сряда, 30 септември 2015 г.

Кой е Авитохол? Ново разчитане.

„Именникът на българските владетели“ е самобитен документ, който е по-стар с повече от век и половина от „Страсбургска клетва“ от 842 г.  (Serment de Strasbourg) на Карл ІІ Плешиви и Людовик ІІ Немски, която е най-старият паметник на старофренски.

Именникът на българските владетели е съхранен в три преписа. Два от тях открива руският учен А.Н.Попов и те са поместени в т. І на неговия труд „Обзор хронографов русской редакций(Москва, 1866): това са Московска и Погодинска версии на паметника. 

Текста съдържа списъка на българските владетели от 145 г. до 766 г.

Откритите от Попов версии са всъщност преписи на занесените през Х в. в Русия български преводни хроники, които там са били оформени през ХV в. в общ свод, под името „Летописец елински и римски“. „Уваровият препис“ е най-стар, той е от ХV в., а Московския и Погодинския преписи са от ХVІ в. 

Съставители на книжнината през Х в. в България са били учени от обкръжението на цар Симеон, които участват през първата половина на Х в. в подготовката на обширен сборник с преведени от гръцки текстове, начело с вехтозаветните книги на царете, хрониките на Йоан Малала и  Георги Амартол, а така също „Александрията“ и др. Този сборник попада в Русия, заедно с други сборници от времето на Симеон.

Текстът на „Именникът на българските владетели“ е намерен от Попов като вставка, която се намира непосредствено след  превода на ІV книга на Царете, от Старозаветната библия, и превода на Георги Амартол.

Списъкът с българските владетели  е без надслов, не е бил наименован. Едва през 1870 г. е именуван от хърватския историк Франьо Рачки „Именник на първите български князе(Rad Jugoslovenske Akademie, 11/1870). В българската историческа наука пък е известен като „Именник на българските ханове“, заради погрешната туранска теория.

Началото на българският Именник на владетелите е поставено в края на VІІ в., то е правено по времето на Исперих (Аспарух), което става видно от изречението, че писача е съвременник на преминаването на Аспарух на юг от Дунав: „И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.


Списъкът започва така: „Авитохол (жнтъ) живя триста години, родът му е Дуло, а времето му дилом твирем.“

Първоначално текста е написан на древният български език с гръцки букви, след това е преведен на старобългарски. При този превод, който е направен към Х в., думите в Именникът са написани слято, което очевидно е подлъгало още от самото начало на разчитане учените, че „Авитохол“ в текста е една дума.






       В хрониката от ІХ в. на Теофан е съхранена българската дума за мястото, където живее кан Крум. Тя е „ол”
(αυλήν). Което ще рече, че ако тази дума „ол/хол“ съществува в началото на Именникът, то думата „Авитохол“ трябва да бъде разделена на две - „Авито“ и „хол“ (αυλήν). Превода на думата „Авито//хол“ е „жилищата“ (местоживелищата) на „Авито“, който е от „рода Дуло“. Тоест, глагола „жнтъ“ е превод на „хол“ (αυλήν), ето защо е трябвало да отпадне, а не да бъде прилепен към името на Авито.

Кой е този Авито? 

Той историческа личност ли е или легендарна? 

За него е използван при превода, както стана ясно, глагол „жнтъ“ (от „жнтн“), който ни съобщава, че Авитохол е „живял“ 300 години. Така е и при Ирник, който „живял“ 150 години. 

Тоест, при Авитохол и Ирник имаме глагола „жнтъ“, но при Коуртъ (Кубрат) не е така, там е глагола „държа(= управлява, оттук и бълг. дума „държава“) и това не е случайно.

Времето на Авито от 300 лунни години съответства на 291//290 слънчеви години. Това е един цял период на българската история от 145 г. от н.е., т.е. от ІІ в. от н.е. до 435 слънчева година, т.е. началото на V в. от н.е.

Ако името на „Авито“ е писано на гръцки, което основателно се предполага от почти всички изследователи на "Именникът", тогава неговото име на латински ще е „Ауито“. 

В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (117 - 138 г. от н. е.). През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт). Дотогава в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е. Но Агбунов доказва, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13).

