сряда, 16 май 2012 г.

The Ephthalites. ЕПОХАТА НА ИРНИК.


        Кирил Милчев

      The Ephthalites. ЕПОХАТА НА ИРНИК.           
      ХУНИТЕ-ЕФТАЛИТ И ПОСТ-АТИЛОВИТЕ ХУНИ.




Ефталитска монета от VІ в., знака над главата е всеизвестна българска тамга.




Проучването на Кирил Милчев в тази студия е принос към изчерпателното анализиране на „ефталитският въпрос”, с оглед на късно-античните летописни източници за него. Ъгълът, от който той разглежда проблемите около хуните-ефталит, е оригинален и представлява опит за разширяване на научните изводи отвъд вече познатите хипотези и теории по темата. Заслужава внимание твърдението на автора, че късно-античните и средновековните летописи не са привлечени достатъчно детайлно в съществуващият модерен научен дебат кои са ефталит. Кирил Милчев разглежда феномена ефталит като предкавказко хунско явление и свързва тяхната поява и инвазията им на изток до Согдиана и Тохаристан, с краят на пост-атиловата хунска империя в централна Европа и със създаването след 465 г. от Ернак, третият син на Атила, на държавата Велика България...Определено може да се каже, че настоящето изследване е нов принос по темата и води до нови отговори относно късно-античният период на българите в годините 465 – 486, когато Ернак води „източна политика”, както бе посочено още през 1930 г. от историкът Стивън Рънсиман.


L'étude de Cyril Miltchev dans cette étude est une contribution à l'analyse complète de " question Ephthalite " en vue des sources de la chronique fin de l'Antiquité pour elle . L' angle sous lequel il considère que les problèmes autour des Huns - Eftalits est original et représente une tentative d'élargir les conclusions scientifiques au-delà des hypothèses et des théories maintenant familiers sur le sujet. Remarquablement affirmation de l'auteur selon laquelle la fin des chroniques antiques et médiévaux ne sont pas attirés suffisamment de détails sur le débat scientifique moderne existant qui sont Eftalits . Cyril Miltchev considérée comme un phénomène Eftalits predkavkazko phénomène Huns et relie leur aspect et leur invasion est de Sogdiane et Tokharestan la fin de l'après- atilovata empire HUNS en Europe centrale et de l'établissement après 465 , de Ernak , troisième fils d'Attila , de État Grande Bulgarie ... peut certainement dire que cette étude est une nouvelle contribution sur le sujet et conduit à de nouvelles réponses sur la fin de la période antique de la Bulgarie dans les années 465-486 , quand les eaux Ernak " politique orientale " comme indiqué plus en 1930 par l'historien Steven Runciman .




монети с Балас, персийското име на Ирник


Глава 1.
Сирийската версия


          Кратката, малко повече над петдесетгодишна, история на хуно-ефталитската династия в земите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан свършва към 567 г., но зараждането на държавата им и произходът на тези хуни е все още в сферата на догадките.

          Всеизвестно е, че на източната граница на Персия съществува държавата на кидарите, с която персийският цар Йезигерд ІІ (438-457) води няколко войни с променлив успех, а през 468 г. с тях воюва и наследникът му Пероз (459-484). 
През 484 г. същият Пероз е убит в битка с хуните-ефталит. Преди това Пероз е водил още една война с тях, която е също във времето на византийския император Зенон (476-491).

          Появата и възходът на хуните-ефталит хвърля и досега учените в разнопосочни версии.

          Зенон е посочен от късно-античните летописи като посредник между хуните-ефталит и Пероз... Още тук възниква въпросът по каква логика Зенон (или по-точно неговият посланик Евсевий, изпратен по съвсем други дела при Пероз) се явява посредник между Пероз и хуните-ефталит, след като летописецът Прокопий от VІ в. твърди, че те са на изток от Персия?

          В своите книги Прокопий (р.ок.500 г.) започва да описва събитията като свидетел едва след 527 г., а за събития преди това ползва различни източници. Към това ще се върнем в Глава 5.

          Не може да се очаква, че дипломацията на Зенон има такъв обхват в Средна Азия, който при това остава неизвестен за летописците.
         
          При византийско-тюркските посолства след втората половина на VІ в. и началото на VІІ в. не е така: контактите на Юстин ІІ (565-578), Тиберий (578-582) и Ираклий (610-641) с тюрки, са обилно осветлени от летописите. Дори епизодичното посолство на непознатите дългокоси авари-тюрки, посетили Юстиниан І (527-565) в края на живота му, е отразено от летописците.

          Ако царският двор на Зенон е имал контакти с източни съседи на Персия, това нямаше да остане безмълвно в аналите!

          Но защо хуните-ефталит трябва да са на изток от Персия?
          И колко източно са ?

          Гумильов определя тяхната прародина в Припамирието, а Маршак - някъде на изток от Тохаристан. И двете версии са хипотетични. За ефталит пишат и китайските извори, обозначавайки ги като „йе-да”.

          Прокопий Кесарийски (VІ в.) фиксира началния пункт, откъдето са тръгнали персийските войски по време на втората битка от 484 г. между хуните-ефталит и Пероз около Горго, т.е. Гиркания, на източния бряг на Каспийско море. Локализацията е приета от учените почти на доверие, според анализа на Маршак. Прокопий не казва за втората битка много повече подробности от това, което вече е казал за първата.

          Първият път (483 г.) Пероз е бил вкаран от хуните-ефталит в капан в някакъв проход, обграден в кръг от гори. Споменава, че с него се е движел византийският посланик Евсевий, който му разказал една притча, с което помогнал на трезвомислещите персийски военачалници, ужасени от самонадеяността на Пероз. Разказът твърди, че Пероз лично е предвождал армията си.

          Византийският посланик Евсевий е при Пероз, явно във връзка с даденият от Зенон (474-475; 476-491) ход на преговорите по връщането на гр. Нисибин от Персия, след изтичането на договора на Йовиан (363-364) с тях, по който Нисибин им е преотстъпен за 120 г., за което пише и Йешу Стилит (виж. Глава 2).

          Както ще покажем по-нататък, Евсевий е единият от източниците на онези сведения при Прокопий, за които последният е нямал друг летописен извор. Евсевий не е знаел, че синът на Пероз - Кавад е бил заложник при хуните. Освен това, когато описва похода на Пероз към тях през 483 г. твърди, че е нямало военни действия. От летописа на Йешу Стилит, писан към 517 г., става ясно, че Кавад не само е бил заложник при хуните, но и даже „отрасъл” при тях, което потвърждава сведението на гръкоезичния автор Захарий Митиленски и на Приск Панийски, че пост-атиловите хуни (сарагурите на Приск) воюват с Персия много преди 483 г. - още след 466 г. и е напълно възможно Кавад да е бил заложник още преди 483 г., за което Евсевий да не знае. Самата водеща роля, която явно сам Евсевий си приписва сред персите през 483 г., е също доста съмнителна...

          Освен Евсевий като източник, Прокопий допълва, че преразказва събитията и „по думите на персите” (Войната с персите, кн.І, ІV, 18), а така също заема данни от „История на арменците” (кн.І, V, 1). Подробно този въпрос ще го разгледаме в Глава 5.

          Несъмнено, що се отнася до военните действия около гр. Амида през 503 г. в персо-византийската война, е видно, че Прокопий черпи от гръкоезичния Захарий Митиленски, писал преди него, с когото обаче и имплицитно полемизира, опонирайки му (без да го споменава), че ефталит са хуни, но не са пост-атилови хуни, както твърди Захарий в запазените откъси (гл. ІІІ, кн. VІІ) на летописа му при анонимен сирийски автор от средата на VІ в., известен в науката като Псевдо-Захарий Ритор.

          Сборът от данни за хуните-ефталит при Прокопий е много интересен – той целенасочено се стреми да ги разграничи от другите хуни, които са нападали през ІV в. и V в. Европа и Византия.

          Още Едуард Гибон през ХVІІІ в. обаче посочи, че Прокопий е много слабо запознат с тази част от историята на хуните. Той допуска „непростими грешки” – поставя тяхната инвазия на запад от Дон (по Йордан към 375 г.) след вандалското превземане на Картаген в началото на V в., а успехът на Атила над Аквилея през 452 г. смята, че е след смъртта на Аеций (455 г.).

          Но няма защо да виним само Прокопий, ерудираната руска изследователка Пигулевская също не знае фрапиращи подробности около хунската история и противопоставя на сведението на Захарий Митиленски, в което се твърди, че хуните, победили Пероз, идват от Кавказ, сведението на Йешу Стилит, който твърди същото, съобщавайки, че победители над Пероз са същите онези хуни, които през 359 г. нападат сирийските градове Едеса и Антиохия. Пигулевская явно не знае, че походът на хуните през Кавказ през 359 г., както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен, е извършен от хуните от Панония, където те са вече няколко десетилетия. Така между Захарий Митиленски и Йешу Стилит няма противоречие. И двамата твърдят едно и също: хуни от Кавказ побеждават Пероз. Йешу Стилит даже повдига завесата около загадъчните „хионит”, разкривайки, че това е просто форма на името на европейските хуни, явно сироезична, понеже Амиан Марцелин, когато през ІV в. пише за първи път за „хионит”, научава името им от сириец, който го придружава в разузнавателната мисия, която следи хионитския цар Грумбат и Шапур ІІ около 358 г при Кордуене, местност на юг от ез. Ван.

