четвъртък, 17 май 2012 г.

Заговорът за убийството на Атила


   Кирил Милчев

   Заговорът за убийството на Атила
             (КОНСТАНТИНОПОЛСКИ ХРОНИКИ)

                       RR  2012
                                           Sofia

       
1.

През 324 г. Константин І (325-337) нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор.
На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица.
          Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римската провинция Панония.


          Първата хунска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса.
          Двадесет години по-късно, през 395 г., хуните вече са и на персийската граница на Византия.
          Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хуните са  в източна Панония, а с лявата си ръка са при горен Ефрат и Тигър.

          През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога.
          През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”. Тогава Бог наказвал евреите, като им изпращал врагове, така постъпвал и днес с римския свят, заради все същото неверие...
          Ойкуменът (света) е част от Божията воля!
          И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?
          Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещенник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 г.
           Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първия християнски град Едеса да пострада от хуните?
          През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята.
          Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий.
          Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси.
          Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет (431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид”.
           Клерикалната оценка на епохата е: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите. Изглежда тя най-точно е формулирана по-късно от Исидор Севилски: „ Те (хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).
          Когато през 445 г. Атила убива брат си Бледа и става самодържец на Хунската империя, света е ужасен в очакване. Приск Панийски възкликва през 448 г. в Панония: „Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци”.


          2.

За да продължим е добре читателя да бъде запознат с някои от разбиранията на античните и късно-античните географи за ойкумена.         
Германската група народи в Европа са известни на историците от І в. Тацит и Плиний Старши, и на историка от ІІ в. Птоломей. Те живеят в европейският топоним Германия, който е на север от средни Дунав, а на изток стига до Карпатите, откъдето започва на изток топонима Сарматия.
          По този начин още през І в. от н.е. Тацит и Плиний Старши делят варварските народи в Европа на германски и сарматски.
          Късно-античният топоним Европа е включвал всички онези земи, които и днес знаем като Европа.
          Границата на Европа на изток е стигала до р. Танаис (Дон), при устието й в Меотида (Азовско море).
          Античните географи са смятали, че Каспийско море на север се свързва почти веднага с Океана.
          По времето на Ал.Македонски (ІV в. пр.н.е.) вече се е знаело, че Каспийско море е „залив на Океана”. Още Херодот през V в. пр.н.е. съобщава, че океана заобикаля сушата отвсякъде. Географите през следващите векове се предполагали, че Индийският океан има южен залив, т.е. Червено море, а след това обикаля зад Индия и отива на северо-запад, като Каспийско море е неговият северен залив.
          Птоломей през ІІ в. уточнава, че всъщност Каспийско море е залив на северния, Сарматски океан.
          Топонимът Сарматия има и азиатска част, под нея са разбирали Предкавказието, т.е. земите на изток от Дон до устието на Волга в Каспийско море, а на юг до дербендския проход в Кавказката планина.
          През втората половина на ІV в. от н.е. хуните, които обитават Предкавказието, навлизат на запад от Дон и превземат готската държава на Херманарих.
          Образът на Херманарих във фолклорните епоси на германци, англичани и скандинавци, е изключително героичен. Според английската сага „Видсид” (към VІІ в.), Херманарих е поставен на трето място сред всички пълководци, след Ал. Македонски и Атила.
          В историята на Йордан обаче има един скалъпен образ на Херманарих, който още при първото нападение от страна на хуните, се самоубива от страх.
          Причината е, че Йордан се доверява на легендата на историка Евнапий (ІV в.), че хуните преди 375 г. не са даже знаели, че на запад от Керченския провлак има земя.
          Истината очевидно е някъде по средата.
          Хуните явно много добре са познавали топографията на Скития, която превземат в периода 365-375 г.г. и скоро стигат до земите на дн. Унгария, до тогавашната гранична римска провинция Панония...
Няма отделен народ „хуни”, това име е общото наименование на съюза от хунски народи (Амиан Марцелин, Йордан, Агатий, Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий), в чието ядро са били българите.        
Хуните към 375 г. изтласкват няколко готски народа от европейска Сарматия (наричана също и Скития) в територията на Римската империя и провинциите Панония и Мизия на римската земя са залети от огромна бежанска готска вълна.
          Така е поставено едно ново начало в събитията на Римската империя, готите стават авангарда на германските народи, които от 375 г. до края на западната римска империя при Одоакър, създават римо-германския синтез в Европа.
          Това глобално събитие се случва, благодарение на Хунската империя, която след 375 г. става световна сила, наред с Римската империя и Персия.
          През 395 г. хуните от границите на Панония атакуват през Кавказ Персоармения и се появяват и на персийската граница на Византия, откъдето навлизат дълбоко навътре в  Римската империя и стигат чак до дн. Анкара в Турция, а на юг до Келесирия и Палестина...
          През 408 г. за Йероним е било вече ясно, че това не са случайни варвари, които от векове притесняват римския свят, а нещо по-особено...Нещо, което е наложено над ойкумена, само по Божия воля...Те са „гняв Господен....
А техния цар Атила след 445 г. е наречен „Бич Божий”...


3.

Историкът Евнапий от Сарди (ок.347-ок.414), е първият късно-античен историк, който, за да въведе яснота, нарича всички народи, които хуните превземат - „скити”.
Фактически скито-сарматския свят на старите географи и историци, е преведен и модифициран от Евнапий, в скито-хунски свят.
          Хуните завоюват скитските народи, според Евнапий, но той не нарича никъде хуните „скити”. Затова пък готите, които са обитавали в Скития, преди да бъдат победени от хуните, именува постоянно като „скити”.
          Евнапий, който се е възхищавал на Юлиан Отстъпник (361-363), съобщава, че той бил много прозорлив и дори предвидил бедствията, които ще дойдат от Скитската земя. „Юлиан със силата на разума или по внушението на боговете вече бил предвидил скритото все още тогава придвиждане на скитите и затова в едно писмо написал :”Скитите сега са спокойни, но изглежда не винаги ще са спокойни.” Толкоз далеко се простираше проницателността му. Той вече беше предвидил, че скитите само по време на неговото царстване ще останат на местата си” (фр.24).
          Този пасаж на Евнапий е показателен, понеже скитите (така нарича „готите”) са изтласкани от хуните и създават сериозен миграционен проблем на Рим.
          Ако Евнапий свидетелства, че процесът на формиране на военните сили на хунската инвазия, са били по някакъв начин известни още на Юлиан Отстъпник през 361-363 г., това означава, че последния си е давал сметка, че на север от Кавказ се формира някаква нова военна сила...
         

          4.

          През 447 г. Византия е нападната от Атила.



         Това е най-мащабната война на хунския император, според хунолога Otto J. Maenchen - Helfen. (The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press.,1973).

          Атила покорява поддунавските градове от Ратиария (дн. с. Арчар, Видинско) до Нове (дн. Свищов).

         Превзема Наис (Ниш), Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Аркадиопол (Люле Бургас) и войските му стигат до Херсон Тракийски и Мраморно море, където патрицият Анатолий сключва примирие.

         Атила получава залог от  6000 фунта злато, а през 449 г. трябва да получи за първи път новият ежегоден данък от 2 100 фунта злато, които източната империя се задължава по договор да изплаща.

         За сведение първият данък, който хуните изобщо взимат от Византия, е скромните 350 фунта злато. Бледа и Атила до 445 г. успяват да го увеличат на 700, а еднолично Атила през 447 г. го вдига на 2 100.

         Летописците от онова време дават потресаващи сведения за войната от 447 г., един пише за превзети и разрушени 100 града, друг за 60.

