вторник, 14 юни 2016 г.

Изгубен български летопис от ХІІІ в.

        Латинската дума „Annales“ се превежда на български като – летописи. За съществуването на средновековен български летопис, който е бил явно преведен на латински, сведение има на няколко места.
През 1601 г. Мавро Орбини издава своя труд „Царството на славяните“, в който отрежда обширно място на българската история. Мавро Орбини черпи от различни източници данни за българите, включително и от средновековните „Български анали“. Орбини дори директно пише, че  Луполд Бабенберски (ХІV в.) е онзи от хронистите, „който повече от другите се позовава на Българските анали (accostandosi piu de gli altri agl`Annali de`Bulgari).
В музея „Корер“ във Венеция се пазят ръкописи на подготвяно в началото на ХVІІІ в. историческо проучване за българите от Филипо Ричепути, който умира през 1742 г. и проекта му да напише българска история остава незавършен. Част от ръкописите на Ричепути са съхранени от венецианеца Емануеле Чиконя (1789-1868), който ги дарява на библиотеката във Венеция, като прави и опис на онова, което притежава. В описа на Чиконя, под № 3226 се съобщава какви извори е подготвил Ричепути, за да напише история на българите. Те са „от Византийска библиотека, т. ХХV на Дю Канж, от „Български анали“, от Дондоло, от Муратори и т.н. (Ана Влаевска. Една недописана история на българите през ХVІІІ в.; В: Българи и италианци през вековете в борби за независимост и държавност, С., 2006, с. 131).
Има съхранени 12 фрагмента заети от „Annales bulgarorum“. Те са проучени от Ана Влаевска, която още през 2006 г. повдига въпроса, че за подобни „Български анали“ има сведение и при Мавро Орбини (Царството на славяните, с., 1983, с. 77).
Досега знаехме само от Мавро Орбини, че средновековния хронист от ХІV в. „Липолд (Lyppoldus), епископ на Бабенберг (дн. Бамберг), записан в Болонския университет през 1314 г., след това съветник на Карл ІV(Влаевска, цит. съч., с. 138) е ползвал „повече от другите“ хронисти „Българските анали“. Вече обаче знаем за тези средновековни български летописи не само от Мавро Орбини.
Влаевска през 2006 г. посочи още едно място, а именно в ръкописите на Ричепути, където се споменава за тях. Тя пише: „за мен остава загадка както това, какво точно представляват тези Annales bulgarorum, цитирани и в „Царството на славяните“, и в разглеждания ръкопис (пак там, с. 139), който и сега се намира в музея „Корер“ във Венеция…

Museo Correr San Marco, 52 30124 Venice T +39 041 2405211 F +39 041 5200935 E info@fmcvenezia.it Entrance for the public: St. Mark’s Square, Napoleonic Wing, Monumental Staircase; http://correr.visitmuve.it/en/contattaci-2/

correr.visitmuve.it/en/il-museo/servizi-agli-studiosi/photographic-archive-2/
          В подготвения ръкопис на  Филипо Ричепути, който умира през 1742 г.  и който предхожда с 30 години историята на Паисий „една от основните разработвани теми е тази за произхода на българите, за идването им на Балканския полуостров и взаимоотношенията им с авари, славяни и унгарци, за което са цитирани цели пасажи от (цитирам в превод – А.В.)„Кедрин, Никита [Хониат], Агапий, Луполд Баварски (!), Иреник, Ландулф Сагакс, Орбини, Фулденските анали, Луцич, Зигиберт“ и др.(…) [Има]текст обхващаш 35 листа, написан е на италиански и е озаглавен „Origine delli Bulgari“, т.е. „Произход на българите“. (Ана Влаевска. Една недописана история на българите през ХVІІІ в.; В: Българи и италианци през вековете в борби за независимост и държавност, С., 2006, с. 139/140).

Първата българска история от ХVІІ в.