Тоест, още преди 138 г. от н.е. Ариан, който е писал на гръцки, посочва на север от Кавказ и на изток от река Танаис (Дон) съществуването на страна „Евдоусия” (на лат. Еудоусия). Тук очевидно „оусия“ е гръцката дума за "същност", използвана и за "еднородност".

Географът от ІІ в. от н.е. Птолемей също дава сведение за някакви „Адон (Udon) /Алаидон (Olondae)“ по тези места. 

Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.

И така, -Авито, -Евдо и -Аудон са имена изключително близки до хунският народ „улдин“ (ултинзури) и до името на чичото на Атила, който както уточнихме на друго място, е именно известният от хрониките в началото на V в. пълководец Улдин.
 
Волжко-българските исторически легенди от ХІІІ в. „Барадж тарих” са ни оставили много оскъдни данни за Атила, но там срещаме все пак сведението, че  Атила от рода Дуло също имал „прозвище Аудан”.

В нашият Именник, времето на „Авито“ свършва през 435 слънчева година. Но през същата 434-та или 435 г. умира чичото на Бледа и Атила?
 
Ще рече, авторът на Именникът под името „Авито//хол“ е включил периода от началото на българската държава до 435 г., когато умира Улдин (Авито, Ауито). 
 



        При това началото на тази държава е даже преди 145 г., след като преди 138 г. Ариан знае за страна „Евдо//усия“, така както и Птолемей през ІІ в. знае за „Адон (Udon)//Алаидон (Olondae)“, които са на територията на запад от Волга
(Ра) и на север от Кавказка Албания.

Защо е посочена 145 г. като начало на първата българска държава?

Защото са изчислени 300 лунни години, т.е. 25 цикъла по 12 от смъртта на чичото на Атила Улдин през 435 г. (или 434, в зависимост кой месец е начало на следващата година).

За Епохата на Ирник, която следва след Авитохол, са дадени в Именникът 150 лунни години (146 слънчеви), т.е. от 435 г. до 581 г.

 Епохата на Ирник (435-581) включва: чичо му Бледа, баща му Атила, брат му Елак, брат му Денцик, самият Ирник и свършва с последното упоменаване на утигурски владетел към 581 г.

Защо 581 г. е определена като година на окончателното падане на държавата на хуно-българите под каганатските тюрки на Истеми, за които знаем, че нападат Предкавказието и Приазовието малко преди 568 г.?

В историческият труд на Менандър от VІ в. се говори за времето от 565 г. до 582  г. По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.

По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник на име Анагей.

Това е последното сведение в гръцки  източник на управник утигур (независимо, че вече е бил васал на тюрките), което ще рече, че списващият „Именникът“ от краят  на VІІ в. не само е получавал сведения от българи, за да ги напише на гръцки, но и сам е бил достатъчно добре образован в гръцките извори, особено в труда на Менандър от VІ в.

събота, 26 септември 2015 г.

Защо нашата новобългарска граматика е толкова различна от старо-черковнославянската?