         Фискалната система на Византия е сериозно разклатена. На всичко отгоре поредица от силни земни трусове всяват страх. А в църквата вилнее терор. След смъртта на константинополския патриарх Прокъл през 446 г., богословските интриги на префекта Хрисафий и неговият кръстник монаха Евтихий не стихват и водят до постепенното скрито зараждане на монофизитската ерес. Десетки епископи от Изтока (особено от Антиохийския диоцез) са изпратени на заточение, заради сплетните на Хрисафий и Евтихий.

         Стресиран от събитията, на 16 февруари 448 г. Теодосий ІІ има неблагоразумието да подпише императорски рескрипт за делата на вярата, с което дава началото на църковната ерес на монофизитството и неговото отроче монотелитството, продължили над 200 г. във Византия, до VІ Вселенски събор от 680 г.

         
          5.

         През ранните месеци на 448 г. хунският генерал Едеко, бащата на бъдещия западно-римски император Одоакър (Томпсън, 1948), е в Константинопол за да получи сумата от 6000 фунта злато и да оформи договора по примирието. Войските на Атила са изтеглени вече на север от Ниш, явно това е била част от първоначалната уговорка между Анатолий и Атила преди предаване на златото.

         Едеко е в Константинопол, заедно с Орест,  роден като римски гражданин и висш хунски сановник. Той е административен и юридически съветник на Атила и е пред сключване на брак с дъщерята на западно-римският комит и управител на област в провинция Норик Ромул.

         По ирония на съдбата синът на Орест, чието име е Ромул Августул, ще остане в историята като последният римлянин западно-римски император и ще управлява Рим от 30 октомври 475 г. до 4 ноември 476 г., когато Одоакър, сина на Едеко, ще победи при гр. Павия в Италия Орест и ще се възкачи на императорския трон на мястото на Ромул Августул. Одоакър ще бъде наречен от поколенията първият чужденец (варварин хун) император на Рим.

         През 448 г. Орест и Едеко са едни от най-доверените хора на Атила. Негови сътрапезници.



          6.

         През трагичната за Византия 447 г. император е Теодосий ІІ, жена му Евдокия е философ, а сестрите му Пулхерия, Аркадия и Мария са божи девици.

         Теодосий ІІ е син на Аркадий, който умира през 408 г. и внук на Теодосий І.

         Теодосий ІІ е роден към 400 г., а баща му от смъртния одър моли персийският цар да бъде попечител над сина му. Йездигерд пратил един учен мъж Антиох, християнин перс, в Константинопол по тоя въпрос, като изрично предупредил в писмо византийската знат да не направят нещо на детето, защото ще им отреже носовете.

         Антиох е останал в хрониките като благороден и умен регент, изглежда той е причината патриаршеския стол в столицата да се дава преимуществено на антиохийци, до появата в Константинопол на злополучния монах Несторий.

          Когато регента Антиох умрял, Пулхерия била на 15 г., но поела като Августа отглеждането на брат си в свои ръце. Като пораснал, тя му намерила съпруга. А сестрите Аркадия и Мария последвали нейният пример да са невести Божий и останали девици.

         През 448 г., по времето на посолството на Едеко и Орест в Константинопол, префект бил всемогъщият евнух Хрисафий.

         По това време Теодосий бил изцяло под неговото влияние, след като се отскубнал от опеката на Пулхерия, а с жена си бил скаран и тя пребивавала от известно време в Йерусалим.

          Хрисафий бил специалист по интригите, той заедно с монаха Евтихий командвали от двореца църковните дела в цялата империя, а патриарха Флавиан бил постоянно унижаван от тях.

         Но на Хрисафий не му стигали козните, които плетял вътре във Византия, а решил да организира заговор и срещу самия Атила, страшилището на Европа...


          7.

          Подробности около подготовката за заговора за убийството на Атила, ни разкрива съвременникът на събитията, летописеца от V в. Приск Панийски.

         Имало някакъв Бигила, който знаел хунски и бил преводач в канцеларията на префекта Хрисафий. Бигила е бил преводач, според Приск и в Херсон Тракийски през 447 г., когато между патриция Анатолий и императора Атила било сключено примирието, след неописуемата военна загуба за византийския император Теодосий ІІ.

         Евнухът Хрисафий решава да привика Бигила, обработва го за бъдещия коварен план и му казва да предаде тайно на Едеко, че го кани на частна вечеря.

         Хазната вече се е простила с 6000 фунта злато, които са в ръцете на Едеко и префекта-евнух решава, че няма по-подходящ момент от този, за да подкупи пълководеца.

         На масата не е поканен Орест, другия висш сановник от хунското посолство.

         Хрисафий и хунския генерал Едеко вечеряли изискано и си говорили, чрез представеният като доверен човек, Бигила.

         Знае се от летописа на Приск Панийски, че именно на тази вечеря Хрисафий е предложил на Едеко да убие Атила.

          Но преди това нека да кажем няколко думи за Приск, летописец от V в....

        


          8.

Приск бил роден в тракийският град Пания, получил солидно риторско образование и бил обзет от амбицията да постигне държавна кариера. Любовта му към историята го подтикнала да се упражнява в това поприще и той задълбочено изучавал класиците, техният стил на изразяване и познанията им за света.


Писателската дарба на Приск му помогнала да си намери работа в столицата Константинопол и да спечели влиянието на мастити дипломати и сенатори, които щестлаво се надявали имената им да попаднат в повече от летописите на тяхното време.

Опекун на младия историк станал Максимин, юрист и дипломат от кариерата, който назначил младежа в кантората си и го подготвял за тънкостите на висшото чиновническо съсловие. Той бил убеден, че Приск има талант и един ден ще започне работа в правителството. Ето защо, когато Теодосий ІІ извикал дипломата през пролетта на 448 г. и му казал да тръгва с посолство до Атила, Максимин решил, че е време да въведе Приск в голямата политика и небрежно предложил той да бъде включен в мисията като секретар.

          Префектът Хрисафий отсъствал в този момент, той никога не би допуснал да се фаворизират нови хора в съсловието, но Теодосий ІІ бил, както винаги, разсеян, освен това се впечатлил, че младия Приск ще води подробни записки и дал съгласие.

Когато Приск научил от Максимин, че е назначен от императора като секретар на посолство до самия Атила, изпаднал във възторг и сърдечно благодарил на опекуна си, защото знаел, че заслугата е негова. В този момент Приск осъзнал, че трябва да напише летопис, в който подробно и обективно да разкаже за хуните. Написаното за тях от Амиан, Евнапий и Олимпиодор било известно на Приск, който обаче осъзнал преимуществото на своето време. Тези историци били живяли до възкачването на Атила, те не познавали този варварин, този най-велик „царски скит”, както реторично се изразявал Приск, за да даде стилистичен образ на владетеля на Скития...
         

         
          9.


Как точно е протекъл разговора между Хрисафий и хунския генерал Едеко на частната вечеря между двамата? Можем само да предположим, което и ще направим...

                   Та така...През пролетта на 448 г. генерал Едеко, заедно с юридическия първосъветник на Атила Орест, пристигнали в столицата Византион, както местните наричали Константинопол.

                   Хрисафий посрещнал делегацията и ги настанил в двореца, на Едеко дали най-пищната стая. Евнухът знаел от Бигила, че той е най-силната личност след Атила в Хунската империя.

                   Хрисафий искал да уязви Орест, който бил родом от западните римляни, но служил в двора на Атила.

                   Бащата на Орест, чието име било Татул, бил уговорил Орест да се сватоса с един знатен византийски род от столицата. Но Хрисафий викнал предварително своя любим офицер исавриеца Терасико (бъдещият император Зенон – бел. ред.) и го убедил да намери достоен жених на момичето. Терасико се постарал и Орест, който смятал, че от Константинопол ще отведе и булка, останал излъган.

