сряда, 28 януари 2015 г.

Хунското кралство.

  Хунската столица гр. Боспор израства върху стария полис Пантикапей и има за цел същата стратегическа позиция, която наблюдаваме при издигането и освещаването през 330 година на стария град Византион в новия Рим, Константинопол.

          Гр. Пантикапея/Боспор/Керч
      Хунската държавна организация заема римската идея за федератите, но и придава друг смисъл. Разказа на Приск за царят на хуните Руа започва с важното съобщение, че той изисква от Римската империя в началото на V век да му бъдат върнати няколко племена, които са били негови федерати и които са дизертирали при римляните с молба да станат техни.

          За Рим, независимо дали става дума за западната или източната части на империята, федератите са варвари, които идват при Рим, молят за земя и се включват в селския и военния живот на империята. Тоест, федеративния принцип е в някаква степен позиционен и изчакващ, Рим не тръгва да събира федерати. Те тропат на вратата.

         За хунската държава федератите са племената, които хунската армия превзема. Това е активен принцип.

        Амиан посочва последния кавказки елемент от военната дейност на хуните, преди те да тръгнат на запад от река Дон. С победата над аланите и превръщането им във федерати, хунската държава завършва един етап от своето формирование, който тече от около 165 година от н.е.
       Това вече е обединена предкавказка държава, начело на която стои един владетел. Хунския съюз е от хетерогенни етноси, но вече е излъчил династия, която претендира за имперски статут, не по-различен от този на сасанидската династия.
        Планът на хуните да тръгнат към Европа и Рим не е чужд по тези боспорско-кавказки места, където в края на старата ера е проведен последния опит на понтийския цар Митридат да обедини предкавказките племена с идеята да се превземе италийската земя и Рим, като се изостави малоазиатския маршрут и се тръгне северно на Черно море.
        В очите на Амиан хуните вече са един народ, който се простира от Азовско море (Меотида) до северния Океан (северното Прикаспие).
       Аланите са последния народ в Кавказ, който е около дербентския проход (наричан „Аланска врата”) и тяхното превземане цели предкавказката хунска държава да има монопол над този най-важен и единствен път между земите на юг от Кавказ и тези на север от планината.

            Овладяването на дербентския проход, откъдето хуните свободно ще минат по-късно през 395 година, е последния елемент от завършването на предкавказката хунска държава.
               Избирането за столица на град като Боспор пък, който изцяло копира стратегическото разположение на Новия Рим на тракийския босфор, е свидетелство, че Рим, зает от векове с традиционния си противник Персия, е пропуснал да разбере, че в Предкавказието се е формирала нова геополитическа сила.
               Оттук и всеобщото учудване за тяхната поява, след като само за няколко години стигат до римската провинция Панония.
                   Кои са, откъде са ?
          Йероним смята, че те са призлезли като от кошер от меотийските земи.
            Йордан пише басни, готите изгонили едни вещици и зли духове се съвокупили с тях, така се родил хунския народ.
               През ІV век ритора и историка от Сарди, Евнапий, решава да напише „История на хуните”. От нея е съхранен само предговора. Евнапий отбелязва, че е ползвал древни автори и дал свои сведения. Той нарича всички народи, които хуните превземат на запад от Дон „скитски”, но не казва, че те са скити.
          През V век Приск Панийски отбелязва, че цяла Скития е превзета от хуните и не се притеснява поради това да ги нарича „скити”, между другото той прави разлика между скитски, хунски, готски, латински и гръцки езици, които са се употребявали в обширната хунска империя към 448 година.
            През VІ век Прокопий Кесарийски уточнява, че утигите, които са хуни, произхождат от кимерийците. Едва тогава за първи път е косвено посочено, че хунския феномен е свързан със стария кимерийски географски ареал, култура и цивилизация. 

петък, 23 януари 2015 г.

Българският език не е славянски.



Българският език не е славянски, той коренно се различава граматично от всички славянски езици. Езиковедите знаят това, но единствено срамежливо го наричат „екзотичен“ сред славянските езици.


          Борис І приема за писмен език в България през ІХ в. славянския... До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава българската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки. В литургията се консервира стария славянски, а в светската култура навлиза упорито неславянска граматика.


