четвъртък, 9 юли 2015 г.

Кое е истина в „Джагфар тарихи“?



Каква е спецификата на средновековната волжко-българска историческа литература?

 През 922 г. волжките българи, начело с техният балтавар (васал на Хазария) Алмъс, приемат официално исляма, след нарочно посолство на Арабския халифат до гр. Болгар на реките Волга и Кама, в което участва и Ахмед ибн Фадлан. Последният е автор на т. нар. „Записки от Болгар”, които стават много популярни сред средновековните арабоезични историци и географи.


Волжко-българската средновековна историческа литература следва като стил и жанр арабоезичната. 

На арабски език пишат не само араби, но иранци, хорезмийци и т.н.

В какво точно се състои „стилът и жанра” на арабоезичната средновековна историческа литература.

Ще посочим някои характеристики на последната, дадени от такъв забележителен ориенталист като В.В.Бартолд (1869-1930):


А) Сведенията са заемани по книжен път.
Това означава, че всеки следващ автор компилира от предишните, при това често без да се посочва откъде и от кой заема. В резултат, при някои от компилаторите можем да открием по-добре съхранен зает текст, отколкото при запазените преписи от оригинала.

        Б) Хронологична неяснота и неопределеност. 
               
Арабоезичните историци и географи определено пишат „по теми”, т.е. да си представим, че един автор от ХІІ в., наред с останалите теми, пише и за българите. В тази тема той преписва и компилира по книжен път почти всичко, което е открил за българите в предишните автори. Но в така съставеният „пасаж за българите”, отсъства хронология. Авторът просто събира механично всичко, което може да открие за българите, но няма западният хронологичен усет. Ако съберем всичко писано за българите от арабоезичните автори, ще получим нещо като свод за българите, т.е. много сведения, но само за някои от тях можем да уточним за коя епоха са, т.е. тепърва предстои дълъг и сложен съпоставителен анализ. Голяма грешка е, ако един автор е от Х в., да се смята, че казаното от него (включ. и за българите) се отнася за Х в. 

Тези, упоменати от нас най-важни особености на арабоезичната средновековна история, трябва да се имат предвид, когато разглеждаме средновековната волжко-българска историческа литература, която следва същите жанрови особености, за да отсеем кое е автентично и кое е модерен фалшификат. И за да не бъдем лесно манипулирани.


За съжаление все още „Джагфар тарих-и” не се възприема като извор на сведения, но за да бъде такъв, е необходимо задълбочено изследване на всяко едно изречение в свода.

Моят интерес е към компилативният летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, преписван за последно явно през ХVІІ в. Не трябва да забравяме, че всеки един от многото преписи до ХVІІ в., в духа на вече упоменатите жанрови особености, е бил своеобразна редакция. Това усложнява интерпретацията. Трябва от много уранова руда, с умението на мадам Кюри, да се получи минимален, но истински радий. Не е никак лесно, още повече, че сериозните и подготвени историци странят от тази дейност, имайки предвид, че волжко-българският свод е рускоезичен препис от началото на ХХ в., на когото липсват оригиналите.

Какви са общите впечатления от летописа „Барадж тарих”?

Произходът на българите се свързва с прародител Боян. Летописът извежда началото на хоните от син на Боян!

Упоменаването на европейските хуни като „хони” е важно, понеже грузинските и арменските късно-антични извори също ги наричат „хони”.


      Древен етноним „Биайн”, който легендата е превърнала в древен патроним  на българите Боян, е самонаименованието на Урарту до VІ в. пр.н.е.


          В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” („Покръстването на Грузия”) се съобщава, че хони и бундурк ( = пост-урартци) живеели заедно на юг от Кавказ през ІV в. пр.н.е., когато Ал. Македонски посещава тези места. Очевидно е, че под името „хони”, което в урартурския речник значи и „поданици” (хини), трябва към VІ – ІV в. пр.н.е. да разбираме кимерийците, както става ясно и от грузинския летопис.

Какво казва „Барадж тарих” за кимерийците?

Текстът твърди, че кимерийците са клон на синдите. Това сведение е уникално и се потвърждава от археологията (вж. Артамонов), според която синдо-меотите около Азовско море са родствени на кимерийците.

За щастие през V в. пр.н.е. Херодот също упомена „синди” около Азовско море.

Името им е засвидетелствувано пр.н.е. и от ономостиката, в Синдика до Боспорското царство.