          Въпреки очевидната грешка, а може би и анахронизъм, с която Прокопий вменява „източен произход” (на изток от Каспийско море) на хуните-ефталит, той все пак е най-вещият специалист историк в юстиниановата епоха (527-565) за пост-атиловите хуни: кутригурите и утигурите.

          Той има хипотеза за техния произход от кимерийците, знае легенда, според която Кутригур и Утигур са братя от общ баща, но се обособяват и създават собствени племена (кутригури и утигури), които живеели на изток от Дон без да знаят, че на запад има други хора (отзвук от легендата за сърната на Евнапий от края на ІV в.). След това Прокопий преразказва легендата на Евнапий как те са поели на запад с помощта на прекарала ги по плиткото през Керченския провлак сърна, макар че се усъмнява в достоверността на преданието. После  обеснява как след краха на атиловата държава към 460 г. утигурите са решили да се върнат на предишните си места на изток от р. Дон, а кутригурите останали между византийския северночерноморски гр. Херсон (дн. Севастопол) и р. Дон. Тук Прокопий дори вметва, че гр. Боспор (дн. Керч) станал „хунски град” и такъв бил „доскоро” (не става съвсем ясно дали Византия си го връща по времето на Юстин І или при Юстиниан І).

          Следвайки Прокопий, византийските летописци Агатий, Менандър, Теофилакт и т.н. пишат за утигури и кутригури, независимо, че готската историческа школа (епископ Енодий, Касиодор, Йордан, Павел Дякон) не знае нито името „утигури”, нито името „кутригури”; а сирийският автор от 555 г. Псевдо-Захарий Ритор знае кутригурите, но не е чувал за името утигури. Захарий Митиленски пък съобщава за някакъв Кутригур около превземането през 503 г. на  гр. Амида.

          С други думи, интересът на Прокопий и историческите му проучвания върху пост-атиловите хуни (утигури и кутригури) не може да се разглежда извън политиката на Юстиниан І към тях. Точно Юстиниан се опитва да вербува утигурите и да създаде неприятел в гърба на кутригурите, които нападат почти всяка година Византия на юг от Дунав.

          В края на живота си Прокопий пише анти-юстиниановата историческа книга „Тайната история”, в която обаче не споменава нито името „утигури”, нито името „кутригури”, а ги нарича с общото им - „хуни”. Това свидетелства определено за политически елемент при разграничението им, което прави по-рано в съчиненията си. При това, съзвучен с политиката на Юстиниан І.

          Макар и родствени, според тази политика, утигури и кутригури не са под властта на един владетел. Друг е въпросът дали византийските фаворити Грод (528 г.) и Сандилх (551 г.) са били действително независими владетели. Когато Прокопий пише, че хуните-ефталит били „под властта на един цар”, изтъквайки това като разлика с другите, „познатите ни” хуни, е видно, че под последните има предвид не Атила, който е пример на еднолично управление, а пост-атиловите хуни кутригури и утигури.

          „Ефталитите са хунско племе и се наричат хуни, но те не се смесват и не общуват с онези хуни, за които знаем, защото не граничат с тях и не са разположени в близост до тях, но съседстват с персите в северните им предели, там, където на самия край на Персия има град Горго. Тук, заради пограничните земи те обикновенно воювали един с друг. Те не са скитници като другите хунски племена, но отдавна живеят отседнало на плодоносна почва. Те никога не са нападали римските земи, освен заедно с персийските войски. Сред хуните само те са светлокожи и не са неприятни на вид. Техният начин на живот не е скотски, както при онези. Тях ги управлява един цар и тяхното държавно устройство е основано на закони, живеейки помежду си и със съседите си честно и справедливо, не по-зле от римляни и перси. Богатите от тях имат сътрапезници, на брой до двадесет човека, а понякога и повече, с които делят храна и богатства, понеже имуществото им е общо. Когато този, който им е бил водач на групата умре, тези мъже по съществуващия при тях обичай сами лягат с него в гроба.”

          Най-интересното в това съобщение не е етнографския портрет, който в китайската хроника „Бей-ши” е обратен (номадски), а предприетата от Прокопий ретроспекция: говори за хуните – ефталит на пръв поглед общо, но всъщност ги дели след 502-506 г., когато те заедно с персите нападат Византия и преди това. Това деление е прокарано като метод в цялата архитектоника на пасажа. Основа на делението е - „нашите хуни” и хуните-ефталит. Дели ги на външен вид, дели ги в начин на живот, дели ги териториално, дели ги като начин на държавно управление (хуните-ефталит имат един цар)... Маркер на делението е: и те са хуни, но са други хуни...

          Когато говори за  утигури и кутригури (= „нашите” хуни), Прокопий също ги дели, но по политически принцип: едните са съюзници на Юстиниан, а кутригурите са врагове. За разлика от „нашите” хуни, за които има хипотеза за произхода им, за хуните-ефталит Прокопий няма сякаш версия за произход. Но това не е съвсем така: ефталит, според Прокопий, са също хуни.

          Тази общност (хуни са), търсена дори като съпоставка, макар и в негативен смисъл от Прокопий, е тотално пренебрегната от изследователите, дори не е експлицирана в работна хипотеза, наред с безбройните версии откъде са дошли ефталит. Последните са интерпретирани от учените като произхождащи от юг на Персия, от изток на Персия, от северо-изток, но не и от Кавказ, независимо, че Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ги поставя точно там (гл.7, кн. 12).

          В модерната наука не е дори задълбочено поставян въпросът дали ефталит - тези хегемони в Согдиана, северна Индия и Тохаристан през първата половина на VІ в., не са пост-атилови хуни.

          Прокопий е родоначалник на теорията, че хуните-ефталит са етнически и териториално различни от познатите на римския свят хуни, но са хуни. Китайските извори също твърдят, че „йе-да” са Hun, а индийските извори си ги наричат директно „хуна”. Тези Hun не са изписвани от китайските историци Hsiong-nu (Ото Менхен-Хелфен), които са упоменати последно от китайските извори през І в. от н.е.

          Хуните-ефталит се появяват в края на V в., независимо от опитите да бъдат одревностени от някои учени. Според китайската хроника „Бей-ши”,  към 516 година вече има ефталитски цар, в чиято столица – както съобщава един китайски монах – имало будиски храмове.

Сведения за ефталит в китайската хроника „Бей-ши”:
„Трета част, § ІV
55.[йе-да]. Владеещите териториите на „йе-да” (ефталит) произхождат от един род с Големите Юечжи. Други пък казват, че йе-да са клон на гаогюнското племе. В началото териториите им се простираха отвъд северните ни граници, на юг от Алтайските гори, на запад от Хотан. Столицата им е на 200 ли от река Ухюй на юг, а от Чан-ан на 10 000 ли. Царят им пребивава в град Бадиян. Този град е дворец на владетеля; в окръжност обхваща около десетина ли. В него има много храмове и будиски обелиски, всичките украсени в злато. Обичаите им са сходни с тюкуеските. Братята споделят една жена. Ако една жена е едноомъжена носи шапка с един ъгъл, а многоомъжената умножава ъглите на шапката си, според числото на братята и на одеждата си има също толкова броя шевици. Те са с остригани глави. Езикът на жителите е различен от жужанския, гаогюйския и тюркския. Населението е около сто хиляди души. Градове нямат, а живеят на места с много трева и вода, в шатри. През лятото избират прохладни места, а през зимата - топли. Жените на владетеля живеят отделени на 200 и 300 ли една от друга и той, посещавайки ги подред, всеки месец е на различни места, а по време на зимата три месеца не пътува. Трона не се предава наследствено, а го получава най-способния от родствениците. В техните владения няма талиги, а употребяват носилки. Имат много коне и камили. Наказанията между тях са извънредно строги. За кражба, независимо от количеството на откраднатото, се отсъжда отсичане на главата; откраднатото се връща в десеторен размер. Починалите от богатите домове ги погребват в каменни надгробия, а от бедните в изкопани ями. Заедно с починалия погребват и вещите му. Те са народ жесток и смел, способен на сражения. От йе-даския владетел в западния край зависят Кангюй, Хотан, Шал, Анси и до 30 други по-малки владения. Йе-да се счита силна държава и е в брачно сродство с жужанците. От времето на управлението на Тхай-ан (455 г.), владетеля им често ни е изпращал посолства с дарове. В края на управлението на Чжен-гуан (525 г.), той ни изпрати лъв. Когато посолството дойде до нашите възвишения, Гуйну се вдигна на бунт, ето защо лъва не стигна и отново беше изпратен, след бунта на Гуйну. От времето на управлението на Юн-си (532 г.), размяната на дарове бе прекратена. Преди това, по време на управлението на Сипхин Мин-ди (516-527, династия Юян-вей) в 516 г. бе отправено посолство в западния край за събиране на будиски свещенни книги. В това посолство участваха и двама будиски монаха Фали и Хойшен. Посолството се върнало в средата на управлението на Чжен-хуан, т.е. през 523. Хойшен не донесъл никакви сведения за състоянието на държавите по маршута им, нито за разстоянието на пътищата, но само кратко съобщил общи неща (от тук идва сведението за столицата – бел. К.М.). В 12 - тата година от управлениета на Да-тхун, т.е. в 546, владетелят им изпрател посолство с местни произведения. Във втората година на Фей-ди, т.е. през 553 и през втората на Мен-ди, т.е. 558, от нашия Чжеу са били пращани до тях посолства с дарове. След това тукюесците разориха владенията на йе-да и те се разселиха, вследствие на което и носенето на взаимни дарове, се прекрати. При династията Суй, по време на управлението на Да-йе (605-616), владетелят им изпратил в китайския двор посолство с дарове. От Йеда до владенията Цао са 1 500 ли, на изток до Туа-чжеу 6 500 ли.”