      Католическият софийски архиепископ на България Петър Богдан Бакшев (1601-1674) в свое писмо до Ватикан от 15 март 1667 г. уведомява конгрегацията, че е написал история на България (Б. Димитров. Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от ХVІІ в., С., 2001, с. 78). В писмото си той изразява надежда конгрегацията да отпечата труда му. Отзивът е положителен и историческия труд е даден за редакция на кардинал Джовани Пастрицио (с.78, пак там).


www.promacedonia.org/bd/pbb_1.html
„Доскоро нищо повече не бе известно за този исторически труд на Петър Богдан. Въпреки търсенията на няколко поколения български и чуждестранни изследвачи не бяха открити нито ръкописът, нито напечатан екземпляр на „История на България“, за която Боян Пенев писа, че пропадането й е „голяма загуба“ за историята на Българското възраждане() През 1977 г. при работата ни във фонда „Борджиано латини“ имахме щастието да открием фрагмент-препис на ръкописа на „История на България“ от Петър Богдан…Преписа е направен от редактора Джовани Пастрицио. Една преписка, написана с ръката на Пастрицио, в началото на ръкописа изяснява по-нататъшната му съдба…:“Монсеньор Петър Богдан Дзоколанте, архиепископ на София, ми даде да видя една книга за историята на София и България с приложения и аз започнах да я коригирам. Но след това оставих настрана тази работа поради многобройни други задължения и неговия наследник я отпечата във Венеция така, както си беше (с. 79, пак там).
Оттук следите както на оригинала на Бакшев, така и напечатаната във Венеция от заместника му на архиепископското място след кончината на Бакшев през 1674 г. книга, се губят.
Божидар Димитров открива през 1977 г. единствено част от редакционния препис на ръкописа, който Пастрицио е започнал да редактира и преписва, и който обхваща само първите три глави и част от гл. ІV на монографията на Бакшев, която според Пастрицио има 20 глави (с. 81, пак там).
Дали наистина книгата на Бакшев е издадена във Венеция? И защо не може да се намери екземпляр от нея? Откритието на Божидар Димитров през 1977 г., а именно, че ръкописа е издаден и имаме книга, показва, че неуспеха да се открие „История на България“ е понеже до 1977 г. се е търсел само ръкопис и не се е знаело, че има издадена книга във Венеция.
Не е търсена от учените печатната книга на Бакшев в европейските библиотечни фондове за първопечатни книги, където може да има екземпляри от нея.
През 1692 г. във Венеция е публикувана една стара географска карта, където има изключително подробни сведения за Кипровец (Чипровци), родното място на Бакшев. На картата има следната легенда до Кипровец: „Кипровец или Шепровац, с 600 къщи, половината католически, другата гръцки (т.е. православни – бел. Б.Д). Има един манастир на отците на Св. Франциск, посветен на Света Мария, който е резиденция на Архиепископа на Сардика (с. 82, пак там).
Б. Димитров добавя: „Над града е нарисуван и хералдически правоъгълник, над който е нанесен надпис Bulgaria, с изправен лъв. Над главата на лъва е поставена царска корона и петолъчна звезда, а при краката му има полумесец. Символиката едва и се нуждае от коментар. Ще отбележим, че  този български герб се появява точно половин столетие преди считания доскоро за първи герб на България в „Стематографията“ на Христофор Жерафович и приликата му с герба на България от книгата на Петър Богдан „Благосъкровище“, е очебиен – в повече е само полумесеца в краката на лъва. Откъде съставителят на картата има информация за българи, Кипровец и българския герб, създаден от Петър Богдан?“ (с. 82, пак там).
Димитров допуска, че съставителят на картата през 1692 г. е имал под ръка именно издадената във Венеция книга „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, която е отпечатана или от заместника му на софийската катедра Влас Койчев, или от заместник Стефан Кнежев (с. 81, пак там).
Според първата българска история на Петър Богдан Бакшев, произхода на българите е от "Азиатска Сарматия при Ра или река Волга“ (гл. І). Атаките на българите на юг от Дунав започнали при византийския император Анастасий (491-518), който така бил наказан от Бога, понеже „отказал да се подчини на предупрежденията на папа Симахий да не защитава еретиците“. Явно се има предвид монофизитите.
Българите проникнали не само в Тракия, но опустошили даже Илирик, като убили техния цар в Акум“, уточнява Бакшев в същата глава. „И така по този начин в Европа българите завладели Тракия и съседните й провинции и като преминали Истър, цялото това пространство на тези земи нарекли България, където им е поверената столица Сердика и където е Кипровац, скъпата ми родина“, завършва І глава
Много ценен урок как да се пише българската история ни дава още през ХVІІ в. Бакшев.
Този урок може да залегне в една бъдеща „История на България“. След като в гл. І Бакшев дава сведение за българската прародина в Азиатска Сарматия, в гл. ІІ той подробно описва старото население на Балканите, тракийските провинции и обяснява, че траките стават християни много рано, още във времената на апостолите Павел и Андрей. Едно такова сведение е много важно за една обективна българска история, иначе оставаме с впечатление, че българите след 680 г. не са влизали в съдружия с християни и едва ли не цар Борис І самолично ги покръстил. А сведенията на Бакшев за ранното християнство по Балканските земи, ни отваря нова страница: очевидно цар Борис І през 864 г. е бил в положението на Константин Велики, т.е. почти всеки 7-ми поданик на държавата му е бил християнин и това ни дава отговор защо за Борис няма връщане след 865 г. към езичеството, дори с цената на изваждане очите на сина му Владимир.
В следващата глава Бакшев ни разкрива значението на Сердика, град избран за Вселенски събор. Ако ние нямаме пълна представа за миналото на София, няма да разберем защо именно нея избират нашите възрожденци след 1878 г. за столица. Миналото на София изпъква в портрета на Бакшев със значението на вселенски събор, понеже не във всеки град, пише Бакшев, се е свиквал вселенски събор.
Изобщо, структурата на написването на една „История на България“, каквато ни предлага Бакшев, е нещо, което ще разчупи старите схеми на писане на българската история, наложени от Иречек и Златарски и повтаряни монотонно и до днес от БАН

