вторник, 29 май 2012 г.

Ролята на Кубрат в делата на Византия през 641 г.

 Кирил Милчев


Една от слабо проучените теми в българската история несъмнено е личността на държавника Кубрат, за когото сведения има в няколко летописа и хроники от края на VІІ в. до краят на ІХ в. Най-много данни за него е имало в един недостигнал до нас летопис, писан в краят на VІІ в., който най-вероятно произхожда от сироезичен монотелитски автор. Интересът към българите в монотелитските среди е провокиран от вселенският събор от 680/681 г. в Константинопол, който обявява монотелитството за ерес.

Монотелитството в християнската църква на изток, е идейно течение на монофизитството. Като цяло последното отрича двете природи на Христос и утвърждава приоритета на божествеността на Спасителя.

До 680 г. монофизитството почти 200 години е водеща богословска доктрина във Византия и има толкова почитатели сред сироезичните яковити и египетските копти, че след низвергването му те открито съдействат на арабската военна инвазия, която им е гарантирала с договори църковна независимост в рамките на халифата.

Шестият вселенски събор е открит в Константинопол на 7 ноември 680 г., след като императорът сключва договор за мир с Аспарух, син на Кубрат (Аспарух създава на юг от Дунав нова българска държава).

Съборът е имал 18 заседания и е закрит на 16 септември 681 г.

На 16-тото заседание (9 август 681 г.) думата е дадена на презвитер Константин от гр. Апамея в сирийските земи, който се опитва с последни усилия да създаде компромис между монофизити и проповядващите двете природи на Син, т.е. диофизитите (православните). Константин упоменава българите и твърди, че това, което Византия претърпява от тях е божи гняв, заради отхвърлянето на монофизитството и монотелитството.

За монотелитите това е бил един от последните им доводи срещу православните.

    "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли. И аз отидох при стратега патриций Теодор и го помолих да говори за мене на събора, та да настане любов и мир, защото Бог от всичко най-много обича мира и любовта. И сега, ако заповядате, нека напиша онова, което Бог ми е внушил за вярата, по сирийски, и нека да се преведе на гръцки" (Протоколи на VІ Вселенски събор).

Дали това е една от причините за интереса към българите в летописа от краят на VІІ в., не е ясно, но данни от този "неизвестен източник" са заети от няколко по-късни автора. Още в началото на VІІІ в. от хрониката на египетският епископ Йоан на гр. Никиу; от хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и от бревиария от ІХ в. на Никифор.

Йоан Никиуски е бил монофизит и дава обилни сведения за Мартина, втората жена на Ираклий, понеже тя съдейства за възвръщане на авторитета на египеткият патриарх Кир. Колкото пестелив е Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. за Мартина, толкова обратно словоохотлив е Йоан Никиуски за нея.


      През 641 г. умира Ираклий (610-641), който прави едно сложно завещание, според което детето му от първия брак и детето му от Мартина, с която Ираклий има втори брак, заедно със самата Мартина, да поемат заедно управлението на властта във византийската столица.

        Мартина обаче е недолюбвана от народа и сената, понеже тя е племенница на Ираклий (дъщеря е на сестра му) и на техният брак се е гледало като на кръвосмешение, църквата също не го е одобрявала, макар и да не е поставяла открито въпроса.

     Именно във връзка с трудния период от животът на Мартина и нейният син непосредствено след смъртта на Ираклий (641 г.), Йоан Никиуски дава едно интересно сведение в хрониката си, според което след смъртта на императора, Мартина, за да запази позициите си, е разчитала на подкрепата и приятелството на Кубрат.

     Явно Кубрат е посетил Мартина в Константинопол още в 641 г., понеже Никифор пише, че сената е упреквал Мартина, че приема варварско посолство, все едно е царица.

       Епизода на взаимоотношенията през 641 г. между Кубрат и Мартина е незаслужено пренебрегнат от изследователите, а той разкрива, че Кубрат, който е пребивавал от 619 г. до 624 г. в дворът на Ираклий, е познавал втората жена на императора, с която са били даже на сходна възраст.