„Барадж тарих” твърди, че българите произхождат от племената „синд и имен”.

„Синд” са синдо-меотите, наричани по-късно от гръцките автори „савромати”, а от латинските – „сармати”.  Древният топоним „Скития” (от Дунав до Дон) постепенно приема името „Сарматия” (от Карпатите, където е извора на Висла до Кавказ).


„Имен” (меон, мене) е месопотамски термин и означава „земя, владение”, произходът му на север от Кавказ се дължи на кимерийците, които в периода ІХ-VІ в. пр.н.е. имат малоазийска хегемония.

 „Барадж тарих” познава два вида тюрки.

 Едните нарича „китайски тюрки” (така ги нарича и Фирдоуси в „Шах наме”) и под тях разбира каганатските тюрки. Другите нарича „хазарски тюрки”, визирайки тюрките в полиетничната държава Хазария.

Никъде „Барадж тарих” не извежда произхода на българите от тюрките.

4 коментара:

  1. Нурутдинов е племенник на Ибрахим Нихматулин, който съхранява в себе си до 1938 г. волжко-български ръкописен свод "Джагфар тарих", съдържащ стари исторически компилации за волжките българи, писани и преработвани от ХІІІ в. до ХVІІ в.



    Сеид Джагфар е историческа личност от ХVІІ в., когато възлага на секретаря си Бахши Иман да препише част от старите летописи на булгарите в общ свод.

    Ибрахим Нихматулин умира през 1941 г. във войната.

    Едва през 70-те години бабата на Нурутдинов му дава летописите. Те са на руски език.

    През 1938 г. има заповед от Сталин всички стари книги на арабица и латиница да се изземат от библиотеките, а който притежава ръкописи бил длъжен да ги предаде на НКВД, ако не съд и убийство. През същата година дългия дебат на каква азбука да пишат в СССР, т.е. на латиница или на кирилица, приключва в полза на кирилицата, независимо, че Луначарски е отстоявал, че латиницата е „пролетарския алфабет“. От 1938 г. започва чистка от обществени библиотеки на книги и от лични архиви на ръкописи, особено писани на арабица. По това време са убити много изтоковеди от НКВД.

    Нихматулин решава да преведе и препише свода на руски и през 1939 г. предава оригиналите на НКВД.

    През 70-те години Нурутдинов се опитва да привлече интереса към руските преписи, но не успява. По времето на Елцин ръкописа е издаден в Русия, той е само един том и е преведен през 2005 г. на български, под редакторството на проф. Пантев.

    Проблемът е, че Нурутдинов не смята за достойно, че е овъзмездил паметта на чичо си Ибрахим Нихматулин и започва да публикува собствени писания, представяйки ги за някакъв ръкопис "Хон Китаби" от Кул Гали, който също бил сред руските преводи на чичо му, но КГБ я откраднали от вилата на Нурутдинов (?).

    Така, преразказвайки по памет „Хон Китаби“ се родиха още 2 тома (а вече са май 8 или 9 тома) „булгарски летописи“, които са лично писателско дело на Нурутдинов, но които той представя като стари исторически хроники. Това писаческо менте на Нурутдинов обезсмисли делото на чичо му, понеже на всички е ясно, че нещо не е наред, а и стилистически Нурутдинов няма как да имитира старите хроники, да не говорим за съдържание…


    Последната книга от 2011 г. на Нурутдинов, пак някаква стара и изнамерена хроника (тарих), се казва "Болгар тарихи" и в нея Нурутдинов вече пее, по свирката на КГБ, че българите произхождат от тьорк, демек от траките. Тъжна работа…

    Между другото, сведенията в том 1 на „Джагфар тарих“ (той единствено е преведен на български), заслужават внимателно проучване и делото на Ибрахим Нихматулин, съхранил волжко-български средновековни компилации, трябва да бъде адмирирано. За съжаление, по-често се говори за Нурутдинов, отколкото за чичо му, истинският българин.

    След като се изчистят с време фалшификациите на Нурутдинов, „Джагфар тарих“ ще намери своето място в културната история на българите, така както и „Слово за Игор“ има такава сред руснаците, независимо, че също няма оригинали.

    ОтговорИзтриване
  2. Похвала за трудът Ви...де да имаше повече хора, като Вас !!!

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря г-н Милчев! Много важни уточнения!

    ОтговорИзтриване