                   Орест написал писмо на баща си в Италия, който му отговорил, че Аеций веднага се бил договорил с комитата на провинция Норик, достолепния Ромул, да даде дъщеря си за съпруга на Орест.

                   Едеко бил постоянно обгрижван от Хрисафий във Византион и вкусил от всички изкушения на столичните аристократи.

                   Хрисафий го завел на хиподрума, показал му големите римски кораби, даже го вкарал в сенатската баня.

                   Към края на визитата той проводил Бигила да покани Едеко на частна вечеря във вилата на евнуха и там двамата дълго се веселили и пили бистро червено вино от Ефес.

                   Въодушевен Хрисафий разказвал:

                 - Някога Ефес стигал до морето и завръщащите се от битките войници, акостирали до банята. Това било за тях божествен подарък...

                   - В центъра на нашият град Ветвар в Панония, също има баня. Орест доведе майстори и мрамор чак от Равена – отговорил Едеко.

                  -  Така ли? Кой град е това? За келтското село Корнунт ли говориш? Благоустроили сте го значи? Не бях чувал нищо за него, от времето когато там е бил гарнизона на генерал Валентиниан І, преди да стане император. Но слушай сега – долепил той устни до ухото на Едеко, но усетил до носа си миризмата на Бигила и се отдръпнал, за да може преводача да чува. – Ефеските войници, като излизали от банята, стъпвали на една голяма мраморна плоча, на която имало нарисувана лека жена. Разбираш ли, имало рисунка с показалец към публичния дом. Ха-ха...

                  - Какво му трябва на войника? Баня и жени – подхвърлил Едеко.

                   Хрисафий това и чакал:

                  - Не си прав, в римската империя всеки войник, ако стане прочут генерал като теб, може да бъде издигнат за император. Теодосий І е бил от една задръстена испанска провинция, но се издигна и стана император. При нас има такъв обичай, не е като при вас, царете да са все от един род. Ти защо да не станеш един ден цар на хуните...Да не би да си по-малко достоен от Атила, я ?

                  - Атила е император на най-голямата държава в Европа – отвърнал Едеко и продължил. - Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци.

                   Евнухът кимнал:

                  - Да, така е...- а след това сменил мазното изражение от лицето си и очите му станали остри. – Ако го убиеш, а ние можем да ти помогнем, ти ще си владетел на всичко това. Не, не...не ставай, приятелю. Искам само да ти призная, че вече бяха проведени тайни разговори даже с Аеций по този въпрос и той посочи именно теб за приемник на Атила – излъгал притворно евнуха.

                   Едеко още като чул първите думи на Хрисафий, бил готов демонстративно да напусне вечерята. Но в следващият миг решил да узнае всичко, защото, ако наистина има заговор и в него е намесен Аеций, той трябвало да разбере. Дал си вид, че се двоуми, после отронил:

                  - Не може лесно да се убие Атила, охраната му е от обучени гвардейци. Не е така просто...

                   Хрисафий решил, че е пречупил Едеко и започнал да му обеснява, че с пари може да се подкупи всеки, че византийската хазна ще отпусне необходимото, а след това Теодосий ІІ ще признае Едеко за хунски цар и ще му даде чин magister militum със съответната заплата, както сторил Аеций с Атила...

                  - Аз съм изпратен от Атила да взема 6000 фунта злато, по договора...- отвърнал генерала.

                  - Твой са, разбираш ли. Тия пари могат да бъдат само твой, ние утре ще ти ги дадем. Това е договор, който ще спазваме. Допълнително ще ти дадем още пари, за да подготвиш убийството на Атила. Пари, пари...само това искай от нас. Но ти, понеже си достоен генерал, трябва да дадеш клетва и да си стиснем ръцете. Твоите офицери ще постигнат големи успехи при нас, ще изгоним варварските генерали Аспар, Ареовинд и Аргалиск от нашата армия и ще назначим твои хора, ще превземем Африка от вандалите и плячката ще бъде много голяма за вас. Обмисли предложението ми! Аеций и аз вече виждаме в твое лице бъдещият обединител на целият свят...

                   Генералът бил убеден, че е подготвен заговор срещу Атила и се заклел, както искал Хрисафий. Те си стиснали ръцете.

                  - Как ще получа парите, за да подкупя гвардията – попитал Едеко?

                   Хрисафий вътрешно тържествувал:

                  - При нашият генерал Агинтей в Илирик има 17 хуни-бегълци. Едно от исканията на Атила по договора за мир е да бъдат върнати всички хуни-бегълци, които са в империята още от времето, когато Карпелион, сина на Аеций, през 445 г. е бил при него. Ще изпратим тия 17, заедно с посолство с Бигила, което ще занесе писмо от император Теодосий ІІ, че няма повече. Бигила ще носи парите, които ти трябват.  

                   Едеко кимнал, в знак на съгласие. Вече бил убеден, че Хрисафий го е поканил на тази частна вечеря, понеже отдавна е в ход заговор срещу Атила.



                   Евнухът и генерала се прегърнали за сбогом.



          10.


          Префекта Хрисафий бил въодушевен, че ще спаси света от Атила. Той отишъл при императора Теодосий ІІ, който бил, според Приск Панийски, в присъствието на царедвореца Марпиалий и разкрил пред тях своя план.
   
         Теодосий дава съгласие, тримата обсъждат подробности.

         Решават Теодосий да напише писмо до Атила за 17-те бегълци, но би било странно посолството да се ръководи от преводача Бигила, ето защо е избран достоен за тази мисия дипломат като Максимин. Освен това е преценено като неразумно на Бигила, който ще е в мисията като преводач, да се дават толкова много пари, които Едеко, ако се отметне, може просто да му ги вземе. Решено било Бигила да се увери на място, че Едеко предприема действия по заговора и самият той да пита Едеко колко злато му трябва, така щял да знае ще бъде ли убит Атила или не. Ако Едеко е сериозен в намеренията си, той сам ще подсигури начин Бигила да се върне, да вземе сумата и делото да бъде доведено до успешен край.

         Когато Теодосий и Марпиалий остават насаме, царедворецът, който е имал сан magister officiorum, задава въпроса какво ще стане, ако заговора не успее. Отговорът може да бъде намерен в хрониката от ІХ в. на Теофан. „Императорът Теодосий ІІ, узнавайки, че е бил излъган от Хрисафий, заточи евнуха на остров”. Това се случило в първите месеци на 450 г.

         Но защо императора се е хванал на авантюрата на Хрисафий ?

         Постарах се да събера всички сведения от хрониките за тази странна личност, евнух-префект, Хрисафий, която фактически по това време е управлявала Византия, зад гърба на Теодосий ІІ.


         Ето как стояли нещата:
         Пулхерия, сестрата на Теодосий ІІ, не само че отгледала брат си, но и взимала дейно участие в ръководството на източната империя. Тя имала даже препозит, т.е. министър, който бил началник на канцеларията й.

                  Префект по това време бил евнуха Хрисафий, чийто кръстник бил един монах на име Евтихий. Последният имал влияние върху многобройната монашеска общност в столицата и Хрисафий го издигнал в чин архимандрит.

                   През 431 г. патриарха Несторий бил отлъчен и катедрата заел Флавиан. Хрисафий започнал да злепоставя Флавиан, като се надявал един ден кръстника му Евтихий да стане патриарх.

                   Хрисафий бил хитър евнух и решил да влезе под кожата на Евдокия и с нейна помощ да отстрани Пулхерия, която поддържала новия патриарх Флавиан.

                   Евнухът запознал царицата с един магистър Павлин, който бил изключително красив и образован мъж. Евдокия веднага се обвързала със симпатия към магистъра и често беседвала с него насаме.