петък, 10 юни 2016 г.

Кой иска да превърне славяните в траки?

1.
Що е това „славяни“? Те едно и също ли са с упоменатите след VІ в. сл. Хр. от летописците „склавини“? Наистина ли хърватски учени през ХVІ/ХVІІ в.в. създават славянството и вярно ли е, че преди това не е имало славяни?
През ХХІ в. панславянството е замислено като нещо различно от онова, което то е било през ХХ в. През ХХІ в. под славяни трябва да се разбира едно древно и антично понятие, а не историческото понятие за славяни от VІ в. сл. Хр., характерно за ХХ в.
На конференция през 2007 г. в Словения (на която присъства и вожда на българския тракедонизъм Спароток) е взето решение какво да се разбира под „славяни“. Директивата на конференцията е, че славяни са местното(автохтонно) палеобалканско население, при това термина „slav“ е теофорен, т.е. „слав“ са онези, които „славословят“ или само“словят“  божествата Зевс и Или. Конференцията в Словения постановява догмата: "The term "Slav" was originally a 'religious' descriptor; "indigenous people (i.e. the proto-Balkan "white man") of, and/or whom have faith/belief to, Zeus and Iliy…"
И така, палеобалканското, белокожо население, според конференцията от 2007 г. в Словения, са словените и произхода на името „словени“ идва от думата „слово“, т.е. „словени“ са хора, които се обръщали (със слово) към Зевс и Или. Това е теофорно име, а не племенно.
С други думи, директивата от  Словения модифицира едно старо, руско понятие за произхода на името „словени“, според което славяни/словени са онези, които говорели общ език, а германците, които говорели непознат език, са наречени от тях „неми“, т.е. немци. Но, това „северно разбиране“ за произхода на името не удовлетворява новият панславизъм. Всъщност, според „южното разбиране“, етническия носител на теофорното име „словени“ са тракийските племена. При това македоните са също тракийско племе, а не гръцко, според тракедонизма.
На север от Дунав и особено към Балтика, славяноговорящите, според Спароток, се казвали венети. Славяни е палеобалканско понятие, но след като римляните завоювали Балканите, много свободолюбиви траки мигрирали на север до Балтика и Карпатите, но те не били славяни, според Спароток, а венети, независимо, че говорят същият славянски език.
Едно уточнение: теорията, че траки мигрират на север и това са бъдещите славяни, е създадена още в средата на ХІХ в. от руския учен Чертков. През ХХ в. тази теория не се ползва с одобрението на руското панславянство, което не набляга толкова на древност преди VІ в. от н.е.(„удревление“), а на масовостта на славянската общност. Ето защо през ХХ в. и не се изучаваха много анти и венети, също славяноговорещи племена.
През ХХІ в. теорията на Чертков е възкресена от тракедонизма, но Спароток разяснява в блога си, че славяни не са руснаците, а ние българите. Руснаците били венети. Разбира се, ако някой пита Спароток на какъв език говорят венетите, той няма какво друго да отговори, освен че сричат и те славянски език. Но… - веднага ще ви поучи Спароток – славяни не е етнос, а теофорното население на палеобалканите, етническото им име е траки, мизи, пеласги…И така, вълкът сит и агнето цяло…Най-накрая Чертков може да не се преобърне в гроба, щото не само траките стават славяни на север, както учеше той, но и самото име словени/славяни е занесено от траките на север, понеже „словени“, според конгреса от 2007 г., е теофорно име на молещите се, „словословещи“ към Зевс и Или, палеобалканци. Демек, както може да прочетете някъде, писано ли е в евангелието, че Бог е Слово? Писано е…Значи може да се каже, че „словенин“ и „християнин“ е едно и също, според тракедонизма, понеже това са все молещи се…Палеобалканските „словени“-езичници станали след Христа първите християни-„словени“, понеже апостолите Павел и Андрей ги обърнали лично в новата вяра. Тази изконна вяра, според тракедонизма обаче, не е по-късното православие, а арианската ерес, тъй като готите и гетите –траки са едно и също, според тракедонизма, а готите след ІV в. са ариани до Карл Велики.
