно от датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосрой искал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност от жена...

            През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите. Първите на юг от Дунав, вторите - на източните граници на стара Сирия. Срещу българите-кутригури воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Малка Скития (Добруджа) Баударий.

                      През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари.

                      Заберган и Хосрой отново действат като съюзници.


вторник, 29 май 2012 г.

Ролята на Кубрат в делата на Византия през 641 г.

 Кирил Милчев


Една от слабо проучените теми в българската история несъмнено е личността на държавника Кубрат, за когото сведения има в няколко летописа и хроники от края на VІІ в. до краят на ІХ в. Най-много данни за него е имало в един недостигнал до нас летопис, писан в краят на VІІ в., който най-вероятно произхожда от сироезичен монотелитски автор. Интересът към българите в монотелитските среди е провокиран от вселенският събор от 680/681 г. в Константинопол, който обявява монотелитството за ерес.

Монотелитството в християнската църква на изток, е идейно течение на монофизитството. Като цяло последното отрича двете природи на Христос и утвърждава приоритета на божествеността на Спасителя.

До 680 г. монофизитството почти 200 години е водеща богословска доктрина във Византия и има толкова почитатели сред сироезичните яковити и египетските копти, че след низвергването му те открито съдействат на арабската военна инвазия, която им е гарантирала с договори църковна независимост в рамките на халифата.

Шестият вселенски събор е открит в Константинопол на 7 ноември 680 г., след като императорът сключва договор за мир с Аспарух, син на Кубрат (Аспарух създава на юг от Дунав нова българска държава).

Съборът е имал 18 заседания и е закрит на 16 септември 681 г.

На 16-тото заседание (9 август 681 г.) думата е дадена на презвитер Константин от гр. Апамея в сирийските земи, който се опитва с последни усилия да създаде компромис между монофизити и проповядващите двете природи на Син, т.е. диофизитите (православните). Константин упоменава българите и твърди, че това, което Византия претърпява от тях е божи гняв, заради отхвърлянето на монофизитството и монотелитството.

За монотелитите това е бил един от последните им доводи срещу православните.

    "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки" (Протоколи на VІ Вселенски събор).

Дали това е една от причините за интереса към българите в летописа от краят на VІІ в., не е ясно, но данни от този "неизвестен източник" са заети от няколко по-късни автора. Още в началото на VІІІ в. от хрониката на египетският епископ Йоан на гр. Никиу; от хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и от бревиария от ІХ в. на Никифор.

Йоан Никиуски е бил монофизит и дава обилни сведения за Мартина, втората жена на Ираклий, понеже тя съдейства за възвръщане на авторитета на египеткият патриарх Кир. Колкото пестелив е Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. за Мартина, толкова обратно словоохотлив е Йоан Никиуски за нея.


      През 641 г. умира Ираклий (610-641), който прави едно сложно завещание, според което детето му от първия брак и детето му от Мартина, с която Ираклий има втори брак, заедно със самата Мартина, да поемат заедно управлението на властта във византийската столица.

        Мартина обаче е недолюбвана от народа и сената, понеже тя е племенница на Ираклий (дъщеря е на сестра му) и на техният брак се е гледало като на кръвосмешение, църквата също не го е одобрявала, макар и да не е поставяла открито въпроса.

     Именно във връзка с трудния период от животът на Мартина и нейният син непосредствено след смъртта на Ираклий (641 г.), Йоан Никиуски дава едно интересно сведение в хрониката си, според което след смъртта на императора, Мартина, за да запази позициите си, е разчитала на подкрепата и приятелството на Кубрат.

     Явно Кубрат е посетил Мартина в Константинопол още в 641 г., понеже Никифор пише, че сената е упреквал Мартина, че приема варварско посолство, все едно е царица.

       Епизода на взаимоотношенията през 641 г. между Кубрат и Мартина е незаслужено пренебрегнат от изследователите, а той разкрива, че Кубрат, който е пребивавал от 619 г. до 624 г. в дворът на Ираклий, е познавал втората жена на императора, с която са били даже на сходна възраст.

      През 624 г., по време на византийско-персийската война, Ираклий посещава хуните в Предкавказието (Теофан, л.м. 6115) и очевидно се среща с Орган, чието християнско име е било вероятно Андрей.

      По всяка вероятност тогава се връща от двора на Ираклий при чичо си Орган и Кубрат.

     През същата 624 или през 625 г. Орган преговаря за хазарска помощ за Ираклий, във връзка с водената от него война с Персия. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” разкри, че духовното име на Орган е било Арбуга, което явно е неточно предаване на християнското име Андрей.

      Точно Андрей, според късно-античният историк Мовсес Каланкатуаци, се е казвал посредникът, който осигурил хазарите, които през 626 г. се включват, макар и епизодично, в помощ на войските на Ираклий срещу Персия.
    
        Никифор нарича Орган „владетелят на хунския народ” (с. 30 от Бревиария), а Йоан Никиуски твърди, че Кубрат е „владетел на хуните” (гл.СХХ, 47; от хрониката на Йоан Никиуски), което ясно демонстрира, че сведението на Теофан за предкавказките хуни, посетени през 624 г. от Ираклий, се отнася за българите и кутригурите на Орган.
       Още през 1918 г. българският учен Златарски прави този извод, а днес е необходимо той да се повтаря ясно и категорично, защото в съветската и руска историческа наука се твърди, че Ираклий бил ходил в Предкавказието при хазарите. Този извод е доста нелеп, понеже не се отчита категоричното сведение на арменския историк Мовсес Каланкатуаци, че посредник между Ираклий и хазарите, бил мъж с име Андрей, т.е. Ираклий е нямал непосредствени контакти в Предкавказието с хазари. Той е ходил при Орган и най-вероятно Орган, който е кръстен през 619 г. в Константинопол (Никифор дава сведение, че кръстник му е бил лично брата на Ираклий), е имал християнско име Андрей (грешно изписано като „Арбуга” във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”), на Апостолът покръстил Приазовието и Предкавказието...

        Орган и Кубрат, както пише Никифор, приемат още през 619 г. в Константинопол християнството и това е факт (незнайно защо своеволно отречен от Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234, 235).
  
     И досега не са отречени изопачените твърдения в съветската и руска наука, че Орган и Кубрат не били създали държава, а „номадско-родово обединение” (Плетньова, Новоселцев), при условие, че още към 555 г. Псевдо-Захарий Ритор ясно и категорично пише, че българите имат градове в Предкавказието...

          Все още грешно се датира основаването на държавата на Орган и Кубрат, която през 629 г. възстановява "стара Велика България" (Теофан, Никифор). Тава става две години след падането на Персия от Ираклий и по-същото време, когато тюрките са отблъснати на изток, където имат проблеми с уйгурите.
  
       Трябва ясно да се каже, поради липсата на задълбочен интерес в българската наука, че създадената от Орган и Кубрат държава България не е упоменатата от Теофан и Никифор „древна Велика България”, защото в краят на VІІ в. техният източник ("неизвестния летопис", за който стана дума) не може да нарече „древна” и „стара” една държава, създадена преди около 60 години, каквато е държавата на Кубрат.                 
         „Древна Велика България” е държавата създадена след 465 г. и просъществувала до 565 г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските канове”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските канове” е всъщност Ернак, третият син на Атила.
 
                   Да се върнем на Кубрат.
          Той през 635 г. (Никифор) получава от Ираклий почетната титла „патриций”. Но по това време Ираклий и Мартина не са в столицата, а в „източните области” (Никифор). Тоест, през 635 г. Кубрат воювал успешно срещу аварите (Никифор), след което „изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патриций” (Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. С.,1997, с.41).

            Победата на Кубрат срещу аварите, ако не е в Панония, е поне със сигурност в малка Скития (дн. Добруджа, на север от устието на Дунав), защото авари на изток от Карпатите няма.
        Причината Кубрат да изпрати пратеници при Ираклий след тази победа, е очевидна: той сключва мир с Ираклий и получава титла „патриций”, понеже Кубрат е разширил владенията си върху стари римски земи (малка Скития). Владеейки над тези земи като съюзник на империята, Кубрат е припознат за федерат (под ефимизмът „подаръци” почти навсякъде в късно-античните летописи, се разбира приятелски данък) и му е даден почетният римски титул „патриций”.

            Още през 619 г. Ираклий дава същият титул на Орган.

            Къде през 635 г. Кубрат изпраща посолство до Ираклий?

      Последният не е в Константинопол, а в „източните области”, в „Анатолика”. Явно е в северо-източната част на Мала Азия, защото по същото време Антиохия е нападната от арабите и на юг се водят военни действия. Пратениците на Кубрат, за да стигнат до Ираклий, не може да са минали по друг сухопътен маршут, освен през Кавказ и на юг към Анатолика. Това косвено потвърждава, че мащабите на държавата на Кубрат, са били от Добруджа до Кавказ.

    Неслучайно в периода 836-847 г. арабоезичният родоначалник на географията ал-Хорезми съвсем отговорно твърди, че „Бурджан” (=България) съответства на птоломеевският топоним „Сарматия”, който в географията на александрийският учен от ІІ в. от н.е. обхваща земите от Карпатите до Кавказ. 
  
        След 641 г. (смъртта на Ираклий) Кубрат, след като се среща с Мартина, е очевидно предпочетен от последната като човека, който да защити интересите й. Именно това намеква Йоан Никиуски в своята хроника (гл. СХХ; 46,47). Той пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написали писмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратега на Анатолика, чието име било Давид Матаргуем.
      Преносител на писмото до стратиега бил „47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет млад в християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48. Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта на императора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сега той подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и се противопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първият му брак – бел. К.М.)...
  
        Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо, в което предлага на военачалника на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император. Мисията е била секретна и изисквала доверено лице на Мартина, каквото се оказва Кубрат. Тя се е надявала да запази статуквото си на царица. Нейният ход не е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон (474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запази положението си на царица.
  
       Опитите на Мартина и действията на Кубрат водят до смут в столицата, където е избран нов стратиг на Анатолика Теодор, син на стария Теодор, назначен през 635 г. от Ираклий. А Давид Тритуриос, който очевидно се е съгласил да стане император, избягал към Армения.    
   Определено Кубрат в този момент се е отказал от по-нататъшна намеса във вътрешните дела на Византия, понеже Давид е заловен и главата му е отсечена и разнасяна по градовете. А Мартина и потомството й е измъчвано и са изпратени на заточение.
 
       Все пак Кубрат не се намесва дотам във вътрешните проблеми на Византия, докъдето по-късно през VІІІ в. се изявява Тервел, определяйки кой да е император. 
      Кубрат не разваля междудържавните си съюзнически отношения с Византия, заради Мартина, вдовицата на Ираклий, но е видно, че в периодът след 641 г. той се е намесил във висшите етажи на властта в империята и Мартина е виждала в негово лице човека, който ще й осигури сигурност и тя ще остане императрица...

            Този епизод от византийската история е слабо проучен.
 
          В планът на Мартина е въвлечен патриархът на столицата Пир и е повикан Кубрат. Последният идва с посолство в столицата и отзвук от това събитие е съхранен в летописът на Никифор. Още веднага след смъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва да признае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка на императори”.  „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те – като императори и господари” (Никифор, с.44). „Ти не можеш госпожо – били казали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейската държава” (Никифор, с.44).  
           Именно последното съобщение на Никифор е явно отглас от визитата на Кубрат при Мартина, веднага след смъртта на Ираклий.  Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ се среща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото на Мартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добре са съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина ще запази престола си като царица.   Може би Мартина е разчитала и на военна подкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържал от такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете на Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомството от първият брак на Ираклий.
  
                Кубрат умира към 660/662 г.
               Именно през 662 г. Констанс тръгва да воюва на запад с лангобардите и форсира италиянското южно крайбрежие.
 
        Теофан пише: „По времето, когато Константин (=Констанс –бел. К.М.) беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел. К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал..."


петък, 25 май 2012 г.

Хунската писменост на българите...

        


             Кирил Милчев 


         През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).




        Амид е град от прословутото някога сирийско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.), което официално приема първо християнството като държавна религия.

       По-късно през ІІІ в. от н.е. държавата Осроен попада под властта на Римската империя.

       През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.






      От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.

    Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).


           Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения.
              Според сироезичния автор от ок. 560 г. Псевдо-Захарий Ритор, тези сирийци дори създали алфабет за хунския език и превели „Светото Писание на хунски език”.




               Образът на „хунския цар” в летописите на Прокопий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Агатий и Бар Ебрей, ни разкрива всъщност пост-атиловият владетел на хуните-утигури, т.е. на българите.

              Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието.

    През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието.

    Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”.

    Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигура Грод за владетел на хуните именно там.

    Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

    Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).


   За сирийците в боспорската колония пише подробно Псевдо-Захарий Ритор.

    През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща лично двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид.

   Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

    „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

      През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

    Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

     Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

                   Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на Св. Писание на хунски език”.

                    Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

    Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.
  

Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски /утигски, български/, е между 530 г. и 537 г.   


Днес текстове с това писмо са открити наскоро от грузински учени в манастира Св. Екатерина в Синай, но не могат да ги разчетат, защото априори смятат, че това е аланско писмо.


             Известно е, че християнството има присъствие на Боспор още от апостолските времена.



             Боспорски епископ участва в църковните съборите през 448 година в Ефес и през 449 година в Константинопол.

           След 451 година Халкидонския събор с догмата за немонофизитството създава разкол и ние узнаваме от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор, че след 503 година сирийската християнска диаспора на Боспор се захранва от епископи, които са подчинени на арменският монофизитски католикос.

           Нещата се променят донякъде по времето на Юстиниан І (527 - 565).

          Тогава готи-тетраксити (наричани и „готи-трапезунди”), които са една малка общност в Крим около гр. Дорос, се обръщат към Юстиниан І с молба за православен епископ. По същото време по-голяма част от готите в централна Европа изповядват арианската ерес.

       Юстиниан І, чиято мечта е да обедини източната и западната римски империи под своя скиптър, решава да се възползва от този случай и да създаде Готска епархия на Крим. Това се съчетава и с неговият дипломатически план да всее вражда между хуните - утигури и хуните – кутригури и да наложи Грод, когото лично е покръстил в Константинопол, за хунски владетел в Боспор през 528 г.

        Юстиниан І създава готска епархия на територията на „Дороска митрополия”.

       Това е религиозно-политически замисъл, с цел издигане още повече авторитета на константинополската катедра.


              През 1891 г. де Бор, на основание на парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.

            Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, според този списък, между които: хотцирска, атилска, оногундурска , хунска, тмутарканска и още две...

 Всички тези сведения, включително и съобщението на Псевдо-Захарий Ритор за „Св. Писание на хунски език” разширяват картината на историята на християнизирането на региона.    



          Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр. Херсон, както става ясно от житието му.

         Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, и тях е чел Св. Кирил.

         Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирил и с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена.

        Алфабета бил, според св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийското писмо.

       Алфабета е наречен от Св. Кирил „роски”, не защото е руски, а очевидно понеже Светото Писание произхожда от дороската митрополия на Крим.


     Делото на епископ Кардос от 537 година явно не е потънало в забрава и до 860 година, когато Св. Кирил чете в Херсон дадено му от самаряни Св. Писание на хунски (утигурски, прабългарски).

 

Какво означава името "българи" и как е възникнало.

      Кирил Милчев


     Една от научните заслуги на плеядата западни хунолози (Ото Менхен-Хелфeн, Томпсън и др.) от втората половина на ХХ в., е посочване на несъстоятелността на руско-съветската доктрина от 1900 г. (Иностранцев), че европейските хуни (Нuns) са антропологична и културна приемственост от средно-азиатските хсионг-ну (Hsiong-nu).
       Може определено да се каже, че в западната историческа наука през втората половина на ХХ в. бе ревизирано просвещенското мнение за приемственост между Hsiong-nu и Нuns, докато в съветската историческа наука, чрез хипотезата от 1960 г. на Гумильов, бе извършена мимикрия (от Ордос дошло не „преселение”, а „конен отряд”), чиято цел бе да препотвърди теорията за приемственост.
      Ако се обърнем към западния научен опит на хунологията, ще констатираме, че въпросът за произхода на европейските хуни не е решен и е все още актуален.


         Несъмнена заслуга на американският професор Ото Менхен-Хелфeн (Светът на хуните, Калифорния., 1973) е преосмислянето на късно-античната история на Хунската империя, която традиционно се разглежда от модерните европейски учени негативно и едностранчиво. Хелфeн допълни традиционната хунология с нови факти от хунската история, които предполагат, че ролята на хуните в Предна Азия и Месопотамия не датира от 395 г., а е възможно да има и по-ранни етапи на присъствие там.


        Така на дневен ред пред изследователите изникват редица въпроси!

      На първо място, придобива нова светлина сведението от VІ в. на византийският летописец Прокопий Кесарийски, според което в древността хуните са се наричали кимерийци.

     Пренебрегването на това сведение на Прокопий в модерните изследвания за хуните, се основаваше на слабо проучената история на кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. и приемането на доверие на античните гръцки сведения за тях (Херодот, Страбон).

        Новата вълна германски и руски кимеролози изведе в приоритет асирийските сведения за гамирите (Gаmir), с което въпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки, Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка, както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполага тяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които са съвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е.

     Промяната на фокуса към кимерийското минало от гръцките към асирийските източници, води до разбирането за автохтонност на кимерийската родина на север от Урарту, на териториите на дн. южна Грузия и северна Армения (гавара Утик).

       Оттук, особено важно значение придобиват косвените източници за хони (= кимерийци) в такива грузински извори като „Мокцевай Картлисай” (V в.) и анахронистичните сведения в „Животът на картлийските царе” (ХІ в.).

            А така също наложително става преразглеждането дали утигурите (Прокопий), които той нарича хуни и кимерийци, имат нещо общо със задкавказките удини (ути), сведения за които дава още Страбон.

      При Птоломей Udon са вече предкавказки народ (съгласно разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.”), т.е. наложително става да се направи паралел между остатъчните „удини” в арменския гавар Утик и предкавказките Udon.


      Кога може да бъде проследена миграцията им от Задкавказието в Предкавказието?

     Косвени данни за тази миграция могат да бъдат намерени в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”, които сочат за времето след ІV в. пр.н.е., във връзка с походите в Задкавказието на Ал. Македонски и във връзка с заселването в края на ІV в. на иберите в земите на дн. Грузия.

      Ако кимерийците още към VІ в. пр.н.е. са получили от урартите (самоназвание „Бийан”) името „хини-ли”, което е значило приблизително „поданици” и ако можем да проследим прехода от кимерийци към новият етноним „хион, хони, хуни”, то как да си обясним, че още преди основната инвазия на хуните на запад в Скития и Панония към 363-375 г.г., имаме сведение от втората редакция на „Анонимният латински хронограф” (354 г.) за „българи”?

    Тоест, ако основното ядро на хуните още през 375 г. са българите, както твърдят автори като Енодий, Касиодор и Павел Дякон, защо първоначалната популярност е била върху името „хуни”, след като е видно от Анонимният латински хронограф, че името „българи” е известно още през 354 г., преди да стане популярно в Европа името „хуни”?


      Този въпрос е важен и във връзка с въпроса за произхода на името „българи”, последното винаги е разглеждано етимологично, но това явно не е достатъчно за произхода на етноса.


