петък, 31 май 2013 г.

Византия се командвала от жената на Юстиниан І.

          В „Тайната история” Прокопий Кесарийски (VІ в.)разкрива: „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин- бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с.50)


         Юстиниан І в първата година на самостоятелното си управление над Римската империя през 527 г., изпраща посолство до хунската царица Воа (Малала), за да иска помощ от нея срещу хунските съюзници на персийският шах Кавад.
              Вместо да бъде благодарен на Воа, която се справя с тези хунски съюзници на Персия, през 528 г. Юстиниан прави опит да наложи  свое протеже (хунският му кръщелник Грод) за хунски владетел в гр. Боспор.
          По това време явно цар на хуните е Мугел (него някои летописци погрешно го бъркат като име с гепида Мунд, но въпреки това Енодий го нарича „българин”, а Йордан „родственик на Атила).

Равена

             В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства длъжен да разграничава хуните на „кутригури и утигури” и си ги нарича само „хуни”.
         Това деление, е явно любимата тема на Юстиниан І пред сената (Агатий), където той изнасял велелепни речи как проникнал вътре между хуните и ги скарал и как си кореспондирал с утигура Сандилх, когото насърчавал да стане федерат и да атакува в гръб кутригурите, които нападали Византия. Не е ясно доколко сенаторите са вярвали на Юстиниан, че той е създал вътрешно-хунски коплот, но му ръкопляскали. А Агатий, на основата на сенатските протоколи, даже пише в своята история, че утигури и кутригури взаимно се избили и имената им изчезнали. Менандър, който пише след Агатий, изобщо не смята така.
         По този повод в анти-юстиниановият трактат „Тайната история” Прокопий пише с отвращение: „(Юстиниан) свикваше без всякаква причина водачите на хуните и поради безумна щедрост им връчваше огромни суми, правейки това уж като залог за приятелство. Говореше се, че той правел това и по време на царуването на Юстин. А водачите, като отнасяха парите, изпращаха и други съуправници заедно със свитата им, та и те да могат да продадат мир на този, който безусловно искаше да го купи. И едни от тях се захванаха да заробват ромейската държава и от императора им бе заплатено не по-малко, отколкото на първите. А подир тях пък трети се втурваха да грабят измъчените ромеи и след плячката получаваха като награда за нападението императорската щедрост. Така, накратко казано, варварите един по един не пропускаха случая да обират и поред да изповличат всичко. И тъй, тия варвари имат многочислени водачи (пълководци-бел.ред.), та поради това непрекъснато се протакаше войната, причинена от необмисленото прахосничество на Юстиниан. И тя нямаше край, а непрекъснато обикаляше наоколо. Нито едно място, ни планина, ни пещера – въобще кътче от ромейската земя не остана неопустошено по това времеа много области бяха завладявани по пет пъти и повече. А пък какво претърпяхме от мидийци (чети: перси-бел.ред.), сарацини (араби-бел.ред.), славяни, анти и от другите варвари, аз съм описал в предишните си повествования. Но тук бе нужно да опиша това, което обещах в началото на книгата – да разкрия причината на събитията” (с. 50).
         Причината вече я цитирахме, хуните са били съюзници на персите, а Юстиниан се е опитал да промени тези отношения, според Прокопий.

         През 499 г. хунския цар, който към 484 г. се оженва за дъщерята на убитият персийски цар Пероз (Йешу Стилит), става тъст на Кавад (сина на Пероз). Благодарение на Йешу Стилит знаем за първият династичен брак между хуни и перси, а за вторият, освен него пишат също така Прокопий и Агатий. Хунската царица Воа (Малала) е всъщност дъщерята на Пероз (Аспаведа, при Прокопий), тя е майка също така на съпругата на Кавад, който е неин брат (Прокопий упоменава, че Аспеведа е сестра на Кавад). Воа (Аспеведа) е баба на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. Мугел (Малала, Агатий) по всяка вероятност е син на Воа и брат на майката на Хосрой. Заберган и Хосрой пък са очевидно първи братовчеди.

         Ето защо Прокопий в „Тайната история” пише, че Теодора (жената на Юстиниан, ум. 548 г.) е била написала писмо до Заберган, с молба той да окаже влияние върху Хосрой да не напада Византия. 
    Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го използвал пред войската, питайки може ли да се вярва на държава, ръководена от  жена.
          С тези думи, според Прокопий, Хосрой Ануширван пак спечелил сърцата на персийците и усмирил готвещия се срещу него бунт във войската.
         За съжаление, по-голямата част от историците никога не са свързвали Заберган от „Тайната история” на Прокопий с кутригурският владетел Заберган, защото не са дооценили съобщението на Прокопий, че „хуните са съюзници на персите”.


