Три сведения от IV в. за българина Зиези. „Ziezi ex quo Vulgares“!

Todor Chobanov: „Сарматите биват различни видове, множество племена и групи, различават се десетки варианти на тяхната култура. Без значение какво точно е договорил Констанций, важният факт е, че има сарматски вожд със същото име, което се сочи за предтеча на българите в "Хронографа". В онази епоха народът се е отъждествявал със своя предводител. Т.е. Зизаис/Зиези е ярко историческо доказателство за сарматския корен на прабългарите, нещо, в което археолозите нямат никакво съмнение дори и без такива факти от писмените извори. Но натрупването на доказателства от различен произход е важно, защото ни води от теорията към установената научна истина….И като отчетем, че археологически прабългарите са най-близко до сарматите, а при керамиката направо става дума за същата традиция...“

        Засега първото открито писмено сведение в летопис на името „българи“ е във втората редакция на „Анонимния латински хронограф“ от 354 г.: „Ziezi ex quo Vulgares“.
 

Изписването на името на българите като „Vulgares“, по никакъв начин не може да създаде съмнение, че това латинско име не се отнася за българите. През май 864 г. констанския епископ Соломон І уведомява в Рим папа Николай І (858 - 867), по молба на франкския крал Людовик ІІ (806-876), че вероятно „краля на българите ще се обърне във вярата“: „…rex (Hludovicus) speret, guod ipse rex Vulgarorum ad fidem velit converti“ (Migne, Patrologia lat.t.119,col.875,ХІІ). Става дума за Борис І.

Успоредно с изписването на името на българите през 864 г. като „Vulgarorum“, през същата година в „Бертинските анали“ то е изписано и „Bulgarorum“ (Pertz, Monum.Germ., t. І, p. 465). Тоест, няма никаква пречка и двата вида изписване да съществуват едновременно...

В късен препис на географската карта на Св. Йероним (ІV в.) също срещаме името на българите “Mesia hec et Bulgaria”.

Ето и текста на цялото изречение, отнасящо се до историята на българите: „Inter vero Tratiam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex super scripta maiore Scythia egressi sunt.” Превод: „А между Тракия или Македония и Долна Мизия живеят отскоро българи, които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития.” (ЛИБИ 1, С. 1958, с. 393).

Именно от „Голяма Скития“ идват и българите на Зиези, за които става дума в „Анонимния латински хронограф“. Всеизвестно е, че сведението за българите отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

В историята на Амиан Марцелин, писал в края на ІV в., срещаме около същата 354 г. сведение за хората на сармата Зизаис, с които император Констанций ІІ (337-361) сключва съюз преди 357 г. (Амиан Марцелин).  Тоест, очевидно именно този съюз е дал повод през 354 г. в Анонимния латински хронограф да бъде вписана култовата фраза за нашата история (Ziezi ex quo Vulgares).

Изображение на Констанций II в препис на Хронография от 354 г.

Излиза, че българите са сарматски народ.

За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин: „ А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”

Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части). От извора на река Висла в Карпатите до река Дон, която се влива в Азовско море (Меотида), е територията на топонима, наричан от античните историци Скития, а от късно-античните Европейска Сарматия.

Топонимите Скития и Сарматия са синоними, разликата между тях е, че Скития стига само до р. Дон (според Херодот, Евнапий през ІV в. от н.е. следва неговата география), докато Сарматия има и азиатска част, която включва земите на изток от Дон до Каспийско море и Предкавказието, т.е. земите до Дербентския проход. Ето защо уточнението, че българите на Зиези/Зизаис са сармати, ни дава представа за техния първоначален географски ареал на съществуване, който в никакъв случай не е при Алтай, както се налагаше в учебниците от соцпериода...

        Но от коя част на Сарматия, са българите? От европейската или от азиатската?

Картата на Птолемей (ІІ в. от н.е.) за топомина Германия (цветната по-горе), откъдето се вижда, че граница между топонимите Германия и Сарматия, е р. Висла... Тацит и Плиний Старши още през І в. от н.е. делят северните варвари на сармати и германци. Това обаче не са етноними, а топоними. Германия, като географска област, е свършвала при Карпатите, а Сарматия е земята от Карпатите до Каспийско море. Зиези и българите, очевидно са от Азиатска Сарматия, понеже разказа на Амиан Марцелин насочва натам...