Всъщност, българската реч е била лексикално близка до славянската (а и до индоевропейската), което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан). 

 Атила е от българския род Дуло, според световно-известния английски историк Стивън Рънсиман, 1930 г.

Хуно-българският език е вероятно кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили индоевропейски, кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност българите „ограмотяват“ след VІ в. славянския с много кимерийски думи (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.

Езиковедите не се занимават с философия на езика, за съжаление. А философията на историческата граматика на българския език сочи, че около ХІІ в. не „старобългарския преминава в среднобългарски“, както ординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писмения църковно-славянски навлиза българската реч с нейната особена граматика и заявява претенциите си за писмено експлициране. От всички езиковеди, единствено акад. Вл. Георгиев отрича делението старобългарски-среднобългарски-новобългарски и посочва, че разпадането на падежната система след ХІІ в. е основната промяна, настъпила в старобългарския (черковно-славянския) писмен език.
.......................................................................



В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити [], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

Утигури и кутригури не са тюрки, според летописа на Менандър от VІ в.



По времето на византийският император Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.


По това време, пише Менандър от VІ в., утигурите имали собствен управник на име Анагей (очевидно е, че това име не е тюркско), който бил васал на Турксанф, но разполагал и с определени правомощия. Така например Анагей бил назначил една жена, която да е началник на „страната Аккаги”.

Тюрките на Турксанф

Турксанф посрещнал недружелюбно посланик Валентин. Той му казал с обиден тон: „Вашият цар (Тиберий) в подходящо време ще получи наказание за това, че той докато води с мен дружествени беседи, (зад гърба ми) сключи договор с вархоните, които са мои роби, избягали от своя господар. Вархоните са поданици на тюрките и те ще дойдат при мен, когато им заповядам. И дори само като видят конете, които ще изпратя срещу тях, ще избягат в преизподнята. Когато се осмелят да погледнат към нас, не от мечовете ще бъдат убити, а от копитата на конети ни ще ги смажем като мравки. И да знаете, че проклятието ми ще се сбъдне, относно вархоните” (фр. 45).

Гневната реч на Турксанф демонстрира, че тархана на армията на тюрките в Предкавказието, е наясно със съдбата на създадената през 568 г. панонската държава между тюрки-авари и кутригури-хуни (така наречените от него "вар/хони") и с успехите й в Европа.

Що се отнася до утигурите, Турксанф е доволен. Той казва на Валентин, че те първоначално се „противопоставили на непобедимия тюркски народ, но останали излъгани в надеждите си”. Утигурите, рекъл тархана, „са наши поданици, те станаха наши роби”. Менандър пише, че вожда Турксанф бил „човек високомерен и тщестлав” (фр.45).

 Тюрките на Истеми идват от Алтай


          През 565 г. тюркската каганатска армия на ябгу Истеми превзема "древна Велика България", основана през 465 г. от Ирник, третият син на Атила. Държавата на местните предкавказки утигури и кутригури.

        През 568 г., докато Истеми воюва с ефталитите в Согд, 10 000 българи-кутригури подлъгват 20 000 авари-тюрки и заедно дезертират на запад. Стигат до Панония, тюрките изобщо не са знаели дотогава за западните земи, както става ясно от самопризнанията на Турксанаф по-късно.

      Българи-кутригури и авари-тюрки през 568 г. правят обща държава в Панония. Аварският войник-дезертьор се самообявява за каган. Когато Истеми научава за това е бесен и се заканва, че като се върне, ще накаже изменниците. Все пак, самият Истеми е ябгу, т.е. зам. каган, а някакъв дезертьор-авар се самообявява в далечни западни земи за каган...

       Българският заместник на аварския каган в общата държава приема тюркския титул "ябгу" (т.е. зам. каган) и оттогава до християнското покръстване на българите при Борис І през 865 г., този титул е бил традиционен за нашата държава...като "канас юбиги" (KANAΣYBIΓI), т.е. кан ябгу...

четвъртък, 22 януари 2015 г.

Еврейски източници за древнобългарската история.

Еврейско-хазарските писма от Х в. между хазарския цар Йосиф и андалузкият евреин  министър Хасдай ибн Шафрут.
Кембриджкият документ от Х в.
Книга на Йосипон (Сефер Йосейфон) от Х в.
Киевското писмо от Х в.

