сряда, 8 юли 2015 г.

Ал-Хорезми (ІХ в.) – Бурджан, Сарматия и България е едно и също.



Арабоезичните средновековни летописи от Х и ХІ в.в. масово наричат Дунавска България с името „Бурджан“.

Коя е причината за това?

Най-ранното известие в арабски средновековен източник, където дунавските българи са наречени с името „бурджани“, е от ІХ в. 

Историкът от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”) е бил във византийски плен, откъдето е откупен през 845 г. Точно той нарича българите на Балканите с името „бурджани“.

Защо ги нарича така? Той все пак явно много добре знае името „българи“, след като е бил в плен във Византия? Но ги нарича „бурджани“.

Що е „Бурджан“?


Това е името на огромна територия, която според родоначалника на арабската география (836-847 г.г.) ал-Хорезми, съответствала на „територията на Сарматия“ при александрийският географ от ІІ в. от н.е. Птолемей.

За сведение, според Птолемей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.

Мнозина учени смятат, че навлизането на такива понятия като „Бурджан“ в арабската историческа литература идват от стари персийски източници за българите. Б.Н.Заходер е убеден, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език” (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Тодор Чобанов в „Свещените дворци на българските канове” (2009) посочва, че с „пехлевийска” дума „банджар” се обозначават българите.



         Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в своята „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява и двете форми (банджар и бурджан), което показва, че „пехливийската“ дума „банджар“ е получила арабоезична форма „Бурджан“.


И така, защо арабоезичните средновековни историци наричат Дунавска България с името „Бурджан“, а Волжка България си я наричат – „Булгар“?

Доскоро смятах, че арабоезичните източници са въвели условно в употреба топонима „Бурджан” като етническо наименование на дунавските българи, за да ги разграничават от приелите исляма волжки българи. Но този мой извод е грешен, понеже конфесионалното официализиране на волжките българи от гр. Булгар става едва към 922 г., след халифатското посолство в което участва Ибн Фадлан, докато ал-Джарми още към средата на ІХ в. нарича държавата, която византийските летописи отбелязват като България, с името Бурджан. 

Тоест, причината за именуването на „Дунавска България“ в арабоезичните източници като „Бурджан“, не е религиозна. Те правят това не за да разграничат мюсюлманите българи на Волга и Кама от християни-българи на Балканите.



А коя е причината тогава?

Очевидно, тук става дума за интерполирани в арабската средновековна географска и историческа наука на стари персийски и сирийски сведения за българите, които почти отсъстват от гръкоезичните и латинските източници за тях.

Името „вунд/бунд“ отдавна е свързано с името българи. Нека  припомним, че „Бунд“ и неговият народ „v`hndur“ , са наречени „българи“  в арменската хроника от VІ в. на Мовсес Хоренаци. Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

Да сложим една скоба.

Ние допуснахме, че първично е името „банджар“ (или „бунджар“), което се среща при ат-Табари: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака в страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...”(История на пророците и царете, ХХІІ).

Ат-Табари, който дава сведение за народ „банджар” (Ахунов кодифицира етнонимът като „бунджар”), употребява и формата „бурджан“ (Глосарий, DХСI), с което наименование арабските историци масово наричат страната дунавска България.

Тоест, при ат-Табари ние наблюдаваме как пехлевийското „бунджар“ получава арабска форма „бурджан“.

Сега ще покажем как тези два народа „банджар“ и „баланджар“, цитирани по-горе от ат-Табари, съответстват на гръкоезичните „кутригури“ и „утигури“, за които пише през VІ в. Прокопий Кесарийски.

В „Тайната история” Прокопий, след като отрича авторитета на Юстиниан І (527-565), не се чувства длъжен към неговите съюзници утигурите и никъде не ги упоменава поименно в тази книга (както и кутригурите), а пише за тях, под общото им име „хуни”. Точно Прокопий в „Тайната история” дава сведение, което има аналог при ат-Табари: хуните атакуват Армения, по инициатива на Хосрой. Така става ясно, че абхазци и алани (ат-Табари) са били включени в хунската атака срещу Армения (Прокопий).

          Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с. 22).

          У ат-Табари „бунджар” са упоменати само веднъж, докато „баланджер” се срещат в годините по хиджра: 20, 32, 60, 104, 105, 112, 113 и т. н. 

Това не е случайно, „бунджар/банджар“  избягват заедно с аварите-отцепници в Панония през 568 г., т.е. „банджар” на ат-Табари, са „кутригурите” на византийските  автори. 

