Всеизвестно е, че
сведения за българи дава арменския късно-античен историк от VI в. от н.е. Мовсес Хоренаци. Той черпи данни от един сироезичен
писател, писал на гръцки през ІV в. от н.е., чието име е Мар Абас Катина.
Заемайки от него, Хоренаци пише в
своята история:
Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който
древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради
колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по
неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на
неговите братя и потомци.”
Тук
имената Баоенан, Vh`ndur , Бунд, Вананд визират форми на един и същ древен топоним,
а именно държавата от Древния Изток до ок. VI в. пр.н.е. Урарту, чието самоназвание е Биайни/ли,
където "ли" е афикс…
За
да разберем каква е връзката на древно Урарту с българите, към която ни
насочват Мар Абас Катина и Хоренаци, трябва да обърнем внимание и на
грузинското късно-антично съчинение от VI в. от н.е. „Обръщането на Грузия в
християнството“ (Мокцевай Картлисай), където също се упоменават „бундур” и се
дават сведения за техни съседи „хони”, като се визира времето ІV в. пр.н.е.
„Бундур”
живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според
„Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.):
„Когато цар Александър обърна в
бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за
първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в
четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и
крепостите им (чети: цитаделите – бел.м.): голямата крепост Саркин, правителствените
(чети: царските – бел.м.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).
Упоменаването
на цитателите и на градовете отделно, дава много ясно указание, че тук става
дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава
мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е.,
когато е превзета.
Несъмнено
под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от
урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в.,
се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайнед
(Биайн).
Крепостта,
наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел
Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе
си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”.
Езерото
Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските
клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът
им „Биайн” като „Ван”.
Очевидно
е, че грузинският църковен документ
от
VI в.
не знае, че „Бундурк” са Урарту (арм. историк Хоренаци също не знае, че
„Баоеан” е Урарту – бел.м.) и съвсем в духа на библейската генеалогия им
преписва, че са потомци на библейските йевусейци, коренните жители на Йерусалим
преди юдеите.
„Удивил се Александър и проучил, че те били
потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях,
царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе
хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се
заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се
нарича Херки” (гл. І).
Тук
под името „хони” не може да се разбира нищо друго, освен прабългарите, тоест кимерийците,
които през VІ в. пр.н.е. напускат именно земите вблизост до Халдея. Пътят на
кимерийците на север от Кавказ минава
през Урарту и очевидно в „Мокцевай Картлисай” се е запазил спомен от древни
времена.
Хуно-българите
(кимерийците) са
хегемон на земите на Анатолия и Халдея от VIII в. пр. н.е. до VI в. пр.н.е., дори старото име на
Кападокия е Гамир. В “Хрониката на Констанцкия събор” (1414-1418 г.) на Улрих
Рихентал е записано ”Императорът на
България, който има за пълномощик един представител (на събора) и владее също
кралство Халдея”.
Невероятно,
но до началото на XV в.
е съхранен спомен, очевидно от изгубените днес стари български анали, че
българите са владеели Халдея.
Халдейската
земя (или Халдея) в древността е страната, в която живеят халдеите, семитско
племе, утвърдило властта си в края на второто хилядолетие преди Христа по брега
на Персийския залив в днешен Ирак. Халдеите воюват с Новоасирийското царство на
асирийците и на два пъти превземат от тях Вавилон. След VІ век пр.н.е. персийският
шахиншах Кир II превзема от своя страна Вавилон от управлявалата го халдейска
династия, а халдеите постепенно се асимилират между вавилонците. Халдея е и
другото име на Нововавилонското царство,
разпространено название на робовладелческа Вавилония в периода на управлението
ѝ от Халдейската династия, а това са годините 626 — 538 г. пр.н.е.
„Херки”,
където хоните (кимерийците) се настаняват, е известният стар
кимерийски град „Харцалас”, упоменат в асирийските клинописи.
В
своята статия "За скитското нахлуване в Палестина" И. Медведская
пише: „В последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и
639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдамми, който се намирал в
трудно положение " назад ... се върна в страната си " или "
армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцалас" (местоположение на
този град не е известно)”.