Книга на Йосипон
The Kievan Letter scan in the Cambridge University Library
В Киевското писмо от Х в. се споменават Кубар, Сувар, Мен (Имен), Гостун, Кубан...



Въведение:
Произходът на хазарите е още по-объркан, отколкото този на българите… Така бих перифразирал изречението на А.П.Новоселцев: „Произхождение хазар еще менее ясно, чем булгар.“ (Хазарское государство и его роль в истории восточной Европы и Кавказа, гл. 3, 3).

Хазарски воин. Реконструкция на Норман Финкелщейн
Арабоезичният географ, пътешественик и историк от Х в. ал-Мас`уди (творил между 943 и 947 г.г.) посочва името „sabir като присъщо на хазарите, които по персийски са наричани „kazaran“.
Днес, по-голямата част от изследователите възприемат сведението на Приск Панийски, че савирите пристигат на северен Кавказ  ок. 463 г., подгонени от аварите. Следователно е логично, ако се следва сведението на Приск, който умира ок. 472 г., да се допусне, както прави О. Прицак, че савирите идват от Централна Азия и са тюрки.
Проблемът е обаче по-сложен.
Първо, името „Савир/Сувар“ е известно сред хуните много преди 463 г., така напр. един от охранителите хуни на византийския префект Евтропий след 395 г. се казва Сувармахи. За него пише Евнапий във фр.77 : „Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий.“ Очевидно този хун е бил телохранител и преди 395 г., когато префект на Ориента е бил Руфин, за който се знае, че е разчитал на хуни, за да опази живота си от готските агенти на Стилихон.
Второ, действително към 463 г. прототюркски племена нахлуват в северен Кавказ, идвайки от изток по северното крайбрежие на Каспийско море, и точно тези племена, са преносители на чувашкия език.
Проблемът е, че не е допусната хипотезата, че тези прототюрки очевидно са получили името „савири“ като външно название и то става техен нов етикон. През следващия VІ в. византийските писатели ги знаят вече не само като „савири“, но и като „хуни-савири“.
Тоест, около 463 г. за първи път на запад от Волга в Предкавказието е навлязло значимо число чувашо-езиково население, чийто език е от тюркското езиково семейство, но е бил непонятен за каганатските тюрки, които идват век по-късно (средата на VІ в.) в Предкавказието и донасят името „тюрк“ в региона.
Арабоезичните средновековни историци, като Ибн ал-Факих и Ибн Рушдъ разграничават хазари от тюрки. Ал-Истахри пише, че езика на хазарите се различава от езика на тюрките и на персите. Ибн Хаукал, който е пребивавал по бреговете на Каспийско море около 968/969 г.г. и черпи информация от бежанци хазари, допълна ал-Истахри, пишейки, че езика на хазарите е един и същ с този на българите, а езика на буртасите е различен, а така също допълва, че езика на русите не прилича нито на езика на хазарите, нито на езика на буртасите.
Тоест, видно е, че „чувашо-езичието“ след българите е феномен след 463 г. и в никакъв случай не решава априори въпросът, че българи и хуни изконно са говорили на онзи език, наследник на който е чувашкия (?).
  Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

През ХІІ век от н.е. един от най-образованите учени на епохата Моше бен Маймон (известен като Маймонид, 1135-1204) написва своята знаменита книга „Пътеводителя на колебаещите се”, в която съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).
Бог Куар е засвидетелствуван в урартския божествен пантеон, наред с Халди/Коледа…  Арменският късно-античен историк Мовсес Калакантуаци, директно пише в своята "История на Алуянк", че хуните почитан ...бог Куар...
Трактатът от Х век на византийският император Константин Багрянородни „За устройство на империята” е предшестван от мащабна работа на цял екип от историци, които подготвят и преписват стари ръкориси и архиви, а специални съгледвачите носят съвременна информация.
 Трудът е замислен като своеобразна енциклопедия от различни познания, в това число и религиозни.
 Авторът-василевс решава да прояви компетентност и тълкува ислямския призив „Аллах Акбар” по оригинален начин. Той пише: ”Те се молят на звездата на Афродита, която наричат Кубар и изричат възгласа  „Алла уа Кубар”, което означава: ”Бог и Афродита”. Защото „бога” те обозначават с думата „Алла”, а „уа” употребяват вместо съюза „и”, „Кубар” пък наричат „звезда” и заради това говорят „ Алла уа Кубар””. Това учение, според автора, се простирало на „р. Ефрат”.