        „Анонимният латински хронограф” (втората редакция, 354 г.) споменава българите, във връзка с дейността на Зиези, като приписва произхода им от същият този Зиези. Но отсъствието на Зиези и българите в по-ранната редакция на хронографа сочи, че някакви събития около 354 г. са дали повод за включването на „Зиези, от който са българите” във втората редакция на хронографа?


         За щастие, в историята от ІV в. на Амиан Марцелин се споменава за някакъв Зизаис, който е предводител на отряд от „свободни сармати”, които по същото време (преди 357 г.) стават съюзници на Констанций и дори явно са посещавали Рим.

     Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. „Мъжът е достигал пълна зрялост, като преминавал през всичките степени на инициацията, едва тогава, когато извършвал последователно всичките три степени, предписани от обичая балц – годишен, тригодишен и седемгодишен. Годишният поход е бил задължителен при инициацията на младежа, за да е признат за мъж...”, пише Асколд Иванчик.
     Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”.


   Точно такова военно формирование към 354 г. командва Зизаис, според Амиан Марцилин, с което помага на Констанций през 357 г. срещу т.нар. от Амиан „сармати роби”.


     Присъствието на „Зиези и българите” в периода 354-357 г.г. в Рим и Панония, говори за тригодишен военен поход и след това чак за около 486 г. от Йоан Антиохийски научаваме за „т.нар. българи”, поканени от Зенон в Мизия, ако следим стриктно писмените първоизвори.


    И така, дали може да предположим, че преходът на военни отряди на пост-урарти (Бунд, Udon) и на кимерийци (хини, хони) през ІV в. пр.н.е. от Задкавказието в Предкавказието, е съпроводен с наричането им от вече залязващите скити „бал”, т.е. така, както са били наричани „отрядите, участващи в походи”?


     Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.

     Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).


     И така, не само по-късна Грузия наследява този топоним като държавно име на картли и ибери на юг от Кавказ, но и територията на север от кавказките проходи Дербенд и Дарял, е известна като „Геруа” (Гур, Гар).


        Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.

     
        След ІV в. пр.н.е. този задкавказки топоним е пренесен в северен Кавказ като „геруа” (Птоломей), т.е. ако кимерийците са наричани от урартите след VІ в. пр.н.е. в Задкавказието „хини, хони”, след ІV в. пост-урартите вече ги срещаме като Бал-донис (Udon) в Предкавказието (Птоломей), както е била наричана р. Кубан (Балдан, на арм. Вардан), а пост-кимерийците стават известни като „Бал-гар” и то по същото време (354 г. от н.е., съгласно Анонимния латински хронограф), по което термина „хони, хуни” става общо название, както за Udon (известни на запад като „улдин”, „ултинзури”), така и за пост-кимерийците (българи)?

вторник, 22 май 2012 г.

Боян Мага и третият син на цар Симеон Велики


      През 1874 г. (том първи) и през 1881 г. (том втори) последователно в Белград и в Санкт-Петербург са издадени народните песни на българите-помаци, събрани от Гологанов и Веркович.
    Оттогава, т. е. повече от 130 г., около този огромен фолклорен материал, обхващаш 23 809 стиха, се води спор дали е автентичен или фалшивикат.
     Едва през 1997 г., за първи път след 120 г., песните са преиздадени в София в ограничен тираж. Фактически това е първото им българско издание. Известни са като „Веда словена” (заглавието им дава Веркович). При подготовката за изданието от 1997 г., на основата на езиковедската диалектология, бе посочено, че изворовият материал, е от поне три български диалекта, което обезсмисля основното обвинение, че песните, обхващащи два тома от по над 500 страници, са авторско дело на един човек: злощастно оклеветеният възрожденски учител и книжовник Иван Гологанов (1839 - 1895 г.).
    Босненският сърбин Стефан Веркович (1827 - 1893) възлага на учителят от Валовища (дн. гр. Сидерокастрон, в Гърция) Гологанов, срещу скромно заплащане, да издирва и записва народни песни.
    По онова време същото правят и братя Миладинови, които благодарение на своя меценат – Штросмайер, издават през 1861 г. в Загреб „Български народни песни”.

 ..................

 Веда Словенахъ., Обрядни песни от езическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци, С. - Петербург, 1881, том. ІІ.


 





              През Х в. третият син на цар Симеон, Вениамин (с прозвище Боян) използва новата азбука на Св. Св. Кирил и Методий, и написва епос.
              Юрий Венелин и Г. С. Раковски са убедени, че упоменатият в „Слово за похода на Игор” писател Боян, е българин.


            Ако се сравни какво казва за Боян (третият син на Симеон) кремонският епископ Лиудпрад, когато през 949 г. идва с немско посолство на Балканите, с онова, което казва за писателя Боян, летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), ще установим, че то е почти едно и също.
           Според Лиудпрад Боян имал магически способности (разбирай „езически”) и ставал „веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш”. 

             Явно Боян е почитател на един езически обред, съхранен и до днес във фолклора на българите в Република България под името „кукери”, където танцуващите се обличат в животински кожи.
              Според летописецът на „Слово за похода на Игор” (ХІІ в.), писателя Боян бил езичник, нарича го „син на Велес”. Той е епичен певец и:

          мисълта му се понасяше
          като катерица по дърво
          като сур вълк по земята,
          като див орел под облаците 

           Следователно, магьосничеството на Боян у Лиудпрад не е само чисто езичество, но е и - писателска дарба.
            Християнският летописец на „Слово за похода на Игор” постоянно спори задочно с „приумиците на Боян”, но именно по тази причина някои от „приумиците” са се съхранили в „Словото...”


          Вениамин е наречен в народната памет Боян, защото е писал за народа „боян” (баан). Фолклорен вариант на епосът за народа „баан” е съхранен във вторият том на „Веда словена” (1881 г.) от стр. 393 до стр. 557. Източникът е един природно образован българин - мюсюлманин с име Исиин, от с. Лъжене, Неврокопско.

          Изглежда помаците доста са се чудили на записвачът Гологанов и на няколкото чуждестранни анкети, които доказвали автентичността на техния фолклор.
          Чудили са се, понеже те не крият, че е имало книги, откъдето  са черпили своето легендарно познание, а по-късно паметта се е прехвърляла от поколение на поколение, включително стари обреди, окончателно забравени у християните българи. Учените обаче искат да видят в тяхната историческа памет, не писмени спомени и обреди, почерпени от стари български книги, а митологично-ведическо мислене./???/
          Един от мотивите, с които М. Арнаудов отрича „Веда Словена” е, че песните са прекалено дълги, цели епоси.
          Но помаците казват точно това - че е имало епични книги, които са основа на тяхната историческа памет. С течение на времето последната се е фолклоризирала.


          „Слово за походът на Игор” ясно сочи, че писателя Боян е структурирал времето в своя епос по един изключително оригинален начин. Събитията, за които разказва, са съпоставени с времето на римският император Траян (98 - 117 г. от н. е).
          Това са интерполации, която ясно показват, че словосъчетания като „по пътеката Траянова през поля към планини” (с. 20, 21), т. е. известната на всеки българин „Траянова врата” в Средна гора, а така също „Отминаха Траяновите времена” (с. 25), „В средата на Траяновият век” (с. 34), са все словосъчетания, които разкриват един образован средновековен писател Боян, който използва времето на римския император Траян, за да създаде историческа достоверност на своя, за съжаление несъхранен, епос.
          Което е съхранено обаче във „Веда Словена” е ценност и не заслужава съдбата си 130 години да не е изучавано, дори да е заклеймено.
                Българите - помаците имат свой фолклор и ако той казва нещо важно за българската история, не бива да го отричаме...



          Нека да преразкажем фолклорният вариант на епоса за народа „бояни” (баан) такъв, какъвто е във втори том на „Веда Словена” (1881 г.).
          Един народ с име „баан” (боян) мигрира от източните земи на Черно море, наречени „Крайна земя”, установява се за известно време в близост до народа „карба” (карпи), след което продължава миграционния си път към „на Дунав, на море” (с. 395).
           Народът минава река Дунав и там „Бана крале” (с. 402), след много перипетии от чисто епосно естество (воюва с лоши свръхестествени същества, но пък постоянно му помагат добри свръхестествени същества) създава нова държава.
              Откъде идва този народ?
          Идва от източното Причерноморие, от местност до една река, около която расте специална билка (китка). Тази „трева”, която явно има важно значение за целият епос, е наречена по името на реката и се казва „купра билка”.
                             „Копра китка русина” (с. 486).
                             „Копра е китка росина” (с. 488).

          Китката има соларно-обредно значение, а не е подправка за манджа. Когато китката е с „роса” - животът е добър, слънчев, плодовит. Когато е скована от „слана”, е в обратно значение. В епосът сланата е персонифицирана - „Слана юнак” (с. 401). Този юнак е слуга на бога на снега („Снигна Бога, с. 401). Богът на снега праща „Слана юнак”, който:
                             „Да си вие бела снега
                             Дуръ да поле побелне” (с. 401).
          В епосът ясно е казано, че новата земя на този народ е на „църно море”, но и земята, откъдето идва, е на това море. „Край-земе” е била също на Черно море, но не на Дунав, а на река Купи (Кубан), където расте „купра билка”.
          Ето как епосът описва новата земя:

                             „Река са вие кату змие.
                             Та ми тече фафъ море-ту,
                             Река ми е ду белъ Дунав
                             Море ми е църну море,
                             Кат си ми е на Край-земе” (с. 403).

