вторник, 29 януари 2013 г.

Г.С.Раковски като историк.


      
   Г.С.Раковски през 1865 г. издига хипотезата, че българите произхождат от кимерийците.
   Източникът на Раковски е ръкопис от Атон, открит там и донесен му в Белград през 1856 г. от Хаджи Найден Книгопродавец от Пазарджишко, известен възрожденец. За него брошурка има Н.Начов.
   Та, Раковски получава в Белград един коректен източник, който твърди, че българите преди са се звали "гимери и кимери" и е посочена р. Волга...
   Тук на първото факсимиле даваме източника на Раковски, публикуван от него в книгата му "Българска старина" през 1865 г. А на второто факсимиле, е началото на Зографската история.
    И така, Раковски получава ръкопис, визиращ само р. Волга и "гимери и кимери" като предци на българите. Нищо повече.
    Раковски започва да търси в научните книги от негово време (ХІХ в.) кои са тия "гимери и кимери", но не открива нищо, освен сведенията при Херодот.  
   Същевременно един поляк Ян Потоцкий в края на ХVІІІ в. и нач. на ХІХ в., а така също други учени като Ф. Делитц, Е. Бонел, са изказали идеята, че има връзка между кимерийци и скандинавците кимври.
   Апропо, последен мохикан на тази идея, че има някаква връзка между кимерийци и кимври, е М. Елиаде.
   Раковски през втората половина на ХІХ в. прегръща идеята "кимври=гимери и кимери", и започва да пише за Скандинавия.
   Така че, не можем да се сърдим на Раковски, той просто е убеден, че българите преди са се звали "гимери и кимери" и тръгва, - чрез наличното за неговата епоха - да ги търси, но...намира КИМВРИТЕ ...
.....................................................................................
Йосиф Флавий "Юдейски древности"...


Йосиф Флавий (ок. 37-95 г. след н.е.) е първият историк, който дава сведение, свързващо кимерийците и келтите. То днес е преосмислено в науката, но през 1859 г. и през 1865 г. Г.С.Раковски ползва данни на европейски историци, където определено се твърди за съществуването на кимерийско-кимврийски синтез. 

Съгласно Йосиф Флавий, келтското племе галати има родословие, което отвежда към библейския Гомер. Флавий пише: „Именно родоначалник на тези народи, които сега се наричат от гърците галати, а въобще се назовават гомерийци, е бил Гомер“ (Юдейски древности, кн.І, VІ.1).

Галатите се преселили в ІІ в. пр.н.е., преминавайки през Балканите, в източната част на някогашна Фригия. Оттогава и тази област е известна като Галатия. Флавий очевидно знае и името на тази област като Гамирка, а така също е запознат и с кимерийското господство в този регион.

Така Йосиф Флавий свързал галатите с кимерийците и с епонима Гомер.
..............................................................................................................
Виж стр. 200 на книгата


   ВИЖ ПОВЕЧЕ ПО ВЪПРОСА ТУК:
 Намерена е българска история отпреди Паисий Хилендарски.
http://letopisec.blog.bg/history/2014/11/24/namerena-e-bylgarska-istoriia-otpredi-paisii-hilendarski.1316431

четвъртък, 17 януари 2013 г.

Свето Писание на хунски език в ръцете на Св. Кирил.


Кирил Милчев


          1.

    Известно е, че християнството има присъствие на Боспор Кимерийски още от апостолските времена.

    Боспорски епископ участва в църковните съборите през 448 година в Ефес и през 449 година в Константинопол.

    След 451 година Халкидонския събор с догмата за немонофизитството създава разкол и ние узнаваме от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор, че след 503 година сирийската християнска диаспора  на Боспор се захранва от епископи, които са подчинени на арменският монофизитски католикос.

    Нещата се променят донякъде по времето на Юстиниан І (527 - 565).   

    Тогава готи-тетраксити (наричани и „готи-трапезунди”), които са една малка общност в Крим около гр. Дорос, се обръщат към Юстиниан І с молба за православен епископ. По същото време по-голяма част от готите в централна Европа изповядват арианската ерес.   

    Юстиниан І, чиято мечта е да обедини източната и западната римски империи под своя скиптър, решава да се възползва от този случай и да създаде Готска епархия на Крим. Това се съчетава и с неговият дипломатически план да всее вражда между хуните - утигури и хуните – кутригури и да наложи Грод, когото лично е покръстил в Константинопол, за хунски владетел в Боспор през 528 г.