Ето това е новото разбиране за славяни. Според него, едва от ХVІІ в. е пуснато в обръщение името „славяни“ и то от хърватски учени, които създали „илирийската теория“. След тях името „славяни“ е пропагандирано от Екатерина Велика. Преди ХVІІ в. няма славяни, твърдят тракедонистите, а тези народи са се казвали гети и изобщо траки…
Тракедонизма иска да вмени, че известните в гръкоезичните и латиноезични летописи след VІ в. от н.е. „склавини“ не са славяни, те били „роби“. Наистина, термина склавони има две значения и едното от тях е „роби“, но това е омоним. Подобни примери има и с други думи, омоними. Напр., гъба (в гората) и гъба (на мивката); мед (пчелен) и мед (метал); син(като дете от мъжки пол) и син (цвят); коса (на човек) и коса (за косене) и т.н.
 Това са два различни предмета и на всеки, занимавал се със семиотика му е ясно, че няма как описаните моравци на Моймир и Прибина през ІХ в., наречени „склавони“ в папските писма, да са роби, а не племенна общност.
Няма как едно име да се отъждестви с даден предмет. Този предмет може да има много имена и от писмата на папите ни става ясно, че Кирил и Методий не са преобръщали в Панония в християнството „роби“, а етническа независима общност, склавини.
„Склавините“ в хрониките от VІ в. - ІХ в. сл. Хр., е просто форма на името на една общност, наричана по-късно с форми на същото име, катословени, славяни, славини, словаки и т.н.
Спароток пише, че даките-гети били славяни/словени, но не дава отговор как така даките се романизират и губят езика си, а пък траките на Балканите били съхранили славянския си език, който бил едно и също с тракийския. За Спароток славянски и тракийски е един и същ език и той в статии в чужбина директно си пише как славянския език е толкова древен, че било възможно да разчете минойската писменост „линеар А“ (а тя е отпреди 17 в. пр.н.е.) чрез славянски език…
Павел Серафимов, Джанкарло Томеццоли: «Доказательства раннего присутствия славян на Минойском Крите/Новое азбучное прочтение ЛИНЕАРНОГО А письма/EVIDENCE FOR EARLY SLAVIC PRESENCE IN MINOAN CRETE. NEW AZBUKAS (SLAVIC ALPHABET) READING OF THE LINEAR A INSCRIPTION
www.srpska.ru/article.php
През май 2008 г. се провежда в Санкт-Петербург конгрес под надслов „Докириловата славянска писменост и дохристиянската славянска култура“. Спароток бърза да изпрати статия, а председателя на конгреса акад. Чудинов радостно отбелязва, че славяните са най-древните на света, даже пеласгите са славяни: „В этой связи хотелось бы отметить присланную на Конгресс статью Павла Серафимова, болгарина, и Джанкарло Томеццоли, итальянца, о попытках дешифровки надписи, выполненной линейным письмом А, до сих пор не дешифрованным. Многие исследователи полагают, что это письмо принадлежит носителям крито-микенской культуры, пеласгам, славянам по происхождению.“
www.organizmica.org/archive/505/viss.shtml
Чудинов в бяло, Томецоли в черно на конгреса в Санкт Петербург, обсъждат новия образ на панславянството и хвалят Спароток.

