петък, 20 юли 2012 г.

Манасиевата хроника за българите.


Кирил Милчев,
Ник Симеонов



           През ХІV в. български преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило (тук в курсив).
            Ето един пример: „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).
            Какво се знае за горната добавка на българския преводач? "Разположението на тази добавка в Cod.Vat.Slavo 2,fr.124r твърде интересно. Първата част от нея ("При Константин Брадати стана шестият вселенски събор") е на 7 и 8 ред отгоре надолу (на осмия ред започва обяснителна бележка-приписка на латински език). Следва миниатюра представяща същото събитие (Вж. Дуйчев. И. Миниатюрите на Манасиевата летопис. С., 1964, №45). Под миниатюрата е изписана останалата част от добавката..."(с. 234). Ето:






            Българският читател може да се запознае с хроника ( http://www.speedyshare.com/vr3MQ/MANAS.pdf ), която отдавна е предмет на проучване от специалистите и която е ценна част от старобългарската литература, писана  по нареждане на цар Иван Александър (1331-1371).

"...Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно(Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144)...".

             За да се разбере какво има предвид българския книжовник във връзка с   горния пасаж, е необходимо да се знаят и другите негови добавки към Манасиевата хроника. Така напр., когато Манасий пише за Новохудоносор и съобщава колко земи е превзел, българския преводач прави следната добавка: "От този Новохудоносор халдейското, асирийското, мидийското и вавилонското царство бяха едно" (с. 64). Тоест, българския преводач, по отношение на пасажа, че "власи, и сърби, и прочия, всички са едно" има предвид, че са подчинени от българите...

            Особено ценно е и това негово сведение: При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г.". Това е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника...(Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123). В превод на английски :“During the reign of  King {Emperor} Anastasius, the Bulgarians began to invade this land, by surpassing {Danube} at Bdin and began to seize… first the lower land of Ohrid, then this whole land. From the beginning of Bulgarian movement 870 years have passed…”

By: Constantine Manasses { c. 1130 - c. 1187 }
Remarks: Bulgarian translation of Constantine Manasses chronicle dates appr. 1360  A.C.

Anastasius I c. 430 – July 518 was Byzantine Emperor ruling from 491 to 518.



четвъртък, 5 юли 2012 г.

Ернак и Ирник


Ернак (Priscus: Ήρνάχ "Hernach") е трети син на Атила, след по-големите му братя Елак и Дингиз.

          Биография

       Ернак е около петгодишен към 448 г., когато византийският летописец Приск Панийски посещава града на Атила в Панония и дава първи сведения за него. 
          Баща му го „пощипвал по бузата” и малкия Ернак бил единствения, които разведрявал лицето на намръщения Атила, пише Приск.

      В града на Атила Приск научил, че за Ернак има пророчество, което гласяло, че след смъртта на Атила неговата държава ще се разпадне, но на този негов син било отредено да я възстанови. 



        Последните сведения в летописа на Приск за Ернак са отпреди 468 г., когато той не оказва помощ на брат си Денгиз на Дунав, понеже бил зает на изток със „свои местни войни”. 
        „§36. По това време пристигнало от синовете на Атила до император Лъв посолство, чиято цел била да разясни причините за съществуващите по-рано разногласия и да утвърди, че трябва да се сключи мир и на основата на старите обичаи да се възстанови търговския обмен на Истър (Дунав – бел.ред.) с римляните и те да предлагат свои стоки и да има взаимен оборот. Пристигналото с тази цел посолство се върнало без успех, защото императорът не искал хуните, причинили толкова много вреда на земята му, да се ползват от римските търговски услуги. Синовете на Атила, когато получили чрез посолството този отговор, се скарали помежду си: Денгиз при неуспешното завръщане на посолството решил да поднови войната с римляните, а Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... [Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb] (Приск Панийски)."
 Относно предположението кои са тези „местни войни” на Ернак и къде могат да бъдат локализирани неговите пост-атиловите хуни, сведение може да бъде почерпено от  грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник”.
 Още през 467 г., както става ясно от това грузинско житие на свещенник Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия Вараскен е бил повикан в персийската столица Ктезифон от шахиншах Пероз (459 - 484) и получил заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проходи в Кавказ хуни. „Това беше през осмата година на персийският цар”, пише Яков Цуртавели., т.е. 467 г. Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х). Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към  467 г. е при Дарялският проход над Иберия. Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).