      През 624 г., по време на византийско-персийската война, Ираклий посещава хуните в Предкавказието (Теофан, л.м. 6115) и очевидно се среща с Орган, чието християнско име е било вероятно Андрей.

      По всяка вероятност тогава се връща от двора на Ираклий при чичо си Орган и Кубрат.

     През същата 624 или през 625 г. Орган преговаря за хазарска помощ за Ираклий, във връзка с водената от него война с Персия. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” разкри, че духовното име на Орган е било Арбуга, което явно е неточно предаване на християнското име Андрей.

      Точно Андрей, според късно-античният историк Мовсес Каланкатуаци, се е казвал посредникът, който осигурил хазарите, които през 626 г. се включват, макар и епизодично, в помощ на войските на Ираклий срещу Персия.
    
        Никифор нарича Орган „владетелят на хунския народ” (с. 30 от Бревиария), а Йоан Никиуски твърди, че Кубрат е „владетел на хуните” (гл.СХХ, 47; от хрониката на Йоан Никиуски), което ясно демонстрира, че сведението на Теофан за предкавказките хуни, посетени през 624 г. от Ираклий, се отнася за българите и кутригурите на Орган.
       Още през 1918 г. българският учен Златарски прави този извод, а днес е необходимо той да се повтаря ясно и категорично, защото в съветската и руска историческа наука се твърди, че Ираклий бил ходил в Предкавказието при хазарите. Този извод е доста нелеп, понеже не се отчита категоричното сведение на арменския историк Мовсес Каланкатуаци, че посредник между Ираклий и хазарите, бил мъж с име Андрей, т.е. Ираклий е нямал непосредствени контакти в Предкавказието с хазари. Той е ходил при Орган и най-вероятно Орган, който е кръстен през 619 г. в Константинопол (Никифор дава сведение, че кръстник му е бил лично брата на Ираклий), е имал християнско име Андрей (грешно изписано като „Арбуга” във волжко-българският летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”), на Апостолът покръстил Приазовието и Предкавказието...

        Орган и Кубрат, както пише Никифор, приемат още през 619 г. в Константинопол християнството и това е факт (незнайно защо своеволно отречен от Л. Н. Гумильов в книгата му за тюрките; Вж. Древните тюрки. С.,2007, с.234, 235).
  
     И досега не са отречени изопачените твърдения в съветската и руска наука, че Орган и Кубрат не били създали държава, а „номадско-родово обединение” (Плетньова, Новоселцев), при условие, че още към 555 г. Псевдо-Захарий Ритор ясно и категорично пише, че българите имат градове в Предкавказието...

          Все още грешно се датира основаването на държавата на Орган и Кубрат, която през 629 г. възстановява "стара Велика България" (Теофан, Никифор). Тава става две години след падането на Персия от Ираклий и по-същото време, когато тюрките са отблъснати на изток, където имат проблеми с уйгурите.
  
       Трябва ясно да се каже, поради липсата на задълбочен интерес в българската наука, че създадената от Орган и Кубрат държава България не е упоменатата от Теофан и Никифор „древна Велика България”, защото в краят на VІІ в. техният източник ("неизвестния летопис", за който стана дума) не може да нарече „древна” и „стара” една държава, създадена преди около 60 години, каквато е държавата на Кубрат.                 
         „Древна Велика България” е държавата създадена след 465 г. и просъществувала до 565 г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските канове”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските канове” е всъщност Ернак, третият син на Атила.
 
                   Да се върнем на Кубрат.
          Той през 635 г. (Никифор) получава от Ираклий почетната титла „патриций”. Но по това време Ираклий и Мартина не са в столицата, а в „източните области” (Никифор). Тоест, през 635 г. Кубрат воювал успешно срещу аварите (Никифор), след което „изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патриций” (Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. С.,1997, с.41).

            Победата на Кубрат срещу аварите, ако не е в Панония, е поне със сигурност в малка Скития (дн. Добруджа, на север от устието на Дунав), защото авари на изток от Карпатите няма.
        Причината Кубрат да изпрати пратеници при Ираклий след тази победа, е очевидна: той сключва мир с Ираклий и получава титла „патриций”, понеже Кубрат е разширил владенията си върху стари римски земи (малка Скития). Владеейки над тези земи като съюзник на империята, Кубрат е припознат за федерат (под ефимизмът „подаръци” почти навсякъде в късно-античните летописи, се разбира приятелски данък) и му е даден почетният римски титул „патриций”.