       Чудинов продължава да хвали Спароток от Болгария и колегите му от Македония: "В самом деле, нельзя не восхититься глубиной и масштабом проведённых авторами докладов исследований, доказывающих несомненную первичность славянской протоцивилизации по отношению ко многим другим цивилизациям и культурам глубокой древности. Археоника — наука о духовной культуре человечества — всё более уверенно заявляет именно об этом. Например, санскрит это искусственный язык, созданный в I веке н. э. на базе русского языка. Поэтому нам не надо больше привлекать индийские аналоги, чтобы проследить этимологию слов русского языка, в котором более чем предостаточно нужных нам корней. Надо только немного поднапрячься. По данной тематике хорошо поработала секция «Докирилловская письменность», в которой выступили с докладами: Тентов Аристотель, член Палаты представителей Македонии («Древнейший македоно-славянский словарь»); Томеццоли Джанкарло, главный эксперт Европейского патентного бюро в Германии, и Серафимов Павел, дизайнер из Голландии..."
Тентов е човек от "ранга" на Васко Ильов, Паско Кузман, Ташко Белчев, Ал. Донски и т.н. Все македонисти - комедианти които разпалват античното лудило по Вардарско. Всеки може да си направи извода за каква антибългарска доктрина иде реч.
Ако дейността на Спароток се свеждаше до дилетантски опити за дешифриране на „Линеар А“ чрез славянски език, щяхме да се усмихнем снизходително и да си спомним как още през 1931 г. е имало такива дилетанти и как Ф.Г.Гордън прави опити за разчитане чрез баския език…Проблемът не е личен, „Спароток“ е всъщност добре организирана в интернет групировка. „Групировката Спароток“ работи за подмяна на българската идентичност, внушавайки, че ние българите сме траки и автохтонни славяни на Балканите.
Траките, както знаете, губят своята балканска независимост през 45 г. от н.е. и са завоювани от Рим. Според „групировката Спароток“ българите са едно и също с местните траки и българите нямат история след 45 г. или ако имат, то тя е свързана с Римската империя. Тракедонистите започват да внушават как всеки втори римски император е трак и смятат, че това го прави част от българската (тракийска) автохтонна история след 45 г. от н.е.?
В ход от доста години е активно мероприятие, което цели унищожаване на българската идентичност и подмяна на българската стара история с псевдо-тракийска. Тракедонистите не признават, че траките стават български поданици след 680 г. и ние можем да наричаме в тази връзка траките „наши предци“. Те не признат, че имаме тракийски гени, понеже траките се женят и омъжват за българи след 680 г. За тях българи, траки и славяни  е едно и също нещо.
Но как така траките получиха име „българи“? Не мислете, че тракедонистите не са се подготвили за това. Клон на тракедониската теория е така наречената „римска теза“ на Борислав Борисов (Боцмана).
Всички воини траки на служба при римляните получили служебното име бургии ( = пазачи, комити) и т.н. До Симеон Велики всички българи-траки, са си императори римски и няма българска история, но след това бургиите се разбунтували като съсловие военно и се отделили в отделно царство и от времето на Симеон вече има първа българска държава...

2.