         Ето какво съдържало писмото на Теодора до Заберган:



         Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.” (Прокопий, Тайната история, с.23)

сряда, 29 май 2013 г.

Михаил Илларионович Артамонов за българите...



    ПРЕЗ 1962 Г. ИЗВЕСТНИЯТ РУСКИ УЧЕН АРТАМОНОВ СИ НАЛАГА САМОЦЕНЗУРА ЗА ПРОИЗХОДА ЗА БЪЛГАРИТЕ, СПРЯМО СВОЯТА ТЕОРИЯ ОТ 1937 Г.

                През 1962 г. в Ленинград М.И.Артамонов издава „История хазар”, в която четвърта глава е: „Утигуры и кутригуры”. 
      
          В нея той, след като прави обстоен разбор на първоизворите, предлага българите да бъдат признати за „отюречени угри” (с. 98), повлечени от Задволжието на запад от прииждащите в ІV в. от Монголия хунну (хсионг-ну, сюну). 

             Българите през V в. станали много силни, според Артамонов, защото от Задволжието дошла още една вълна, ето защо „тъй като числото на хуните не е могло да бъде голямо, то българите, в края на краищата, напълно ги погълнали и смесвайки се с остатъците на местното източно-европейско население, съставили този народ, който, в крайна сметка, през VІІ в. започнал целият да се нарича „българи”, макар и да не изгубил своята разноплеменна организация с нейните особени племенни названия” (с. 98).

23 ноября (5 декабря1898 -31 июля 1972


       Артамонов никъде не пише за старата теория, отъждествяваща утигури и кутригури с българите, и дори от извода му става ясно, че вече е възприел новата съветска доктрина след краха (1950 г.) на Н.Я.Марр, съгласно която българите са приравнени КЪМ каганатските тюрки. 

           Още през 1772 г. (Allgem. Nord. Geschichte, 358) германският историк Август Шльозер отъждествява, на основание на сведенията на гръкоезичните късно-антични летописи (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт) утигурите и кутригурите с българите. Тази хипотеза е подета, както пише през 1890 г. Д.И.Иловайский от почти всички представители на науката и среща приемственост при Тунман, Енгел, Чертков и при самият Иловайски, който в съчинението си „Начало Руси” (М., 1890) има специална глава „Утигуры и Кутригуры Прокопия и Агафия”.

        През 1937 г. М.И.Артамонов в своята „Очерки древнейшей истории хазар” свързва „в-н-н-т-р” (отделя им цяла глава от общо три) от писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, с „уногундурите” от трактата от Х в. на Константин Багрянородни „За устройство на империята”.

           По данни на арменските летописи, българите заселили част от Армения още през ІІ в. пр.н.е. Най-старият писмен източник, съобщаващ за българите, е свидетелството на сириеца Мар Абас Катина, живял през ІІІ в. от н.е., за това, че българи, обитаващи на север от Кавказ, през 149-127 г. пр.н.е. нахлули в Армения”. Това пише още през 1888 г. П.В.Голубовский („Болгары и хазары. Киевска старина. №7, с.25).

   Същото съобщава, за последен път в руската наука, през 1951 г. А. П. Смирнов (Волжские Булгары, М., 1951) и именно Артамонов прави рецензия на книгата му.

В периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и българи се търси в Месопотамия (Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары: Чувашское государственное издательство, 1926, с.с. 3-74).
 Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.
Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.

Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на българите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници е приравнен до езикът на каганатските тюрки.




           Но през 1962 г. нещата са се променили и тази промяна с Артамонов, спрямо "марския период" от дейността му като учен, става особено видна от главата му за Велика България на Кубрат, където той следва плътно доктрината на Л.Н.Гумильов за това, че Орган бил някакъв тюркски хан, а династията Дуло била тюргешкият патриархален род дулуси.