                   Хрисафий внушил на Павлин, а последният на Евдокия, че е крайно време „мамчето”, както помежду си наричали с подигравка Пулхерия, да стане дякониса и да остави държавните дела в ръцете на царицата.

                   Те дори измислили план как това да стане.

                   Евдокия извикала патриарх Флавиан и му разпоредила да отиде при Пулхерия, без тя да знае и да я помаже за диакониса.

                   - Това ще бъде голяма чест за нея – казала на патриарха царицата. - Тя вече има необходимите години, за да стане дякониса, цял живот е девственица, дала е обет пред Христос.

                   Флавиан се съгласил с доводите, но разбрал, че това е уловка и че Евдокия иска да отстрани Пулхерия от държавния пост и да я направи духовно лице. Той написал писмо до Пулхерия какво искат от него.

                   Теодосий бил небрежен в делата си и подписвал всичко, което му поднесат. Пулхерия често го упреквала за това. Един ден тя му занесла указ, с който императора изпраща жена си Евдокия в робство и Теодосий, без да го прочете, го подписал. Пулхерия кипнала от гняв и му прочела съдържанието, а после скъсала документа, с което публично посрамила императора.

                   Теодосий бил обиден на сестра си. Жена му Евдокия побързала да го спечели за каузата си и след много натяквания, императора дал съгласие Флавиан да направи сестра му дякониса.

                   Сега вече патриарха нямало какво да прави и посетил Пулхерия, която вече си подготвяла багажа огорчена и сама се оттеглила в покрайнините на столицата.

                   Теодосий прехвърлил на Евдокия част от държавните дела. Тя пък веднага си назначила за препозит магистъра Павлин, с когото вече работили в една канцелария.

                   По същото време вандалския крал, който управлявал в Картаген, нападнал Сицилия и Теодосий пратил кораби срещу него. Римляните спечелили, но един от техните командири, чието име било Маркиан (това е бъдещият император след Теодосий ІІ - бел.ред.), попаднал в плен. Той имал домашен орел и бил научил птицата си да разперва криле и да му пази сянка, докато си отдъхва под жаркото африканско слънце...

                   Вандалите до 406 г. били под властта на хуните, но когато бащата на Атила въвел клетвените договори и започнал да създава нов държавен ред в Панония, вандалите и аланите избягали на запад, през река Рейн. Те воювали в Галия и Испания, а след това през Гибралтар нападнали либийските територии на Византия и превзели цветущият град Картаген. Тук създали кралство, подчинили местните маври, построили флот и вандалската династия станала прочута.

                   Вандалският крал знаел, че хунския династ Руа, чичото на Атила, е причината Аеций да се издигне в западната империя и решил да повтори неговата хитра дипломация. Той се спрял на Маркиан, взел от него клетва, че никога няма да напада Либия и го проводил с доверени свои хора при Пулхерия. Маркиан спечелил нейното доверие.

               През това време властта на Хрисафий растяла главоломно в Константинопол.

                   Той вече бил най-довереното лице на Теодосий и единственото, което му пречело еднолично да командва вътрешния ред във Византия, била самата Евдокия, жената на императора.

                   Хрисафий не закъснял да спретне интрига и срещу нея.

                   Той подарил на Теодосий една красива ябълка, която била голяма колкото диня. Истинско чудо на природата. Теодосий дълго се дивил над този плод и решил да го подари на жена си. Но Хрисафий имал две такива ябълки и тайно поставил в стаята на Павлин още една. Той пък, като открил плода много се зарадвал и се похвалил на Хрисафий. Последният го подучил да се възползва от това чудо на чудесата и да я подари на императора, който ще остане възхитен. Павлин това и сторил, а Теодосий бесен отишъл при жена си и я попитал къде е неговата ябълка. Тя отговорила, че я изяла. Той обаче бил обхванат от ревност, защото си помислил, че тя лъже и я е подарила на младия юрист. В пристъп на гняв императора заповядал да убият Павлин.

                   Евдокия била съкрушена и дълго страдала за секретаря си, а след това поискала разрешение от съпруга си да посети Йерусалим за известно време.

                   Теодосий я изпроводил в божия град, но пратил съгледвачи, вече не й вярвал. Евдокия пък не бързала да се връща, тя даже имала влияние в делата на йерусалимския патриарх.

                   Хрисафий постигнал своето, вече можел да командва еднолично под сянката на императора и от негово име. Византия била в ръцете му.

                   Евнухът взел Евтихий в двореца и двамата организирали събор срещу патриарха Флавиан.

                   Извикали от град Александрия патриарха Диоскор и му дали власт да съди Флавиан. Диоскор оправдал Евтихий в изповедта на вярата, с което обезсилил клира на Флавиан. Последните наскоро вече имали поместен събор срещу приятеля на евнуха.

                   Но Диоскор не спрял дотук, той низвергнал Флавиан и патриарха скоропостижно починал. В града се носил слух, че е бит на събора и душата му не издържала на униженията.

                   За патриарх от 434 г. до 446 г. бил избран Прокъл, епископ дотогава на Кизик, който бил кандидат още през 428 г. за поста, когато бил избран Несторий. Евтихий засега изчаквал.

                   Когато през 434 г. починал чичото на Бледа и Атила, Руа...същият Прокъл произнесъл това слово в църквата, с яростни намеци към хуните: "Аз ще се моля да се изсипе върху него и върху неговите полкове - взел той за основа текста на пророк Йезекил 38:22 - дъжд от потоп и град от камъни, огън и сяра".

                   През 446 г. станало страшно земетресение и много от постройките в Константинопол сериозно пострадали, част от стените на града също рухнали. Тогава градоначалника Кир ги възстановил и построил нови, допълнителни. Кир си спечелил обичта на народа, който аплодирал името му на хиподрума. Хрисафий подучил Теодосий да го замонаши, за да не би да придобие голяма слава. Пратили го в Смирненската епископия, а имуществото му било секвестирано, по измислено обвинение.

                   Сянката на Хрисафий била навсякъде.




          11.


          На следващият ден, след като Хрисафий организирал заговора срещу Атила в кабинета на Теодосий ІІ, спешно бил повикан в двореца Максимин, разпоредено му било, че съдбата на империята зависи от него, той трябвало да отиде с посолство при Атила и лично да му предаде писмо от Теодосий ІІ, като го увери, че във Византия няма повече бегълци-хуни от тия седемнайсет, които Максимин ще вземе от Агинтей като стигне при Ниш.
Целта на посолството на Максимин било да убеди Атила да не опустошава пак империята, заради казуса с бегълците...
На Максимин не е казано и дума за заговора срещу Атила.
          Максимин, дълбоко разтревожен от междудържавният въпрос с бегълците-хуни, се обръща към Приск Панийски да го придружи в тази сложна визита до Атила.
          Приск едва през 450 г., при император Маркиан (450-457), е привлечен на работа в правителството, неговата кариера е била в начален стадий през 448 г. и той толкова се въодушевява във второстепенният въпрос на първата си мисия, че дори е пропуснал да отбележи в своя летопис защо Едеко е бил в Константинопол.
          Оттук насетне Приск превръща „бегълския въпрос” във висш приоритет на дипломатическата задача на Максимин и себе си, все пак факта, че никъде в летописа му не се говори за неуредени плащания между Теодосий и Атила по договора за мир, е показател, че посланническия керван на Едеко на връщане от Константинопол, е пренасял 6000 фунта злато.
          Атила не е очаквал, че Теодосий ще изпрати посолство, което ще придружава Едеко и Орест на връщане.


          12.