През 1601 г. в гр. Пезаро излиза книгата на Мавро Орбини „Царството на славяните“. В титулната страница Орбини дава да се разбере, че „славяни“ и „склавони“ е едно и също, независимо, че думата „склавони“ има още едно значение, т.е. „роби“. Ето дългото титулно заглавие на книгата на Орбини, която е издание на „Джероламо Конкордия“: „Царството на славяните, днес погрешно наричани „скиавони“ (роби), история от дон Мавро Орбини Рагузки, абат от Млет, в което се вижда произходът на почти всички народи, които принадлежат на славянския език, с много и различни войни, които са водили в Европа, Азия и Африка, напредъка на тяхната империя, древната им религия и времето на тяхното покръстване в християнство. Най-вече се виждат успехите на царете, които преди са властвали в Далмация, Хърватска, Босна, Сърбия, Рашка и България.
През 1714 г. в Загреб излиза съчинението на Якоб Пеячевич (чийто род е от Чипровци) „Veteris & novae geographiae compendiosa congeries. Seu Compendiosa expositio geographica Europae, Asiae, Africae, Americaeque tipo data, dum in almo caesareo Societatis Jesu Gymnasio Zagrabiensi mense Augusto, die Theses ex Universa Philosophia defenderet ... Andreas Svehar Croata Petriniensis / Praeside r.p. Jacobo Peiaczevich e Soc. Jesu aa. ll. & Philosophiae Professore. Zagrabiae, [1714?]“, в което той на стр. 59 пише: "Днес от всички езици най-широко се е разпространил славянският, наричан сега илирийски - от Адриатическо море почти до Китай и Тартарския океан. Началната форма на езика се е разпаднала по видове в Далмация, Виндик, Бохемия, Полония, Московия, България и други. Буквите на този език са два вида: кирилски, изнамерени от Св. Кирил, почти подобни на гръцките и далматински или йеронимски, чийто автор е Св. Йероним."
Пеячевич ни дава всъщност сведение, че отскоро славянския език се нарича и „илирийски“. Той се нарича „илирийски“, понеже хърватски учени разработват една илирийска хипотеза, която е първия опит за панславизъм. Според нея, създател на глаголицата („ъгловата глаголица“ се задържа дълго в Хърватия, повече отколкото „облата“ в България) не е Св. Кирил, а Св. Йероним (347-420), за когото се знае, че е роден в Стридон (около дн. Любляна) в Далмация, т.е. в по-късна Хърватия.
Илирийската хипотеза изкривява истината за създаването на глаголицата и кирилицата от Св.св. Кирил и Методий. Причината за това е във факта, че хърватските славяни са католици и след 1054 г. за тях православните славяни са схизматици. Що се отнася до двамата братя Кирил и Методий, Пеячевич споменава Св. Кирил, който умира преди да започне по същество сблъсъкът между Константинопол и Рим относно „филиокве“, т.е. формулата за изповядване на вярата и твърдението на латинските теолози, че Св. Дух изхожда не само от първата ипостас на Отец, но и от втората на Син. Един сложен богословски въпрос, който води в крайна сметка през 1054 г. до схизма от страна на Рим към православния изток, който отстоява Никейската формула, където Св. Дух изхожда само от ипостасата на Отец, но не и от тази на Син…
Пеячевич не споменава Св. Методий. Причината за това е, че през 1061 г. католически събор в Далмация и Хърватия осъжда „готските букви изнамерени от някакъв еретик Методий, който написал много неща против нормите на католическата вяра”.
Както виждаме, католическия събор от 1061 г. съобщава един изключително интересен факт, че кирилицата е създадена от Св. Методий и буквите й са не само „подобни на гръцките“, както пише Паячевич, но очевидно са подобни и на готските на арианския епископ от ІV в. Вулфила, както твърди събора.
Всъщност, както гръцкото курсивно писмо, така и коптското, и готското, и кирилицата, са създадени на основата на графичния модел на финикийската азбука.
Как се създава писменост?
Проблемът при писмеността не е във външния вид на буквите, в тяхната графика, а в езика, към който тя се приспособява. Езикът е съставен от фонетични и морфологични закони и майсторството не е в това дали ще създадеш графично образа на една буква или ще я заемеш отнякъде готова или в стилизиран вид, а в дарбата да приспособиш знаци за всички звуци на съответния език и да спазиш морфологичните и синтактични норми на този език.
Ето защо, когато хора като Чилингиров и Спароток разпространяват, че Св. Кирил не е създател на глаголицата, всъщност разпространяват преднамерени лъжи.
Тяхната цел е да внушават, че славяните не са съществували преди ХVІ-ХVІІ в.в. и да вменяват, че историческите склавини/славяни от VІ в. не са славяни, а всъщност са древните траки. Целта им е, чрез лъжи дапропагандират, че славяни няма, независимо, че всеки нормален учен знае, че въведения от илирийската хипотеза термин „славяни“ не е нов, а е просто форма на гръцкото и латинско склавини. Формата пък  като „словени“ я има при Константин Преславски още в Х в.
Възможно е наистина някое от старите тракийски племена да е славянизирано, напр. тракийското племе „кробизи“ и по-късното славянско „кривичи“. Възможно е думи в езика на славяните да са заети от тракийския език, но никога специалисти по тракийската тема, като акад. Владимир Георгиев, не са си позволявали да отъждествяват траки и славяни езиково. Това си остава лаишки подход, а не научен.
Отъждествяването на траки и славяни с българите пък, си е чиста проба модерен опит за панславянска пропаганда.
Панславянството от ХІХ и ХХ в.в. силово налагаше тезата, че българите са асимилирани от славяните. Новото панславянство от ХХІ в. използва методологията на коминтерновския македонизъм от ХХ в., който успешно според някои кръгове е довел до подмяна на българската идентичност с антично-македониска  в дн. Република Македония. Панславянството от ХХІ в., е замислено като тракедонизъм.
За изминалите 27 години след 1989 г. българското образование не намери начин да сведе до младите българи що е македонизъм, ето защо днес е възможно в нашата страна да се проповядва „македонизъм с тракийско лице“, т.е. тракедонизъм. А това вече не е само научен и „историографски въпрос“, а политически, понеже подмяната на българската идентичност с някаква измислена „тракийска идентичност“, е въпрос и на национална сигурност, ако има държавник в тази страна, който да го проумее…