          И. Маршак пише:

           ”К. Еноки показа, че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан.”

          Преди 484 г. за хуните-ефталит се знае от летописите само това, че някъде след 476 г. (когато Зенон се утвърждава като самодържец) водят една първа война с Пероз. Повечето изследователи са на мнение, че тази първа война не е станала много по-рано от втората, за която със сигурност се знае, че е през 484 г., и затова я датират през 483.            Пероз е убит при вторият сблъсък с хуните-ефталит през 484 г.
          Периодът, посочен от Еноки (479 – 510 г.) може да се разглежда двояко: и като много кратък, и като прекалено дълъг, за да се изясни ефталитската проблематика и това кои са хуните-ефталит.

          Откъде са се появили хуните-ефталит? Къде са били преди това?
          Какво са всъщност: етнос или управляваща върхушка в земите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан?

          Хуни-ефталит, за които Прокопий знае, са и „голямата армия”, която през 499 г. хунският цар дава на Кавад и с която той не само си връща трона на Персия от брат си Замашп, но и атакува в края на 502 г. Византия в района на градовете Амида и Едеса при сирийските византийски земи. Основните събития от тази персийско-византийска война (502-506) са в периода 502-504 г., и са били разказани в недостигналата до нас хроника на Евстатий Епифанийски, която е доведена към 12 г. от царуването на Анастасий (491-518), както пише Йоан Малала, т.е. до 503/4 г.

          Пигулевская предполага, че сведенията на Прокопий за Пероз в периода 483-484 г. са заети от Евстатий Епифанийски, но самата тя признава, че Йоан Малала, който ползва Евстатий, знае само името на Пероз и нищо друго. Евагрий също ползва Евстатий, но не знае нищо за Пероз и хуните-ефталит.

          Тоест, трудно е да се приеме хипотезата на Пигулевская, че Прокопий ползва Евстатий за войната на Пероз с ефталит. По вероятно е, предвид общите сведения при Захарий Митиленски и Прокопий, около военните действия в персо-византийската война около гр. Амида през 502-504 г. Прокопий Кесарийски да е заел нещо от Захарий Митиленски за Пероз и хуните, но го е заел полемично, опонирайки на сведението на Захарий, че те са от Предкавказието и поставяйки ги анахронично на изток от Каспийско море, където те са били вече по времето, когато Прокопий пише като очевидец, а това е чак след 527 г.

          Точно тези хуни-ефталит, които нападат Византия заедно с персите през 502 г., са упоменати от Прокопий, откъдето може да се допусне и хипотезата, разбира се условно, че изобщо разцветът на ефталитската династия в Согдиана, северна Индия и Тохаристан, е свързан по някакъв причинен начин с „голямата армия”, която хунският цар дава през 499 г. на зет си Кавад. Размерът на армията, както ще покажем по-нататък, дори до 527 г. е 20 000 конници. А упоменаването на Стиранкс в летописа на Йоан Малала и на Торомана в индийските източници, свидетелстват явно за един и същи хунски водач (?).

          Все пак, за да се направи заключение, че хуните-ефталит произхождат от пост-атиловите хуни, е необходимо да се размести целият исторически пъзел в посока на следната версия: през 484 г. Пероз е победен и убит от предкавказки хуни. Сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит от началото на VІ в. и хрониката от ХІІІ в. на Бар Ебрей, потвърждават този извод.
          Хуните окупират Персия (Прокопий, а след него и Теофан, пишат, че Персия е две години окупирана след 484 г.), а през 488 г. е възкачен на престола Кавад, син на убитият през 484 г. Пероз.  През 496 г. Кавад бяга от персийската столицата (и брат му Замашп заема престола на Персия) при хунския цар, но не бяга на изток в Тохаристан, а в Предкавказието. Хунският цар е женен за сестра на Кавад още през 484 г. или 485 г., според летописа на Йешу Стилит. Дъщеря им от този брак става съпруга на Кавад през 499 г. (потвърждават го Прокопий, Йешу Стилит, Агатий, Теофан). Хунският цар става тъст на Кавад и му дава „голяма армия” (Прокопий), с която Кавад си връща трона от брат си Замашп (Йешу Стилит, Агатий), а през 502 г. с нея напада Византия.

          Захарий Митиленски, който ползва някакви легенди от амидска градска хроника (както предполага Пигулевская) съобщава, че имало някакъв Кутригур, но явно по инверсия го описва като защитник на града при превземането му през януари 503 г. от хуни и перси, а не като съучастник на персийският марзабан окупатор. Захарий явно е научил по някакъв начин името на тези съюзници на персите като кутригури, наричани от Прокопий – ефталит. Дали последното име може да бъде сравнено с името на „Авитохол” в „Именник на българските канове”, е въпрос, на който тук няма да се спираме (според Златарски тристагодишният живот на Авитохол В „Именникът на българските канове” е всъщност „период” от ранната българска история).

          Да продължим с нашата хипотеза:

          През 506 г. персийско-византийската война свършва с мирен договор и „голямата армия”, т.е. хуните-ефталит, са дислоцирани в Припамирската долина Ефтал, явно още след 504 г., която носи оттогава тяхното име. Оттам те поемат в посока към Тохаристан (ат-Табари) и това е част от политиката на Кавад за налагане на силен протекторат в старите източни кушано-кидарски земи.
          Между 504 и 516 г. се появява първият ефталитски цар („Бей-ши”) на изток в Согдиана, но тези „вътрешни” (както ги наричат Йоан Никиуски и Теофан) на Персия хуни, дори през 522 г. и през 527 г. са в някаква зависимост от Кавад и увеличават армията му с 20 000 конници, когато той ги мобилизира при политиката си срещу Византия по времето на Юстин І (518-527) и в началото от управлението на Юстиниан І (527-565).
         
          Не е  ясно защо изследователите не са причислили „вътрешните хуни” на Зилинг (522 г.) и на Стиранкс и Глонис (526/7 г.) към хуните-ефталит, след като знаем, че през 499-504 г. Кавад ползва услугите на хуните-ефталит във войната с Византия?

          Както ще видим двете имена „Стиранкс и Глонис” (Малала), под формите Торамана и Галас, са част от ефталитската история в началото на VІ в. в Согд и северна Индия...

          „В VІ в. Средная Азия пережила новую смену кочевого владычества. Наследники Кушанского царства в V в., эфталиты, разбитые персидским оружием в VІ в., были вынуждены уступить свое место тюркам. Еще во второй четверти VІ в. один из эфталитских царей, стремясь захватить северную Индию, выступил с многочисленной конницей и двумя сотнями слонов. Этот поход белых гунов (эфталитов) во главе с Галасом (= „Глонис” на Йоан Малала – бел. К.М.) имел своей главной целью захватить богатую добычу. Лет 30-40 спустя они были вынуждены двинуться тем же путем, уже теснимые персам и потерпев поражение от тюркских орд” (Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванные дороги”; с. 73 по сайта на Яков Кротов).


          „В самом конце V – первом десетилетие VІ в. во главе индийских гунов стоял Торамана (= „Стиранкс” на Йоан Малала – бел. К.М.), который в одной индийской надписи называеться „знамениты Торамана, безмерно прославленный правитель земли” (Б.Г.Гафуров. Таджики. Древнейшая, древняя и средновековая история, кн. І, изд. ІІ,., Душанбе, 1989).