          След петнадесет дни път кервана стигнал от Константинопол до Сердика (дн. София), градът бил сериозно пострадал от хунското му превземане през 447 г.
          Тук Едеко и Орест били поканени на вечеря от посланник Максимин.

          Как ли са протекли нещата на приема?

Вечерята, която дал римския посланик, била скромна, предвид плачевното състояние на Сердика, която наскоро била покорена от Атила.
Орест се възползвал да поговори с Максимин, като му се оплакал от Хрисафий, който в Константинопол го пренебрегнал, като поканил на вечеря само Едеко. Максимин се учудил на тази липса на дипломатичност, но не коментирал.
Затова пък преводача на римското посолство Бигила си пийнал малко повече и понеже знаел хунски влязал в разговор с войници от свитата на Едеко и Орест. По едно време се чули силни и недоволни възгласи от масата им. Едеко, Орест и Максимин не обърнали внимание, но Приск се притеснил и отишъл да види какво става при низшите.
Бигила обеснявал на войниците, че Теодосий ІІ е не само император, но и божи наместник по християнската вяра.

- И Атила е по волята на бог – скочил един войник.
- На кой бог – ехидно отвърнал Бигила. – Изобщо не сте наясно с тоя свят, даже готите станаха християни.
- Теодосий е бог, така ли? И Атила е бог – войникът бил не по-малко пиян от Бигила.
- И като е бог, как го славите – не спирал до шушне преводача.
- Военните му шатри винаги са на хълм, не може да има шатра на по-високо място от тази на Атила на бойното поле – обадил се друг войник, готов да забие един юмрук на Бигила.
- Леле, леле...шатри. Не видяхте ли църквите и дворците в Константинопол. Зяпахте хиподрума с отворена уста. Къде другаде по света сте виждали такива чудеса? – не млъквал да се заяжда Бигила.
Приск пристигнал навреме и предотвратил сбиването, повикал встрани Бигила и го смъмрил. Преводачът обаче бил доста опиянен и започнал да се хвали:
- И самият Атила да ме чуе, няма да се разсърди. Той е един спокоен владетел, знае как стоят нещата, не е като тия варвари. Аз съм му превеждал на Атила, като се срещна с патриция Анатолий през 447 г. Познавам го лично, човек е като нас. Не мога да разбера, защо навсякъде се говори, даже от свещенниците, че Атила е самият божи гняв? Човек е, бе. С тия две очи съм го виждал. Не е бог, как тогава ще е гняв на Бога? Да не е свойство божие, че ще е Бич божий. Ъ ?
- Много си пиян, лягай си – чул се гласа на Максимин, който се бил приближил. – При мен има ред, това е държавно посолство. Какви са тия бръщолевици, все едно си на пазара пред Магнаурата ?
Бигила се оттеглил с наведена глава.
Едеко също погледнал страшно хунските войници и те млъкнали мигновенно.
Въпреки краткото време по подготовката на визитата, Максимин все пак бил успял да прегледа всички документи в логотетската канцелария как са протичали предишните византийски посолства при хуните.
Сега той вдигнал тост за двете велики империи на римляни и хуни, и попитал дружески Орест:
- Откъде идва този обичай хунските първенци да водят преговорите на кон, обикновенно се сяда на маса?
Орест се засмял и пояснил:
- Хунската клетва за мирен договор включва три взаимосвързани елемента. Водата, която те разливат върху земята от златен съд, след това тревата, понеже тя израства от тази грижа към напоената земя и накрая конските ремъци, защото конят се храни от напоената с вода трева. Конят за хуните не е безсловесно животно, виждал съм ги как му говорят и той се поддава на дресировка, може да се каже даже, че проявява разбиране. Основният хунски командир е десетника, той не само командва десет конника и се подчинява на стотника, но е и длъжен в мирния живот да не прекъсва връзката си с тези негови букеларии. В мирния живот десетника и неговите подчинени войници се срещат почти всяка вечер на обща трапеза. Десетникът е стопанин на храната, а самият той е букеларий на масата на стотника. Така е организирано обществото, че всеки се стреми към трапезата на по-висшите, но пътят дотам минава през военните доблести. Хуните са като гасеница, едно тяло с много крака. Плячката се разпределя между Атила, след това висшите сановници и надолу. Стотника става богат, но с това богатство е длъжен да издържа преди всичко семействата на десетниците и едва след това своето. А десетника с полученото трябва да издържа своите десет войника. Хунските търговци получават привилегии от Атила и са негови служители, но те не са независими, както при нас, римляните. При римляните търговците плащат данъци и поземлените собственици също, докато при Атила те са на заплата и ако ощетят хазната, ги чака сурово наказание. Скот отговаря за приходите и разходите. Той е брат на Онегесий, когото Атила цени най-много. Военопленниците се откупват от близките им сродници и са свободни да се върнат по родните си места, а ако не ги откупят, стават роби, но временно, докато сами се откупят. За да могат обаче да се откупят, ги зачисляват войници и получавайки своя дял от плячката, те се откупват от господаря си, а пък той като ги освободи, ги прави свои букеларии, ако те не искат да се връщат у дома. Така вчерашния роб е възможно утре да яде на една маса като свободен при господаря си. Аз имам такива римляни, а Онегесий даже има един грък, бивш търговец от Виминаций. Не искат да се връщат у дома, животът сред хуните им харесва повече. Осигурен живот. Всеки е под покровителството на друг, а войниците на десетника пък са длъжни да покровителстват бойните си коне, да не ги впрягат, да не орат с тях. Така коня е станал част от най-старите традиции и ритуали на хунското общество, той и войникът, са като едно цяло. Семействата на войниците също са обвързани помежду си, както по време на война, когато мъжете ги няма, така и при мир.


Максимин поклатил глава:
- Интересна йерархия, значи ли това, че цялата хунска земя е еднолична собственост на Атила?
- Да, фактически е така. Но вождовете-васали на народите, които влизат в хунския съюз, имат всички права върху своите поданици и върху васално определените граници на земята им. Те са длъжни единствено да поддържат войска, която е на подчинение на Едеко и Атила, но вождовете често сами предвождат своите армии и така са букеларии на трапезата на самия Атила.
Максимин не скрил учудването си от тази стройна военно-цивилна организация на хунската държава:
- Добре, но кое дава юридическото правомощие на васалите? Атила може ли да ги сменя?
- До това се стига много рядко и смяната е заради смърт или предателство, но Атила се съобразява със старейшините на съответния народ. А що се отнася за юридическия статут на федерата, то той се определя по много интересен начин. Всеки васал настоява Атила да се ожени за негова дъщеря, така по право васалът става от един род с владетеля. За рикса-федерат това е много добре, защото укрепва властта си над своя народ, демонстрирайки, че ако има бунтове или заговор срещу него от своите, може да разчита на помощ от центъра. Така се случи преди време с Курдилах, неговите акатирски племена в Скития са многобройни и една част от тях оспориха властта на Курдилах. Бледа и Атила отидоха на помощ на Курдилах и усмириха бунтовните народи, а Курдилах за благодарност обяви Елак, първородния син на Атила, за свой наследник. Онегесий не можа да дойде с мен и Едеко в това посолство до Теодосий ІІ, защото Курдилах почина наскоро и той отиде с Елак там, за да го сложи за архонт над акатирите.
Орест бе забелязал, че Приск си води записки и затова бе станал толкова многословен. Той беше родом римски гражданин и изпитваше суетност към историческите летописи...
Максимин благодарил на Едеко и Орест за споделената вечеря, изразил надежда, че великия Атила ще се зарадва от връщането на бегълците, които римския генерал на Илирик Агинтей ще предаде лично на римското посолство около гр. Наис и всички се оттеглили да пренощуват.