вторник, 7 юни 2016 г.

Как българския историк акад. В. Гюзелев изпрати град Анхиало на Крим.

            Несъмнено черноморския град Анхиало е бил населен с траки  дори към VІ в. от н.е., за което има изрично сведение в трактата „За сградите“ от Прокопий Кесарийски: „Траки обитават един крайморски град на Евксинския понт на име Анхиало…“





Българското име на града като „Тутхони“ става известно от издаденият през 1905 г. в Петербург старобългарски превод от ХІV в. (по молдовски препис от ХVІІ в.) на историческата хроника от Х в. на Симеон Метафраст и Логотет.

Три години по-късно хрониката е детайлно изследвана от Златарски в „Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета“. Историко-критическо изследване от В.Н.Златарски, София, 1908 (Отделен отпечатък от "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга ХХІV).

Тъй като изданието в Петербург е било почти завършено към есента на 1903 г., а още след януари 1899 г. се преглеждат и знаят коректурите, Макуарт (1864-1930) бърза в книгата си от 1903 г. и съобщава сведението, че Анхиало, близо до Несебър и Дебелт, е получил ново име от българите „Тутхони“, съгласно старобългарския превод от 1367 г. на гръцката хроника на Симеон Логотет. „Wir wissen jetzt, dass Anchialos bulgarisch Tutchon hiess, aus altslawischen Ubersetzung der Chronik des Symeon des Logoteten, Vizantijskij Vremennik ІІ 114, Thochun neben „Nezembur“ (Mesembria) in einer ungarischen Urkunde 1367. Es konnte  Debeltos ja auch einen solchen Namen haben(J. Marquart. Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge; ethnologische und historisch-topographische Studien zur Geschichte des 9. und 10. Jahrhunderts (ca. 840-940) (Leipzig, Dieterich'sche Verlagsbuchhandlung, T. Weicher, 1903, р. 500).


През 1905 г. Albrecht Wirth (1866-1936) в книгата си „Geschichte Asiens und Osteuropas“  (Halle, 1905, с.246-248. Bulgaren) на стр. 247, позовавайки се на Макуарт, обърква географското място на Thochun и го редополага до Керченския провлак: „der bulgarishe Name von Anchialos (аm Busen von Kertsch) Thochun, erinnert an die georgischen Thusch…(p. 247)“.

През 1908 г. Златарски съобщава на стр. 25 от „Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета“, че там където гръцкия текст пише Анхиало, „в нашия превод стои името Тутхон. Това заменяване се забелязва и в други места, дето се споменува това име“ в старобългарския превод на хрониката. Златарски посочва, че вместо Анхиало, както е „според гръцкия текст [за] императрица Ирина през 784 г.“, имаме старобългарски превод: „създа же и Тутхонь“. Също при сражението от 20 август 917 г. имаме не река Ахелой, а битката е при „Тутхонската река“…


И тъй – констатира Златарски – във всички места, дето се среща в гръцкия текст на Симеон Логотета гръцкото название Ахелой и Анхиало, в нашия превод стои името Тутхон, от което може да се заключи, че българското название на Ахелой и Анхиало в средните векове е било Тутхон. Каква е етимологията на това име и що то означава, ние не се вземаме да обясним; но както се види, то не ще да е славянско(с. 25, пак там).