         Ернак и Ирник от „Именника на българските князе”

Мнозина учени (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Артамонов, Вернадски, Мюсе) отъждествяват Ернак, третия син на Атила и Ирник от българския род Дуло, упоменат в откритите през 1870 г. няколко преписа от „Именника на българските князе”. 

        С. Рънсиман (Runciman) има  дори специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник към книгата The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281., в което не само обосновава че това е една и съща личност, но и пише: Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.
Според американският учен от руски призход Вернадски „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 - Kievan Russia, New Haven., 1948).

След краха на атиловата държава, според Прокопий, „утигурите със своя владетел решили да се върнат в земята си, за да владеят над нея сами...(кн. ІV, Войната с готите)”.
Тя е на изток от р. Дон!
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури...(кн.ІV, Войната с готите)”.

Ако Ернак е бил действително владетел на утигурите, тогава тези пост-атилови хуни в периода 465-467 години, успешно могат да бъдат локализирани между Дон и Кавказките проходи, както става ясно от летописа от VІ в. на Прокопий Кесарийски и от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник”. В последното даже се твърди, че те да били някаква опасност и за Персия (Персоармения), чиято граница е стигала на северо-запад до Кавказ по това време. Това донякъде се потвърждава и от една интерполация в книгата на арменския историк от V в. Елише, където четем: „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ). Това сведение от Елише има аналог при Приск, където обаче се твърди, че атаката над Персия е от сарагури. В Хамбарлийския надпис на Крум от Х в., под "саракт", се има предвид новопревзети южни земи. Ето, какво пише Приск Панийски: „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците...”


Геополитическите интереси на Ернак


Както става ясно от Приск Панийски, третият син на Атила Ернак е нямал геополитически интереси на запад и не само отказва на брат си Денгиз да воюва през 468 г. на юг от Дунав, но и до 493 г. кутригурите, които са родствени с утигурите, според Прокопий Кесарийски („5. В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там)”.), не нападат Византия.

Това означава, че определено Рънсиман е прав, сочейки, че Ернак е източен владетел, койтоможе и да е водил завоевателни войни на изток”.

В каква степен те са били насочени срещу Персия и персийския цар Пероз?

Томпсън в своята книга от 1948 г. за хуните дава едно интересно мнение: "Животът на Пероз, както знаем, е бил съпроводен с рискове и опасности, и той, навярно, е съжалявал за краха на империята на Атила."

Дали пък пророчеството за Ернак, което през 448 г. Приск Панийски научава в града на Атила, не се е сбъднало все пак?

     Наистина Ернак не възстановява централно-европейската държава на Атила, рухнала след смъртта му през 453 г., но на изток през 484 г. Пероз е убит и според Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор и Бар Ебрей, неговите убийци, които превземат и Персия за „две години” (Прокопий), са хуни дошли от северо-запад на Персия. При това, те преди това били вече взимали данъци от римляните.

В средата на ХІІІ в. сироезичният историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) пише следното:
          „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

           Този текст е зает от Бар Ебрей през ХІІІ в. от същият източник (= историята на Захарий Митиленски от гл. ІІІ от кн.VІІ) , от който черпи и Михаил Сириец, който през ХІІ в. пише почти същото:

          „[256] По времето на Зенон хуните нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части... Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно сражение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

          Йешу Стилит съобщава, че нападателите през 484 г., довели до убийството на Пероз и завладяването на Персия, са същите онези хуни, които „в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики” нападнали сирийските земи на Византия. А тогава през 395 година византийските сирийски земи, са нападнати от хуните, които били в Панония. Те през Кавказ нахлули на юг (потвърждава го и Приск в летописа си).



         И така, гръко-езичният автор Захарий Митиленски (VІ в.), сироезичните автори Йешу Стилит (VІ в.), Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.), ни представят една утвърдена традиция в  късно-античната историческа школа, според която хуните, които през 484 г. убиват персийският шахиншах Пероз, са пост-атилови хуни. Към тази традиция трябва да причислим и сведението на Приск Панийски (V в.) за сарагурите, които нападнали Персия.
        Към горепосочените извори ще причислим и интерполацията в текста на арменския историк от V в. Елише, където се казва, че „хон Херан (...) превзел персийската земя до гръцките граници”...
         Тук трябва да включим и военният трактат „Maurikios. Strategikon”, писан по времето на Маврикий (582-602).