13.


Приск Панийски не преставал да си води бележки. Той описал разорения град Ниш, който християните славели като родно място на Константин Велики. Наоколо в полето, до разрушените от хунските катапулти и костенурки стени, било пълно с човешки кости, нямало къде да се стъпи на чиста земя, отбелязъл Приск.

Гордите граждани на Ниш не се предавали, но Атила бил направил понтонен мост и обсадил града, разказал на Приск един свещенник. Хуните имали не само стенобойни машини, но и всичката нова техника, явно някой майстор от гр. Сирмиум им бил разкрил това изкуство.
Те атакували от няколко страни и имали много дълги стълби. Гражданите упорствали докрая, но част от стените не устояли и хуните проникнали оттам. Никой не очаквал, че те разполагат с толкова много и разнообразни машини.
- Имаха нещо като дървена кула на две колелета, висока няколко етажа – разказал свещеника, чиято църква още приютявала ранените и бездомните. – Нашите я обстрелваха с огнени стрели, но хуните бяха покрили дървената част с кървави кожи от бикове и не можеше да бъде подпалена. С тази кула на колеса, те се приближаваха до върха на стените и обстрелваха със стрели нашите войници по зъберите, а по това време други хуни отдолу се опитваха да се покатерят по стълби до върха, под прикрития огън на войниците от машината. Много наши бойци и граждани се жертваха, хвърляха камъни по катерещите се по стълбите, но умираха от стрелите на хуните в кулата. Такива дървени кули на колеса имаше няколко, от всички страни. Допълнително обстрелваха стените с катапулти и атакуваха с таркани вратите на града. Имаха и много костенурки. Бог ни бе забравил...

Приск поговорил с Максимин и двамата отпуснали дарение на свещеника, за храна на лекуващите се в църквите на разорения град.

Към обед пристигнал генерал Агинтей, който бил magister militum на Илирик. Пълководеца предал на Максимин 17 хуни-бегълци и съпроводил кервана до река Дунав, близо до гр. Сингидон, дн. Белград.
На север от реката започвала земята на хуните.
Местността там била гориста и Приск внимателно се оглеждал. По едно време уплашено забелязал, че някакви конници тайно и отдалеч следят кервана.


Едеко и останалите хуни се направили, че не виждат нищо. Хунския генерал, който в римска земя бил постоянно напрегнат, сега даже се отпуснал и започнал да се шегува. Той също мернал странните конници, но веднага ги познал. Разбрал, че Атила е пратил съгледвачи, които отдалеч да придружават кервана и да го охраняват. Едеко носил голям ковчег със злато, а така също много платове и коприна. Той дори купил от пазара в Константинопол четири камили, подарък на Атила. На гърбиците им били закачени кошове с фруктови плодове, фурми, червен и черен пипер, индийски подправки, сладкиши. А за жените бил купил благовония от мускус, багрила и сирийски шалове. Но най-голямата изненада несъмнено щял да бъде големия слон, който лично Хрисафий разрешил да бъде купен от Едеко. Голямото животно стъпвало тежко в края на кервана. Хуните не били виждали по-голяма сензация от джуджето Зерко, пратено преди време на Бледа от Аеций. Сега Едеко предвкусвал как всички ще бъдат зашеметени от това непознато за тях огромно животно, украсено по персийски обичай, на чийто гръб имало трон за Атила. Хуните и преди имали няколко слона, докарани в Европа след персийската война от 395 г. на Харатон, славният генерал Улдин, но оттогава минало много време и за тези страшилища разказвали само старците и бабите...


Кервана и посолството опънали шатри за пренощуване, а Едеко с няколко конника препуснал напред и преди първи петли стигнал до стана на Атила.



          14.


          Хунския генерал Едеко влязъл при династа на хуните и му разказал всичко за заговора. Атила внимателно изслушал подробностите и единственото, което промълвил, било:


- И Аеций ли е замесен?
- Така каза Хрисафий, говореше като упълномощен от Теодосий и Аеций...
Атила се разходил из шатрата замислен и мълчалив, после разпоредил:
- Знам, че си уморен, но трябва да се върнеш, за да не се усъмнят. С теб ще дойде Скот, за да попита Максимин с каква цел идва посолство при мен. Първо трябва да разберем дали само Бигила знае за заговора или и останалите римляни са замесени. Внимателно преровете вещите им, трябва да сме сигурни, че Бигила носи парите за подкупа.
Скот бил много прям като човек, той стриктно отговарял за хазната, но му липсвала гъвкавост. Едеко попитал:
- Онегесий не се ли върна с Елак от акатирите?
Лицето на Атила било загрижено:


- Елак паднал от някакъв местен кон, който му подарили акатирските старейшини и си счупил крака. Това ще ги забави. Ако пратя пък Есла, който е по-обигран от Скот, римляните веднага ще му отговорят, че той като дипломат знае, че задължение на всеки посланик е да докладва пред онзи, при когото е пратен. А тях Теодосий ги праща с писмо при мен. Скот ще пратя с теб, а ти и Орест следете поведението, лицата им, всичко. Трябва да разберем дали Максимин и Приск са посветени, ако са - лошо. Максимин може да иска да ме види лично, за да ме убие. Фанатик ли е?
- Не бих казал, той е образован юрист, а Приск е ритор.
Атила вдигнал ръце:
- Нима наистина Теодосий и Аеций са се побъркали, че са се доверили на едно животно, като Бигила? Толкова ли са немощни, че разчитат един преводач да организира бунт и убийството ми? Нещо не е както трябва...Взимай Скот и се връщайте да разберете всичко.
Едеко и Скот препуснали обратно и стигнали към обед. Максимин знаел много добре кой е Скот...