          Зилинг, Стиранкс и Глонис (Йоан Малала) веднага откликват на поканата на персийския шахиншах Кавад през 522 г. (Зилинг) и през 527 г. (Стиранкс и Глонис) с по 20 000 конници и двата пъти, а освен това ясно са диференцирани от „външните хуни” в Предкавказието (Йоан Никиуски, Теофан), които са под властта на Балах (Йоан Малала). Дали хуните на Зилинг, Стиранкс и Глон са някакви вътрешни хуни-помощници на Кавад (Йоан Никиуски, Теофан)?  Защо те също не са причислени от учените към хуните-ефталит, е въпрос без отговор при модерните изследвания. Просто никой не е съпоставял Стиранкс с Торамана и Глонис с Галас ?

          Глон се появява за първи път в летописите на Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий Кесарийски като окупатор на гр. Амида през 503 г.. През 527 г. същият Глонис, според хрониката на Йоан Малала, е пак на страната на Кавад ? Но към този въпрос ще се върнем в Глава 7.

          Летописите на Прокопий и хрониката на Йоан Малала на две места дават общи имена, но те не са анализирани от учените по неведоми причини. Малала съобщава, че мъжът на хунската царица-вдовица, посетена от посолство на Юстиниан І през 527 г., се е казвал „Балах”. Това име под формата „Балас, Балаш” е известно от персийските царственици и от сироезичните и гръкоезичните летописи от VІ в., като име на персийски цар в периода 484-488.

          Прокопий съобщава за Глон през 503 г., по време на превземането от персите на византийския гр. Амида и твърди, че е убит по-късно там. Малала обаче съобщава, че Глонис през 527 г. е още жив. Теофан следва Прокопий и също пише за Глон при преразказа за завземането на гр. Амида в своята хроника. За разлика от Прокопий, той не е убеден, че Глон е убит и не преразказва версията за смъртта му от Прокопий. Тоест, Теофан явно отъждествява този прокопиев Глон с Глонис на Малала, който е дал сведение, че смъртта му е чак през 527 г.

          Захарий Митиленски и Прокопий, както казахме, ползват общ извор за събитията около Амида през 503-504 г. Захарий също, подобно Прокопий, разказва легендата как е убит Глон, но Йешу Стилит е категоричен, че това убийство край Амида е на персийски марзабан, а за Глон не съобщава нищо.

          Нашата хипотеза също заслужава да бъде подложена на анализ. За целта е необходимо отново да бъдат преразгледани летописните източници и особено сирийските летописи на Йешу Стилит от ок.517 г., на Псевдо-Захарий Ритор от 555 г. (съхраненото там от гръкоезичният Захарий Митиленски) и хрониката на Бар Ебрей от ХІІІ в. А така също и „Войната с персите” на Прокопий (VІ в.).

          Още през 1941 г. руската изследователка на сирийската късно-антична и средновековна култура Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит не са включени в научен оборот:

          „Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6).

          Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...”(пак там, с.7)

          Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит. В какво се изразява това преразглеждане не става ясно. Пигулевская е очаквала те да потвърдят версията на Прокопий, но те правят, както вече казахме, точно обратното. Все пак Пигулевская се опитва да бъде вярна на сироезичните сведения и част от тях руската професорка успява да прокара в издадената през 1958 г. от Ленинградският университет колективна монография „История Ирана с древнейших времен до конца XVIII века” (Н. В. Пигулевская, А. Ю. Якубовский, И. П. Петрушевский, Л. В. Строева, А. М. Беленицки). Пигулевска е автор на гл.ІІ, в която описва хуните-ефталит по времето на Пероз така:

          „Новый мощный враг занял место у персидской границы и грозил ему вторжением. Для ведения дальнейших войн Перозу были необходимы деньги, которые он попытался получить в Византии. Денежные субсидии выдавались Константинополем Ирану, чтобы грозная соседка вела войну с кочевыми народами, бывшими их общим врагом. Но в этих дотациях Византия  видела  также   способ  умиротворить  Иран,  когда его взоры устремлялись на ее собственные провинции. Пероз считал возможным просить дотации у Византии, ввиду нападения гуннских племен на Кавказ, где охрана границы была в интересах обеих держав. Трения между отдельными ордами гуннских племен вызвали их движение. Они двигались по побережью Каспийского моря, пытаясь пройти Дербендские ворота, но путь им был прегражден охранявшим их персидским гарнизоном. Они двинулись другим путем, через иберов (Грузию) и напали на армянские селения. Персы стали просить у Византии субсидии, чтобы иметь возможность охранять крепости Кавказского хребта, так как по мнению персов это было и в интересах империи. Однако последняя никаких денег не уделила Ирану, хотя и проявила известный интерес к борьбе Пероза с эфталитами. Войны Пероза были длительными, и персы терпели неудачи, даже сам шаханшах попал в плен к эфталитам. Из плена шаханшах был будто бы выкуплен императором Зеноном, который и примирил его с эфталитами. (с.54)”.

          Пигулевска остава вярна на информацията за хуно-персийската война от 484 г., която идва от сирийските източници. Тя изглежда е единственият изследовател, който твърди, че Пероз е нападнат от хуните-ефталит през Кавказ, а не някъде на северо-изток или юго-изток от Каспийско море.

          Разбира се, Пигулевская никога не си поставя като професионална задача да променя старата версия (придобила статут на научна догма) , че ефталит са източен народ (тя е блестящ сиролог и учен химярист), но в крайна сметка, що се отнася до географският ареал и мястото, където Пероз през 483 г. и 484 г. воюва с хуните-ефталит, тя се доверява на сирийските летописи и е убедена, че те  „изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.

           Задълбочаването на това преразглеждане е възможно само, ако отново се върнем към първоизворите и потърсим там отговор на въпроса възможно ли е все пак да е подценена ролята на пост-атиловите предкавказки хуни при формирането на ефталитската проблематика ?

           Летописът на Йешу Стилит е първият по време (ок. 517 г.), описващ събитията с Пероз, и фактите в него са много по-достоверни от тези при Прокопий Кесарийски, писал по-късно през същия VІ в. Както казахме, според учените Прокопий пише като очевидец за събитията след 527 г.  Още Агатий Миринейски, който пише във втората половина на VІ в., саморъчно обръща внимание, че поправя в летописа си някои от пропуските на Прокопий. Авторитетът на Прокопий е обаче толкова голям във Византия, че в края на VІІІ в. и началото на ІХ в. Теофан повтаря в своята хроника някои от грешките му и те остават запечатани в традицията. Но, както ще покажем по-нататък, повтаря само някои от тях. Там, където хрониката на Теофан ползва като източник и хрониката на Йоан Антиохийски (и Малала), неточностите на Прокопий са коригирани, какъвто е случаят с Глон, например (виж. Глава 7.).

          Интересното е, че сборът от корекции над Прокопий при Агатий и Теофан води до едно автентично изложение, почти тъждествено на летописа на Йешу Стилит. Това несъмнено превръща последния в най-достоворния източник за събитията при Пероз и Кавад, т.е. за времето между 484 г. и 499 г. Още повече, че Агатий също е изключително достоверен източник.

          В науката за хуните-ефталит обаче, ролята на последните двама е пренебрегната, а на преден план са изведени Прокопий и ат-Табари (Х в., също и Бел`ами), т.е. изворовият материал не е кодифициран. Това наистина е смущаващо. Много повече се знае за хуните-ефталит от художествените разкази в персийския роман за Бахрам Гур и от епоса на Фирдоуси „Шах-наме”, отколкото от летописа на Йешу Стилит...

          През 517 г. Йешу Стилит в параграф ІХ на своята хроника пише:

          „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе (хионит-бел.ред.), сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

          Тук няма деление на два вида хуни, както при Прокопий. За Йешу Стилит, хунските врагове на Пероз (483 г., 484 г.) са същите онези хуни, които през 395 г. опустошават източно-сирийските области на Византия.

Хуните през 395/396 г. превземат градове-крепости като Арсамосата на източен Ефрат, Амида на горен Тигър. Едеса е опустошена. Стигат до Келесирия. Превземат един от най-големите византийски градове - Антиохия. В Мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция.

       Американският професор Ото Менхен-Хелфън, в издадената през 1973 г. в Калифорния монография „Светът на хуните”, проучва сериозно фактологичността на събитията до 395 г.: хуните атакуват на запад от Дон (ок.375 г.), превземат Скития и огромна част от земите на Панония, участват като наемници в атаката на Теодосий І над западния узурпатор Магнус Максим (383-388) през 388 г., а след това са негови съюзници и срещу другия западен узурпатор Евгениус (392-394) през 394 г.... След това панонските хунски войски се вдигат от дн. унгарски и румънски земи и правят преход до Кавказ, минават дербентския проход и атакуват през пролетта на 395 г. земите на Персоармения и Византия. Последното твърди и Приск в летописа си, преразказвайки думи от 448 г. на западно-римския посланик Ромул, който е тъст на хунския съветник на Атила Орест.