          1.
През 2016 г. се навършват 120 г. от кончината на един изключително талантлив български учен хуманитарист, който умира едва на 32 години. Той е бил любимия ученик на Марин Дринов.
Димитър Матов е роден в 1864 година в български град Велес, тогава в Османската империя. През 1884 г. постъпва да учи в университета в Харков, слуша лекции по история на Марин Дринов и по лингвистика на Александър Потебня. През 1888 г. завършва история, литература и фолклористика. Връща се в Македония и от 1889 до 1890 година е учител в българската гимназия в Солун.
Матов е бил изключително талантлив. Още през 1885 г. под ръководството на Марин Дринов той превежда обширното житие на Св. Климент от Теофилакт. Публикувано е същата година от „Книжовното дружество“, т.е. бъдещата Българска академия за наука и изкуство. В предговора Марин Дринов отбелязва, че превода е по-добър от руският на проф. Менщиков.
Защо нашата новобългарска граматика е толкова различна от старо-черковнославянската? Такъв въпрос си задава Матов в труда си „За новобългарската граматика“.
Любомир Милетич пише: „Същинската научно-книжовна дейност на Матов започва от първата година след завършването му на университета, а именно през 1888/9, когато Матов е вече учител в Солунската гимназия. Осмият годишен отчет на същата гимназия ни изненадва тогава с една негова научна статия „За историята на новобългарската граматика“, печатана на първо място. Както показва и заглавието, тук се разисква главния въпрос, с който всеки наш езиковед е захващал и ще захваща самостойните си научни изследвания върху българския език, а именно: може ли и как да се разреши гатанката, що представя сегашния български език със своите особени форми в сравнение с тъй наречения старославянски език и другите славянски езици?“ (Димитър Матов", Български преглед, г.III, кн. XI, стр.55-75, София, ноември 1896).
Матов много добре знае, че за повечето европейски учени резките промени между старобългарския (черковнославянския) и новобългарския, се дължат на „външни фактори“. Те не приемат, че промените може да са вследствие вътрешно, естествено развитие на старославянския при българите, защото тази промяна е всъщност само при българите. Ето защо се търсят „външни фактори“, но кои могат да бъдат те?
Матов заминава да специализира във Виена, където до 1892 година специализира славянска филология при Ватрослав Ягич, а в Лайпциг при Август Лескин. Матов се подготвя при най-добрите в света. Ето защо, когато  на 15 септември 1896 г. умира в Дрезден, Любомир Милетич пише, че всички са били потресени от загубата на такъв талантлив български учен: „Внезапната смърт на нашия другар Д. Матов дойде като бурно стихийно нещастие, което смая и покърти всички ни (пак там).“
През 1889 г. не само Матов се интересува от особеностите на новобългарската граматика. През същата година Милетич публикува на хърватски в Загреб  "О clanu u bugarskom jeziku". "Членът в българския език" е труд, който Милетич издава през 1887 г. и по-късно защитава като докторска дисертация. Ученият не е съгласен с Миклошич, който „е на мнение, че българския самостоятелен член се е развил под влиянието на трако-илирийския език“ ("Членът в българския език", София, 1887).
Милетич е радетел на идеята, че „българския член се развил из най-вътрешния организъм на самия български език“ (пак там). Тоест, отхвърля „външния фактор“, като дава за пример, че и в някои руски диалекти има присъствие на член: „Какво трако-илирийско влияние може да се помисли при развитието на руския член? (пак там)“
Българският учен е прав, но и привържениците на теорията, че промените в новобългарски не са „из най-вътрешния организъм“ на черковнославянския, са прави.
Всъщност, разликата между граматиката на черковнославянския и новобългарската граматика, изисква да търсим такъв „външен фактор“, който както пише Милетич е оказал влияние и на някои руски диалекти, т.е. налага се да се върнем към историята и да потърсим териториалното и езиковото влияние на „стара Велика България“ над славянските езици. А щом има такова, е редно да повторим, че прабългарския е бил индоевропейски, със своя особена неславянска граматика, която даже е оказала влияние на някои руски диалекти, и трето: индоевропейската граматика на прабългарския език е била лексикално близка до тази на славянските езици.
Такава граматика и коя е тя, трябва отново да търсим на основата на историческия произход на българите, който за Г.С.Раковски от 1865 г. е бил свързан с „гимери и кимери“. Такъв е българския произход и според "Зографската история", а така също и според много други сведения още от VІ в.

Г.С.Раковски. Българска старина, 1865; Зографската история:


 

2.

След ХІІ в. в писменият език на българите се наблюдават граматични промени, които поставят пред учените въпроса коя е причината писменият старобългарски от ІХ в. до ХІІ в. да е един в граматично отношение, а след това различен? Защо тези граматични промени имат аналог само в българският писмен език след ХІІ в., но не и в останалите славянски езици?
Българите, както пишат източниците, са били „многочислени“ при завоюването на Балканите (българския превод от ХІV в. на „Манасиевата хроника“). Те са били „като пясъка в морето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от Х в.). Завоювайки Мизия през 681 г., българите били „безчислено множество“ („Римска история“ (кн.2, 2). Никифор Григора).
 Славяните са били по-малко от българите на юг от Дунав през VІІ в., но през ІХ в. княз Борис приема учениците на Кирил и Методий, които бягат от Моравия и решава да въведе славянския език като черковен и литературен, за да се разграничи както от гръкоезичието във Византия, така и от латиноезичието в Рим.
Това е ход на мъдър политик и държавник.
До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава прабългарската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки.
Всъщност, прабългарската реч е била лексикално близка до славянската, което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан). Хуно-българският език е кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност е индоевропейски език.
 Българите ограмотяват отрано славянските диалекти с много кимерийски думи  (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.