А „баланджер”, които остават, според ат-Табари, са очевидно „утигурите” на гръкоезичните византийски късно-антични историци. 

Заедно савири и барсили са съставлявали това, което арабските писатели наричали страната Беленджер. Следва да добавим, че още Казим-Бек (в „Дербенд-наме” – бел. ред.) е четял това название в текста на Табари като „Булкер” или „Балк”“ (М.И.Артамонов. История хазар., Л., 1962, с. 184).

Както знаете, старото име на Кубратовите българи „уногундури“, е често цитирано в научната литература на ХХ в., а и днес, но за съжаление нито един учен не си е направил труда коректно да посочи, че в 16-те съхранени до днес преписа на популярната "Всемирна хроника" на Теофан се срещат и други форми на това име: „Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.“

Една от тези форми е Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари, т.е. хуни: Вунд и Българи).

Кутригурите са имали старо име Бунд/Вунд, то е съхранено не само при Хоренаци за „Бунд“ и неговият народ „v`hndur“, но и в многото арабски сведения за народа „V.n.nt.r“.

В кореспонденцията през Х в. на хазарския цар Йосиф с андалузкия еврей и министър Хасдай ибн Шапрут, се упоменава народа „в-н-н-т-р“, който хазарите победили. „Нашите предци хазарите – пише в писмото на Йосиф - воювали с тях. В-н-н-т-р  били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъка в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а реката Руна е „Дунав“.

Това сведение на Йосиф идва от разширената редакция на писмото му, открита от Фиркович в началото на ХІХ в. в караимските архиви в Евпатория. Разширената редакция на писмото на Йосиф, въпреки съмненията около нейното изнамиране, не е фалшификат, според учените. Просто съставителя на тази редакция през Х в. е в знак на равенство с арабските сведения за „в-н-н-т-р“ и българите. 

Кои са „в-н-н-т-р“?

Логиката изисква, ако това сведение се среща само в хазарско-еврейската кореспонденция от Х в. и в арабоезичната средновековна историческа литература, то да се свърже с името „Бурджан“, както масово е наричана Дунавска България от арабските автори и да се потърси какъв е произхода на това име.

Но не се постъпва така.

Още през 1875 г. Гаркави решава да обясни  названието „V.n.nt.r“ чрез името Oύnnogoundouroi (**уногундури), което съобщава през ІХ в. Теофан в своята "Всемирна хроника", а оттам то попада, както в латинския превод, така и през Х в. е преповторено от Константин Багрянородни в съчинението му „За темите“, кн. ІІ: “Преминаването им през река Истър (Дунав) било в края на царуването на Константин Брадатия и оттогава името им станало известно, а преди ги наричали Уногундури.“ http://www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml?id=734

И така, след Гарнави всички учени свързват хазарското сведение за „V.n.n.t.r“ (българи) не с арабското за „V.n.n.t.r“ и „Бурджан“ (Дунавска България), а с името „уногундури“, при това без дори да посочат, че последното е само едно от няколко стари имена в 16-те преписа на Теофановата хроника. Тоест, свидетели сме на „научен европоцентризъм“, вследствие на който в науката се е наложило едно едностранчиво мнение, че „V.n.n.t.r“  в  хазаро-еврейската кореспонденция от Х в. са "грешно изписване на еврейски на името „Ονουνογουνδούρων („Ряд ученых вполне логично полагает, что это неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье, кроме того, река, до которой преследовали болгар хазары, называется не «Руной», а «Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в. форсировала болгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“ (Плетньова. Хазары, гл. 1. http://www.hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html)

Плетньова изобщо пропуска, че има редица средновековни арабоезични хроники, където името „V.n.n.t.r“ също е налично. Това са хроники от Х в., т.е. няма как името там да е вследствие „древноеврейска транскрипция“ на европейски назнания за хуно-български племена като уногундури, оногури, утигури (?)

Ето защо коректният подход изисква не априори да свързваме „V.n.n.t.r“ с „Ονουνογουνδούρων“, а да проследим и арабоезичните сведения за „V.n.n.t.r“ във връзка с произхода там на името „Бурджан“, понеже последното е винаги в семантика с Дунавска България, а Йосиф директно пише: „И до днес те са разположени около река Руна (Runa (версия A רונא) или Duna (версия B דונא)) и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Хазарите превземат през 669 г. древна Велика България и след 300 години, през 969 г., загубват държавата си, чиито територии  през ХІ в. са вече в държавната земя на Волжка България, както правилно посочват хазаролозите Бартолд и Новоселцев.


Няма коментари:

Публикуване на коментар