      Изводът на Артамонов пък за произхода на българите от угрите, е направен от него през 1962 г. изцяло под давлението на статията от 1960 г. за произхода на европейските хуни на Л.Н.Гумильов. Последният, за да отговори на критиката на американският професор Ото Менхен-Хелфен, който към 1945 г. издава няколко статии, в които отбелязва, че въпросът за произхода на Huns от Hsiong-nu (тезата на Иностранцев от 1900 г.) не е решен в историческата наука, разработва хипотезата, че само „един конен” отряд мъже Hsiong-nu бил дошъл към Волга и те си взели жени-маджарки (угри, унгарци), така от ІІ в. до ІV в. се оплодил, размножил и появил, според Гумильов, нов народ „гуны” (Huns), т.е. европейските хуни.




        Като цяло ІV глава от трудът от 1962 г. на Артамонов, обхващаща от 79 с. до 103 с., е писана еклектично и в нея са приспособявани различни пластове от изводите му от 1937 г. (когато излиза първото издание, по времето на корифея Мар), които Артамонов интерполира и интегрира към новите анти-маровски доктрини в съветската историческа наука след 1950 г. за идентичността на българите и каганатските тюрки.




         Това става видно от началото на ІV гл., където Артамонов отрича мнението на унгарския учен Д. Симони (с. 83), че българите били особен народ („българо-угри”), проникнал в Европа едва през 60-те години на V в., заедно със савирите и оногурите, но в края на главата Артамонов приема, че голямата вълна „отюречени угри”, т.е. българите, според него, била дошла точно тогава.



         Очевидно, Артамонов си е наложил доста солидна самоцензура през 1962 г., предвид на тезите му от 1937 г., и това ясно свидетелства, че в социалистическият блок историческата наука се е ръководила от един център, точно този, който решава след 1950 г. протобългарите, дотогава фаворизирани от научния кръг около Н.Я.Марр, да бъдат преформулирани като произход от Месопотамието, в посока на идентичност с каганатските тюрки от Алтай.

вторник, 28 май 2013 г.

Град Кимерис...

Посвещавам този текст на Георги Сава Раковски,
първи написал, че прадедите на българите са кимерийците.


СЪОБЩЕНИЕ ЗА ГРАД КИМЕРИС В ДВА ПЕРИПЛА ОТ ПРЕДИ  НОВАТА ЕРА
подготвено от Веселин Тракийски

          В два перипла,  преведени преди 1848 г  от гръцки на руски език: "Безъимяннаго периплъ Понта Евскинскаго и Меотийскаго озера" и  "Скимна Хiосскаго отрывки", за които се приема, че първият е известен от 4-и в.пр.н.е. и от някои че е написан от Псевдо Скилакс, а вторият от края на 2-и – начало на 1-и в.пр.н.е., имат някои идентични текстове, които съобщават за съществуването на град “Кеммерисъ” / “Киммерионъ” по документи на Одеското Общество за история и  древности/, който по тези времена бил разположен на източния бряг на Керченския пролив, който пролив бил наричан Киммерийския Восфор (Босфор), а на западния бряг, където сега е г. Керч, е бил разположен тогавашният гр. Пантикапей. Има и други податки, че гр. Киммерисъ/ Киммерионъ е имало и на запад от Паникапей, но за това няма данни от тези два перипла.  Сега мястото на г. Киммерисъ на източния бряг е известно като нос (в стари времена като Акра ,Такиля, а сега,к.м.) Таклы и на него е монтиран “Таклыйнский маяк”, който се вижда от дясно, когато се влиза в Азовско море и от ляво, когато се влиза в Черно море. Съобщението за град “Киммерисъ”, в “Безъимяннаго …”, гласи, че той е разположен на източния бряг на езерото и от юг на север от него се намират пристана на Синдикос, градовете Фанагория и Кипос, като до Синдикос, по брега на провлака, има равнина, реки и блата без удобно място за плаване чак до “Воспора”. Буквално в следващо изречение е написано:  “При оплаването от устието, има град Киммерисъ, който е получил името си от Киммерите, но е построен от Воспорските властелини”. Скимн, който е извесстен географ след Страбон и се позовава на Ефор, Хекатей Еритрейски, Димитрiй,  е написал поема в чест на Никомидъ, Витинския цар, който впоследствие е свален от Митридат, от която са взети следните текстове за споменатия по-горе “Скимна Хiосскаго отрывки”: “От Атинеонъ до Кипосъ живеят Скитите, след това следва Воспор Киммерийский и град Киммерисъ; тук има пристан за кораби, които подгонват западните ветрове; на срещуположната страна на морето стоят два не големи острова на неголямо разстояние от материка …. После в самото устие на Меотийското езеро  лежи последно Пантикапей, наречен столица на Воспор”.  Има и още едно: “АЗИЯ Отплаващият от устието (Воспор) среща града Киммерисъ, така наречен на вараварите, Киммерийците (обитаващи в него), а построен от управителите на Воспора, и Кипос (Китас)– колония на Милетяните. После се намират  Ерммонаса и Фанагория, която Тийците заселили някога и пристана Синдиксъ, имащи обитатели Еллини, от околните страни. “ (Нарочно, с буквата “ъ”, е запазен стария стил, к.м. ) 