            Още през 619 г. Ираклий дава същият титул на Орган.

            Къде през 635 г. Кубрат изпраща посолство до Ираклий?

      Последният не е в Константинопол, а в „източните области”, в „Анатолика”. Явно е в северо-източната част на Мала Азия, защото по същото време Антиохия е нападната от арабите и на юг се водят военни действия. Пратениците на Кубрат, за да стигнат до Ираклий, не може да са минали по друг сухопътен маршут, освен през Кавказ и на юг към Анатолика. Това косвено потвърждава, че мащабите на държавата на Кубрат, са били от Добруджа до Кавказ.

    Неслучайно в периода 836-847 г. арабоезичният родоначалник на географията ал-Хорезми съвсем отговорно твърди, че „Бурджан” (=България) съответства на птоломеевският топоним „Сарматия”, който в географията на александрийският учен от ІІ в. от н.е. обхваща земите от Карпатите до Кавказ. 
  
        След 641 г. (смъртта на Ираклий) Кубрат, след като се среща с Мартина, е очевидно предпочетен от последната като човека, който да защити интересите й. Именно това намеква Йоан Никиуски в своята хроника (гл. СХХ; 46,47). Той пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написали писмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратега на Анатолика, чието име било Давид Матаргуем.
      Преносител на писмото до стратиега бил „47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет млад в християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48. Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта на императора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сега той подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и се противопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първият му брак – бел. К.М.)...
  
        Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо, в което предлага на военачалника на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император. Мисията е била секретна и изисквала доверено лице на Мартина, каквото се оказва Кубрат. Тя се е надявала да запази статуквото си на царица. Нейният ход не е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон (474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запази положението си на царица.
  
       Опитите на Мартина и действията на Кубрат водят до смут в столицата, където е избран нов стратиг на Анатолика Теодор, син на стария Теодор, назначен през 635 г. от Ираклий. А Давид Тритуриос, който очевидно се е съгласил да стане император, избягал към Армения.    
   Определено Кубрат в този момент се е отказал от по-нататъшна намеса във вътрешните дела на Византия, понеже Давид е заловен и главата му е отсечена и разнасяна по градовете. А Мартина и потомството й е измъчвано и са изпратени на заточение.
 
       Все пак Кубрат не се намесва дотам във вътрешните проблеми на Византия, докъдето по-късно през VІІІ в. се изявява Тервел, определяйки кой да е император. 
      Кубрат не разваля междудържавните си съюзнически отношения с Византия, заради Мартина, вдовицата на Ираклий, но е видно, че в периодът след 641 г. той се е намесил във висшите етажи на властта в империята и Мартина е виждала в негово лице човека, който ще й осигури сигурност и тя ще остане императрица...

            Този епизод от византийската история е слабо проучен.
 
          В планът на Мартина е въвлечен патриархът на столицата Пир и е повикан Кубрат. Последният идва с посолство в столицата и отзвук от това събитие е съхранен в летописът на Никифор. Още веднага след смъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва да признае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка на императори”.  „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те – като императори и господари” (Никифор, с.44). „Ти не можеш госпожо – били казали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейската държава” (Никифор, с.44).  
           Именно последното съобщение на Никифор е явно отглас от визитата на Кубрат при Мартина, веднага след смъртта на Ираклий.  Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ се среща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото на Мартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добре са съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина ще запази престола си като царица.   Може би Мартина е разчитала и на военна подкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържал от такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете на Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомството от първият брак на Ираклий.
  
                Кубрат умира към 660/662 г.
               Именно през 662 г. Констанс тръгва да воюва на запад с лангобардите и форсира италиянското южно крайбрежие.
 
        Теофан пише: „По времето, когато Константин (=Констанс –бел. К.М.) беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел. К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал..."


Няма коментари:

Публикуване на коментар