Хрисафий като убедил Теодосий да бъде организиран заговор срещу Атила, спешно изпратил вестоносец при илирийският генерал Агинтей. Последният трябвало не само да задържи 17-те хуни, но и да събере сведения кои са главните сподвижници на Атила. Хунските бежанци вярвали, че вече са получили закрила от Агинтей и му разказали кой кой е в двора на Атила, но после ужасено разбрали, че са измамени. Агинтей предал тези данни на Максимин и посланника вече имал сведения кои са висшите хунски сановници. Когато Скот се появил, Максимин се зарадвал, защото знаел от Орест, че той е брат на Онегесий и срещайки се със Скот му обещал голяма награда, ако той спомогне за визита лично с Атила.
- Брат ти би постъпил така, понеже знае дипломатическия протокол – даже допълнил посланника.
Скот обаче разочаровал римляните. Той имал добър латински, но се държал по варварски и казал на Максимин, че Атила го праща, за да получи отговор от посланика с каква задача идва това посолство.
Максимин изнесъл надменно урок по дипломация и обяснил на Скот, че задача на всяко посолство е да се срещне с онзи, при когото е пратено и пред него да съобщи посланието от онзи, който е изпратил посолството, в случая Теодосий ІІ.
- Смисълът от посолство е никакъв, ако то не може да докладва пред човека, заради когото е пратено. Теодосий не е изпратил посолство при Скот, а при Атила – логично обеснявал Максимин.
Едеко и Орест се спогледали.
Скот обаче бил прям и като скала. Той пак се върнал след ден и пак задал същите въпроси. Максимин пак изнесъл урок по дипломация. Скот обаче не му останал този път длъжен и му казал, че знае съдържанието на писмото на Теодосий, което Максимин носи в джоба си. Приск искрено се учудил и даже се усъмнил, че хуните използват разни магии, нали са езичници.
Максимин не коментирал, той разяснявал спокойно юридическите междудържавни казуси по въпроса и изнасял теоретични беседи.
Едеко и Орест отново се спогледали. И двамата били убедени, че този суховат юрист, ако е замесен в заговор, би се оплел в лъжи, гняв и притворни доводи. Приск пък постоянно записвал думите му, което е абсурд, ако са заговорници, защото написаното е улика. За разлика от тях Бигила постоянно сменял цвета на лицето си от уплах и се оправдавал, че е неразположен и болен.
Скот дошъл и трети път с все същите въпроси.
Максимин не се стреснал и пак изпял своята песен. Междувременно хуните били преровили багажа на римското посолство и станало ясно, че Бигила не носи парите за заговора.
Ситуацията ставала заплетена, ето защо Едеко един ден случайно се доближил до преводача Бигила и заговорнически му подметнал:
- Генералът си държи на клетвата. Подготвих нещата, трябва да раздам вече подкупите...
- Не ми дадоха предварително парите, защото ми казаха, че разходите могат да се увеличат. Колко злато трябва ? - зарадвал се Бигила.
Едеко поискал 1000 солиди.
Още същата вечер Атила, Скот и Едеко пак се събрали на съвещание. Едеко съобщил своето и на Орест мнения, че Максимин и Приск не са замесени и че само Бигила е връзката с Хрисафий.
Атила пак попитал:
- Дали Аеций е замесен?
Никой не можел да даде отговор на този въпрос, освен Бигила. Но преводача нямало как да бъде изобличен, след като не носи парите...
- Колко наши бегълци върнаха – попитал сурово Атила.
- Седемнадесет – отговорил Едеко.
- Малко са, да...малко са...- Атила станал и разпоредил – Още утре в близкото село ще приема Максимин. Ще играем по римската свирка. Направете ми списъци на всички, които знаете, че са бегълци. Включете и тия, които се съмняваме, че са дезертьори. Няма да се съглася Теодосий да ми връща само 17 бегълци. Ще вдигна скандал и ще върна Бигила, заедно с Есла, при Теодосий. Да уредят въпроса, както трябва. Есла ще представи нещата като заплаха за току-що сключения мир. Ще искам всички бегълци, а Бигила ще използва връщането си, за да вземе парите за заговора. После ще действаме. Утре трябва да бъда много гневен пред Максимин, ще превърнем въпроса с бегълците в най-важният за нас.


15.


Приск в летописа си съобщава, че Едеко въобще не е станал заговорник, напротив, още при първата си среща с Атила му е разкрил замисъла на Хрисафий.
          Как решава да действа хунския владетел?


          Той иска да разобличи заговорниците и затова разиграва маскарад...
           В следващите епизоди виждаме един „актьор” Атила, който решава да се прави на гневен, защото не са му пратени всички хуни-бегълци от Византия.
          След като се уверява, че Максимин и Приск не са замесени, Атила решава да не чака с аудиенцията чак в града му, а още сега да ги приеме в едно село. Целта му е да върне Бигила при Теодосий, за да му даде възможност да донесе парите.
          През това време Бигила, въпреки, че има някакви съмнения, е получил уверение от Едеко, че генералът си държи на клетвата.
          Максимин и Приск отиват на първа среща с хунския династ.
          Той ги приема гневен, вика, обижда Бигила и се сърди, че не са му върнати толкова малко бегълци. Подготвил се е за сценката, като изважда даже някакъв списък и прочита поименно всички хунски бегълци на римска земя, сякаш в двора си има няколко хроники по въпроса.
          Максимин и Приск са втрещени от неочакваното гневно поведение на хунския цар и душите им са обхванати от смут. Приск изпада в суеверен страх, че Атила ще нападне империята, заради бегълците, а Максимин, като по-опитен, обмисля по-късно всяка негова дума и се чуди коя е причината за този гняв. Дори се пита дали някоя случка, по време на пътуването, не е в основата на гнева на Атила? В Сердика е станало глупаво спречкване на приема, когато Бигила неразумно нарекъл Теодосий божи наместник, а Атила просто човек...Максимин не изключва това също да е причина за гнева на династа на хуните.
          По време на аудиенцията Атила нарочно почти не общува с Максимин, а през цялото време вика срещу Бигила. Той му припомня, че при разговорите между него и Анатолий през 447 г., е станало дума (Бигила тогава е бил преводач), че Атила иска всички бегълци във Византия, които са там още от времето след визитата на сина на Аеций - Карпилеон.
          Тази визита на Карпилеон е от 445 г., когато Атила след смъртта на Бледа, става самовластен господар на Хунската империя.
          Бигила се кълне, че няма повече бегълци, Атила чете списъци и го пита защо лъже, после му припомня, че е в дипломатическа мисия и това е единствената причина, за да не бъде разпнат на момента на кол.
          Изобщо голям цирк е било.
          Като излял гнева си, Атила се разпоредил още утре Бигила, заедно с висшия хунски дипломат Есла, да се върнат при Теодосий ІІ и да уредят както трябва въпроса с бегълците, ако не, той напада.
          С тази си заповед Атила не е целял нищо друго, освен Бигила, като се върне в Константинопол, да може да вземе и донесе златото за заговора.
           А Максимин и Приск – разпоредил Атила - ще останат и ще продължат към панонската столица на хуните, която се е намирала явно при старият келтски град Карнунт, известен по-късно с хунското име Ветвар.



16.


Преводачът Бигила е бил щастлив от развоя на събитията, защото най-важният проблем в процедурата по заговора (подкупа за Едеко), се разрешавал от само себе си.
Бигила щял спокойно да вземе парите за Едеко и съвсем скоро след това Атила е трябвало да бъде убит.
За чужденеца Бигила това е бил важен етап от живота му, очевидно е вярвал, че му предстои кариера в администрацията и той като се върнал в Константинопол решил, че е време и сина му да участва в държавните дела. Казал му да се подготви, бил решил да го вземе със себе си на връщане при Атила.

Кой е Есла ?
Доайенът на хунската дипломация идва на първо посолство в Константинопол след 419 г., когато Плинт станал патриций. Бил е дипломат на Руа, чичото на Бледа и Атила, а по всяка вероятност и на техният баща.
Към 421/422 г. Есла прави първа визита в Константинопол, момента е избран подходящо, по това време империята е заета с персийски конфликт. Есла, според Приск, бил предявил искане няколко военни формирования от различни хунски племена, които още след 408 г. са приети от Константинопол за федерати-заселници, веднага да бъдат върнати на Хунската държава.
При отказ Руа заплашвал да нападне. Това била мисията на посолството на Есла.
Плинт приел Есла, по заръка на сената. Той се чудил какво точно да направи и решил веднага да изпрати някакъв свой родственик като посланик при Руа, заедно с Есла, за да протака.
 Формално това римско посолство до Руа било изпратено с абсурдната молба на Константинопол, хуните да не общуват със западните римляни, а само с византийците (Приск).
Явно Плинт вече е знаел, че западният император Хонорий е установил дипломатически отношения с хуните, чрез посолството на историка Олимпиодор.
Хуните имат договор за взаимопомощ със стария Рим, още от 405 г., когато помагат на Стилихон да се справи с пълчищата на Радагайс.
Към 406 г. хунският крал Донат, основателя на династията Дуло, вече изгражда нови взаимоотношения с народите в държавата си, подчинявайки ги чрез клетвен договор (Олимпиодор) за вярност, създавайки нов тип имперско управление над различните хунски народи.
Властта му била еднолична и това явно не се харесва на аланите и вандалите, които избягват на запад през р. Рейн и създават свой съюз в Галия, после стигат до Испания, а оттам се прехвърлят в северна Африка през Гибралтар и превземат римските земи около Картаген, създавайки свое кралство, просъществувало 96 години напред.
През 408 г. при атака на Улдин (прозвище на чичото на Атила) във Византия, с цел уреждане на данъчни задължения с новият императорски регент (след смъртта на Аркадий през 408 г., регент е персът Антиох), последният подлъгва с „римския начин на живот” голяма част от разноплеменната армия на Улдин.
Улдин се спасил по чудо отвъд Дунав само със „своите хора”, явно ултинзурите.
Есла към 421/422 г. търси обратно тия бегълци, станали вече римски федерати.

