петък, 28 август 2015 г.

Легенди на българите, а не на славяните, е "Веда Словена"!

                  През 1874 г. (том първи) и през 1881 г. (том втори) последователно в Белград и в Санкт-Петербург са издадени народните песни на българите, които изповядват исляма (помаците).




     
    Оттогава, т. е. повече от 130 г., около този фолклорен материал, обхващаш 23 809 стиха, се води спор дали е автентичен или фалшификат.

    Едва през 1997 г., за първи път след 120 г., песните са преиздадени в София. Фактически това е първото им българско издание. Известни са като „Веда словена” (заглавието им дава Веркович). При подготовката за изданието от 1997 г., на основата на езиковедската диалектология, бе посочено, че изворовият материал, е от поне три български диалекта, което обезсмисля основното обвинение, че песните, обхващащи два тома от по над 500 страници, са авторско дело на един човек: злощастно оклеветеният възрожденски учител и книжовник Иван Гологанов (1839 - 1895 г.).

    Босненският сърбин Стефан Веркович (1827 - 1893) възлага на учителят от Валовища (дн. гр. Сидерокастрон, в Гърция) Гологанов, срещу скромно заплащане, да издирва и записва народни песни.



    По онова време същото правят и братя Миладинови, които благодарение на своя меценат – Штросмайер, издават през 1861 г. в Загреб „Български народни песни”. 

    Книгата е посветена на Йосипа Юрия Штросмайер „епископ босански или дяковачки и сремски, узпрестолник на негова светост апостолическия управител на белградската и смедеревската епископия, римски граф, на негово царско кралско величество действителни тайни съветник...”. И т. н.

    Стефан Веркович пък е бивш францискански монах, който от 1850 г. се установява в Македония и работи за сръбското правителство. В този регион населението е предимно българско и Веркович постепенно става част от онези възрожденски книжовници, които имат интелектуален принос преди Освобождението на България (1878 г.). След това Веркович живее в София и се ползва с опекунството на премиера Стефан Стамболов.

    Аз няма да навлизам в дебата, който се води сто и тридесет години. Само ще констатирам, че темата на дебата: „е ли е или не е” фалшификат „Веда Словена”, е тема, която тотално подменя през годините изследването на съдържанието на „Веда Словена”. Колкото и парадоксално да звучи, но 130 години фолклорното съдържание не е интерпретирано, а единствено се доказва е ли то фалшификат или не е! Фолклорното съдържание е народни песни на помаците, а дебатът, който водят учените, е доколко това са ведически стихове на някаква славянска митология. Стара, колкото - забележете - санскритските веди! Пълен абсурд! Помашките легендарни песни стават заложници (а и до днес са) на една безумна историческа идея на пан-славизмът, с която на един етнос „склавини” (славяни), упоменат в историческите извори за първи път през VІ в. от н. е., се вменява „удревление” (старина), която да го направи древен (даже със свой митологичен корпус), колкото са ... санскритските веди.

    Българската позивистична фолклористика пък, в лицето на Ив. Шишманов и особено в „догмите” (наречени „методология”), които очертава М. Арнаудов, е издигнала идеята, че българският фолклор не може да съхранява памет преди ХІV в. (превземането на Второто българско царство през 1393 г. от османците).

    Арнаудов е готов да нарече „фалшификатори” не само Веркович и Гологанов, но и книжовници като Г. С. Раковски, Димитър Маринов, Кузман Шапкарев... Дори го прави, което е „тъмната страна” от лицето на този заслужил български учен.

    Човек се чуди къде точно е причината? Коя „методология” ползва този немски възпитаник, че вменява на книжовници като Раковски, Гологанов, Маринов... ролята на книжовна мафия, която е сякаш някакъв културно-исторически клан, с призива си за... „жива старина”?

    Песните за Крали Марко били изключение. Когато Кузман Шапкарев изкарва песни за цар Иван Шишман, Арнаудов му размахва пръст, че фалшифицира. Изобщо позивистичната фолклористика в следосвобожденска и в социалистическа България, на основата на своята сравнителна методология, си присвоява априорното право да е инстанция, която верифицира що е истина и що е мистификация (?).

    Това е основната причина българите да не знаят и досега кой е Георги С. Раковски

    Историческата памет за Раковски е шизофренична. Ив. Шишманов пише студия „Раковски като политик”. Това е разрешено и българинът познава революционера Г. С. Раковски. Но историкът и фолклористът Раковски е табу. Книгите му не се преиздават, особено онези, които засягат проблемът „Жива старина”. Между хуманитаристите днес „този Раковски” също е табу. Е, вече не е наричан „фантазьор” (Иречек), но си остава „научна догма”, че в тази своя дейност (за разлика от революционната) Раковски нещо се е объркал.