          Описана е територията на Добруджа, в чието поле (котлива) Бана крал построява първият си град.
          Нова града нишенлие” (с. 402). Думата „нишенлие” в случая може да бъде преведено и като „столица”.
           Морето е Черно море, каквото е било („кат си ми е”) морето на „Крайна земля”/старата родина/.
           В епосът двете земи са в постоянен контакт, те не са разделени или поне авторът на епосът е искал да ги види така, ето защо именува земята, където расте „копра китка” - крайна земя. Епичният герой цар Боян е оставил там майка си, сестрите си и братята си. Той като тръгва към „новата земя”, определя:
                             ут сега си брата уставем,
                             да ми в сарае седи” (с. 398)
          Фолклорните певци на епосът, благодарение на които днес имаме поне „фолклорен вариант” на този епос, не крият автора, откъдето те са пожънали онова, което българите-помаци съхраняват като легенди до края на ХІХ в.:
                             „Бана крале книга пее,
                             Бела книга църну писму” (с. 402)
          От теренните проучвания на Димитър Маринов, Любомир Милетич, Н. С. Державин и др. знаем, че фолклорни песни за „Бан” (Боян) и танц „боенец”, са съхранени не само при българите мюсюлмани (помаците), но и при българите християни, дори у тези, които живеят в Бесарабия (Н.С.Державин).

          На стр. 384 във вторият том на „Веда Словена” са посочени всички книги на един стар средновековен авторов епос, който можем да предположим, че е бил именно на Вениамин, третият син на цар Симеон, който благодарение, че е създал епос за народа „бояни” (и техният легендарен цар Боян), е получил прозвището Боян.
          Това прозвище е толкова силно в българската средновековна държава, че никак не е случайно, че по времето, когато според Димитър Маринов се играе „боенец” („до денят срещу Лазарница”), по същото време преди Лазаровден в православният църковен календар, е „Св. мчк Боян, княз Български”.
          Според житието на този първи български християнски светец, той е брат на кан Маламир,  казва се Енравота и живее в първата половина на ІХ век.
          Защо обаче Енравота е мчк. Боян, е въпрос, на който може да се отговори, ако се припомни, че християнството масово учредява свои календарни празници, на мястото на стари езически.

          През Х век третият син на цар Симеон, Вениамин (Боян), се опитва със своя епос от няколко книги, да възкреси старите езически обреди на жертвоприношения (курбани) и легендарната история на народа „бояни”.
          На стр. 384, както казахме, са изброени книгите, които са съществували още от Х век и които масово са фолклоризирани по българските землища, но фолклорните варианти у помаците, поради изолацията на мюсюлманското малцинство през ХVІІІ век (когато гръцките владици започват поголовно да изгарят стари български книги), са по-добър източник за народа „бояни”, от описаният от Димитър Маринов (и др.) фолклорен обряд „боенец” при българите християни.
         
                             Ясна книга и ратина,
                             И ратина и звезница,
                             И звезница и земица,
                             Йоще ти дава и петица”

          В апокрифната средновековна българска литература също са запазени някои стари книги, които са наречени за изследователски цели - „Коледник”, „Кръговник”, „Зодиак”, „Трепетник”, „Мълнияк”, „Месецослов”.
          Очевидно става дума за един и същ, почти непроучен в българската наука  писателски корпус, който има за основа една развита българска езическа памет и обредност, която след християнизацията (ІХ в.) започва да добива и апокрифно-християнски черти.
          Тези книги не са били само обредно-ритуални.
          Книга „Ратина” показва, че е имало летописи за военните действия.
          Съществува само един начин, по който може да се потвърди хипотезата, че са съществували военни летописи, т. е. епично-военни разкази.

          Нека експлицираме военната лексика от апокрифната (наричана „гадателска”) книга „Кръговник”, от която са запазени две версии: Гръмовник и Гръмник-зодиак.
          Какво ще получим?
          Стара българска литература, т. 1, Апокрифи:

            стр. 318: „Битки на велики мъже (...) Много мъже ще починат от меч и войска (...) Хората ще погубят княза на тая земя (...) Корабите ще потънат (...) Много войни и мнозина ще загинат (...)”
          Бъдещото време, характерно за гадателски сборник по месеци, не бива да ни обърква. Всъщност, може основателно да допуснем, че то е инверсия, на минало време (летописно). Нека продължим:

          ●стр. 319: „Мъдри и праведни мъже ще измрат (...); войниците ще загинат (...) Ще има пожари по всички страни и градове. Кораби ще потънат (...) За царете - мир (...) Война няма да има (...) Другостранци ще отворят война и ще паднат в робство, а техният цар ще погине от робите си (...) Царят ще погуби своите противници (...) Царят ще остави и града, и войската и ще отиде в други страни, у друг цар ще се спре (...) Война с много градове и с нови народи (...) Междуособна война и метеж между хората, убийство, въздишки и много...”

          ●стр. 320: „... сълзи сред хората. Градовете ще се развълнуват (...) За болярите с висок сан падение и по много места пожари (...) Ще има голяма морска битка (...) Болярите ще направят помежду си война поради ревност и после ще се умиротворят (...) Старейшините на тази земя ще познаят много добро, а в други градове за старейшините ще настъпи пагуба (...) Хората ще погубят княза на тази земя (...) Война и пагуба (...) Между големите царе - мир, а на изток и запад - много смърт (...) Съседни царе ще започнат помежду си война. (...) Метеж сред хората. Няма да се покоряват на своите боляри и князе, и ще напуснат своя старейшина, ще мислят зло за своя цар и ще започнат да не работят. Във войската му няма да има ред. Западният цар ще умре (...)”

          ●стр. 321: „За арабите показва гибел (...) Честни царе и князе ще се смирят (...) Враговете ще погинат и на това място ще има похвала (...) Гонение и плен ще има на това място (...) на Изток и на Запад законите ще се отменят (...) Войници ще дойдат от друга страна (...) Те ще превземат тези земи (...) Войниците на царя ще въстанат и ще го погубят (...) Ще има война между царете им.”

          ●стр. 322: „В царството ще има голяма радост, на изток - сеч, метеж и глад, някакъв насилник ще се появи (...) В тази страна ще се надигне някакъв насилник и ще има голяма напаст, за силните хора - гибел и тази страна ще бъде завладяна (...) В северните страни ще има пагуба и гибел за царя на тази страна (...)”

          ●стр. 323: „Ще има битки и сеч, всеки ще се вдигне срещу всеки (...) на много места ще има война (...) А в южната страна ще погине всичко. В тази страна ще има грабителство, ще въстанат един срещу друг, царят им ще се смени и на негово място ще бъде въздигнат друг цар (...) Борба и метеж много в тази страна (...) В източната страна ще има много битки (...) Метеж между първенците, на изток ще се появи друг цар (...) В морето гибел за корабите (...)”


          Изнесохме почти цялата военно-летописна лексика от гадателската книга „Кръговник”, понеже всеки фолклорист много добре знае, че гаданията и баянията не са били записвани в книги, тъй като речта, която врачува, не е публична реч, а се предава от човек на човек.  
          Под псевдо-жанра на гаданията в средновековната българска книга „Кръговник” (така е наречена от учените), се крие някакъв опит за съхранение на военно-летописни документи, за съжаление прекалено абстрактен. Това обаче все пак потвърждава, че книга „Ратина” определено е  съществувала.

          И така, нека преразкажем фолклорният вариант на епоса за народа „бояни”, такъв какъвто е във втори том на „Веда Словена” (1881 г.), независимо че това ще е за сметка на образното и метафорично богатство, което извира буйно в самият фолклорен текст. Нашият преразказ ще бъде пределно схематичен и ще проследи само сюжетната линия /идеята за преразказ заехме от Куюмджиев/ на развитие на действието, която в епоса (ако е на Вениамин, както предполагаме) е била явно много по-пространна.


          Цар Боян („Бана крале, Бана царина”, с. 393) търси нова (пуста) земя, за да се посели с народа си (бан, бенди). Той е тръгнал от земята, където расте „копра билка” и в неговите представи тази земя на дедите му, където е оставил майка си, е идеалното място.
          Епосът е изпълнен с поетична носталгия към „Крайна земя”. Тя е плодовито и топло място. Майчината земя е осеяна с лястовици, предвестници на пролетта и лятото. Боян иска новата му земя да е „кат Крайна земя”, да намери ново копие на татковината си.
          Преди да стигне до „бел Дунав” народа „бояни”, подобно на Аспаруховите българи, е временно на една земя, където живее народ, наречен в епоса „карба”. Земята не стига за „йоран” (оран), понеже:
                             „Доста хми карба на поле” (с. 394).
          Етнонимът „карба” е употребен само в началото и в края на песенният цикъл. В края на сюжета, когато от един цар Бана са се размножили „Триста крале, триста Бана” (с. 507), се пее:
                             „Бог да ги бие триста му брата” (с.509).                                                                                                                           
          Само един цар Бана от наследниците се държи като „Брана”, т. е. държи се като воин и брани земите на „бана”. Останалите, дето „бог да ги бие”, услужливо са поканили народа „карба” да се засели при тях, на Дунав:
                             „На бел Дунав, на полето
                             Де ми са карба карали” (с. 509).

          Карба, в началото на епоса, са народ от Карпатите, известни  в историческата литература като „карпи”. Планината Карпати е западната граница на Аспаруховата територия, откъдето тръгва за Дунав, за да мине реката на юг...