    Юстиниан І създава готска епархия на територията на „Дороска митрополия”.

    Това е религиозно-политически замисъл, с цел издигане още повече авторитета на константинополската катедра.


    През 1891 г. де-Бор, на основание на парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.

    Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, според този списък, между които: хотцирска, атилска, оногундурска , хунска, тмутарканска и още две...


    Всички тези сведения, включително и съобщението на Псевдо-Захарий Ритор за „Св.Писание на хунски език”, за което сега ще разкажем, разширяват картината на историята на християнизирането на региона.


    Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр. Херсон, както става ясно от житието му.   

    Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, и тях е чел Св. Кирил.

    Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирил и с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена”.




    Алфабетът бил, според Св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийското писмо.






    Алфабетът е наречен от Св. Кирил „роски”, не защото е руски, а очевидно понеже Св. Писание произхожда от дороската митрополия на Крим.

     Делото на епископ Кардос от 537 година не е потънало в забрава до 860 година, когато Св. Кирил чете в Херсон дадено му от самаряни Св. Писание на хунски (утигурски, прабългарски).
Текстове с това писмо са открити наскоро от грузински учени в манастира Св. Екатерина в Синай...

    Но кой е епископ Кардос, по чието време е създаден хунски алфабет и е извършен превод на части от Светото Писание на хунски, т.е. утигурски (български) език?

       2.

    През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).

    Амид е град от прословутото някога първо християнско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.).

    По-късно през ІІІ в. от н.е. попада под властта на Римската империя.

     През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.            

     С решаващата помощ на амидската граматична школа, са създадени арменската и грузинската азбуки.

     Амид е бил най-източната стратегическа крепост на Византия, след загубата на гр. Нисиби от Йовиан през 364 г. и отстъпването му на персите по договор за 120 години.

     След 527 година император Юстиниан І не само укрепва стените на гр. Амид, но и разширява една застроена от император Анастасий  крепост на изток от Амид, град Дар (=Анастасиопол), за да може този град, а не Амид, да посреща първите удари при нападения откъм Персия.


    От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е  взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.

    Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).


    Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения. Според Псевдо-Захарий Ритор тези сирийци дори създали алфабет за хунския език и  превели „Светото Писание на хунски език”.


         Образът на „хунския цар” в летописите на Прокопий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Агатий и Бар Ебрей, ни разкрива всъщност пост-атиловият владетел на хуните-утигури, т.е. на българите.


    Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието.

    През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието.

    Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”.

    Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигурът Грод за владетел на хуните именно там.

    Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

    Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).


           3.

    За сирийците в боспорската колония пише подробно Псевдо-Захарий Ритор.

    През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща лично двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид.

    Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

    „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

    През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

    Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

    Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

     Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.


     Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

    Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седемгодишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.


     Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски/утигски, прабългарски/, е между 530 г. и 537 г.   


    Основателно можем да допуснем, че граматични и книжовни работи от сирийците на Боспор има дори  преди 530 година, т.е. още след 503 година. Това е тяхно културно и книжовно присъствие.

              4.

    През V век и VІ век на Кавказ се появяват три алфабета: арменски, грузински и още един, който все още не е разчетен (учените условно го  наричат „аланско писмо” и се опитват да го дешифрират неуспешно, чрез осетинския, който е приемник на аланския; между другото Псевдо-Захарий Ритор изрично пише, че българите имат собствен език; от контекста става ясно, че той не е алански). И трите азбуки имат сходна ортография.


    Псевдо-Захарий Ритор съобщава, че Кардос на гръцки означавало „Теоклет”. Така става ясно, че именно хуните са нарекли този епископ с името „Кардост”, т. е. „божествен”, от хунското име за бог (Куар, Кубар, Сувар, Сурва, а в Библията: Саваот).

    Кардост бил заменен от арменския епископ Макарий. През средата на VІІ век сред хуните е епископ Исраел...

сряда, 16 януари 2013 г.

Крахът на "алтайската теория" за произхода на българите!

            Голяма заслуга за изясняване на произходът на европейските хуни след Втората световна война на запад имат учени като Хелфън и Томпсън, които отрекоха руско-съветската хипотеза, че произходът на европейските хуни е от монглоидите хсионг-ну от Средна Азия. 
        В съвременната западна хунология е вече ясно, че произходът на европейските хуни все още не е решен, но се приема окончателно, че те нямат нищо общо с монглоидите от Жълтата река и Ордос Hsiong-nu.