          През 387 г. Теодосий І (379-395) и персийският цар Шапур ІІІ (383-388) са си поделили Армения, като по-голямата част (до Дербентския проход, без земята на лазите при р. Фасиз) попада под властта на Персия. Арменските стари земи стават известни и като Персоармения.


       


            Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001) твърди, че въпросът за хуните-ефталит все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени в тази област.


       

         Тук ние ще  се върнем към летописните сведения за Пероз, Кавад и хунския цар...



Глава 2
Какво точно казват летописите?



          Още през 467 г., както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенника Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия - Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни. Самият Пероз през следващата година (468) воюва на изток с кидарите.

          Не е ясно доколко се е справил грузинския васал, но през 483 г. Пероз предприема първи поход срещу хуните-ефталит. Причината за тази война е неясна. Единствено в книгата на арменския историк Елише, който умира към 480 г., е интерполирано едно сведение (явно от по-късен преписвач) за някакъв „хон Херан”, който след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е между Албания и веднага на север над Дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

          Ако се доверим на този пасаж при Елише, именно Баласакан (където е и стратегическият Дербендски проход) явно е причина за войната. Кога точно Баласакан става хунски е трудно да се каже, но Псевдо-Захарий Ритор през 555 г. вече знае „Базгун” (= Баласакан) като хунска земя.

          През 467 г. се знае, на основание на Яков Цуртавели, че хуните са при Дарялския проход над Грузия (Иберия), но те явно са и при Чор (Дербенд). Вараскен бил ходил, според Цуртавели, и там. По-късно ще дадем подробности от това житие, чиито сведения са важни, за да стане ясна приемствеността на проблемите на Пероз в Кавказ, обхващащи един продължителен период от 467 г. насетне.

          Грузинският източник намира съответствие и при сведенията на Приск за сарагурите, които нападнали Персия преди 469 г. (смъртта на Денгиз, вторият син на Атила).

          За Пероз кавказкият проход Чор (още едно персийско название на Дербенд) е стратегическо място, северозападната граница на Персия и той доста самонадеяно е вярвал, че ще се справи с хуните-ефталит още в първата си война с тях. Но за тази „война” без военни действия знаем само благодарение на записките на Евсевий, т.е. напълно е възможно Пероз да е ходил по мирни въпроси при хунския цар, във връзка с изплащане на част от залога за Кавад, сина му. Ако Кавад наистина е „отрасъл” сред хунския цар, както твърди Йешу Стилит, явно той не става заложник през 483 г., а е такъв от по-ранно време.

          Войската на Пероз е примамена през 483 г., според Eвсевий (от когото заема и Захарий Митиленски и Прокопий Кесарийски) в проход и заобиколена от хуните-ефталит. Пероз попада в капан, но според Прокопий Кесарийски, до воени действия не се стига и хунския цар му дарява живота, след като се сключва договор за примирие. Пероз е обложен с тежък налог.

          Захарий пък описва събитията малко по-иначе: хуните вече взимали данък от Пероз, но искали той да го увеличи и да е толкова висок, колкото бил данъка, взиман от тях преди от римляните.

          В хрониката от ХІІІ в. Бар Ебрей цитира вече казаното от Захарий Митиленски. Освен задължения по налога, свързани със задържането на персийският престолонаследник Кавад при хуните, Пероз е бил обвързан и с данък. Хуните били казали:

          „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”(Абу-л-Фарадж Иоан Григорий бар-Ебрей, Всеобща история, 79). 
        
          Понеже нашата версия съвпада със сведението на Захарий Митиленски (VІ в.) и на Бар Ебрей (един от най-образованите сирийци в Арабския халифат през ХІІІ в.), че хуните, победили Пероз, са пост-атилови хуни (взимали са данъци от римляни), може да припомним, че през 447 г. Атила, след като сключва договор за мир с Анатолий (патриций при Теодосий ІІ), също облага Византия с налог и с данък.

          За да прекрати военните действия срещу Византия, с които през 447 г. разорява над 60 града на Балканите, Атила получава еднократен налог от  6000 фунта злато, а успоредно с това договаря от 449 г.  да получава ежегоден данък от 2 100 фунта злато, които Източната римска империя се задължава по договор да изплаща.

          Същото наблюдаваме и по отношение на Пероз. Той е трябвало да изплати голяма сума налог (или залог), за да освободи Кавад, но явно заедно с това е обложен и с данък. Пероз обаче, според Бар Ебрей, „ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Но Пероз, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали” (пак там, 80). Тоест, Пероз, след като изплатил залога и си върнал Кавад, е нарушил договора. Убил е проводените хуни, които е трябвало да получат сумата от договорения данък и предприема нова война през 484 г. В битката персите загубват, а Пероз е убит на бойното поле.

          Скоро след победата хунският владетел  се омъжва за дъщерята на Пероз. Сведението за този династичен брак е дадено от Йешу Стилит. Името на съпругата е известно. Според византийския историк Йоан Малала (VІ век)  „Воа” около 527 година е вдовица-царица на хуните в Кавказ. Тогава посолство на Юстиниан І посещава хунската царица. Визитата е много интересна, понеже Юстиниан І иска от царицата да усмири Стиранкс и Глонис. В каква връзка Юстиниан І иска от кавказката хунска царица да се справи с хуни-ефталит като Стиранкс (Торомана) и Глонис (Глосис), ако хуните-ефталит нямат нищо общо с пост-атилоните хуни?

          Името на хунския пълководец Глон/Глонис е известно и от историята на Прокопий. Това е пълководецът, чиято войска превзема през януари 503 година византийския сирийски град Амида, в полза на персите на Кавад. Прокопий го нарича „персиец” и пише, че той умира. Захарий също предава смъртта му, а Йешу Стилит пише за убит персийски марзабан. Теофан, следвайки Йоан Малала, не бърза да обяви смъртта му още в гр. Амида и въпреки, че пише, че Глон неизбежно трябвало да умре, не преразказва случката по неговата смърт от Прокопий. Глон е назначен от Кавад за градоначалник на гр. Амида през януари 503 г.. Може би затова Прокопий твърди, че е персиец. Той със сигурност е персийски наемник, каквито са междувпрочем всички хуни „голяма войска” (Прокопий), отпуснати през 499 г. на Кавад от хунския цар.

          Според Йоан Малала, покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я „царица”), се казвал „Влах”. Същото име при Прокопий е „Влас” (Балас). Това е името на персийския цар след смъртта на Пероз (484 г.).

          Кавад, синът на Пероз, се възкачва на трона на Персия през 488 година.
          Все още не е съвсем ясно кой всъщност е бил персийски цар в периода 484 г. - 488 г.  Кой е „Балас” (Прокопий, Агатий) ? „Балаш”, при Йешу Стилит? Ат-Табари (Х в.), който е категоричен, че Йезигерд имал само двама сина Хормизд и Пероз, бърка името на Замашп с това на Балаш, наричайки го брат на Кавад, какъвто е Замашп.

          Прокопий Кесарийски в своя исторически труд, описвайки събитията станали с Пероз и неговият син Кавад, използва много и разнообразни източници. За събитията случили се до 503 г. Прокопий е нямал писмен византийски летопис (освен Захарий Митиленски, но последният не пише за ефталит, а за кутригур), от който да заеме сведения за двете войни на Пероз с хуните-ефталит и перипетиите по царуването на Кавад, ето защо той е трябвало сам да потърси източници и да се справи с хронологията. Прокопий вменява, че версията му е „по думите на персите”, но както ще покажем по-нататък, Йешу Стилит и Агатий също излагат версии „по думите на персите”, които са различни от версията на Прокопий.

          „Думите на персите” ? Необходимо е тази неясна формула да бъде осветлена.
          „Думите на персите” стигат до летописците чрез посланиците византийци, които ходят при тях. Така описва някои от своите източници по персийската история Йешу Стилит, така и Агатий получава за първи път писмен превод на персийските царствени документи от преводач на име Сергий.

          Източник за Прокопий пък са явно документи, архивирани от посланик Евсевий. По всяка вероятност данните, които е заел Прокопий от него, са съдържали сведения между 483 г. и 486 г., които Прокопий е смесил с данни от арменски извор (почти буквален превод на гл. LІV от кн. ІV на арменската история на Тавстос Бузанд) и с данни от неизвестен ирански роман, който е разказвал за Пероз и Кавад. Така Прокопий Кесарийски е оформил своята версия за събитията от ок. 483 до ок. 499 г. в Персия. Сведенията пък за началото и за основния ход на персийско-византийската война през 502 – 504 г. Прокопий е заел от летописа на Евстатий Епифанийски. Това изисква подробен анализ, какъвто даваме в Глава 5.