Преди 357 г. една част от сарматите, наречени от Амиан Марцелин „свободни сармати”, се отделя от друга част (Амиан ги нарича „роби-сармати“) и „Зизаис” получава подкрепата на Констанций ІІ (337-361), за да стане цар на „свободните сармати”.

Благодарение на съюзническата политика със Зизаис, Констанций получава два пъти през живота си триумфалното прозвище „Сарматски”, понеже основните му северни врагове, освен германските племена, са най-вече т.нар. „сармати роби”, които се настанили в Панония, според Амиан.

Амиан Марцелин се опитва да разясни каква е точно разликата между онези сармати, които той нарича „свободни” и другите сармати, наставили се в Панония, които нарича „роби”. Характеристиката, чрез която ги дели, е всъщност заета от Херодот и повтаря неговото деление между свободните скити и техните роби, които се възползвали от отсъствието на господарите си и узурпирали властта.

Амиан пише: „18. Някога местните хора в това царство били могъщи и благородни, но таен и престъпен заговор въоръжил срещу тях робите им. И тъй като обикновенно правото при варварите е на страната на по-силния, по-малко смелите, но по-многобройни роби, победили господарите си. 19. Последните уплашени и объркани, избягали при победните хали (Псевдо-Захарий Ритор през 555 г. изписва „хулас“ като народ на север от Кавказ [1] – бел.м.), които живеели отдалечено от тях. Те предпочели, както бива при нещастие, да се подчинят на защитниците си, отколкото да слугуват на своите роби.”

Ето разказа при Херодот: „При завръщането си след тъй дългото 28 годишно отсъствие от родината си, скитите били посрещнати от едно затруднение, което не било по-леко от борбата им с мидийците: намерили се лице в лице с войска, която не била малка; защото жените на скитите при дългото отсъствие на мъжете си ходели с робите.(...) От тези роби и от техните жени израснали млади мъже, които като научили какъв бил произходът им, се опълчили срещу скитите, връщащи се от Мидия.” (Херодот, История, ч. ІІ, С.,1990, с.9,10).

Скитите, за които става дума при Херодот, се завръщат след 28 г. отсъствие, идвайки от Мала Азия през Кавказ към Азовско море.

Ето този легендарен разказ на Херодот, обхващаш събития преди V в. пр.н.е., Амиан интерполира в съчинението си, за да опише сарматите на Зизаис. При това Амиан допуска, че Констанций бил трогнат от тази история, вменявайки, че самият Зизаис му я разказал:

„След като измолили милост и били взети под покровителството на императора (Констанций проявява тази милост преди 357 г., в която тръгва от Рим на втори поход срещу „робите-сармати” в Панония; т.е. от 354 г., от когато датира съобщението за Зиези в Анонимният латински хронограф, свободните сармати на Зизаис са му съюзници. Това определено поставя знак на равенство между Зиези и Зизаис, освен това дава отговор по какъв повод името на Зизаис и българите, е попаднало в Анонимният латински хронограф – бел.м.), сарматите се оплакали от това си положение и поискали защита на свободата си. Развълнуван от извършената над тях неправда, императорът ги извикал и пред очите на цялата войска се обърнал към тях с ласкави думи (тук има намек, че Зизаис е бил дори в Рим, тъй като се знае, че до 357 г. Констанций е там – бел.м.) и им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци (това може да се тълкува и като сключване на федеративен договор – бел.м.). 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

Това „по-късно”, за което пише Амиан, е през 357/8 г., когато Констанций пак воюва с онези сармати в Панония (т.нар. от историка „сармати-роби”), които не са под властта на Зизаис и срещу няколко германски племена.

Тоест, сарматите на Зизаис, могат да бъдат географски съотнесени, ако следваме разказа на Амиан Марцелин и неговия източник Херодот, в Азиатска Сарматия, чиито граници са били  от устието на Дон в Азовско море до Волга и Каспийско море на изток и до Кавказ на юг...

Защо пък точно в „Азиатска Сарматия“?

         Ако приемем, следвайки готския историк Йордан от VІ в., че по това време, т.е. преди 375 г., от Карпатите до р. Дон е в разцвета си готската държава на Херманарих, тогава сарматите на Зизаис трябва да бъдат поставени на изток от р. Дон. Там те биха могли да бъдат „местни хора” (Амиан), независимо, че техните военни подразделения са стигали дори до Панония.