             Да се върнем към началото.
          След като земята за копане, оране и паша не стига, понеже е заета от „карба”, цар Боян (изглежда прототип е Аспарух) се насочва с хората си към „бел Дунав”.
          Първоначално легендарния водач е подложен на укор от епичния автор, че е забравил какво пише във „Вета книга”, за да е добър и успешен живота на народа му. „Ич ми курбан ни колел” (с. 393).
          Тепърва, а това изглежда е и една от важните цели на епоса, легендарният предводител Бана ще трябва да си припомня значенията на жертвоприношенията (курбаните), защото без тях не може да умилостиви висшите сили.
          Първия курбан трябва да бъде направен на една добра и постоянна помощница на цар Бана, Юда самовила. Етимологично „Юда” изхожда от персийското име за божество - „Худ” .
          Боян прави курбан: „колеш ясну пиле, ясну ми пиле от море”.  
          Тогава помощницата Юда Самовила идва „на Дунав, на море” (с. 395) и започва да съветва Боян. Тя му дава два вълшебни предмета. „Люта стрела” и „Златна свирка” (с. 396). С лютата стрела Боян ще трябва да се справи с „люта Ламие” (с. 396), понеже ламята „ми е Дунав заптисала, Дунав ми йоще море” (с. 396). А златната свирка е необходима на Боян и народа му, за да преплуват река Дунав.
                          Как си свирне да си пливам” (с. 396).
          След като успява с тези вълшебни средства да надбори ламята и да преплува Дунав, Боян стига до „поле запустено” (с. 396). Оказва се обаче, че то не е съвсем пусто, понеже там се разпорежда някакво свръх-същество Дива, което „трева пасе” (с. 397). То е прекалено мощно и събира войска („Силна си войска собира”, с. 397). Без „ирдам” (помощ) от Юда самовила, Боян не може да се справи.
          Сюжетът се разширява в ретроспективен план.
          Още докато Боян живее в старата земя на дедите си, една нощ Юда самовила му предсказва, че той ще колонизира земята около река Дунав. Юдата литва преди първи петли, а Боян на „майка си дума говори” (с. 398). Той я моли да отключи сандъците и да му даде нови дрехи, понеже тръгва на път. Казва й: „Ще ида, мале, на шедба” (с. 398). Определя „ут сега” (с. 398) брат му да го замества, и облича „златну руху серманлие” (с. 398). Майка му е разтревожена и търси начин да го спре. Казва му, че такава плодовита и топла земя като „Крайна земя” няма другаде. Накрая го увещава:
                             „Да си та майка годи,
                              Да си та майка ожени.
                              Чи да пливаш до бел Дунав” (с. 402)
          След тази интересна ретроспекция, пристигането на Боян от земите на карба на бреговете на река Дунав, вече има по-дълбок епичен смисъл. На Боян всъщност му е предопределено да колонизира новата земя на р. Дунав. Боян е изключително самоуверен:
                             „Десну самъ йоку мигнал,
                              Десну ми йоку на поле-ту,
                              Та съм поле бендисал” (с. 402)

          За да се разбере семантиката на изразите „мигване на дясно око” и „бенди-сване на поле” (колонизирането му от народа боян, бунд), е необходимо да си припомним апокрифната средновековна книга „Трепетник”, където всеки мимико-моторен жест на лицето, е сравнен с действието на над-персонални, висши сили. „Ако играе дясното око, показва за бедните полза
.
          Боян предвкусва, че той и народа му на новата земя ще са:
                „Кат да си сам на Край-земе” (с. 403)                                                                                                   
          Раздялата с „милни сестри, милни брате” (с. 403) е останала зад гърба му. Тогава всички много „заплакали”. Сега обаче цар Боян е пред бял Дунав:
                             Сега Бана на бел Дунав” (с. 404)
          Курбанът (пилето) е направен на помощницата, Юда самовила. Тя пък е дала двата вълшебни предмета (стрела и свирка).

                             „Бана ми стрела фърли
                             Та ми Ламие усрели,
                             Падна Ламие на поле,
                             Та ни дума не продума” (с. 406)

          Боян е повел със себе си „малу млогу сто хиледи” (с. 399).
          Те преплуват Дунав и стигат до „поле запустену”, където се разпорежда „хиенинът” Дива.
          Войната с ордите на „Дива крале” трае „три месеца” (с. 407). Изглежда Дива има надмощие и Боян вика към Юда самовила за помощ. Тази закрилница „ардам чинила” (с. 408) на Боян и вместо него влиза в борба с Дива:
                             „Юда са борба бори,
                              Та ми крале надбори” (с. 408).
          Сякаш пътят на Боян към новата земя е открит. Но всъщност сега започват нови перипетии. Боян не може да се справи със зимата и да я накара да си отиде. На фонът на мечтите му (стадата да пасат, да се сее бяла пшеница), изпъква незнанието у Боян, че трябва да извърши умилостивително жертвоприношение, за да си отиде Снигна бога (зимата). Боян много тъжи и даже замисля:
                             „Да си иде на Край-земе,
                              На Край-земе в сарае,
                              в сарае при майка” (с. 410)
          Тежките кахъри на Боян са разпръснати едва, когато му се напомня, че Юда самовила му е заръчала да си напише на „бела книга, бела книга църну писму”, че е необходимо да направи курбан:
                             „Да си колеш девет крави” (с. 411)
          С това жертвоприножение ще се извърши „хвалба” на Снигна бога (бога на зимата). Дори се казва:
                             „И да Муса молба молиш” (с. 411)
          Този момент е особено важен, понеже сочи, че нещо е потиснало обредите на жертвоприношенията. Авторът сякаш обръща внимание, че те не трябва да се забравят и дори се препоръчва да се напишат на книга. Ако епосът е писан в една вече утвърдена епоха на християнството, която отрича курбанният обред, е видно, че автора прибавя към своите езически доводи и „Муса молба”, т. е. припомня обредите на Мойсей (Муса). Не случайно сред посочените стари книги е и книга „Петица” (Петокнижието).

                             „Чул ми Бана зачул,
                             Та си писал бела книга,
                             бела книга църну писму.
                             Пратил си го пу земята.
                             Юнаци ми с клетва приклевал:
                             Лу да си лету намине,
                             Курбан да си колет,
                             Да си колет девет крави,
                             Девет крави все на отбур,
                             Да си фалет Снигна бога” (с. 412)

          След това идва още едно препятствие пред Боян. Той не знае, че дори и зимата да си отиде, лятото няма да дойде току-така, ами също чака курбан. Това е подсказано в една „Вета книга” (вехта книга), но Боян не я знае (не я е пял още):

                             Вета книга, вета песна
                              Що си йоще ни пел” (с. 420)

          С майсторска поетична образност е разказано за „грижата” (каил) на Боян. Той чака новата му земя да стане като предишната (Крайна земе). Да се напълни с ягнило, да потече руйно вино, да грейне слънце и да бъде засята, за да се роди хубав хляб. Тъжбата му има силни носталгични моменти към онова свято място, където е останала майка му. То е идеализирано: топло, плодородно. А тук още няма градове, зимата не си отива, въпреки курбана от „девет крави”. Народът е изтощен и очаква чудо. Накрая дори самата Юда самовила литва на небето, за да поговори с Лета бога (бога на пролетта и лятото) и му казва:

                             Доста ми си, Боже, седел
                             Тука, Боже, на Край-земе” (с. 421)

          Подтиква го да отиде при Боян, към Дунав. Той е заклал „девет крави”, дал е жертвоприношение. Лете бога обаче отговаря, че Боян не е направил жертвоприношение на него:

                               Да ми коле ду три голабчета” (с. 422)

                                                                                                                  
          Най-накрая се разбира, че пречката да дойде лятото не е непреодолима. Боян трябва да направи курбан три гълъбчета, а Юда самовила го съветва, че заедно с това е необходимо да изпрати „малка мома” в гората, която да набере „бела китка”. Очевидно това са кокичета. Да направи венец, да накичи главата си и да обиколи гората, като казва:

                             „Иди си, зима, иди си.
                             Че си веке лету дойде” (с. 424)

          Всичко това е сторено и идва златно време за Боян и народа му:

                             „Та си Бана града гради.
                             Млади юнаци на поле-ту,
                             На поле-ту стаду пасат;
                             Малки моми на поле-ту,
                             Та ми йоран урат,
                             И ми сеет бела пшеница,
                             И ми сеет и ми жнеет;
                             Та си месет чиста пита,
                             Чиста пита, чиста леба.
                             Сега, царю, що са ни чудиш?
                             Гозба, царю, да са ни гостиш” (с. 424)

          Преди да стигнем до трапезните ритуали, които имат важна сюжетна роля в епоса, е необходимо да се добави, че „златният сърп” (с. 491), с който се жъне, се дава от месечината:

                             „Месец ми йоще не поминал
                             Ша ми слезе на поле.
                             Да ви даде златна сърпица” (с. 491)

          Воловете пък, с които ще се разорат първите бразди в земята:

                             „Бана ги злату златил,
                             Метнал хми суйна махрица,
                             Метнал хми махрица приметнал,
                             Златну уралу впрегнал” (с. 492)

          За първите агнета се заръчва:

                             „Да си на поле градите
                             Златна кушара овчита,
                             Да ми е стаду на егнилу,
                             Да ми е стаду сури агнета” (с. 493)

          Време е да се построи град:

                             „Малу млогу три месеца,
                             Града му нова Котлива” (с. 455)

          Боян е щастлив в новият си град. Той го освещава, като:

                             „Та ми със свирка свири.
                             Църну ми пиле хвръкна,
                             Църну ми пиле, лестувица.
                             Как си го Бана виде,
                             Пита си пиле, праша:
                             Църну ми пиле лестувица
                             У де ми, пиле, хвъркаш?
                             У де ми, пиле, идеш?
                             Що ми е, пиле, на Край-земе,
                             на Край-земе в Котлива града?”