          С други думи, ако победителите през 484 г. са пост-атиловите хуни, тогава се оказва, че за Ернак ( Ирник, Херан,) всъщност има изобилни сведения, понеже хуно-персийската война от 484 г. е обилно осветлена в летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски... Всички те пишат за всесилният „хунския цар”, дават подробности за него и пред нас стои изключително важният въпрос дали всички тези данни не са част от биографията на Ернак, третия син на Атила и на историческата личност  „Ирник от рода Дуло”, както е изписан този владетел в „Именникът на българските князе”...





вторник, 3 юли 2012 г.

Три сведения за Зиези и българите от 354 г.


Кирил Милчев


Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares).
Това сведение дълго време бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивали интерпретации.
Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.
Вместо това, повечето интерпретатори на изречението „Зиези, от когото са българите” решиха да модифицират името към древни глотогенетични възможности, които, както се знае, не дадоха положителен резултат.
За Зиези обаче се оказва, че има още две сведения в летописи от ІV в. от н.е., при това в единият от тях името му е предадено почти точно, като Зизаис.

Историята около Зизаис, разказана в летописа на Амиан Марцелин от ІV в., ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на Анонимният латински хронограф. Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361).

            Изображение на Констанций II в препис на Хронография от 354 г.


Амиан е категоричен, че хората на Зизаис са сармати.

Сега вече ни става ясно защо дълго време бе отричано сведението в Анонимния латински хронограф за Зиези и българите, независимо, че от почти същото време имаме сведение за българи, които убиват първия лангоабардски крал, както пише в летописа на Павел Дякон от VІІІ в.

Павел Дякон е лангобардски историк от 8 в. В своята хроника той отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.


За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18).Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19), от последната четвърт на V в.


Кой е Одоакър? Това е синът на хунския генерал Едеко (Томпсън, 1948), дясната ръка на Атила (Приск). Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477) Орест, другата дясна ръка на Атила (Приск) и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя. Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491) и е известен като първия варварин римски император. Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко, са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори...


Какво излиза? Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, че е управлявал 40 г... Колкото и да са управлявали останалите, обективността изисква събитието по нападението на българите над първия лангобардски вожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.


И така, от една страна сведението на Павел Дякон се признаваше в соцнауката, а това на Анонимния латински хронограф, се отричаше.
Но защо?
Загадката е в това, че признаването на Зиези и българите (Анонимен латински хронограф) и съпоставянито му със Зизаис и сарматите (Амиан Марцелин), дава отговор кои са всъщност българите.
Те са част от кимерийско-сарматската цивилизация.

Но да не би пък случайно Зиези от 354 г. да е действал в друго време от Зизаис и така това да са две различни личности?
Нищо подобно.
Констанций сключва съюз със сарматите на Зизаис преди 357 г. (Амиан Марцелин), т.е. очевидно именно този съюз е дал повод през 354 г. в Анонимния латински хронограф да бъде вписана култовата фраза за нашата история (Ziezi ex quo Vulgares).

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:
tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem.
50. filii autem Sem.
51. Helam, ex quo Helamite
52. Asyr, ex quo Asyrii.
53. Arfaxat, ex quo Chaldei.
54. Luth, ex quo Lazici.
55. Haram, ex quo Iturei.
56. ze Bul ex quo Lidii.
57.Gathera, ex quo Gasfeni.
58. Arfaxat ex quo Sala.
59. Sala, ex quo Heber.
60. Heber.
61. ex quo Falecg.
62. et Iectan.
63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii.
64. Sala, ex quo Betrii.
65. Aram, ex quo Arabes.
66. Hiduram, ex quo Gamer.
67. Oderba, ex quo Mardii.
68. Lezel, ex quo Partii.
69. Dehelam, ex quo Zedirusii.
70. Asal, ex quo Hiscite.
71. Asal autem genuit Melchi.
72. Melchi genuit duos filios,
id est Melchi et Melchisedech.
89. Hiscitopolim quae est in terra Salem Chanaan
in regione Sichem iuxta civitatem Salem, ubi
regnavit Melchisedech sacerdos altissimi
73. Abimelech, ex quo Hircani.
74. Sabebi ex quo Arabes.
76. Eiulat ex quo Grymnosophiste.
75. Mamsuir, ex quo Armenii.
77. (Ziezi ex quo Vulgares.)