        За уточняване на точното положение на град Киммерисъ в “Безъимяннаго…” е описано така: “… От град Патикапей до град Нимфеон 25 ст. 3 мили 1/3. От Нимфеон до селцето Акрасъ  65 ст. 8 м. 1/6. От Акрасъ до град Китасъ, наричан преди Кидеаками, 30 ст. 4 м. От Атинеонъ до Китасъ обитават скити. След техните обиталища започва Воспор Киммерийски.  От Китасъ до Киммерикъ 60 ст. и 8 м. Тук има котвена стоянка за кораби, която защитава  от западните ветрове. В морето има два каменисти острова на неголямо разстояние от материка ….  А разстоянието от устието на Меотийското езеро до Киммерикъ е 300 ст. 40 м. От град Пантикапей до Киммерикъ  240 ст. 1,010 м. От Киммерикъ до селището Казекасъ, при морето заселено, 180 ст. 24 м. От Казекасъ до Феодосия, опустял град, имащ пристан, 280 ст. 37 м. и 1/3.” В текста на Скимн няма подобно изследване с разстоянията от споменатите населени пунктове.  


        Едно изследване на разстояниията към местата до и от град Киммерисъ, разположени на меркаторската карта на Черно море, с цел да се провери съобщеното в “Безъимяннаго …”,  е направил капитан-лейтенанта Манганари, последно през 1836 г. Ето как  е представено това с извадка от неговата сравнителна таблица:
Древни имена
Елински стадии
Римски мили
Морски мили
Какви населени места съответстват на морската карта
…….. - ……
От  Нимфеон до село Акрас

“     Акрас              “  гр. Китас преди известен Кидеак
“  Китас     “ Киммерис
“ Киммерис “ сел. Казекас
…….. - ……

65
30 

60
180

8  2/3
4
 
8
24

6  1/2
3 

6
18
…………………
Нос Камыш бурун
Соленото езеро м/у носове Камыш бурун и Таклы
Нос Таклы,( Такил)
Соленото езеро м/у планина Опук и могилата Дюрмен
…………………

          За любознателните читатели би било полезно да се запознаят и с други подобни съобщения, с които се потвърждава или доказва несъстоятелност на съобщението от споменатите древни извори. “Разходката” из мрежата не показа други резултати за град или градове на кимерите.


Българите и Древния изток...

          Към 713 г.пр.н.е. кимерийците заявяват хегемонни претенции на юг от териториите си и след като побеждават урартите в областта Гуриана, установяват властта си на северната асирийска граница, където на юг от ез. Ван е страната Аидуни, едно име, което под формите Аудан, Улдин, ултинзури, ни е познато по-късно от хунската история от ІV-V в.в. от н.е. Това име се среща и в Бехистунския надпис на Дарий като местност в Армения през VІ в. пр.н.е.




               На югоизток от ез. Ван е страната Хубушкия (вж. 3 на картата), а на югозапад страната Шубрия (вж. 2 на картата). 
         На запад от е. Ван е Бит Хануниян (упоменат във Вавилонската хроника, т.е. Хрониката на Геда, събития към 616-609 г.г. пр.н.е.)

                Дали тези имена са свързани с по-късните български думи „хубав” и „шубрак” (?)
          Да не забравяме и урарската дума "хини" ("син", но и в значение "зависим") във формите хони, хуни. 
           Урартската дума за оръжие  „шури” ( šurə и близоста й с българската дума „шурей”, е също интересно съвпадение. 
           Още по-интересно се оказва името на стария анатолийски слънчев бог „Истану” и българската дума „истина”. 
               Това ме подтикна да сравня думата „дилом” от „Именникът на българските князе” с анатолийската дума за „змия” (илуян), а не с тюркската дума, чийто произход е очевидно месопотамски и посредник при усвояването й, е явно согдиската писменост, откъдето водят произхода си орхонските руни. 
            Същото може да се каже и за думата в „Именникът...” – вери, нейният произход е ВУРУНЦИМУ (ВУРУШЕМУ)  - т.е. „Слънце от Арина”, главна богиня на хетския пантеон, съпруга на Тару. Има аналог в „Именника на българските владетели” – „вери”. И при волжките-българи – вараж, барадж.


           Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската и древногръцката митологии, е посочено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до 1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата на древно-гръцката митология има архаично хуритско влияние.
            Ето защо е добре да кажем нещо и за произхода на хурито-урартския език.
          Днес сред езиковедите се смята за доказано родството на хурито-урартския с древните източно-кавказки езици. Урартурската дума  bedә 'страна' — изт-кавк.  *p'VdV 'id.'; xyp. fâvanә  'гора',  урарт.  vâvânә 'id.'  (с удвояване) — изт-кавк. *f˙anV 'id.'; xyp.  tâlә 'дърво' — изт.-кавк. *t˙wāl11) 'талпа’; хур. ŝawalә  'година' (ср. с диал. бълг. "сабале"),  урарт.  šâlә 'id.' — изт.-кавк.  *swyrHo 'id.'; хур.  ill - 'говоря' — изт.-кавк. *HīḉḉV-3)  'id.'; хур. ukrә 'крак', урарт. qurә — изт.-кавк. *wirV 'id.'.( I. M.  Diakonoff,  S. A.  Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986.).
          Т.е., нима произхода на българските думи „таван” е в хур. „гора”, на бълг. „гора” (в хур. дърво, което звучи tâlә, т.е. „талпа”), на бълг. „хиля се” в хур. ill - 'говоря (?). На „крак” в хур. ukrә 'крак'. На думата „беда” в урартската bedә, със значение „страна” ?
            Това са въпроси, които изискват отговор. Аз тук просто поставям въпроси, ръководейки се от едно интересно изказване на Вл. Георгиев (1950), който критикувайки дешифрирането на Хрозни над минойския език, допълва, че в една такава трудна област и грешките са от полза.
         В урартския, т.е. в езика на народа, който се самонарича „боян”, срещаме и думата „burgana със значение „кула” (с. 99 в книгата на I. M.  Diakonoff,  S. A.  Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986.). Авторите смятат, че произхода на тази дума е източно-кавказки и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99)
       Що се отнася до готската дума baurgs 'град, крепост', е необходимо да си припомним Ханзиций, който проучвайки хунското име на Корнунт, а именно Ветвар, твърди, че немската дума бург е заета от хуните. 
       Самият Йордан упоменава, че хуните нарекли Днепър на техния си език „Вар”. Това означава, не че са дали това име на реката, а че оттегляйки се към 465 г. на изток от Панония, там устройват защитата, крепостта си. 
         Така че, думата „вар, бур” в хуно-българския, не означава буквално „река”, а означава използването на определени реки като защитни крепости. Това става ясно от волжко-българския титул „балтвар”, което буквално значи господар на крепостта. 
            С думата „бал” са образувани урартските и асирийските думи за градоначалник. 

Урартски котел, прототип на хунските котли.


      Наместникът на урартския цар в града е носил титул bēl paŋāti (Б.Б.Пиотровски ). 

        Вel ali е градоначалник в асирийските текстове ( В.А.Якобсен ).



  Титула „балтвар” при волжките българи е засвидетелствуван от Ибн Фадлан (в оригинала на risala на Фадлан е   **[alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар) и в „Историята на Бейхаки”...


  И така, тук повдигнахме повече въпроси от възможността да дадем отговори, но е очевидно, че и днес ние използваме думи като „крак” и „истина”, а не славянско-тракийските „нога” и „правда”, така че произхода на ранните българи не бива да се свежда до опростявания, а трябва да се отговори защо българския език днес е хем от славянското езиково семейство, хем различен със своята безпадежна система и глаголни времена, а така също и с особени лексеми. Арменският език, който е доказано, че произхожда също от тракийския, все пак не е славянски, а това показва, че пра-тракийския е имал голям ареал на модификации и различна историческа съдба, което помага да се проучи ролята на хурито-урарската група при формирането на българския език (кимерийски, хунски), който определено е дал и много думи на по-късните славянски племена...
И в завършек няма как да не отбележа, че хуритските етикони (Хури, Митани), под форми като хур/ка/ и митани /метани, пре-мятане/ са се съхранили в българския, при това с едно и също значение /завъртане, мятане/...