          В своето изложение „по думите на персите” (= ирански роман), Прокопий охотно разказва една почти вълшебна приказка за огромен бисер, пазен в морето от хищна риба и за един самоотвержен перс рибар, който пожертвал живота си, за да вземе бисера и да го подари на своя цар Пероз. Като образован ритор Прокопий много добре е знаел как да задържи вниманието на аудиторията и продължава да описва съдбата на безценния бисер. Хунският цар го намерил на ухото на Пероз след битката от 484 г. и го присвоил. Римляните, като разбрали за това, се свързали с хунския двор и пожелали да го купят. Ето тук става ясно, че още след смъртта на Пероз през 484 г. византийският император Зенон е изпратил специално посолство до ония хуни, които са убили на Пероз. Ние много добре знаем от Йоан Антиохийски, че по-същото време Зенон е поканил в Мизия „така наречените българи”. Дали става дума за едно и също посолство на Зенон до хуно-българите? Прокопий само отбелязва, че римляните не успели да купят бисера-обица на Пероз. В завършек Прокопий добавя, че по-късно хунският цар го подарил на Кавад.

          Можем да допуснем, че в тази легенда има зрънце истина.  Но не бисер през 488 г. дава хунския цар на Кавад, а персийската корона. След 484 г. Персия, според Прокопий, е две години окупирана.          

          Очевидно към края на 484 г. хунския цар се оженва за дъщерята на Пероз. Йешу Стилит е категоричен, че е имало династичен брак. Според Прокопий, сестрата на Кавад се е казвала „Аспеведа”. Можем да гадаем дали името е „Воа” (Малала) или „Веда”, пред която имаме „аспа”. Във всеки случай, Малала уточнява, че тя била „царица, предводителка”, което в йерархията може би означава, че е яздела на кон (аспа - иран.), заедно с хунския цар. Прокопий греши като смята, че сестрата на Кавад (т.е. Аспеведа), е майка на синът му Хосрой Ануширван (Теофан повтаря след Прокопий, че Кавад бил женен за сестра си). Ситуацията е по-различна...

          От хрониката на Йешу Стилит става ясно, че Кавад, след като се възкачва на персийския трон през 488 г., управлява до 496 г., когато има сериозни проблеми с персийските жреци (магите), във връзка с маздакизма - персийска секта, която Кавад покровителства.  През 496 г. Кавад избягва от персийската столица, под страх от преврат и търси убежище при хунския цар и сестра си. Пребивава при хунския владетел до 499 г. През тези повече от три години, според Йешу Стилит, „той плачел пред царя ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне  държавата”.

          Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582), хунският цар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайки падналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждение да насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на която често вдигал наздравици в негова [на Кавад] чест. Подарил му разкошни дрехи и изпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известно време даже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна за поход и го отпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и да унищожи враговете си.” В това отношение Агатий е много по-близко до сирийската хроника от началото на VІ век на Йешу Стилит, в която също се съобщават подробности от почти четиригодишното пребиваване на Кавад при хунския цар. Тези данни липсват при Прокопий.

          Йешу Стилит уточнява, че дъщерята на хунския цар, която е дадена за съпруга на Кавад през 499 г., е всъщност дъщеря и на сестрата на Кавад, съпругата на хунския цар. Сиреч, вуйчото Кавад станал съпруг.

          Към 499 г. дъщерята на хунския цар и на персийската принцеса (ако династичният им брак е в периода 484-486 г.), е вече над 13-годишна. Това е бъдещата майка на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. За нея Михаил Сириец (ХІІ в.) дава следните сведения:

           „Майката на Хосрой още приживе на Кавад била заболяла от бесове. Персийските маги не успели да я излекуват и тя намерила един монах Моисей, който се помещавал в манастира близо до Дара. Той я изцерил, като й дал част от мощите на  мъченика мар Кириак и тя построила в страната си молитвен дом, онзи, който е наречен манастирът на Моисей Тармелски” (279).

          Изглежда повече от три години (496 - 499) Кавад е търсил начин как да спечели благоразположението на хунския цар до такава степен, че да получи от него войска. Според Прокопий Кесарийски, това било „наистина голяма войска”. Йешу Стилит я определя по същия начин. Най-накрая Кавад успява (може би не без подкрепата на сестра си) и става зет на хунския цар и на собствената си сестра. Женитба не е била необичайна за Персия, за разлика от Византия, където всички са в стрес, когато Ираклий (610-641) сключва втори брак с племенницата си Мартина, дъщеря на сестра му.
 
          Тази хунска армия, дадена на Кавад, ще върне не само властта му върху Персия през 499 г., но и ще превземе, заедно с други по-малки арабско-лахмидски и арменски подразделения, важните сирийски стратегически центрове на Византия, градовете Амида (януари 503 г.), Херан, Едеса (Йешу Стилит изброява над 10 селища). Прокопий пише, че след смъртта на Пероз в битката с хуните (484 г.), „две години се намираха персите под властта на тези варвари.”

          Агатий в своята история дава списъка на всички персийски царе, преписвайки го директно от едно копие, което някакъв „преводач Сергий” направил. В персийската столица, според Агатий, Сергий „помолил началниците и хранителите на царските летописи” да препише имената на владетелите, с мотива, че така те ще „бъдат почитани” и сред римляните (византийците). Те „бързо удовлетворили молбата му, считайки, че делото ще е полезно за славата на техните царе”. Имайки пред себе си този списък, Агатий пише, че персийски цар в „продължение само на четири години” (т. е. 484 - 488), е „Валас”. Следвайки Прокопий, Агатий твърди, че „Валас” е брат на Пероз.

          Йешу Стилит също твърди, че „Балаш” е брат на Пероз и определя този цар като „смирен и миролюбив”, но чужд на персийските обичаи: „магите го ненавиждали затова, че пренебрегвал техните закони (явно жречески – бел. ред.) и искал да построи бани за къпане в градовете” (фр. ХІХ). Между другото водата, заедно с огъня, има ритуални функции и е част от храмовата обрядност сред персите-зороастрийци. Желанието на Балаш да построи обществена баня за къпане, е било възприето явно като пренебрегване на жреческите порядки, а на учените напомня на желанието на Атила да построи баня в града си.

          И така, Агатий и Йешу Стилит, независимо един от друг, ползват като източник официални персийски документи. Кой е техният източник ще обясним в Глава 5.

         Но Прокопий ползва друг вид извори. И от тях твърди, че след 484  „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Версията на Прокопий е следната:

           Пероз през 484 г. е убит, заедно с всички синове (?), освен Кавад. Тук Прокопий явно ползва ирански извор, защото през Х в. арабоезичният историк от персийски произход ат-Табари упоменава същата легенда за избитите до крак синове на Пероз, освен Кавад, което не отговаря на историческата истина. Две години персите са под хунска власт, според Прокопий. Следва легенда за Кавад. Той идва на власт след Пероз, но бива затворен в „Замъка на забвението” (тук Прокопий заема една глава от арменската история на Тавстос Бузанд, чиято цел е да обясни що за затвор е това), откъдето след перипетии избягва. Отива при хунския цар, омъжва се за дъщеря му, получава „голяма войска” (хуните-ефталит) и с нейна помощ си връща трона, зает от чичо му Валас. Версията на Прокопий звучи като роман, особено там, където разказва как жената на Кавад съблазнила тъмничаря на „Замъка на забвението” и как Кавад избягал, преоблечен в нейните дрехи. По всяка вероятност това е бил някакъв местен провинциален персийски роман, понеже там се прославят особено имената на аристократичния род на Гусанастад и потомъка му Адергудунвад (Войната с персите; кн.І, V,4 и VІ,15).         

          Прокопий знае, че Кавад е бил два пъти на персийския трон, но историческите подробности как и кога е станало това, му се изплъзват.

          Най-точен за двата периода на царстването на Кавад е Йешу Стилит. В своята сирийска хроника той правилно датира възкачването на Кавад (през 488 г.). Царуването му (до 496 г.) и бягството му при хунския цар, причината за което е, че Кавад подкрепя маздакизма и си навлича гнева на мощното персийско духовенство и аристократите. Йешу Стилит дори съобщава точното име на ереста на Маздак - „зарадуштакан”. Йешу Стилит, подобно Агатий, пише че от 484 г. до 488 г. управлява „Балаш” (ср. с Валах на Малала).

          Според византийския историк Йоан Малала „Влах” е пък хунски цар. Съпругата му „Воа” към 527 г. е вече вдовица.

          И така, Йешу Стилит и Агатий Миринейски очевидно ползват едни и същи данни, произхождащи от официални персийски документи, в които е посочено, че 4 години след смъртта на Пероз (484 г.) на власт е „Валас” (Агатий), „Балаш” (Й. Стилит). В тези официални източници е замълчано за двегодишната власт на хуните над Персия. Прокопий обаче, който ползва други източници, е добре осведомен за това.

          Двегодишната „власт на варварите” над Персия е увеличена явно с още две години чрез династичен брак на хунския цар с Воа (Малала) или Аспеведа (Йешу Стилит) и едва през 488 г. тронът е предаден на сина на Пероз, сасанида Кавад.