          Лястовицата отговаря на Боян:

                             „Пиле му дума говори:
                             Бана ле, Бана кралю
                             Майка ти свирка чула,
                             Свирка ти, майка знае.
                             Та хи са, Бана, нажелилу,
                             Нажелилу, натъжилу,
                             Да ни ти е на поле неволе,
                             Неволе усилна?
                             Да ни ти е люта зима,
                             Люта зима, снегувита?
                             Та ма е, Бана, пратила
                             Да ти неволе вида.
                             Я ни ти е неволе,
                             На поле-ту лету, пролету.
                             Крайна е земя плодита,
                             Плодита, топлита.
                             И поле ти плодиту.
                             Плодиту, топлиту,
                             Кат да е Крайна-земе” (с. 455, 456)

          В този момент, когато сякаш всички мечти на държавникът Боян са се сбъднали, той въпреки това е тъжен. На неговата нова земя няма лястовици. Боян копнее за тази птица и я моли да не се връща в Крайна-земя, а да остане тук:

                             Летувай, лесту, лестувай” (с. 458)

          Лястовицата обаче му казва, че е дошла по заръка на майка му. Да види дали Боян е добре и ще се връща, за да й занесе хубав хабер:

                             „Та ми са Бана годи,
                             годи са Бана, жени са.
                             Та ми е Бана на поле.
                             Поле си Бана засели.” (с. 460)


          Очевидно в оригинала епоса е имал две композиционни линии. Едната можем да определим като „епично време”. Тя обхваща реконструкцията на сюжета дотук. Или, по-точно, реконструкцията на фолклорния вариант у помашките народни песни, понеже „епичното време” в оригинала изглежда е започвало от съдбата на народа „бояни” (бунд") още от „Траяновия век” (98 - 117 г. от н. е.), т.е. ІІ в. от н.е., откогато датират и данните за началото на българската държавност в "Именникът на българските князе".

          Една от най-употребяваните думи за „грижа” в текста от „Веда Словена” (т. ІІ, 1881), който преразказахме, е думата „каил”. Авторът на „Слово за похода на Игор” също употребява думата „каил”. Дори нарича реката, която тече до р. Дон, с хидронимът „река Каяла.
          Коя е тази река до р. Дон?
          Можем да предположим, че това е река Купи (Кубан). На едно място във „Веда Словена” това място е наречено „Копна”. Боян с „коне утиде” до Копна. Там е майка му, Копна е на Край-земе.

          В епосът връзката между Боян и майка му се осъществява чрез лястовицата. Тази поетична птица, дето „цирка”, играе важна роля в сюжета, както ще проследим след малко. Всички фолклорни вариации във „Веда Словена” (т. ІІ) повтарят този мотив. Връзката между Боян и майка му, става чрез лястовица. Само на едно място се казва, че Боян отишъл лично да види майка си, като с кон отива до Копна, на Край-земе:

                             „Копна си коне утиде,
                             Утиде ми, Бана, на Край-земе” (с. 502)

          Този вариант е изключение, но е съхранил, че „копра китка” (копра билка) е от река Копна (Кубан, Купи).

          Втората сюжетно-композиционна линия, която ще реконструираме, за разлика от тази на „епичното време”, бихме могли да наречем „битово-обредно време”.
          От мащабните епизоди на преселението и колонизирането на „новата земя”, преминаваме към картини около домашното огнище, трапезната култура и учредяванетео на „личен ден”.

          Добрата помощница Юда Самовила намира „Бана царина” и му припомня, че преди една година, когато Боян е направил курбан „три гълъбчета” на Лета бога, е обещал, че на следващата година ще му направи „личен ден”:

                             „Слела ми Юда ут небе,
                             Ут небе Юда в сарае,
                             Де ми е Бана царина.
                             Та му дума говори:
                             Бана ле, Бана кралю,
                             Знаеш ли, Бана, знаеш ли
                             Що си, Бана, думал
                             Думал, Бана, говорил?
                             Лета си Бога фалил
                             Ду година му личен-ден,
                             Личен-ден Гергюв-ден,
                             Гергюв-ден Суров-ден,
                             Суров-ден Летов-ден!
                             Та му курбан колеш,
                             Курбан му колеш суру агне.” (с 460, 461)

          Боян е учуден, дори се съмнява:

                             Да ни гу Юда мами.
                             Да ни гу Юда лъже” (с. 462)

                             „Чудум се Бана чуди
                             Я ми йоще не знае
                             Що да ми прави, да стори” (с. 463)

          Тогава Боян се обръща за съвет към едно друго свръх-естествено същество, което е наречено „Зара” (с. 463). То му казва, че Юда самовила не го е излъгала за „личен-ден”. Жертвоприношението е необходимо, за да бъдат заключени в зандани „зимните герои” (Снигна бога, Слана юнак и Зимна Юда). В един от вариантите Боян е толкова благороден, че по-късно дори моли Лета бога да не ги държи в зандани, а да ги пусне в гората, но на високото. Важното е, че на полето е лято.
          След като получава съвет от Зара, Боян взима решение да направи курбан „суру агне”. Тоест, личен ден.Тогава при него идват „девет Юди”, за да го научат как става това. Агнето трябва да бъде хванато преди изгрев. Когато слънцето изгрее, то трябва да бъде позлатено от лъчите му. Това трябва да бъде строго спазено:

                             Я си каил ни станал
                             Рану ми йоще да коле” (с. 468)

          За да не сгреши нещо Боян изважда старите книги, където е написано:

                             „Флана ле, Слънце ле,
                             Слънце ле, Огне ле,
                             Рай ми, Огне, на поле.
                             Ерен ми, Огне, рана.
                             Тран ми, Огне, хаван ми” (с. 469)

         

          Изглежда Бана в очите на старинно-родовата памет е бил възприеман за човек, който е на Бога мил, понеже на едно място четем:
                             „Белким си Богумъ милънъ” (с. 446).

          Деветте Юди продължават със своите уроци как се прави „личен ден”. Агнето е позлатено от сутрешните слънчеви лъчи, „агне шернет” (нашарено от слънцето). След това е необходимо да се изпее песен „Слънце ле, ясне ле” (с. 468). В нея се възхваляват „зарите” (лъчите), с които Слънцето злати земята:

                             Пущеш ли зари на земе,
                             Та си ми земе златиш.” (с. 468)

          По време на „личен ден” Слънцето е изненадано от хората, че те правят нещо за него:

                             „Я ми, Слънце, гледай!
                             Бана ми курбан коле” (с. 468)

          Щастливо от това внимание слънцето дава такива зари (лъчи), че става пролет:

                             „Та му е лету, пролету;
                             Днес му е личен - ден”

          Името на „личния ден” на пролетното слънце е размножено по всички календарни празници на вярата, която го почита с курбан. То е „Гергюв ден” (Гергьовден), „Суров ден” (от старото божество Сурва), „Летов ден” (соларно наименование).

          Жертвоприношението има следното значение:

                             „Бана ми агне коле,
                             Курбан ми агне на поле.
                             Да си ми фъркне на небе,
                             На небе при Бога,
                             При Бога в сарае;
                             Да си го Бога види,
                             Да му на сърце драгне” (с. 468)

          Агнето не умира, то се възражда в „горницата” на битието, става вълшебно същество. Съхранила се е невероятна епосна метафора:

                             „Бана гу с ноже коле,
                             Я ми са агне ни коле!
                             Ясни му криле никнали,
                             Та си ми фърка на небе” (с. 469)

          Три Юди обясняват на Боян какво се е случило. Те му превеждат думите на Лета бога. Курбанът е станал:

                             Злату ми агне фъркналу,
                             Злату ми агне в сарае” (с. 470)

          Това съобщава Лета бог, дори уведомява, че вече го е пуснал в своите небесни райски ливади. Там няма зима, което ще рече, че и на земята вече няма зима, дошла е пролетта.
          Тази силна поетична образност е едно от доказателствата, че под фолклорния материал има авторски труд. Хората правят курбан, ала агнето, което трябва да бъде заколено, се превръща във вълшебно същество. Порасват му криле и отлита при Лета бог. Три Юди, в ролята на преводачки, донасят на хората „божиите думи”. Лета бог е казал, че курбана вече е станал. Агнето пасе в неговите райски ливади, а щом това е станало, и долу, на полето, вече е рай.

          Да си припомним прочетеното от Боян в старата книга:

                             „Флана ле Слънце ле,
                             Слънце ле Огне ле,
                             Рай ми, Огне, на поле” (с. 469)

         

            Сюжетът продължава.
          След обредът „личен ден” Боян е вече в своя дом, до огнището. Там се подготвя царска празнична трапеза. Мома готви вечерята:

                             „Бана ми фъ сарае,
                             Фъ сарае на йогнището.
                             Малка му мома готви,
                             Готви му мома вечере,
                             Ясна му вечере бъдница” (с. 470)

          Всяка празнична трапеза е вечеря - бъдница, т. е. не само Коледа (Рождество Христово) е „бъдни вечер”, както се е съхранил този обичай досега в Република България.

            Празничната трапеза в епоса е носител на особена поетична образност и драматизъм. Съжетът силно се психологизира, което е още едно доказателство, че фолклорният материал има за източник авторски труд.
          Боян вижда трапезата и усеща тъга. Той си спомня как в древната му родина „бъдница - вечеря” не е ставала без „копра китка”.

          Тази китка (трева) е „мирнива” (с. 476). На някои места е наречена също „мренива” (с. 477) и „мренева” (с. 477).
          Омуртаговият клетвен договор (814/15 г.) ни разказва за ролята на „тревата” като клетвен инструмент за сключване на мир. Лъв V, според дякон Игнат, е трябвало „да повдига нагоре трева”.