сряда, 23 септември 2015 г.

Йоан Екзарх нарича цар Симеон "Нов Птолемей". Кой е Птолемей?

    По времето на Симеон Велики (893-927) България преживява „златен век“ и „ренесанс“ на културата.


Самият Симеон се занимава лично с филологически, философски, ораторски и метеорологични проучвания.

Йоан Екзарх под ръководството на цар Симеон подготвя превод на „Шестоднев“, т.е. произведение за сътворението на света, като за основа използва „Шестоднева“ на Василий Велики от ІV в., но и други „Шестодневи“.

Очевидно именно Йоан Екзарх е автор на поетична възхвала за книголюбието на цар Симеон, където споменава в първата част, че лично Симеон му е дал напътствия как да оформи българския „Шестоднев“:

Великият между царете цар Симеон,
възжаждал със желание пресилно —
той, мощният владетел, — да открие
познанията, скрити в дълбината
на тез труднодостъпни книги
и в мислите на многомъдрия Василий,
заповяда на мене, немъдрия по знание,
да променя речта във друга форма,
но да запазя смисъла на мислите му.
 

Тази поетична творба е поставена в началото на свода от преводни книги, известни като „Симеонов сборник“. Това са  преводи на над 17 книги и летописи, един свод на учеността на Преславската книжовна школа, една библиотека на българщината, с която започва образованието през Х в. и на Русия. През втората половина на Х в. сборникът с книги, е отнесен от българския епископ Григорий в Киев, където той става доверено лице на княгиня Олга и я съпровожда при визитата й в Константинопол. Византийският император-писател от Х в. Константин Багрянородни, в своята книга „За церемониите“, посочва, че с руската княгиня Олга е присъствало духовно лице и преводач с име Григорий.

Колко голямо е било значението на „Симеоновия сборник“ за образованието на Русия става видно от преписите му през ХІ в., когато княз Святослав Ярославевич (1073-1076) подкупва монасите свода да бъде  наречен на негово име - «Изборник князя Святослава 1073 года».

Несъмнено Святослав е искал да излъже поколенията, че е „нов Птолемей“, както нарича Йоан Екзарх в поетичната си творба българския цар Симеон:

Нов Птолемей  като им се представи,
но не по вяра — по желание най-вече,
и поради сбирката от всички
божествени и многоценни книги,
с които, своите палати преизпълнил,
той си създаде вечна памет.



За библиотеката от „божествени и многоценни книги“ на Преславската книжовна школа научаваме и чрез  кремонския епископ от Х в. Луитпранд, който пише за цар Симеон: „За този Симеон казвали, че бил „емиаргос“, т.е. полугрък, понеже още като малък бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел (ЛИБИ, 1960, с. 323).
promacedonia.org/libi/2/gal/2_318.html

При разбора какво е имал предвид Йоан Екзарх, като е нарекъл цар Симеон „нов Птолемей“ се натъкнах на факта, че учените дават грешни предположения: „Сравнението е или с Птолемей I Сотер (337-283 пр.н.е.), основателя на Александрийската библиотека, или с Птолемей II Филаделф (285-246 пр.н.е.), при когото се извършва преводът на Стария завет от еврейски на гръцки език — т.нар. Септуагинта. В контекста на Похвалата е по-вероятно авторът да има предвид Птолемей Сотер.
www.promacedonia.org/zv/zv1_5.html

Нищо подобно, тук Йоан Екзарх има предвид най-големият и известен, както на изток, така и на запад, учен от късната античност и Средновековието – астролога и географа от ІІ в. Птолемей.