Приск Панийски отделя специално внимание в летописа си на „бегълския въпрос” сред хуните, понеже мисията му през 448 г. в неговите очи е завършек на една дългосрочна политика на хуните по тоя проблем.
След смъртта на Руа през 434 г., Бледа и Атила пак искат бегълци, според Приск. И ги получават при гр. Марг (източно от Белгард, до дн. с. Дубравица).
Изглежда Приск е бил прав да фаворизира този въпрос.
До нас не са достигнали никакви сведения за висш военен в римската армия от хунски произход до 463/466 г., когато за първи път научаваме за един командир Хелхал, който имал такъв произход.

Донат, Руа, Бледа и Атила имат последователна политика по отношенията на дезертьорите и бегълците хунски войни, и Есла е най-компетентното лице по въпроса, което Атила може да прати с Бигила при Теодосий ІІ през 448 г.

По същото време Приск, заедно с Максимин, се придвижват към града на Атила и след р. Тиса към тях се присъединява още едно посолство, западни римляни, пратени от западния римски император Валентиан ІІІ и от генерал Аеций.
Тяхната задача е да спасят шефа на хазната на старият Рим Силван, когото Атила е обвинил в присвояване на военна плячка.
Ситуацията е следната.
Атила превзема Наис (Ниш) много трудно през 447 г., използва даже стенобойни машини. Градът е разорен, само в църквите били останали болни хора, пише Приск като очевидец (оттам минава мисията и то само няколко месеца по-късно). Покрай реката, според летописеца, нямало чисто място, било пълно с кости на убитите дори през 448 г..
Атила се оттегля окончателно от региона на Сердика и поддунавската низина, след като за първи път получава от Анатолий и Ном новият данък от 2 100 фунта злато през 449 г.
Около Ниш е и новата хуно-византийска граница.

По време на превземането на Ниш през 447 г., в града е имало някакви златни чаши, които явно не са били малко. Те били тайно изнесени и по неведоми пътища стигат до бюджетара на западната империя Силван. Той ги купува за хазната.
Атила разбира за всичко това и с нарочно писмо до Равена обвинява, че е ощетена хунската хазна. Той предявява искане да получи Силван, за да го съди или да му бъдат пратени златните чаши.
Заплахата му е сериозна и Аеций сформира посолство до Атила, което да уреди някак работите.
Съставът на посолството е показателен. За посланник е назначен Ромул, комит на област в провинция Норик, който е вече тъст на Орест, дясната ръка на Атила.
В посолството като частни лица пътуват Татул, бащата на Орест и Констанций, опитен секретар (може би и юрист), който Аеций праща в помощ на администрацията на Атила. Явно по уговорка отпреди, когато синът на Аеций е ходил при Атила през 445 г.

След като двете посолства се срещат през 448 г. около р. Тиса в дн. Унгария, те заедно продължават на северо-запад, към града на Атила.

През това време Хрисафий в столицата на Византия е във вихъра на славата си.
Той, заедно с кръстника си монаха Евтихий, организират предстоящият през 449 г. ефески събор, останал в историята с името „разбойнически”.
Хрисафий и Евтихий са съчинителите и на появилият се на 16 февруари 448 г. императорски рескрипт по въпросите на вярата. За първи път император си позволява, без църковните йерарси, сам да низвергва епископи. Зад кулисите на този скандален факт в християнския свят, са пак двамата герои.

Бигила и Есла се връщат в Константинопол.
Хрисафий дава тайно пари на Бигила, за заговора. Преводача трябва да ги предаде тайно на Едеко. Сумата, според Приск, била толкова голяма, че Бигила можел да купи коне и продоволствие за цялото посолство и да изплати откуп за много военнопленници римляни в земите на Атила.
По онова време, средната цена за откупуването на византийски военопленник, е била 11 солиди.

В Константинопол Есла вижда духовно брожение. Градът е облепен с афиши на Евтихий срещу привържениците на заточеният патриарх Несторий (428-431). Един поместен събор в столицата пред 448 г. осъжда изповеданието на Евтихий, но той не се предава и с помощта на Хрисафий и Теодосий ІІ свиква през 449 г. в Ефес събор, всеизвестен днес като „разбойническия”.
Евтихий пише писмо и на папа Лъв, че на изток се възражда несторианството. Отправя в заточение духовните колоси на Антиохия и Едеса, Теодорит Кирски и Ива Едески.
На 12 май папата получава покана да участва в гр. Ефес на вселенския събор, който е предвиден да отвори врати на 1 август 449 г. Първоначално се е смятало събора да е в Никея, но от страх пред хуните е прехвърлен в Ефес...
Лъв отказва, като дава обяснение, че времената са смутни.

Главният сухопътен маршрут между двете римски империи е прекъснат от Атила, папата праща своите трима представители по море, но не смята лично да прекосява Адриатика. Все пак от съпричастие написва томос по верските въпроси, в който се опитва да спаси православието...

Да се върнем на посолствата на Максимин (на Констонтинопол) и Ромул (на Равена).
Те стигат в града на Атила, в който архитектурата е от обработено дърво и в центъра има мраморна баня по римски образец.
Домовете на хунските аристократи са заобиколени от декоративна дървена ограда, а около жилището на Атила, освен нея има и дървени кули.
Пред дома на Атила има широко пространство, играещо ролята на площад, където посолства от варварски народи са опъвали шатри, чакайки да получат аудиенция.
На площада идвали и хуни, чийто спор изисквал последната дума на Атила като съдия, за да бъде решен.
Градът бил многолюден, в него Приск срещнал хора, които освен хунски, говорели на готски, скитски, латински и гръцки езици.
Приск Панийски получава възможност, докато чака Бигила и Есла да се върнат, да се запознае с хунския бит, начин на живот и с много легендарни и исторически сведения.
Той е единственият историк описал всевластният Атила отблизо, по лични впечатления, внимателно наблюдавайки всички подробности и отбелязвайки си детайли, без които нямаше да знаем много за хуните, понеже сведенията от VІ в. на готския историк Йордан са определено целенасочени, докато Приск е изключително обективен...


17.


Как завършил злополучният заговор?


Бигила се върнал с голяма сума пари, но бил обвинен и Атила му поискал отговор защо носи толкова пари. За да го накара да говори заплашил със смърт сина на Бигила, преводачът си признал всичко за заговора през сълзи и молби за милост.
Атила гледал с презрение това „животно”, както вече го бил наричал. Той не само взел парите, предназначени за заговора, но и казал на Бигила, че ако се откупи с 50 солиди, ще му прости живота.
Синът на Бигила се върнал във Византия и донесъл сумата.

Изглежда Максимин и Приск били истински сконфузени и се върнали от посолството си при Атила, като купили коне и продоволствие на свои разноски...
Приск не разкрива какво им е казал Атила да предадат на Теодосий, във връзка с неуспешния заговор...

В началото на 450 г. Хрисафий бил изолиран от Теодосий ІІ, който злополучно паднал през същата година от кон и починал. Пулхерия, взела властта в свои ръци и издигнала в император генерал Маркиан, който се оженил за нея, под условие, че ще уважи обета й за девство.
Една от първите грижи на управляващите била окончателно да се разправят с вредният евнух Хрисафий.  



Няма коментари:

Публикуване на коментар