четвъртък, 23 май 2013 г.

КОИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ И ОТКЪДЕ ПРОИЗХОЖДАМЕ?


Пред бъдещите български историци предстои нелеката задача да се върнат към обективната научната проблематика за произхода на българите и тяхната антична и късно-антична история до 680 г.




            Що се отнася до онези, които твърдят, че сме траки или славяни, аз въобще не отричам, че по дунавските земи и на Балканският полуостров е имало траки, имало е и славяни...Преди това е имало и готи, явно много от тях са останали. Но нали говорим за създадената през 680 г. държава с името България?

             Готите създават няколко държави в Европа. И в Тулуза и в Италия, но само държавническият талант на Аспарух и Тервел е успял да създаде държава на юг от Дунав. Независимо от опитите на готските вождове от ІV в. до VІ в. Аларих, Атаулф, Гайна, Теодорих Триария, Теодорих Амал...готите не успяват никога да създадат своя устойчива държава на Балканите, а така много са искали. И явно неслучайно още историкът Касиодор през VІ в. носталгично решава да вмени, че миналото на старото тракийско племе гети е предистория на готите. Да се твърди днес, че сме по произход траки, означава, че историческата мисъл не е пораснала от времето на Касиодор, за когото готите са траки...Простоватият по-късен готски историк от VІ в. Йордан е бил поне простосърдечен, той добродушно преразказва готските легенди за произходът им от Скандинавия, но преписва от Касиодор и произходът им от траките-гети. За разлика от българите обаче, немците днес нямат шизофренична история за своя произход и въпреки, че е съблазнително да се изкарат древните траки-гети, обективно са написали, че произхождат от Скандинавия. А биха могли да кажат, че са траки, нали готите заселват земи на юг от Дунав още от 375 г. и чак към 484 г. напускат Балканите?
             Очевидно е, че много хора тълкуват етническата история или сталиниски, т.е. като единство на език и общество, или „арийски”, т.е. като кръвно родство, или пък териториално, много от днешните унгарци, понеже живеят по земите на стара хунска Панония, искат да се пишат даже в паспортите си хуни. Изобщо, добре би било онези, които пишат „кои сме българите” да ни запознават преди това с философията, която влагат в понятието за етност, на което вменяват единство от кръвно или глотогенетично (езиково-диахронно) естество. Раковски например е имал също страст към глотогенезата и дори търси някакъв български език „самскрит” (сам скрит), но е имал и уважение към летописите и когато хаджи Найден Йоанович от Пазарджик му даваавтентичен възрожденски ръкопис (най-старите данни, които дава анонимният възрожденски хронист за „гимери и кимери”, е че те са „изидоша первое от овиа страны, и еште пред Алезандром Македонскимъ), намерен от него преди 1856 г. в Атон, където пише, че българите произхождат от кимерийци, Раковски добросъвестно го публикува през 1865 г. в „Българска старина” (книгата е издадена в Букурещ) и става първият български историк, който отстоява кимерийският произход на българите...

           Даже не е знаел за Прокопий Кесарийски, който още в VІ в. пръв пише за такъв произход, явно заемайки сведения и легенди от самите утигури (= българи), които са посещавали по съюзнически дела Юстиниан І в Константинопол.
           Учените днес признават деятелността на утигурите Грод и Синдалх, а кимерийската им генеалогия, разказана от Прокопий, пропускат...

вторник, 14 май 2013 г.

Произход на имената авито/хол, евдо/усия, ефта/лит...


          На 7 февруари 1676 г. в малоазийският гр. Себастия се ражда арменският книжовник Манук Себастаци, който остава известен в историята с духовното си име Мхитар. Той е създател в Италия на арменска католическа конгрегация, на която папата през 1717 г. дава на разположение о. Свети Лазар, намиращ се близо до Венеция.
          Мхитаристите откриват и издават в топография си почти всички арменски летописи на Агатангелос, Тавстос Бузанд, Мовсес Хоренаци, Елише и т.н.
           В конгрегацията разполагат и с различни копия от една Арменска география, която е най-добрата компилация на Географията от ІІ в. от н.е. на Птоломей, арменският вариант е по-пълен като описание на страните, дори от запазеният съкратен конспект на самият Птоломей и е по-подробен текст, от хронографията на Папа Александрийски.
        През 1843 г. мхитаристите издават всички копия на Арменската география, за да се получи прегледна яснота за вариантите.
           Малко преди 1881 г. отец Сукри, член на конгрегацията, открива в библиотеката на мхитаристите във Венеция още един списък на Арменската география, който е много по-различен от останалите. Той е почти два пъти по-голям от вече публикуваните през 1843 г. варианти, освен това в него се дават над 300 нови имена на местности в Предкавказието, Задкавказието и Предна Азия, които липсват в гръцките източници.
               Текста е издаден през 1881 г. във Венеция.
               Աշխարհացույց