          Можем да допуснем, че хунският цар с прозвище Балас (Валас, Балаш), получено може би още от завоюването на Баласакан (думата „кан” в „Баласакан” има в персийския език собствен произход; др.иранската дума „cand”, т.е. град, произхожда от корена *kan „копая”; фактически „Баласакан” е познат, както като област, така и като град, вероятно точно той е „град Баланджар” на север от Кавказ, упоменат многократно в арабоезичните средновековни извори, Артамонов), е две години окупатор (484 - 486), ако се доверим изцяло на Прокопий, а след това още две години е цар на Персия и Армения (Персоармения), след като сключва династичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит).

          Тази хипотеза ще бъде детайлно разгърната в Глава 5, за да остане колкото може по-малко съмнение в нея...

          През 488 г. тронът е предаден на Сасанидския наследник, синът на Пероз - Кавад.
Агатий, който се възхищава на Прокопий като историк, все пак пише (ползвайки официални персийски документи), че Кавад не е единственият останал жив син на Пероз след 484 г., както смята Прокопий, а допълва, че той има и друг син Замасф (Замашп при Йешу Стилит), който е на власт между 496 - 499 години. Тук Агатий е отново по-близо до сирийската хроника на Йешу Стилит.

          Замашп, според хрониката на Йешу Стилит, сменя Кавад, когато той избягва при хуните през 496 г. и управлява Персия до 499 г. През 499 г., с помощта на дадената му хунска войска, Кавад лесно си връща трона от брат си Замашп, когото даже оставя жив. Така Кавад действително е два пъти на власт, но не по схемата на Прокопий, а по тази на Йешу Стилит. Агатий също следва, чрез своите официални персийски източници, схемата на Йешу Стилит за двата периода на властването на Кавад.

          Всичко това ни дава основание да заключим, че „Воа” (Малала), „Аспеведа” (Прокопий) е дъщеря на Пероз, която чрез династичен брак с „Валах” (Малала), „Валас” (Прокопий, Агатий), „Балаш” (Йешу Стилит) осигурява на съпруга си място в официалния царственик на Персия, като персийски цар в периода 484 - 488 г.

          Не е изключено Йезигерд ІІ (438-457), освен синовете си Хормизд ІІІ (457-459) и Пероз (459-484) да е имал и трети син Балаш (484-488), но е много по-вероятно персийските царственици да са превърнали в мним трети син на Йезигерд човека, който завоюва през 484 г. Персия и който сключва династичен брак с дъщерята на Пероз (Йешу Стилит). Всъщност не е необходимо да се гадае дали Йезигерд е имал трети син Балаш, понеже ат-Табари, както вече посочихме, ясно и категорично е написал, че той е имал само двама сина:

          „Йезигерд имал двама сина: единият от тях, по име Ормузд (чети: Хормизд ІІІ), бил цар на Седжестан, а другият наричали Фируз (чети: Пероз; на персийски името означава Победител)” (ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик, ХІІІ).

          Четиригодишно управление на Балаш (484-488) върху Персия, е полуокупация (убива Пероз), но и полусасанидско, женен е за дъщеря му. Към подобно заключение подтиква и съобщението на Прокопий, че „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Но вписването на Блах/Балас/Балаш в царския персийски регистър, запазен изключително за сасанидския род, би било възможно само поради брака му с дъщерята на Пероз. Явно тогава се ражда и легендата, че той е брат на Пероз. Легенда, която прикрива един мним Сасанид, който реално е женен за сасанидска принцеса, но за да не се наруши свещенния произход на приемственост на персийския трон само от Сасасиди, е било необходимо и отбелязването му в царственика от жреците като брат на Пероз. Явно бракът не го е правил достатъчно приемлив за традицията, която в никакъв случай не е отбелязала, че Персия е била две години окупирана, както пише Прокопий.

          В Персия браковете между сродници са нормално явление, както казахме. Във формирането на легендата, че Балаш е брат на Пероз и се жени за дъщеря му, участие явно има същата формула при Кавад. Той самият се жени за племенницата си. Изглежда формулата на неговия брак е прехвърлена ретроспективно и върху Балаш заради царственика, по усмотрение на жреците и става популярна, щом като и в романа, който ползва Прокопий, Балас е представен като брат на Пероз.

       Според Пигулевска, по времето на Балаш с „исключительным влиянием пользовался Зармихр из знатной фамилии Карен, правитель провинции Сакастан, а также Шапур из фамилии Михраи, правитель Рея. Оба эти лица оказали влияние на престолонаследие, и Зармихр остался во главе государственных дел во все время царствования Валаша” (с.55). Това може да бъде изтълкувано и така: Балаш управлява от 484 г. до 488 г. чрез протекторат, делегирайки правомощия на регионалните аристократични управители като Зармихр и Шапур, преди да възкачи през 488 г. сасанидския наследник Кавад за цар на Персия.

          Йешу Стилит дава сведение, че Балаш, че след като поел властта над Персия през 484 г., е искал пари от Зенон. Той тълкува отговора на последния като отказ, но всъщност Зенон, който действително не праща пари поради проблеми с узурпатора Леонтий и с Ил, все пак дава полуофициално съгласие Балаш да взема данъка от гр. Нисибин, независимо, че с тази постъпка на практика се проточват преговорите по връщането му на Византия по договора от 364 г.
Йешу Стилит започва своята хроника именно с тези данни.

 „През 297-8 г. римляните стават притежатели на гр. Нисиби и той остава под тяхна власт 65 години. След смъртта на Юлиан в Персия, която бе през 362-3 г., Йовиан, който царува над римляните след него, предпочитайки мира над всичко, се съгласи персите да притежават Нисиби 120 г., след което те трябва да го върнат. Тези години изтекоха по времето на римският император Зенон...”(фр.VІІ)

          Следователно Зенон все пак дава косвено пари на Балаш.

          Юстин ІІ (565-578) все още ще иска безуспешно Нисибин: „... ние искаме от вас (от Хосрой І Ануширван (531-579) – бел.ред.) Нисиби, защото града принадлежи на римляните и е бил временно отдаден на Персия, под условие, така както е записано в актовете...” (Михаил Сириец, 332).

          През 484 г. и през 485 г. се случват важни неща в Грузия и Армения, които отново ни карат да се усъмним, че Балаш е сасанид.

          Едва ли е случайно, че грузинският герой Вахтанг Горгасал сваля от власт и умъртвява послушника на персите, грузинския васал Варскен, точно през 484 година, когато войската на Пероз е разбита .

         През 485 г. насилваните в религиозно отношение от Йезигерд и Пероз арменски християни получават правото на свободно вероизповедание. На арменските епископи е позволено през четиригодишната власт на Балаш свободно да проповядват християнството в Персоармения след многогодишна забрана:

          „По времето на персийския цар Балаш християните, които живеели в персийското царство, се насладили на спокойствие, защото този цар не позволявал да се преследват християни.” (Михаил Сириец, 254, 255).

          Това един истински сасанид като Кавад няма да го търпи. Същото се отнася и до сина му. „Хосрой започна да преследва християните” (пак там, 344).

През 484/5 г. се случва и най-знаменателното събитие за персийските християни, наричани не съвсем точно „несторияни”. Те се събират на събор в „Бет-Лапат (в Сузиана) и провъзгласяват за първи път своето докринално отделяне от Църквата на гърците” (А.В. Карташев. Вселенские соборы, М.,2006, с.483). Тоест, създадена е самостойна персийска църква, която се отделя от опеката на антиохийския диоцез и избира католикос. Християнската църква в пределите на Персия не е монофизитска и проповядва халкедонския символ, но не приема православното отлъчване на отци като „вселенският тълковател” Теодор Мопсуестийски и ученика му Несторий.
         
         Встрани от изследователите на хуните-ефталит остават  сведенията на Псевдо-Захарий Ритор от 555 г. и на Бар Ебрей от ХІІІ в., че хуните-ефталит са предкавказки феномен. Последният, компилирайки от Захарий Митиленски, дори изрично подчертава географски откъде са дошли убийците на Пероз. По времето на Бар Ебрей вече се е настанила традиционно във византийската историография версията на Прокопий за това, че хуните от 484 г. нямат нищо общо с другите, пост-атиловите хуни. В тази връзка сириецът от Арабският халифат Бар Ебрей акцентира върху факта, почерпен от гръкоезичния Захарий Митиленски чрез сироезичния Псивдо-Захарий, че хуните-ефталит преди 484 г. вече са взимали данъци от римляните, с което директно ги отъждествява с атиловите хуни.

          „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

          Въпросът за налога, данъка и за опустошаването на Персия от хуните, е упоменат и от Михаил Сириец (ХІІ в.), но текстът му е редактиран в посока на гръцката версия. Подробностите при М. Сириец подсказват, че той е ползвал същия източник, който през ХІІІ в. ползва и Бар Ебрей, т.е. Захарий Митиленски. Не е ясно дали самият Михаил Сириец е поправил версията в духа на Прокопий или това е станало при по-късните преписи на труда на яковитския патриарх.