През 1918 г. Златарски издава т. І, ч. І от своята „История на българската държава през средните векове“, където на стр. 386 (от третото фототипно изд. от 2002 г.; или на с. 494 от изд. от 1970 г.), допуска една грешка. Предоверява се на сведението от 1905 г. при Albrecht Wirth в книгата му „Geschichte Asiens und Osteuropas“  (Halle, 1905, с. 247) и решава, че и „на кримския Анхиал  (на Керченския провлак)“ има град с българското име Тутхон/Тохун.

Това е повторено през 1981 г. от В. Гюзелев в статията му „Анхиало“ в  сборника „Български средновековни градове и крепости“, т. І „Градове и крепости по Дунав и Черно море“ (с. 356-383): „Прабългарите нарекли града с името Тутхон, споменавано в писмени извори чак до втората половина на ХІV в. Това наименование изглежда е превод на древногръцкото Анхиало. В потвърждение на това логично предположение може да се посочи фактът, че намиращият се на Керченския полуостров византийски град Анхиало е бил наричан от прабългарите също така Тохун (= Тутхон) [с. 356/7]“ и Гюзелев ни препраща към текста на Златарски, цитиран по-горе.

И наистина, ако имаше град Тохун/Тутхон до Керченския провлак на Крим, чието гръцко име да е Анхиало, е логично да се допусне, че името Тутхон на черноморския Анхиало означава същото, което на древногръцки означава Анхиало. Според Гюзелев, Анхиало значи „близо до солта“ (с. 356).

Но както посочихме, станало е объркване, първопричина за което е книгата от 1905 г. "История на Азия и Източна Европа" на Албрехт Вирт (Albrecht Wirth. Geschichte Asiens und Osteuropas., Halle, 1905, p. 247), който наистина се позовава на Макуарт (р. 500, 1903), но явно е имал нещо друго предвид, понеже Макуарт визира Анхиало до Месембрия. 

Възможно е объркването при географа Вирт да се дължи на една важна подробност: между Анхиало (Поморие) и Созопол е съществувала „така наречената Кримни“. Едно име действително пренесено от Керченския провлак (босфор Кимерийски) при дн. Бургаски залив от българите. 

„Йоан Кантакузин, когато разказва за сключения между българския цар Михаил Шишман и византийския император Андроник ІІІ Палеолог през 1328 г. договор, насочен срещу Сърбия, отбелязва: „И понеже на императора бе удобно, направиха срещата между Созопол и Анхиало в така наречената Кримни и сключиха здрав мир“…“ (Гюзелев, с. 372, цит.съч.).



От Хамбарлийския надпис от 813 г. на кан Крум става ясно, че новопридобитата от Крум територия от Средец до Бургас, а на юг до Андрианопол, е наречена „саракт“. 

Крум административно дели „саракта“ на дясна и лява части. „За лявата страна на моя саракт – Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули, начело е боила кавхан Иратаис, а стратезите Кордила и Григора са му подчинени.

Думата „саракт“ е с персийски произход, а за новопридобитите земи от Крум означава буквално „избрани земи за военачалниците“, „царски земи“. „В переводе с персидского языка форма множественного числа ﻥﺍﺭﺴ саран (мн. от ﺭﺴ сар «голова», «вершина», предводитель»; в пехлевийской транслитерации sl) означает «предводители войска», «военачальники». Еще одно значение сар – “избранник”; соответственно, в множественном числе это слово, возможно, отражает практику избрания местных военных предводителей...” (А. К. Аликберов. Сасанидская титулатура правителей Кавказа по арабо-мусульманским источникам).

Лявата част на саракта е предоставена под командването на четирима души: боил кавхана Иратаис и стратезите Кордила, и Григора. Четвъртият е самият династ: кан Крум…


А сега, нека да се спрем на етимологията на „тутхон“. Името е съставено от две думи „тут“ и „хон“. „Тут“, както посочи още Добрев, е „четири“, „тутом“ е „четвърти“. Именно П. Добрев в Царственик на българското достолепие (1998) посочи, че „ом и ем“ като окончания на българските числителни редни в Именникът на българските владетели, са признак за тяхната разлика от самите числа.

В този смисъл, „Тут-хони“ би трябвало да означава „четири хони“, т.е. очевидно Анхиало е било избрано за административен център на източната част от Крумовия саракт. 

А „така наречената Кримни“ между Созопол и Тутхони, ни насочва към кимерийския произход на имена като Крум и Кримни.