         Това засяга ли проблемът за произхода на българите?

         Да, понеже и до днес се повтаря шаблона, че великото преселение на средно-азиатските хсионг-ну на запад, повлекло и българите от Алтай в Европа. 

       НО ЕТО, НИКАКВИ ХСИОНГ-НУ НЕ СА ХОДИЛИ ОТ ОРДОС (ПРИ КИТАЙ) НА ВОЛГА (ПРИ КАСПИЙСКО МОРЕ). 

            ИСКАМ ДА ПОПИТАМ: ЗАЩО ТОВА ВЕЧЕ ВЪЗПРИЕТО В ЗАПАДНАТА ХУНОЛОГИЯ СТАНОВИЩЕ, НЕ ОКАЗВА НИКАКВО ВЛИЯНИЕ НА ТРАФАРЕНТНАТА ФРАЗА, ЧЕ БЪЛГАРИТЕ, ПОВЛЕЧЕНИ ОТ ХСИОНГ-НУ НА ЗАПАД, СА ДОШЛИ В ПОЛВОЖИЕТО И ПРЕДКАВКАЗИЕТО ОТ АЛТАЙ???



        Това мнение, ЧЕ ХСИОНГ-НУ НЕ СА ПРАВИЛИ "ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ" се споделя и от руският археолог и специалист по историята на средно-азиатските хсионг-ну Миняев. 
        Тук публикуваме част от неговата статия, с която той оборва новата хипотеза от 1960 г. на Гумильов, че от Средна Азия бил дошъл един "конен отряд" хсионг-ну, който оплодил маджарки и така се пръкнал етноса "европейски хуни":

хсионг-ну на китайски вази




          Eто какво пише Миняев за последните години на Hsiong-nu, които нарича на руски „сюну”, а не „хунну”, подобно Гумильов. Подчертаването на пасажите е мое, а не на автора.
              ...Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий. 
          Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен.  Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад. 
         Обратимся к другой версии. Разделение сюнну на "северных" и "южных" привело к обострению противоречий в их среде, в результате чего "северные" сюнну терпят ряд поражений, разделяясь, в свою очередь, на целый ряд мелких орд. Во главе каждой стоял вождь, по-прежнему именовавший себя шаньюем, но не обладавший той значительной военной силой, которая отличала племенной союз сюнну во II-І вв. до н. э. Ряд поражений, которые терпят эти орды в 1 в. н. э. приводит к бегству их вождей, но отнюдь не на запад, как принято иногда думать. Рассказывая об этих событиях, хронисты используют неопределенные выражения: "шаньюй отошел на 1000 ли" (около 500 км. - С. М), "шаньюй бежал далеко". После поражения в 91 г. н. э. - "северный" шаньюй "бежал неизвестно куда". Каждый раз речь идет о разных вождях, войско которых не следует за ними, а остается на месте и вливается в состав либо "южных" сюнну, либо других племен. Так, в 91 г. н. э. оставшиеся сюнну в количестве 100 тыс. кибиток "сами приняли название сяньби". Важна для нас и следующая фраза источника: "С этого момента началось усиление сяньби".  
       Таким образом, военная сила, которой располагали сюнну в 1 в. н. э. не исчезла, она служила в Центральной Азии основой для усиления других племенных группировок, в первую очередь сяньби, которые вскоре на недолгий срок завладели азиатскими степями. Не случайно письменные источники упоминают о сюнну и во II, и в III, и в ІV-V вв. н. э. т. е. тогда, когда европейские страны уже испытали на себе силу кочевых народов. Историческая судьба сюнну связана в раннем средневековье с Центральной Азией: западнее Саяно-Алтайского нагорья нет ни одного раннего памятника сюнну, а те, которые здесь имеются, относятся к эпохе Маодуня, когда сюнну контролировали и Южную Сибирь, и многие другие районы азиатских степей. 
      Однако кочевые народы, наводившие ужас на цивилизованные страны Европы в первые века новой эры, не случайно, видимо, получили имя "гунны". Европейские историки, конечно, знали о существовании в Центральной Азии мощного племенного союза во главе с сюнну. Сведения о нем могли поступать по Великому шелковому пути, который служил не только для обмена товарами - по нему в обе стороны поступала, видимо, и информация о событиях самого различного характера. Отметим, что некоторые участки этого пути сюнну контролировали в период своего могущества. 
     Сведения о мощном центральноазиатском союзе кочевых племен были, очевидно, столь впечатляющими, что название "сюнну" быстро получило в Европе нарицательный характер; в латиноязычных источниках оно могло быть записано со слуха в различных вариантах. Поэтому, когда кочевые орды появились на границах европейских государств, их стали называть именно таким собирательным термином "гунны", окончательно закрепившимся после их военных успехов. Эти события составляют интереснейшую и во многом еще не прочитанную страницу европейской истории и, конечно, заслуживают отдельного разговора. 
      Как видно, предлагаемая версия не решает проблему происхождения европейских гуннов, а напротив - подчеркивает ее сложность. Исследования этой и других проблем продолжаются, и не раз еще придется вернуться к яркой и насыщенной событиями истории кочевых народов евразийских степей и задуматься над новыми находками и материалами.” (С. С. Миняев . Сюнну. Природа, 1986, №4).