              Що е „копра билка”?
          Фолклорният вариант на епоса с течение на времето е битовизирал и фамиализирал един царски (владетелски) езически обред (да се въздига трева). Боян е цар, той е угрижен, че трапезата му не може да бъде царска, без „трева” (копра китка), която от старата му родина да бъде „въздигната” (пренесена) на неговата владетелска трапеза.
           Това е дълбинното семантично ядро.
          От фолклорният вариант читателя може да остане с впечатлението, че „копра билка” е някаква подправка, необходима за манджата на момата, която готви вечеря. Но това едва ли е така? „Копра китка” е всъщност „мирнива” (с. 476).

           Този термин го срещаме и на друго място във вторият том на „Веда Словена”, от стр. 163 до стр. 184, където общобългарския пролетен ритуал по връзване на бял и червен конец на ръката, не се нарича „мартеничка” (по името на месец „март”), а „маринка” (с. 168, 169).  
          Етимологията на термините „мирниво” и „маринка”, е думата за владетел, господар (мар).

          Цар Боян, като сяда на трапезата, иска тя да е истинска царска трапеза. Той е владетел. Едва ли сюжета, който ще преразкажем сега, има за цел желанието на цар Боян да донесе от „Крайна-земя” подправка за манджа.
          Обзема го тъга и мъка!

                             „Нажелилу, натъжилу,
                             Та си ми, Бана, заплакал
                             Дребни си сълзи заронил.
                             Да ли за майка,
                             За майка за брата,
                             За брата за сестра...” (с. 471)

          Мъчно му е, че не може да ги покани на трапезата, изпитва носталгия към „Крайна земя”:

                             „Ил чи устави свое земе,
                             Чужда ти земе усилна,
                             Усилна, неволна” (с. 401)

          Има обаче един компенсаторен механизъм, чрез който Боян може да възприеме своята трапеза по същият начин, по който са я правили предците му. Ако на нея има „копра китка” („копра билка”). Той по навик се насочва към някаква Юда за молба да му бъде донесена тази свещена за обреда „вечеря - бъдница” трева от „Крайна земя”, но юдите не се занимават с психологически и съкровено-лични моменти.

          В този миг на вътрешно напрежение сюжетът вкарва един нов поетичен „персонаж”: лястовицата.

          Този литературен образ има за цел да експлицира именно носталгично-психологическата линия в епоса. Лястовицата като образ вече се е появила веднъж, при освещаването на Боянината столица. Новото й включване в епоса е за да се осъществи „хоризонталната връзка” между двете земи. Старата родина на Боян, където все още е майка му и новата му родина, на река Дунав. Юдите в епоса осъществяват „вертикалната връзка” между хората и боговете. Юдите са необходими, за да може епоса да възкреси жертвено-обредната памет. Това показва, че епосът е писан в една вече утвърдена християнска епоха, в която обаче езическото минало все още е живо. Това е може би епохата на цар Петър (Х в.), когато покръстването и първите години на християнската вяра са приключили, но обществото и народната култура все още не са станали чисто византийски/християнски/.
          С династичният брак на Петър с Мария-Ирина се открива нова страница на влияние на Византия върху България. Вениамин е брат на Петър и е имал склонност към езичеството и неговата културна значимост. Тази особеност в деянията на Вениамин (с прозвище Боян), е фиксирана през 949 г. от посланика до Византия на немският император Отон І, кремонският епископ Лиудпранд.

          Имаме всички основания да предположим, че Боян е написал епос за преселението на българите на кан Аспарух на река Дунав (680 г.). Това е било несъмнено литературен труд, а не исторически /нещо като дастан, епос/, но въпреки това при внимателен анализ не би било трудно да се види, че събитията в този епос имат исторически подтекст, експлицирайки като свой образ аспаруховото преселение на река Дунав.

          Образът на лястовицата в епоса хиперболизира родовата памет. Боян се обръща към лястовицата и я моли да отиде при майка му в „Крайна земя”. Да й каже, че той прави „вечеря-бъдница”, но трапезата му не може да бъде същата, както я правил „бабайку”/баща му/ , понеже липсва „копра китка”. Нека майка му да набере трева и да я изпрати чрез лястовицата.
          Това е молбата на Боян.        
          Ритуалното „въздигане на трева”, за което четем в омуртаговият клетвен мир, получава литературна интерполация: лястовицата ще вземе трева от р. Купи и ще я „въздигне”, за да я занесе в новата земя на Боян на р. Дунав. 
    
          Лястовицата приема ролята и казва на Боян да не бърза с трапезата, защото тя ще отлети и ще се върне мигновено.
          Лястовицата излита и съобщава на майката молбата на нейният син. Майката обширно разказва, че знае, че е усилно в чужда земя. Любовта й към Боян не е намаляла и тя решава да откъсне от скъпоценната трева в „бахчето”. Но на пътя й обаче се изправя „Сура Ламия” /Барадж у волжките българи/, която на старинен език брани тревата.
          Думите на Ламията (Дракон), която пази „тревата” на р. Купи (Кубан), са като учебник по история. Тези думи още повече засилват „сюжетната линия” на родовата памет:

                             „Фура ми, мале, татина.
                             Рунъ ми Дефина,
                             Чире ми Яра,
                             Яра ми Диа,
                             Диа ми Яра Прена” (с. 478)

          Това казва Драконът, известен у волжките българи като тотема Барадж, а у дунавските като Ламия и змей Горянин.
          Тук „фура” е „гура”, а „дефина” е „делина” (дял). За първи път в епосът се споменава думата „татина”.
          Гур е татина!
          Думи, които по интересен начин ще срещнем и във фолклорният вариант на „Шан кизи дастана”, където е написано:
                   тази гора хората наричат Татеш”.

         
          Ламята пази „копра китка” и застава срещу майката, когато тя иска да отиде до „бахчето” и да откъсне владетелската трева.
          Явно това е значението на „копра китка” /магичен жест за владетелска клетвена дума/, след като Ламята застава срещу майката и й обяснява, че Рунъ (Дунав) не е център на държавата, а е „дял” на Гур /разбирай: Кавказ, където е била държавата Велика България/.
            Ламята изнася нещо като урок по история.      
          Майката на Боян е натъжена и започва да „рони дребни сълзи” (с. 478). Тогава Бог изпраща една Юда, която да оправи нещата. Юдата казва на майката, че Ламята ще се махне, ако тя вземе „Ясна книга” (с. 478) и прочете нещо от нея.

          Ясна книга” е в стаята на майката (това е силен образ, че езическите книги не бива да се обругават от новите българи - християни), тя я взима и излиза на порти, където чете:

                             „Та ми на порти седнала,
                             Пела ми майка, запела:
                             Яра ле, Диа ле,
                             Яра ле, Прена ле,
                             Зерби ти ярнеш,
                             Дуру ми дуру насита,
                             Насита дуру коприта.
                             Усен ми Бана назина:
                             Хай ми, Яра, хай ми Диа
                             Хай ми, Яра, хай ми Препа,
                             Дусун Лама на висе,
                             На висе на звеза” (с. 479)

          Този текст играе вълшебна роля и Ламята литва на „висе”. Явно при Диа (Дуа, Дуло).
          Майката бере китка, както Бана е „назинал” (зинал, поръчал), понеже тези треви в Дуру (Гуру) са в „насита” и му праща билка от Купи (Кубан), т. е. коприта.

             Под поетическите метафори обаче се крие езическо-обреден тайнопис.
          Лястовицата ще „въздигне” и отнесе на р. Дунав тревата марина (мренива), която участва в сключването на клетвени договори, т. е. ще отнесе владетелската (мар-ина) трева от Гур в новата земя на цар Боян.

          Ето византийският летопис, който е оставил спомен за клетвеното значение на владетелската трева: „При това беше възможно да се види Ромейския император да извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройни ремъци, да повдига нагоре трева...”.

          Този стар клетвен езически обряд (да се въздига трева) е поетично интерполиран в епоса, който ние се опитваме схематично да реконструираме...

             Но това не е всичко.
          Явно значението на епоса в средновековната българска култура е било изключително продуктивно, понеже епоса на Вениамин за преселението на цар Боян (и народа бояни), е източник на създаване на нов пролетен обичай „маринка” (мартеница).
              Старият езически обряд е трансформиран.
          Боян написва „на книга” да се прави следното. Три недели преди да дойдат лястовиците, да се връзва на дясната ръка на малките деца бял и червен конец. След това майката да сваля талисмана и да го поставя в градината /бахчето/ под камък, за нишан... За да види лястовицата, която носи в клюна си „копра китка” от Крайна-земя, къде да остави владетелската трева. На децата да се казва, завещава писателят Вениамин (Боян), че това на ръката им не е „белу сукну” и „червену сукну”, а е „маринка”, „устала ут Край-земе”.
          Този общобългарски обичай съществува и до днес у българите в Република България, само старото име „маринка” (от мар, владетел) се е отъждествило с месец „март” и обряда се нарича „мартеничка”.

                             „Я ви се молба моле,
                             Да пишете бела книга,
                             Бела книга, царну писму,
                             Да е пратите пу земе-та:
                             Кой си има малки деца,
                             Да увиет белу сукну,
                             Белу сукну и царвену,
                             Да му вързат на рока-та,
                             На рока-та на деснива-та,
                             Ега си е веке лету
                             Лету и пролету,
                             Да му вързат, да му думат:
                             Чи ни си е белу сукну,
                             Белу сукну и царвено,
                             Туку си е маринка,
                             Устала ут Край-земе” (с. 168, 169)

          Лястовицата донася многожеланата трева от Крайна земя. Цар Боян сяда на владетелската трапеза и... започва да се държи като дедите си от династията Дуло.
          След вечеря се разказват героични легенди. Същото е правил и Атила, според Приск. Цар Боян в епоса започва с хвалба на своите велики хунски предтечи:

                             „Атле ми Диа,
                             Диа ми Яра.
                             Фалба ти фала.
                             На небе, на земе.
                             На земе, на поле,
                             На поле, в гората,
                             На море, на Дунав” (с. 490)

          Стефан Стамболов (1887 - 1894) е бил бесен на късогледите учени, които обявяват най-известната в Европа българска книга „Веда Словена”, за фалшивикат. Той предлага на събирачът на помашкият фолклор Гологанов да се пресели в София и му обещава пенсия. На тесногръдите учени отговаря: „Всички европейски академии се заинтересуваха от родопските песни”. 