В
персийско-византийския мирен договор от 562 г., преразказан дословно от византийският
историк от VI в.
Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който
не е Дербент и учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой
обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като „Хоруцон”.
Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има
много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем
за град Харцалас? „Ще покажем какво е
съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не
позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат
до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през
Каспийските врата... (Дербенд – бел.м.)” (Менандр Византиец., отрывок 11;
в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).
И
така, очевидно кимерийският древен град Харцалас се е намирал на юг от
Дарялския проход и е дал и името Хоруцон на прохода в Кавказ...
Дарялският проход.
В
края на VII
в. пр.н.е. и началото на VІ в. кимерийците (хуно-българите) и бояните (урартите) живеят съвместно в Задкавказието,
в територията на дн. северна Армения и южна Грузия, където е била старата
кимерийска родина, както показаха новите изследвания по историята на
кимерийците на Асколд Иванчик...
През IV в. пр.н.е. по тези места идват иберите, бъдещите грузинци и прабългарите, т.е. кимерийците и част от урартите мигрират на север от Кавказ, където се формират постепенно основите на една бъдеща ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ.
Грузинското съчинение „Мокцевай
Картлисай“ е от VI
в. от н.е., но очевидно при преписите му след VІ в., във връзка с окупирането
на Кавказ от каганатските тюрки, името
на „бундурк” е сгрешено и погрешно е
изписвано като „бунтюрки“.
В
тази връзка е интересно да видим какви предположения са правени от учените за
наличието на тези „бунтюрки“ в „Обръщението на Грузия“ и как никой от
изследователите не се е сетил, че това са очевидно бундурки, т.е. име близко до упоменатия и от Мовсес Хоренаци
българин Бунд от времето на
създаването на Армения ???
Ето
и слабите анализи на грузинските учени относно наличието на термина „бунтюрки“
в „Обръщението на Грузия“ (Мокцевай Картлисай): „Полагают,
что этноним «бунтюрки» — композит, что слово «бун» — определение, при помощи
которого автор «Обращения Грузии» хотел подчеркнуть неидентичность тюрок,
живших во времена Александра Македонского в Грузии, с современными анониму
тюрками. Слово «бун» толкуется по-разному. Е. С. Такайшвили считал, например, что
бунтюрки (он писал бунтурки) — это тюрки-копьеносцы, т. к., по мнению ученого,
«бун» армянское слово, означавшее рукоятку копья (см. с. 1, 2, прим. 2). В
современной специальной литературе предпочтение отдается интерпретации,
предложенной М. Броссе, по которой указанный этноним следует понимать как «коренные,
истинные тюрки» (Вrоssеt М. Histoire de la Georgie, I partie, 1849, p. 30—33;
см. также Меликишвили Г. А. К истории древней Грузии. — Тб., 1959, с. 125; он
же, Бунтюрки. — Грузинская советская энциклопедия, т. 2, с. 572; Джанашиа Н. С.
К источникам .Жизни грузинских царей". —В кн.: Историко-источниковедческие
очерки, — Тб., 1986, с. 96, прим. 10, на груз. яз.). Слово «бун» помимо
указанного значения имеет и значение «оседлость»— мквидри (см. Абуладзе И. В.
Словарь древнегрузинского языка. — Тб., 1973., с. 37). Для данного случая
именно это значение кажется наиболее подходящим. Во-первых, по контексту,
бунтюрки, действительно, являются оседлыми — они живут в городах. Кроме того,
во второй половине V века, когда было составлено «Обращение Грузии», тюркские
племена в основном могли быть известны как кочевники (см. Еремеев Д. Е.
Этногенез турок. — М., 1971). Следовательно, определение «бун» в качестве
разъяснения к этнониму «тюрки» для современников автора «Обращения Грузии» и в
самом деле являлось необходимым. Для полноты сообщения о бунтюрках можно
указать и на работу М. Сейидова «Опыт этимологического анализа слова
Бунтурки/Бунтюрки» (Доклады АН Азер. ССР. 1969, т. XXV, № 8, с. 91—93), в
котором слово «бун» связывается с тюркскими языками и этноним в целом толкуется
как «тюркское племя».“
Няма коментари:
Публикуване на коментар