Ето я версията на Гумильов как хсионг-ну станали европейци: "Нет нужды прослеживать всю историю гибели Северного Хунну, но важно отметить, что это государство сопротивлялось Китаю и сяньбийцам не до 93 г. н.э., а до 155 г., когда окончательный удар был нанесен сяньбийским вождем Таншихаем ("Хунну" С. 237). Вслед за этим в 160 г. встречается первое упоминание о гуннах в Восточной Европе. Следовательно, весь переход от Тарбагатая до Волги произошел за два-три года. А это значит, что 2 600 км по прямой были пройдены примерно за 1 000 дней, т.е. по 26 км ежедневно в продолжение трех лет. Совершенно очевидно, что нормальная перекочевка на телегах, запряженных волами, в этот срок не могла быть осуществлена. К тому же надо учесть, что хунны должны были вести арьергардные бои с преследующим противником. Но именно эта деталь дает возможность понять событие. Сяньбийцы не могли не настичь обозы и, видимо, отбили их, пленив стариков и детей. Воины и частично их жены, бросив все на произвол судьбы, верхом оторвались от преследователей и потерялись в степях около Урала. В этих просторах изловить КОННыЙ отряд, твердо решивший не сдаваться, практически было невозможно, и сяньби повернули назад, сочтя свою задачу выполненной." (Както обърна внимание Хелфен в монографията му от 1973 г. "Светът на хуните", 2 600 км делено на 1000 дни, не е 26 км на ден, а 2,6 км.)
gumilevica.kulichki.net/articles/Article23.htm

петък, 11 януари 2013 г.

Убий, българина! Убий историята му!

       Бих искал да резюмирам за "непосветените" каква версия за българската ранна история се вихри от известно време по нета. 

      Според нея, българите са траки и траките са българи, абе изобщо тук на Балканите сме от време "оно"...

          Живеейки си така тук, ние няма как да не станем християни при Константин Велики, и той българче, демек трак от Ниш...

       Но нещеш ли българо-траките сме били от лошите християни, еретиците ариани....От историята отиваме към догматиката. Учението на александриеца Арий ни било по сърце, щото готите по-късно стават ариани, Валент през 375 г. ги покръства, а той е ариан...Е, не всеки ариан е българче, но готите са гети, значи траки, значи българи...

            В тази връзка, Арий учи, че втората същност на Светата Троица не е единосъща с бог Отец, а подобен Нему, тъй де Христос е человек, макар и някакъв свръх-човек...

         И така, идеята, че българо-траките са ариани, има за цел да докаже, че готите са българи, демек гети, а пък гетите са словени...Щото Теофилакт го казва на едно място...
        Словени пък не са славяни, а хора на словото....Сиреч, траките, щото били хора на словото и оставили огромна литература, открадната от гърците, са словени...

       Пропуснах ли нещо? 

       А тезата на Боцман...За много тя е отделно нещо от тракедонизма, ама не...Щото как така траките станали с име българи?...
       Ами всички воини траки, на служба при римляните получили служебното име бургии, = пазачи, комити и т.н. До Симеон Велики всички българи-траки, са си императори римски и няма българска история, но след това бургиите се разбунтували като съсловие военно и се отделили в отделно царство и от времето на Симеон вече има първа българска държава...

