петък, 18 май 2012 г.

Бурджан. Другото име на българите!

                Разцветът на класическият период през ІХ в. и Х в. на арабоезичната историческа и географска литература, е свързан с наследството на сирийската и персийската исторически традиции. Б.Н.Заходер смята, че „такива названия, като Бурджан” са заети на арабски от „писмеността на персийски език(Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1).
 
         В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А според Птоломей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ, като Азиатска Сарматия е между Дон, Каспийско море и Кавказ...



         Голяма част от арабоезичните средновековни историци са от персийски произход. Именно те въвеждат в оборот името „бурджан”.
         По всяка вероятност „бурджан” е арабската форма на персийското „банджар” (или „бунджар”).
         Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява и двете форми (банджар/бунджар и бурджан), с което е засвидетелствувал как по-старата персийска дума „банджар/бунджар” е усвоена на арабски като „бурджан”.
         Това име при ат-Табари е употребено като етноним на народ, който живее в Предкавказието преди пристигане на тюрките на Истеми (към средата на VІ в.).
         Според учените, както посочи и Тодор Чобанов в „Свещените дворци на българските канове” (2009), с тази „пехлевийска” дума „банджар” се обозначават българите.
         Ат-Табари дава изключително ценни сведения за банджар/ бурджан. Персийският цар Кавад (488-496;499-531) бил плащал данък на този народ, според ат-Табари...
         През 562 г. е сключен 50 годишен мирен договор между Византия и Персия. В първа точка на този договор предкавказките врагове на Персия и Византия, които често преминавали дербентският проход и извършвали атаки в Персоармения и в сирийските земи на Византия, са наречени „хуни”.
         Очевидно в персийските късно-антични извори „банджар/ бунджар” е било названието на същите онези предкавказки хуни, които – както знаем от Прокопий Кесарийски – са си оспорвали с Кавад владението на стратегическият дербентски проход в Кавказ.
         Ако приемем, че произходът на арабоезичната форма „бурджан” е в персийската „банджар/бунджар”, което основателно можем да заключим от ат-Табари, се оказва, че арабоезичното средновековно отъждествяване между основаната през края на VІІ в. на Балканите държава България и именуването й на арабски като „Бурджан”, е всъщност последица от една стара късно-антична традиция. Последната, за радост, може да бъде експлицирана, благодарение сирийските исторически източници.
         Ние разполагаме с два сирийски източника, където името Бунд (бундур, v`hndur) се свързва с името „българи”.
         И двата сирийски източника са коствени. Единият е достигнал до нас, чрез арменската география на Мовсес Хоренаци (V или VІ в.), а другият – чрез хрониката на Теофан (краят на VІІІ в.). В първият се упоменава за „Бунд” и народа му „бундур” и те се свързват с българите от Кавказката планина. А във вторият имаме формулата „уновундбългари”, т.е. хуни-бунд-българи.
         Фактически, арабоезичната корелация между „бурджани” и „българи”, прокарана за първи път през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен и е откупен през 845 г., не е своеволно, а се основава на една традиция, която свързва народа „бунд” и народа „българи” до краят на VІІ в. (тогава е писан т.нар. в науката „неизвестен източник”, от който черпят данни за „древна Велика България” Теофан и Никифор, в който се съобщава за „уновундбългари”, Οννοβουνδοβουλγάρων ).
         Тоест, средновековната арабоезична школа просто продължава една традиция, съхранена в два източника (сирийският писател „Мар Абас Катина” на Мовсес Хоренаци и „неизвестният източник” на Теофановата хроника в частта за „древна Велика България) на късно-античната сирийска историческа литература.
         Ат-Табари, който отъждествява и смесва етнонимите „банджар” и „бурджан”, се явява изключително важен справочник, благодарение на който ни става ясно, че сме свидетели на една устойчива многовековна парадигма, свързваща и отъждествяваща в сирийските източници до края на VІІ в. „бунд” и „българи”, а в арабоезичната историческа литература след VІІІ в. – „бурджан” и „българи”.

       Кои са тези „банджар/бунджар” и „бурджан”?
         Какво „бяло поле” зее в историческото познание за старото българско минало?
         Аз самият доскоро смятах, че арабоезичните източници са въвели условно в употреба всеизвестният предкавказки топоним „Бурджан” като етническо наименование на дунавските българи, за да ги разграничават от приелите исляма волжки българи.
                    Но този мой извод е грешен, понеже конфесионалното официализиране на волжките българи от гр. Болгар, става едва към 922 г., след халифатското посолство, в което участва Ибн Фадлан, докато ал-Джарми още към средата на ІХ в. нарича държавата, която византийските летописи отбелязват като България, с името Бурджан.
         Тоест, причината за именуването на дунавска България в арабоезичните източници като Бурджан, не е религиозна. Те правят това не за да разграничат мюсюлманите българи на Волга и Кама, от езичниците, а след това християни-българи на Балканите.

         С други думи, употребата на названието „Бурджан” и „бурджани” не е условно, а обратното – тук става дума за интерполирани в арабската средновековна географска и историческа наука на стари персийски и сирийски елементи, които почти отсъстват от гръкоезичните и латинските източници за древните българи.
               Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.
         Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.
         Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност етноними.
         Както знаем от Птоломей, цитиран от „Арменската география от VІІ в.”, земите на север от Дербент стават известни като земи на народа „геруа” (Гур, Гар).
                Благодарение на Иванчик
(Les Cimmériens au Proche-Orient. Fribourg Suisse, Göttingen, 1993.) стана ясно, че земите на север от Урарту в Задкавказието, не само са били автохтонни за кимерийците, но и са именувани в урартските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Ако това е така, преносът на това име от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).
         Какво можем да прочетем за Бун (бундурки) в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”?
         Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.): „ Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).
         За Бунд сведения дава и късно-античния арменски историк Мовсес Хоренаци.
         Езерото Ван дори през Х в. пр.н.е. е било наричано „морето Наири” в асирийските клинописи, но благодарение на самоназванието на урарите, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.
         Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан”: Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Vh`ndur на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

         Гръцките преписи и латинският текст на хрониката от ІХ в. на Теофан (в която се съобщава името на народа на Кубрат), както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

         Очевидно е, че още в латинският превод от ІХ в. на Анастасий Библиотекар е преписано грешното име „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.
         Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преписва историческото сведение за древна Велика България, именно името „уновундобългари”, т.е. хуни: бунд и българи...

         И така, ако сумираме сведенията за бояните („уно-вунд-българите”, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурки” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІІ век „Искандер-наме”), бунджар  (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския цар Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).


Няма коментари:

Публикуване на коментар