           В него има сведения за Кубрат, Аспарух и няколко български имена, като „Купи-Булгар, Дучи-Булгар, Woghchondor  и Чдар-Болкар”.
          Авторът е явно географ от VІІ в. (Анани Ширакаци ?), както предполага руският преводач и коментатор на текста Патканов (1883), който само две години след появата му във Венеция го издава в Русия (Из нового списка географии, приписываемого Моисею Хоренскому //Журнал министерства народного просвещения, Ч. 226.,1883).
      В този текст има и едно съобщение, което пряко засяга въпросите за произхода на народа Авитохол, отбелязан в „Именникът на българските канове” с период от 300 години , т.е. между 165 и 453 г.



           "Авитохол", и неговите 300 г., са период от българската история, както обърна внимание още в началото на ХХ в. Златарски...Под името "авитохол" от 165 г. до 465 г. се крие период, който е на сродните с утигурите-българи, кутригурски племена...Всички извори пишат, че утигури и кутригури са едноплеменни и родствени, така че няма как в Именника, да липсват кутригурите...След 465 г. Ирник, третият син на Атила, дава предимство на утигурите-българи и затова е в българската памет, без братята си и без баща си...Последните са вкуп в 300 годишния период на "авитохол"...

          Когато описва Предкавказието, арменският компилатор пише:
          „ Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”




          Тази карта на Предкавказието от времето на Птоломей, е използвана от автора на Арменската география (Ашхарацуйц), за да даде и данни от своето време (VІІ в.), които липсват при Птоломей. Той използва същият модел, когато пише, че „Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар - пришълци, и Чдар-Болкар”...се именуват по названието на реки”.
          Следователно горният текст служи като образец на долния, за българите се повествовува в Арменската география от VІІ в., чрез шаблона, по който Птоломей пише за Предкавказието.
            И така, текст „А” служи за шаблон на текст „В”.
          „А”: Птоломей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”
          „В”: Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор-Блкар, пришълци, и Чдар-Болкар”... ”се именуват по названието на реки”.

               Да изясним съдържанието на текст „А”.
             Летописецът на Арменската география от VІІ в. вече е казал, че река Ател, както е новото наименование на птоломеевската р. Ра, се влива със седемдесет ръкава в Каспийско море. Обаче до устието на Волга (Ател, Ра) имало огромен остров Грав, както го наричал Птоломей. По него, както става ясно от текст „А”, преминават много от тези ръкави на Волга и в края на острова се събират и се вливат в Каспийско море.
         Този остров, според Гумильов, е бил много голям и той предполага, че е с мащабите на днешна Нидерландия. Между Х в. и ХІІІ в., островът бавно, но сигурно минава под нивото на Каспийско море.
         Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ, били народите Адон”, „Алаидон”, „Сондас” и „Геруа.
                Последните два са Гур и Синди, но кои са Адон”, „Алаидон”? В "Арменската география" е изписана р. Балдaн (Вардан), като старото име на Кубан...

              Прави впечатление, че етикона "Адон" от ІІ в. при Птоломей, го и при историка Ариан от ІІ в. от н.е., но като „Евдо//усия.
       Сведението на Ариан от ІІ в. от н.е., се потвърждава от „Именника на българските канове”, където отново е посочен ІІ в. от н.е. (156 г.) за начало на „Авито//хол”.
       Очевидно „хол” в „Авито-хол” и „усия” в Евдо-усия”, са указателни допълнения, където „хол, ол” е „жилища, поселища”, а „усия” е гръцкото „същност”, използвано и за еднородност.
    Причината сведението за „Авито-хол” от „Именника...” и сведението за „Евдо-усия” при Ариан да не са съпоставяни като данни от един и същи ІІ в. за древните българи, е в товаче доскоро се смяташе, че Ариан от ІІ в. от н.е. не е авторът на „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където е посочена страната „Евдоусия”. Това съчинение се тълкуваше като византийско, т.е. писано след ІV в. от н.е., но проучването от 1987 г. на Агбунов „Античная лоция Черного море” доказа, че е на Ариан.
             В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (117 - 138 г. от н. е.).
           През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт).
          Дотогава в историческата наука се смяташе, както посочихме, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е.  Агбунов доказва, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13).