Клавдий Птолемей (гръцки: Κλαύδιος Πτολεμαίος, латински: Claudius Ptolemaeus), известен и само като Птоломей или Птолемей, е  географ, астроном и астролог, живял в Александрия.

В основното му съчинение "Велико построение" или "Алмагест" са систематизирани всички достижения на древните учени в областта на астрономията. Неговата книга "География" е най-известното географско съчинение през античността и остава ненадминат авторитет до епохата на Великите географски открития.


Най-старият запазен атлас от ръкописни карти е на Клавдий Птолемей, изработен през 2-ри век. В неговите ръкописи могат да бъдат открити основания за ранната история на славяните и прабългарите. Птолемей събрал натрупаните знания за различни земи и морета и съставил карта на известния дотогава свят.На нея били нанесени много географски обекти и тази карта се използвала повече от 14 века.



Йоан Екзарх е знаел, понеже е бил придворен учен, че Симеон се е занимавал усърдно, освен с филология и с метеорология.
 Авторството на „За буквите“ е несъмнено на цар Симеон, с псевдонима Черноризец Храбър. Името на псевдонима буквално се превежда: „християнския Хаброн“, където „черноризец“ е едно от определенията за "християнин", а името Хаброн/Аброн е свързано с поговорката Ἅβρωνος βίος" ("The life of Abron"). Виж,: Suda, s.v. Άβρων.
Този Άβρων, според Суда, бил богат човек от Аргос, но имал своите особености, причудливи навици, т.е. поговорката „живота на Хаброн“ имала подтекст, като всяка пословица. Бил не само богат, но и се занимавал с причудливи неща...
А сега, да се  върнем при написаното от кремонския епископ Луитпрад, който пише, че Симеон бил наричан „semigrecum“, т.е. полугрък, но вижте как е подредено изречението: „За този Симеон казвали, че бил „емиаргос“, т.е. полугрък, понеже..“, „Hunc etenim Simeonem emiargon, id est semigrecum..“, т.е. за Симеон казвали, че е емиаргос, сиреч полугрък…
Какво е „емиаргос“?
Semi“ е „полу“, "semigrecum", т.е. Симеон е "полугрък", понеже е  emiargon? Еmi“ е „купих“. Какво е „купено“ от Аргос? Не е ли причудливо, че цар на българската империя е полугрък, по образованост и култура?
 Очевидно Луитпрад, посетил България по времето на цар Петър, е научил поговорката за Хаброн от Аргос, който бил едно (богат), но се занимавал и с причудливи неща. Ἅβρωνος βίος" ("The life of Abron"). "Животът на Хаброн". От цитата на кремонския епископ Луитпрад може да се заключи, че е знаел за книжовните занимания на българския владетел и че под псевдонима „Християнския Хаброн“  (Черноризец Храбър), се крие самият цар Симеон.
За филологичните и астрологични умения пък на цар Симеон съдим от кореспонденцията му с Лъв Хиросфакт (Лъв Магистър) от края на ІХ в.
Кореспонденцията между цар Симеон и Лъв Магистър, съхранена от последния, е открита в ръкопис от краят на Х в. или началото на ХІ в. в манастира „Св. Йоан Богослов“ на о. Патмос и е издадена през 1883 г. от  Секелион.

ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН

           (написана от Йоан Екзарх Български)

Великият между царете цар Симеон,
възжаждал със желание пресилно —
той, мощният владетел, — да открие
познанията, скрити в дълбината
на тез труднодостъпни книги
и в мислите на многомъдрия Василий,
заповяда на мене, немъдрия по знание,
да променя речта във друга форма,
но да запазя смисъла на мислите му.

Тях, сякаш и пчела трудолюбива
от всеки цвят отделен на Писанието,
събрал ги като във едничка пита,
излива ги, подобно на мед сладък
от своите уста пред първенците,
за да настави умовете техни.

Нов Птолемей като им се представи,
но не по вяра — по желание най-вече,
и поради сбирката от всички
божествени и многоценни книги,
с които, своите палати преизпълнил,
той си създаде вечна памет.

Отплатата на паметта за да получи,
то нека и душата му христолюбива
да има за възмездие венците
на мъжете святи и блажени
в непреходния век на вековете.