          Сто и тридесет години по-късно тези песни и тяхното историческо съдържание, не са познати дори на средно-интелигентният български читател.
          Учените все още спорят дали това са славянски веди/???/, стари колкото санскритските и сякаш никой не иска да види, че това не е славянска митология (Атле не е славянски бог), а българи фолклор със силен исторически подтекст.
              Наскоро в интернет прочетох руски превод на „Веда Словена”. Там Бана (Боян) се превежда Пан (пане, „господин” на полски език). Все едно помашкият епос пее: ”Господине Кралю” или „Господине Царина”???
          Баан, Бан  е лично име, Боян...



          Нашият преразказ е към своя завършек.
          Естествено, че нито Атле, нито Диа са пра-исторически божества. Това са исторически личности и единият от тях, Атле, е като „агне кушуту”, спрямо другият, Диа (Дуа, Руа, Дуло).


                             „Атле ми Диа,
                             Суру ми агне кушуту” (с. 493)

          Цар Бана продължава своята възхвала към основателите на династията Дуло:

                             „Стана ми Бана от трапеза,
                             На трапеза хору ми играе,
                             Хору ми играе, песна пее:
                             Тебе си, Атле, фали.
                             Атле ле, Диа ле,
                             Диа ле, Яра.
                             Яра ле, Прена.
                             Седиш ли на небе;
                             Ясну ти лику палиту” (с. 495)

          Явно така грее (палиту) родовата памет.
        
        
          Апогей на трапезната възхвала е когато Боян кани ритуално Атле (Атила) на своята владетелска маса:

                             „Гозба ти, Атле, госте,
                             Гозба е ясна бъдница,
                             Ясна бъдница, ясна мреница
                             .............................................
                             Със хору та фале,
                             Със хору, със песна -
                             Как та е фалил бабайку ми,
                             Бабайку ми на Край-земе”.

          Бана е първия владетел на новата земя. Баща му (бабайку му) е бил владетел на Крайна земя. Алюзията към Кубрат е очебийна.
             Какво е правил Кубрат? Къде е той?

                             „Как та е фалил бабайку ми,
                             Бабайку ми на Край-земе.
                             Чи си имал Ясна книга.
                             Фъркнал си на небе-ту,
                             На небето при тебе.
                             Та му даде Ясна книга,
                             Учил си го йоще научил
                             Да си пее Ясна книга,
                             Да си те фалба фали” (с. 496, 497)

          Боян пък завещава на потомците си „златна свирка”, която била съхранена в „златни съндъци” (с. 508).
               Явно голям епос е оставил автора, наречен на едно място, което вече цитирахме, „Богум милен”.
          Жалко, че не знаем нищо за този средновековен творец от Х век.

          И все пак славният поетичен образ на лястовицата не е забравен, очевидно българските еретици (катари) са го занесли чак до Франция, а трубадурът Вантадур (удивително, името му сякаш е изкопано от vh’ndur) го е обезсмъртил в стиховете:

„От грижата, която ме преследва,
къде да се скрия?
Нощем тя ме вълнува и ме мята
на ръба на леглото.
Страдам повече от любов,
отколкото влюбеният Тристан,
който изтърпя много мъчения,
заради Изолда, русата.
О, Боже! Защо не съм лястовица,
за да прекося въздуха,
летейки в дълбоката нощ
чак до нейният дом” .

          Според първият изследовател на катарите, немският учен Ото Ран, една от пещерите на съвършените учители, в близост до градовете Вердюн и Монсегюр, е била „пещерата Боан.

          Преди да приключим темата нека отдадем заслуженото и на Димитър Маринов, който прави в края на ХІХ век теренни проучвания за народната вяра и религиозните народни обичаи. Той описва хороводният танц и обред „Боен” (боенец). Времето, през което се играе това хоро (което не е „склопено”, т. е. не е в кръг) е през великите пости. „После Сирни заговезни момите се събират и почват да се приготовляват за боенец или боеник - обред, който начиня от Среднопостница, а в Бургаско - от Св. 40.
         „Боенецът се играе до деня срещу Лазарница, т. е. до петък срещу Лазарница. Тая вечер се свършва тая игра, пише Д. Маринов.
          Тоест, „Боенец” е вместен преди основният християнски празничен цикъл, който включва Лазаровден, Цветница и Възкресение (Великден).         По същото време, както вече отбелязахме е и мчк. Боян, княз Български. Три дена преди Лазаровден.
          Във „Веда Словена” пък е казано следното за времето, през което се пеят песните за цар Бана: „Когато веке заминувала зимата и пристигнувало лятото, излевали вън от селото момите, юнаците и пеяли следующата песна” (с. 393). Така започва помашкият цикъл за „Бана”.

          Описанието, което дава Д. Маринов на танца има интересна символика, която трябва да бъде интерпретирана.
          Хороводният танц „боенец” включва следните елементи. Една по-едра мома играе ролята на момък, а друга по-малка (около 8 - 10 годишна) е „негова” съпруга. „Момъкът” има специално облекло и атрибути, включващи стяг (знаме), секира и много кърпи, които можем да предположим, че символизират стрели на лък. „Момъкът” играе и хвърля от своите „много кърпи” към старите мъже наоколо (дядовците), които в отговор взимат кърпата и връзвайки в нея монета, я връщат.
          Символиката е впечатляваща. Разиграва се стилизиран „военен обряд” (хвърляне на кърпа, т. е. стрели) и „отговор” - плащане на данък.
          Игрите и песните, вземани заедно, се казват боенец или бояник”, пише Д. Маринов.
          Обредът е „войнствен” (секира, стяг) и съществено се различава от следващият календарен празник „Лазаровден”, т. е. не може да бъдат смесени в представите на българската народна култура.
          Димитър Маринов е живо заинтригуван кой е източникът на този ритуал. Баба Драгана, от с. Марян, Еленско, разказва на Маринов, че „тая игра се правела в чест на някакъв царски син - Боян, който бил много хубав, който знаел омайно да свири и пее и разбирал езиците на всички животни. И когото самовилите са залибили и грабнали”.


          Един от адептите, който смята, че „Веда Словена” са автентични теренни проучвания, е литературният критик Кръстю Куюмджиев, който в книгата си „Словото - творец” (С., 1989, с. 63 - 114) написва блестяща студия - „Милион въпроси”.
          Има и други ценители на помашкият фолклор на българите - мюсюлмани, но от тях ще споменем само поетът Борис Христов, благодарение на който през 1999 г., за първи път след 1874 и 1881 г., двата тома са преиздадени!

          В своята студия Куюмджиев преразказва 579 стиха от първият том на „Веда Словена” (1874 г.), който като цяло съдържа 8000 стиха. Общо двата тома съдържат над 20 000 стиха, т. е. повече от два пъти от стиховете, които съдържа прочутият германски епос „Песен за Нибелунгите”. В последният също се упоменава  Etzel”/Атила/, както и  в нашият епос. В англо-саксонския епос от VІ-VІІ в.в. „Видсид”, се слави „Aetla”! В древногерманската песен от V век „Песен за Хльод” /съхранена в скандинавската „Сага за Хейдерек”/ се пее, че „Хльод се роди в хунската земя”. В „Старата Еда” има „Грендланска песен за Атли”. Във „Втора песен за Гудрун”/Х-ХІІ в.в./ Гримхилд убеждава дъщеря си Гудрун да се омъжи династично за „богатия Атли”(строфа 30)...

          Куюмджиев преразказва цикълът, в който се пее за царе с имена „Самандер, Синджа, Бележита крал”. Литературният критик смята, че учените трудно ще „намерят някакво обяснение на такива герои...”.
          Всъщност, Куюмджиев не е прав в предложението си. Никак не е трудно да се намери обяснение за тези имена.
          Историците много добре знаят за кавказкият гр. Самандер в кубратовата провинция Бурджан, около днешният гр. Махачкала на Каспийско море.
          „Барадж тарих” разказва за „племето синд”.
          „Веда Словена” пее за „Синджа крале”.
          Синдика е на Боспор...

          Арабските историци съобщават за три вида българи. Единият от тях е б. р. сул (б. р. зул). У Ат-Табари - „беленджер”. „Веда Словена” епизира „Бележита крале”. Този крал е значим (нишанлие), а „Б. л. ж.”, ако бъде възприето като етноним, се припокрива с „беленджер”. Самата дума „бележит” е изгубила етносното си значение и днес е позната само със значението на забравената дума „нишанлия”/буквално, „бележит”/.

          Може би е действително необходимо ясно да се повтори, че „Веда Словена” не е митология на славяните, а фолклорен извор за българската история, оставен сто и тридесет години без внимание от изследователите.
         Родът Дуло в „Именника на българските канове” е династия, чийто родоначалник е владетелят Руа (Дуа, Дуло, Донат), който в началото на V век създава  нова  европейска империя: Хунската империя, която въобще не свършва със смъртта на Атила /453 година/, а е продължена от Ирник, Мугел, Заберган, Боян, Шамбат, Орган, Кубрат, Бат-Боян, Хумик, Аспарух, Арпад... 

          Всичките те са царе от династията Дуло...
          Нейният връх е несъмнено при Атле!

          Както се пее в епосът на Боян:

                             „Атле ми Диа,
                             Суру ми агне кушуту” (с. 493)

                             „Ясну ти лику палиту” (с. 495)