             Кой болен мозък ги измисля тия неща?


алхимици историци

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Каспийско море било за античните и късно-античните географи "залив на Океана".



 

Античните географи са смятали, че Каспийско море на север се свързва почти веднага с Океана.

"Народа на хуните, за който древните автори знаят доста малко, обитава оттатък Меотийското блато (Азовско море-бел.м.) в посока на студения Океан" (Амиан Марцелин, кн.ХХХІ, 2.1.).
    За да разберем откъм историческата география тези думи на историка от ІV в. от н.е. Амиан Марцелин, трябва да знаем, че за древните географи Каспийско море е било... "залив на Океана"...Същото се отнася и за думите на историка от V в. Приск Панийски, който пише за географията на Хунската империя следното: "Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни, не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци."
        

         По времето на Ал.Македонски (ІV в. пр.н.е.) вече се е знаело, че Каспийско море е „залив на Океана”.

         Още Херодот през V в. пр.н.е. съобщава, че Океана заобикаля сушата отвсякъде.
         Географите през следващите векове се предполагали, че Индийският океан има южен залив, т.е. Червено море, а след това обикаля зад Индия на изток и отива на северо-запад, като Каспийско море е неговият северен залив.
          „Арменската география”, приписвана на Анани Ширакаци, вече знае за река Волга, изписвайки я с всеизвестното й тогава име Ател, но не я отъждествява с птоломеевският хидроним „Ра”.
         Арменският компилатор разкрива как е изглеждала Волга тогава при устието й в Каспийско море. Тя е била широка като море и под птоломеевското „Ра”, очевидно трябва да се разбира „босфор”.
         Огромен остров (Птоломей го нарича „Грав) се е намирал някъде около устието на Волга, а на юг, според Гумильов, е бил с размерите на Нидерландия.
         През острова са минавали 70 ръкава, според „Арменската география от VІІ в.”, които са идвали от Волга и тези реки като мрежа са опасвали острова, а в южният му край са се събирали и са се вливали в Каспийско море.

         През 669 г. островът е хазарска територия, а потъването му под нивото на Каспийско море е един дълъг период от V до ХІІІ в. От тази тучна хазарска земя, която каган Йосиф през Х в. хвали в писмото си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут като зеленчукови и овощни градини на държавата му, днес са останали като спомен само беровските могили при устието на Волга.
...................................................................


Квинт Епий Флавий Ариан. Поход Александра /кн.VІІ,16/ ; М.,1993: Отсюда он /Александър-б.м./ послал Гераклида, сына Аргея, с кораблестроителями в Гирканию /юго-източното Прикаспие-б.м./. Он велел ему рубить лес на гирканских горах и строить военные корабли с палубами и без палуб по эллинскому образцу. (2) Ему очень хотелось узнать, с каким морем соединяется море Каспийское, называемое и Гирканским: с Эвксинским, или же  Великое море, обойдя индов с востока, вливается в Гирканский залив; он открыл ведь, что Персидское или так называемое Красное море представляет залив Великого моря. (3) Никто еще не открыл, где начинается Каспийское море, хотя вокруг него живет немало племен и в него впадают судоходные реки: из Бактрии сюда течет Окс, самая большая из азийских рек, кроме индийских; пройдя через землю скифов, впадает в это море Яксарт. Большинство утверждает, что Аракс, текущий из Армении, впадает туда же. Это самые большие реки. (4) Есть много других, которые или впадают в них, или сами доходят до этого моря; некоторые из них были известны воинам Александра, прошедшим по этим землям; другие, находящиеся, вероятно, по ту сторону залива, в земле скифов-кочевников, совершенно неизвестны.” 


Плутарх. Сравнительные жизнеописания. Александр. Санкт-Петербург.,ИД"Азбука классика", 2008.;XLIV: Затем Александр с лучшей частью войска отправился в Гирканию/юго-източното Прикаспие-бел.К.М./. Там он увидел морской залив, вода в котором была гораздо менее соленой, чем в других морях. Об этом заливе, который, казалось, не уступал по величине Понту, Александру не удалось узнать ничего определенного, и царь решил, что это край Меотиды. Между тем естествоиспытатели были уже знакомы с истиной: за много лет до похода Александра они писали, что Гирканский залив, или Каспийское море, - самый северный из четырех заливов Океана.”