Апропо, вижте № 66 – „Hiduram, ex quo Gamer”. Това са кимерийците. Но в асирийските клинописи не е останал спомен за техен цар Hiduram.
Първите сведения в асирийските клинописи за кимерийците, са във връзка с тяхна победа към 714 г. пр.н.е. някъде над северните области на Урарту. Данните се появяват на бял свят, във връзка с дейността на един от асирийските шпиони под прикритие в Урарту. Неговото име е Ашурисуа. Той изпраща донесение на своя цар, асирийския владетел Саргон (719—705 гг. пр. н. е), в което пише : ”Страната Гуриания и страната Нагиу се намират между страната Урарту и страната Гамира. Последната плаща данък на Урарту...” От донесението става ясно, че урартурския цар е тръгнал на поход срещу Гамира и претърпява крах. Урартурския цар Руса І бяга в своята столица Тушпа. Дали кимерийците превземат Тушпа не е ясно, но кимерийският цар става известен с името Теушпа. Следователно, това име на кимерийския цар е може би прозвище (?). Смята се, че Теушпа загива към 679 г. пр.н.е.
Много вероятно е Hiduram да е истинскато име на Теушпа.

 Урарту/Байан и столицата Тушпа на Ванското езеро.


И така, каква е връзката между кимерийци и сармати?

Амазонките!

Митът за жените-бойци, чиито военни качества и умения надминават мъжките, е много древен и още бащата на историята Херодот през V в. пр.н.е. разказва първите легенди за амазонките.


Със сигурност Омир не знае за тях, но през VІІ или VІ в.пр.н.е. е съществувал древногръцки епос „Аримаспея”, в който, според Херодот, се разказвало за кимерийците, за циклопите-аримаспи и за възхитителните амазонки.


  Легендите за тях били толкова пленителни, че не само войниците на Александър Македонски се хвалели през ІV в. пр.н.е., че срещали амазонки, но и благочестивият католик-историк през VІІІ в. от н.е. Павел Дякон развихря въобръжението си, съобщавайки, че старите лангобарди през ІV век от н.е. били воювали с амазонки на средни Дунав, в днешните унгарски земи. Апропо, това е по същото време, когато е бил убит от българи, според летописеца, първия лангобардски крал.


   Амазонките, според Херодот, били майки на савроматите. Последните живеели на източният бряг на р. Дон (Танаис), при Азовско море (Меотида). „Преминеш ли река Танаис, вече не си в Скития. Първата област, на която попадаш, е на савроматите, които, като се започне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите.(...)” (Херодот, ч.ІІ, С., 1990, с.15).
 Плиний Старши дори ни е завещал уточнението, че сарматите на гръцки били наричани савромати.

           Кимерийският ареал, описан от Херодот, се трансформира в сармато-савроматски и не случайно Херодот е убеден, че амазонките са майки на савроматите. Кимерийският културен пласт е родствен и със синдо-меотите (Артамонов). Освен това присъствието на хето-хуритски религиозно-културни артефакти в Предкавказието, предполага основание за търсене на синтез между анатолийският период на гамирите и сарматската култура. Както пише Гай Юлий Солин, който в първата половина на ІІІ в. от н.е. съставя „Сборник със сведения”, именно синдо-меотите били наричани савромеотиди.




В завършек, нека пак да се върнем на Зиези/Зизаис.
За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин:
 „ А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”

Същото пише и по-късно Амиан Марцелин за сарматите на Зизаис. Констанций „им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци. 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в.

Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части). От извора на река Висла в Карпатите до река Дон, която се влива в Азовско море (Меотида), е територията на топонима, наричан от античните историци Скития, а от късно-античните Европейска Сарматия.
Топонимите Скития и Сарматия са синоними, разликата между тях е, че Скития стига само до р. Дон (според Херодот, Евнапий през ІV в. от н.е. следва неговата география), докато Сарматия има и азиатска част, която включва земите на изток от Дон до Каспийско море и Предкавказието, т.е. земите до Дербентския проход. Ето защо уточнението, че българите на Зиези/Зизаис са сармати, ни дава представа за техния първоначален географски ареал на съществуване, който в никакъв случай не е при Алтай, както се налагаше в учебниците от соцпериода...


  Картата на Птоломей за топомина Германия, откъдето се вижда, че граница между топонимите Германия и Сарматия, е р. Висла...Зиези и българите, очевидно са от Азиатска Сарматия, понеже разказа на Амиан Марцелин насочва натам...