          Ако това е така, тогава още в началото на ІІ в. Ариан посочва на изток от река Танаис (Дон) една страна „Евдоусия”.

          Ние тук очевидно няма да дадем окончателен отговор на проблемът, но е необходимо да бъдат проучени тези варианти, понеже „Евдо-усия” на Ариан, ако е от ІІ в., тогава сведението в „Именника на българските канове” за „Авито-хол” има паралел в римски първоизвор и дава възможност да се интерпретира, че „Авито-хол”, който в „Именника ...” е „300 години”, не е патроним или някаква библейска личност, а етноним „Адон, Алаидон” (Птоломей от ІІ в., Арменската география от VІІ в.). От своя страна етикона "Уди" ни насочва към териториите на Уди, които на арменски са гавара Утик, където „к“ е арменски суфикс за мн.ч.. Тази територия на местността Уди/Утик съвпадат със земите, които според асирийските клинописи са родината на „страната Гамир“.      
  И.М.Дяконов и С.А.Старостин в свое изследване starling.rinet.ru/Texts/hururt.pdf упоменават на стр. 166, че „названието Уди е получено като рефлекс от Quti“.
           Говорят – пише ал-Бируни през Х в.– че Ной е построил своя ковчег в Куфа и че именно там „закипяла като от пещ[водата]“ (ср. Коран,ХІ,42) и че ковчега се спрял на горите на Джуди.
  В случаят, арабското „дж“ е персоезичното „г“, т.е. Гуди е всъщност името на Гутии (кутии или гутеи, аккад. Kuti-im, Gutebu-um; вавил. Gutu-um, Guti-u; нововавил. Quteu; ассир. Guti).

            Присъствието на кутии около планината Арарат и в територията на Уди е важно и във връзка с произхода на утигурите, които според Прокопий Кесарийски са наследници на кимерийците.


          „Барадж тарих” ни е оставил много оскъдни данни за Атила, но в едно е прецизен извор – Атила от рода Дуло, имал „прозвище Аудан”.       


  Прозвището в хуно-българската именна култура съдържа и етнонимен субстрат.
          Освен това хунски пълководец с прозвище „Улдин” е известен на историите от V в. Зосим и Созомен, още с действията му през 400-та г., когато Улдин обезврежда близо над Дунав при Нове (Свищов) генерал Гайна.
          Йордан (551 г.) пише за народ „ултинзури”, който към 456 г. е най-важният народ под командването на Денгиз, вторият син на Атила, поел властта над хуните след убийството през 455 г. на първородния Елак. Агатий през VІ в. пише, че по времето на император Лъв (457-474) ултинзурите били "най-многобройния хунски народ(История, кн.V, 11).
          Изчезват ли през средата на V в. „ултинзурите” или именно те са народа, получил външното наименование „кутригури”?
 Това са все въпроси, които чакат своя отговор, понеже произходът на кутригурите, преди сведенията за тях от VІ в. на Прокопий Кесарийски, Псевдо-Захарий Ритор, Агатий, Менандър и Теофилакт, не е проучен, а историята на кутритурите е съставна част от ранно-българската история...Дори можем определено са кажем, че именно проучването на историята на кутригурите, които са били най-многобройния хунски народ ултин(зури) до 453 г., е загадката, която се крие под титула „Авитохол” в нашия ценен домашен извор „Именник на българските князе”...
         През Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната  Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин, древляни и лензити”...
        Защо и как историческата наука превърна древните "ултин" в руското племе "уличи", е въпрос от архаичната днес пан-славянска доктрина.


         И така, очевидно че имената авито/хол, евдо/усия и ефта/лит имат общ произход, който трябва да търсим в посока на кимерийската история и в посока на задкавказките области на  страната Гамир, чиито поселища там са в земите на древните кутии. 
      Самите неарменски жители в Арменската област Утик, са се самонаричали удини.

        Това са все въпроси, които чакат своето сериозно и задълбочено проучване...