    Веркович пък е най-силния пример, чрез издаването на „Веда Словена” (1874, 1881), как хипотезите на Раковски за „Жива старина” (1859 г.), не са абстрактни постулати, а най-неочаквано са подкрепени от теренни проучвания сред помаците.

    Според Арнаудов обаче в това няма някакъв сложен фолклорен проблем, който трябва да бъде специфично проучен, а съзнателен заговор. Конспирация, която субективно предприел и гениално осъществил един учител, Иван Гологанов!

    Както знаем Веркович издава първият сборник песни през 1874 г. с гръмското название „Веда Славена” и с претенцията, че това са песни от „предисторично и предхристиянско доба”. В предговорът на вторият сборник (1881 г.) той се надява някой славист да проучи дали песните, които Гологанов е събрал, са от „докириловскаго времени или еще более старинной эпохи” (VІІ стр.).

    Очевидно, в мечтите си Веркович се е надявал, че е открил толкова старинен източник, колкото индийските веди. 

    Това му изиграва лоша шега.

    Да допуснем, че Веркович няма критичен поглед за времевостта, която експлицират събраните от Гологанов песни. Това обаче, въобще не омаловажава труда и на двамата, които добросъвестно изваждат на бял свят онова, което помаците съхраняват като фолклорна памет. 

    В нея има значим исторически, а не доисторически момент. 

    Той е отпреди ХІV в. Позивистичната фолклористика обаче, както вече посочихме, априори смята, че народната песенна култура не може да съдържа историческа памет, макар и в стилизиран вид, отпреди ХІV в. Така, единствено на методологично основание, песенният материал на Гологанов и Веркович, е отстранен и фактически е оставен извън всякакво внимание и проучване. До 1997 г. даже не е преиздаден. Гологанов е обвинен, че сам е съчинил над 20 000 стиха! Това обаче е още по-абсурдно, понеже вменява, че учителят Гологанов би трябвало да е в историята на българската литература, един от най-оригиналните писатели.

    Друга причина за тоталното забвение на народно-песенния материал във „Веда Словена”, е трудността да бъде... разбран.
    Не като съдържание, а като културен феномен. 

    Там постоянно се пее, че обредите и ритуалите са се поддържали през вековете, понеже „народната памет”, която е двигател на сказа у певците, се е съобразявала с някакви книги. За позивистичната фолклорна наука, това е труден за разбиране момент, понеже ревизира концесията, че песенния фолклорен материал произхожда единствено от неписмен източник, от устната памет. Такава е базата на теоретико-хердеровите постулати.

    Но нашите учени би трябвало да знаят, че средновековна България, е изключение в Европа до ХV в. със своето „трето писмо”, кирилицата...

    Не може коя и да е методология да затрие реалността. Сто и тридесет години помашкият фолклор е дискурсивна реалност. Този културен феномен трябва да бъде обяснен, а не... обвинен!

    Един от защитниците на автентичността на народните песни във „Веда Словена” е литературният критик Кръстьо Куюмджиев, който в книгата си „Словото - творец” (С., 1989, с. 63 - 114) написва специална студия „Милион въпроси”. 

    Има и други адепти на автентичността, но ние тук ще се спрем единствено на Куюмджиев. Той обръща внимание на следният факт: „Приказките, записани от Гологанов, са истински и неподправени и представляват голям принос в славянския фолклор. Защо? Защото са издадени от Чешката академия на науките през 1932 г. под редакцията на П. Лавров и И. Поливка. Това вече е щемпел за автентичност. А защо „мошеникът” Гологанов песните съчинява, а приказките добросъвестно записва от народа, това умът (...) не може да го побере” (с. 96).

    Куюмджиев се заема да проследи как се заражда теорията на Шишманов и Арнаудов за това, че „Веда Словена” е фалшификат и я преразказва в пародиен стил:

    „Да се върнем отново на логиката на Ив. Шишманов и М. Арнаудов. Екзалтираният антиквар Ст. Веркович тръгва на лов за доисторически песни. Той направо знае какво иска и го заявява открито. Поради тая причина учените го изключват като фалшификатор. Случаят го среща с крушевския даскал Иван Гологанов, който се наема да му помага при търсене на песните срещу заплащане. Хитрият даскал вижда колко е наивен Веркович и започва да фабрикува народни песни. В скоро време се трупат цели грамади от ръкописи. Наивният Веркович изпраща по един екземпляр на Янко Шафарик в Белград и наивният Шафарик се връзва и той. За тия песни започва да се говори в учения свят. Френското министерство на просветата изпраща Албер Дюмон в Белград да провери песните. Наивният Дюмон също се връзва и изпраща възторжен доклад до министерството. По това време става френско-пруската война и едва след нейното завършване министерството, страхувайки се все пак от мистификации, наново изпраща човек да се увери на място как стоят нещата. Август Дозон пристига в Серес и се среща с Веркович. Запознава се със сбирката и със самия Гологанов. Гологанов му довежда певец, който му изпял ведическа песен. Наивният Дозон и той пада в капана. Изпраща доклад, в който поставя песните извън всяко съмнение. „Загубеният даскал” вече върти на пръста си цяла редица от наивници и ахмаци, кой от кой по учен, ама на, будали.
    През 1874 г. първият том от сборника на Веркович излиза в Белград. Ученият свят вече може да се запознае с част от сбирката. Но ученият свят се оказва и той наивен. Наивният поляк Ал. Ходько пише възторжено за откритието на Веркович. Гологанов разбира, че работата става дебела и всеки момент може да го разобличат. Но продължава да съчинява все нови и нови песни, той е просто неизтощим, фантазията му се оказва бездънна и купищата с ръкописи нарастват застрашително.
    Най-после един трезв глас. В реферат, изнесен в Чешката академия на науките, Йозеф Иречек „разобличава” Раковски, Милоевич и Веркович - във фалшификация на народното творчество. Видяхме, че цялата му аргументация се състои във въпроса - как е възможно това? Но Луи Леже веднага го превежда на френски и пише статия срещу Веркович, в която заявява, че тия на него не му минават, виждал е и други мистификации, не се безпокойте, виждал е.
    Но тия трезви гласове не правят никакво впечатление на ученият свят. Продължават да пишат за „Веда Словена” солидни учени - Вс. Милер, Л. Гайтлер, Филгиер, Л.Подхорски от Клаузенбургският университет, който вижда във „Веда Словена” паметници от каменния век, а проф. Хуго Мелзл смята, че в песента за Вълкана има реминисценции от преданието за потопа.     Тук вече иначе сдържаният Шишманов не може да скрие иронията си. А е толкова ясно, че в тая песен се съдържа именно спомен за някаква планетарна катастрофа.
    Не стига това, но още един наивник. Професорът от Казанския университет В. Качановски се надига от далечна Русия и пристига внезапно на 27 декември 1883 г. при Гологанов в Крушево, където записва от местни хора песни, и се уверява, че наистина „Веда Словена” е съставена от песни, които се пеят от народа. Как е успял хитрият Гологанов да преметне и тоя наивник, не се знае, но фактът си остава факт.
    Наистина събират се много наивници! Тоя демоничен даскал ги разиграва като маймуни и тайно им се смее. Как си го обясняват това скептичните Шишманов и Арнаудов? Обясненията за сполучливите анкети на Дозон, Качановски и в. „Новини” са направо смехотворни. Едното е, че Гологанов специално „мущрувал” срещу малко възнаграждение отделни помаци и ги е карал да пеят, когато дойдат учените. А за анкетата на в. „Новини” ни се дава следното обяснение: певецът Димо Ташков от с. Скребатно си е преписал песента за Юрфен юнак от „Веда Словена”. Но тъй като той я пеел през 1869 г., т. е. пет години преди да е излязло Белградското издание, то остава предположението, че я е преписал от Московското издание на песента за Орфей от 1867 г. Да предположим, че тая научна фантасмагория е самата истина, какво ли не става по тоя свят, едно научно издание може да попадне в с. Скребатно, грамотният Димо Ташков я харесва, преписва я и започва да я пее като народна песен. Добре, но „загубеният даскал” (Гологанов - б. м.) няма хабер от стихотворна стъпка, от метрика, песните които пише, нямат никакъв размер. Това го твърди М. Арнаудов през страница в своя труд и няма как да не се съгласим с неговото твърдение. Остава да се запитаме - как тия „мущрувани” помаци са пеели песните на Гологанов? Като оперни арии, речетатив? Нали, за да се пее една песен, е необходим точно определен размер! Ако Гологанов знаеше размера на песните, той нямаше да ги записва така неграмотно. А певците, които са пеели пред Дозон и Качановски, са знаели размера на песните.

    Какво излиза? Излиза, че анкетите на Дозон, на Качановски и в. „Новини” са дали положителни резултати, но Шишманов и Арнаудов не могат да повярват на тоя факт, защото противоречи на техните теории.” (с. 91, 92, 93).

    Ето по този начин през 1989 г. Кръстьо Куюмджиев е разказал как две книги с автентичен помашко-български фолклор са забравени за повече от цяло столетие от българската хуманитарна наука!

Няма коментари:

Публикуване на коментар