понеделник, 3 август 2015 г.

Защо думата „Сибир“ има български произход?

     Според летописа от V в. на Приск Панийски савирите (сабир) ок. 463 г. са подгонени от аварите и бягат на запад през р. Волга. Според О. Прицак савирите идват от Централна Азия, а според В. Бартолд езика им е чувашки.
 
        Някои изследователи допускат, че именно тези племена савири, са дали името на топонима „Сибир“, който географически се простира от Урал до Тихия океан.

                
           Проблемът е обаче по-сложен.

          Първо, името „Савир/Сувар“ е известно сред много преди 463 г. В летописите има алан с име "Савар", а един от охранителите на византийския префект Евтропий след 395 г., който е бил колх,  се казва "Сувармахи". За него пише Евнапий във фр.77 :„Сувармахи (Σuβαρμάχιος), началника на телохранителите, повече от който и да е, бил верен на Евтропий.“
 
          Второ, действително към 463 г. прототюркски племена нахлуват в северен Кавказ, идвайки от изток, по северното крайбрежие на Каспийско море, и точно тези племена, са преносители на чувашкия език.

          Проблемът е, че вероятно тези прототюрки са получили името „савири“ след 463 г. като външно название и то става техен екзоним (!), защото през следващия VІ в. византийските писатели ги знаят вече не само като „савири“, но и като „хуни-савири“.

          Тоест, около 463 г. за първи път на запад от Волга в Предкавказието е навлязло значимо число чувашо-езиково население, чийто език е от тюркското езиково семейство, но е бил непонятен за каганатските тюрки (В.Бартолд), които идват век по-късно (средата на VІ в.) в Предкавказието и донасят за първи път чак тогава името „тюрк“ в региона.

          Арабоезичните средновековни историци, като Ибн ал-Факих и Ибн Рушдъ разграничават хазари от тюрки. Ал-Истахри пише, че езика на хазарите се различава от езика на тюрките и на персите. Ибн Хаукал, който е пребивавал по бреговете на Каспийско море около 968/969 г.г. и черпи информация от бежанци хазари, допълва ал-Истахри, пишейки, че езика на хазарите е един и същ с този на българите, а езика на буртасите е различен, а така също уточнява, че езика на русите не прилича нито на езика на хазарите, нито на езика на буртасите.

          Тоест, видно е, че „чувашо-езичието“ след българите е феномен след 463 г., но в никакъв случай не решава априори въпросът, че българи и хуни изконно са говорили на онзи език, наследник на който е чувашкия (?).

          Древността на името „субар“ произхожда още от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., когато акадци и шумери са наричали страната на хуритите именно „Субар“. Навярно причината за това име на хурито-митаните, е теофорна.

          
              През ХІІ век от н.е. един от най-образованите учени на епохата Моше бен Маймон (известен като Маймонид, 1135-1204) написва своята знаменита книга „Пътеводителя на колебаещите се”, в която съобщава, че когато Авраам живеел в Харан, съществувала „световна религия”, която почитала езическото божество „Sabier” (т. е. Субар).

          Бог Куар е засвидетелствуван в урартския божествен пантеон, наред с Халди/Коледа…  

               Арменският късно-античен историк Мовсес Калакантуаци, директно пише в своята "История на Алуянк", че хуните почитат „бог Куар“...

              Трактатът от Х век на византийският император Константин Багрянородни „За устройство на империята” е предшестван от мащабна работа на цял екип от историци, които подготвят и преписват стари ръкориси и архиви, а специални съгледвачите носят съвременна информация. Трудът е замислен като своеобразна енциклопедия от различни познания, в това число и религиозни. Авторът-василевс решава да прояви компетентност и тълкува ислямския призив „Аллах Акбар” по оригинален начин. Той пише: ”Те се молят на звездата на Афродита, която наричат Кубар и изричат възгласа  „Алла уа Кубар”, което означава: ”Бог и Афродита”. Защото „бога” те обозначават с думата „Алла”, а „уа” употребяват вместо съюза „и”, „Кубар” пък наричат „звезда” и заради това говорят „ Алла уа Кубар””. Това учение, според автора, се простирало на „р. Ефрат”.

          Няма съмнение, че Багрянородни е сбъркал древното анатолийско божество Кубар със семитската дума „акбар” (велик) и така е приписал на исляма несъществуващ култ. По-интересно е, че сред античните извори, които е чел при подготовката на трактата си, явно е имало и такъв, който повествовува за древното анатолийско езическо божество Кубар, което явно древните гърци са отъждествявали очевидно със своята Афродита.

           И така, видно е че култа към Субар/Кубар/Куар/Сувар има дълга предистория в един регион, свързан с хурито-урартите и кимерийците. Тъй като, според Прокопий Кесарийски хуно-българите произхождат от кимерийците, ние сме свидетели, че този култ е жив сред хуните дори към VІІ в. от н.е. (Мовсес Калакантуаци). Нещо повече, той е бил жив и сред онези български поданици в Хазария към VІІІ в., които са отказали да приемат юдейството и са се вдигнали на бунт. 

        За „кабари” пише в гл. 39 от „За устройство на империята”  Константин Багрянородни (Х в.). Те били причина, според него, да „избухне междуособна война” в Хазария, а по-късно напуснали каганата и отишли да живеят с маджарите в Панония. За междуособици в Хазария и „кабарско въстание” има сведение не само в „За устройство на империята” на Багрянородни, но и във волжко-българския летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”. Двата извора се допълват и изясняват събитията в Хазария по време на юдейската религиозна реформа там, проведена след втората половина на VІІІ в., която е имала силна опозиция от старото езичество, почитащо бог Кубар (Сувар, Сурва).

          Значението на името „Сувар, Кубар“ сред българите е видно и от  „Киевското писмо от Х в.“, където тези имена се споменават, наред с известното от „Именника на българските владетели“ име „Гостун“. В „Киевското писмо от Х в.“ се споменават „Кубар, Сувар, Мен (Имен), Гостун, Кубан“.

         
       Българският характер на името е виден и от надпис на кан Омуртаг, в който се упоменава български род Кубиар:

          + Κανα συβιγι Ωμου[ρτ]αγ
          ω Νεγαβον[αη]ς ο ζερα ταρ-
          κανος θρ[επτος] ανθροπος
          μου εγενετο [κε α]πελθον [ις]
          το φουσατον επνηγην ισ τη[ν]
          Τησαν τον ποταμον ητο δε
          γενεας Κουβιαρης
          ----
          + Кана субиги Омуртаг
          Негавон зера тарканът
          беше мой хранен човек
          като отиде във войската
          се удави в река Тиса
          той беше от рода Кубиар

          Тоест, произхода на името е български и подгонените от аварите на запад към 463 г. чувашо-говорящи прототюрки, са получили вероятно външно название от българите - „савири“. Това предположение се уяснява и от един пасаж в „Барадж тарих“, даващ сведение, че думата „савир“ е имала и още едно, освен теофорното значение, а именно „приятели“. Неслучайно волжките българи, от които произхожда името на топонима „Сибир“, са наричали дори кипчаците - „сабани“…

         
       И така, дали савирите, т.е. наречените така бежанци към 463 г., са били „приятели“ (савири) , се изяснява от един пасаж в речника от Х в. „Свидас“, от който става ясно, че българите, за да ги защитят, са воювали срещу аварите…(В Свидас под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя”).

Няма коментари:

Публикуване на коментар