Няма съмнение, че Багрянородни е сбъркал древното анатолийско божество Кубар със семитската дума „акбар” (велик) и така е приписал на исляма несъществуващ култ.
По-интересно е, че сред античните извори, които е чел при подготовката на трактата си, явно е имало и такъв, който повествовува за древното анатолийско езическо божество Кубар, което явно древните гърци са отъждествявали очевидно със своята Афродита.
И така, видно е че култа към Куар/Кубар/Сувар има дълга предистория и е жив сред хуните дори към VІІ в. от н.е. Тоест, предположението ни, че подгонените от аварите на запад към 463 г. чувашо-говорящи прототюрки, са получили външно название от българите „савири“, се изяснява от един пасаж в „Барадж тарих“, даващ сведение, че думата „савир“ е имала и още едно, освен теофорното значение, а именно „приятели“…
Дали савирите, т.е. наречените така бежанци, са били „приятели“ , се изяснява от един пасаж в „Свидас“, от който става ясно, че българите, за да ги защитят, са воювали срещу аварите…(В Свидас под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя”).
+ Κανα συβιγι Ωμου[ρτ]αγ
ω Νεγαβον[αη]ς ο ζερα ταρ-
κανος θρ[επτος] ανθροπος
μου εγενετο [κε α]πελθον [ις]
το φουσατον επνηγην ισ τη[ν]
Τησαν τον ποταμον ητο δε
γενεας Κουβιαρης
----
+ Кана субиги Омуртаг
Негавон зера тарканът
беше мой хранен човек
като отиде във войската
се удави в река Тиса
той беше от рода Кубиар

След тези уточнения, можем да преминем към „Кембриджкият документ“ от Х в., в който образован хазарин дава следното сведение: „Името на нашата родина, така както го намерихме в книгите, е  Ар-к-нус, а името на столицата днес на нашето царство е Козар“.  През 1932 г. Коковцев отхвърля достоверността на това сведение, сочейки, че хазарската столица се казва Итил. Но Новоселцев през втората половина на ХХ в. изкара арабоезични сведения, че вътре в Итил, царския квартал действително се е наричал Хазаран. Сведението на Кембриджкият документ го има и в „Книгата на Йосипон“ (VІ, 56, с. 872, изданието на Breithaupt  ), където се говори за народа Urganus ( Орган се казва и чичото на Кубрат – бел. Кирил Милчев), който живеел в съседство с аланите. По времето на Ал. Македонски именно Urganus помогнали на аланите, които били заключени около Дербент от Александър (Да припомним, че според грузинското съчинение от V в. მოქცევაი ქართლისაი "Мокцевай Картлисай", само бундурките/пост-урарти/ оказали съпротива през ІV в. в Кавказ на Ал. Македонски).





             През Х в. андалузкият министър Хасдай ибн Шафрут разбира от хорасански търговци, че в Хазария се проповядва юдейската религия. Това го хвърля в неистов смут и той след много усилия успява да изпрати писмо до хазарския цар Йосиф, питайки го за родословието му.

                   Йосиф обаче отговаря на Хасдай, че хазари и българи произхождат не от Сим, а от Тогарма...

                               Защо Йосиф отговоря така?

                    Все пак трябва да знаем някои подробности. Тогарма, преди да стане прародител в Библията, е област, известна в асирийските клинописи.


                     Тогарма съответства на асирийския топоним Tilgarimmi в Melitene, посочен при Саргон II (722-705 г. пр.н.е. ) заедно с Kammanu и Sinaheribom и заедно с Hilakku. Но името на библейския Тогарма със сигурност обхваща по-голяма територия и както посочи Gesenius (Buhl, ор. cit, стр. 870) в нея е включено и Урарту. Емблематично за този извод е, че в библейските текстове, в които се споменава Тогарма (изключение прави
 I Хрон., I, 6, Езекиил XXVII, 14 и XXXVIII, 6), напълно отсъства  Урарту. 
 apsnyteka.org/file/VDI_Latyshev_Izvestiya_drevnih_pi