          „[256] По времето на Зенон хуните (изобщо не ги нарича ефталит, също като Захарий Митиленски и Йешу Стилит – бел.ред.) нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части...(отделянето на това изречение с многоточия подсказва, че явно тук има вставен текст, освен ако е нямал предвид североизточните части на Кавказ – бел.ред.). Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно срежение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

               През 1971 г. руският учен Маршак си задава въпроса, който интересува и нас: „Кое е заставило почти всички специалисти да считат, че в разказа на сирийската хроника се съобщава за събития в източното, а не в западното Прикаспие”? Маршак обаче развива своя отговор диаметрално на въпроса си. Tой отхвърля версията, че хуните-ефталит започват своята атака при Гиркания, премествайки тяхното начало чак на североизток от Тохаристан. Тази версия е също толкова условна, колкото и предположението на Л.Н.Гумильов, че те идват в Тохаристан от юг, от Припамирието, където била прародината им.

              В сила остава само констатацията на К.  Еноки, ”че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан.”

    Въпросът за техния произход и откъде са се появили при двете си войни с Пероз, все още остава в сферата на догадките...



Глава 3
Хуните на юг от Кавказ


     Едва с публикуването на монографията „Светът на хуните” (1973) на американския професор Ото Менхен-Хелфен окончателно беше разяснен въпроса за хунската атака през Кавказкия проход в Персия и Византия през 395 г.

     В светлината на сирийските извори по темата става ясно, че е едностранчиво да се акцентира само върху хунската атака към 375 г. (по Йордан, годината е условна) на запад (т.е. през Дон до Панония), при условие, че хуните очевидно още преди тази дата са извършвали военни походи в Задкавказието, Персия и сирийските земи на Византия.

      Годината на атаката на юг от Кавказ (395) е в почти един и същи времеви период с атаката на запад от Дон (ок. 375). Тук става дума за геостратегически интереси на хуните, в които запад и юг не могат да бъдат диференцирани тотално (чрез формулата „велико преселение на народите”).

      Западният приоритет при изследването на хуните дълго време бе асимилирал факта, че техният южно-кавказки приоритет не може хронологично да бъде разграничен от ранния им период до 375 г.  Европоцентричният маниер и тук си е казал думата в методологията на изследванията за ранните хуни. Този европоцентризъм е разбираем в западните късно-антични летописи, но не е ясно защо буквално е пренесен и в модерните изследвания за ранните хуни?

      Южният фактор на хунската геостратегия става реален за научен оборот, чак след коректното му експлициране от Ото Менхен-Хелфен (1973).

      Въпросът е дали това предполага и нов методологичен поглед на събитията до 375 г.?

      Мащабите на месопотамската и малоазийска атака на хуните през 395 г., не са сравнявани с мащаба на атаката им срещу Херманарих ок. 375 г. Южният фактор, както условно наричаме тази геополитика на ранните хуни на юг от Кавказ, е бил винаги омаловажаван за сметка на западния (инвазията през Дон).

     За западния фактор имаме формирано едно грандоманско понятие „велико преселение на народите”, а за южния фактор на хунската инвазия – едно ниглежирано разбиране за бандитска атака.

      Но това не отговаря на летописните данни в предимно сирийски извори за хунската атака от 395 г., които едва Ото Менхен-Хелфен в издадената през 1973 г. в Калифорния монография „Светът на хуните” разглежда сериозно.

      На юг в Месопотамия през 395/396 г. хуните превземат градове-крепости като Арсамосата на източен Ефрат, Амида на горен Тигър. Стигат до Келесирия. Превземат един от най-големите византийски градове - Антиохия. В Мала Азия стигат до р. Халис в централна дн. Турция (Житието на Евтимия и гота, Едеската хроника, Йешу Стилит, Йоан Ефески, Liber Chalifarum и т.н. ). Тези „южни земи” спрямо Кавказ не са били непознати на хунската армия до 395 г., така както и „западните земи” до Панония не са били неизвестни за тях до 375 г., въпреки легендата са сърната, благодарение на която окрили земите на запад от Азовско море?

       Това са все въпроси на липсата на сериозна научна методология по отношение на хунската ранна история.
    
       Отзвук за тази хунска интервенция в Персоармения през 395 г. има и в съчинението на Приск Панийски (V в.). Той научава за тези техни подвизи през 448 г., разказват му ги Ромул и Константиол. Последният е съветник на Атила. Той живее в неговия град, но произхожда от римско семейство от Панония. Именно този Константиол (Констанций) е старият съветник на Атила, преди през 448 г. да дойде младият Констанций.
  
      Константиол разкрива пред Приск, че Атила има генералски чин, заплатата от която получава, вместо данък от Валентиан ІІІ и Аеций. Даването на този чин може да е станало само по време на посещението на Карпелион (син на Аеций) до Атила. Това посещение не може да бъде датирано преди смъртта на Бледа, т.е. станало е през 445 г. с възкачването на Атила като самодържец на хуните. Константиол е дошъл тогава с Карпелион и по заръка на Аеций (Приск) е останал като съветник на Атила.

      Аеций е имал необходимост от такъв свой човек при Атила. Дотогава той е фаворизирал само първородния Бледа (праща му подаръци, джуджето Зерко). Убийството на Бледа от Атила през 445 г. е било сериозно изпитание за Аеций, който хитро провожда при новия хунски владетел Атила своя син. Карпелион не е обременен от отношения с Бледа, за разлика от Аеций. Римлянинът използва сина си, за да поднови чрез него традиционно добрите отношения с хуните.

      Между другото, Карпелион е явно този, който занася и указа на Валентиниан ІІІ, с който Атила е издигнат в римски генерал (явно magister militum) и му се дава съответната заплатата за този висш чин (плюс парите, които са давани на тези римски генерали, за да поддържат вещево гарнизона си). Това вече е доста по-голяма сума от една суха лична заплата. По този повод гордият Атила бил казал следното, според Константиол (Приск го записва):

     „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори” (Приск). Между другото, децата на пълководците на Атила Орест и Едеко, т.е. Ромул Августул и Одоакър, доказват правотата на тези думи на Атила...

     Така Атила коментирал подарения му римски генералски чин, но от парите не се отказал. Не се отказал и от Константиол, когото изпратил като посланик при Теодосий ІІ (408-450). Очевидно това е станало преди 447 г. и посолството на този Констанций може би е било във връзка с действията на епископа от гр. Кастра Марга, който ревностно разрушил хунското езическо капище в енорията си.

     Разказахме по-подробно тези събития, за да очертаем образа на Константиол (Констанций), който е бил доверено лице на Аеций при Атила, след 445 г. Когато Приск разговаря с Константиол през 448 г., последният е не само отлично осведомен за хуните (легендата за „меча на Арес” Приск научава от него), но е и изразител на вижданията на военно-политическият кабинет на Аеций за хуните. Може би в обкръжението на Аеций е била обсъждана хунската атака през 395 г. в Персия, изглежда във връзка с идеята хуните да бъдат дипломатично  отклонени от римските земи в посока към Персия. Както между другото е постъпено някога от Теодосий І (379-395) и префектът му Руфин през 394 г. Тази стратегия обаче е отхвърлена от Аеций, а Константиол е упоменат от Приск като неин изразител.

       Думите, за които ще стане реч, на Константиол пред Приск и останалите римляни, не са случайни. Зад тях явно се крие по-висшо политическо решение.

       Римляните, изпратени до Атила от посолството на Византия (Максимин, Приск Панийски...) и тези от посолството на Западната империя (Ромул...), са се събрали на обща раздумка в града на Атила, докато чакат по дипломатически си дела. Ромул, тъст на хунския сановник Орест и началник на западното посолство, разказва, че хуните някога са атакували Персия. Разпалените римски събеседници веднага подемат тази тема и подхвърлят дали не е по-добре Атила да бъде насочен и сега към Персия, тогава би оставил на спокойствие Рим.

       Константиол се е включил в компанията на беседващите. Той е римлянин от Панония, но е на служба още от 445 г. като съветник на Атила, както вече казахме. До този момент той мълчи и слуша отстрани спорещите, но изведнъж взема думата и обеснява на двете посолства, че идеята им  е много грешна, понеже ако Атила превземе  Персия, а той имал тази възможност, това нямало да означава, че ще изостави римските земи. Напротив, твърди Константиол, ако Персия падне под властта на Атила, той вече няма да взима парите от генералската си заплата, която му дават вместо данък, а ще отхвърли титлата (? magister militum), която са му дали и ще поиска императорската. И тук той допълва, че когато Атила е получил генералския чин (на което Константиол е бил свидетел) той  непринудено бил рекъл, че  „Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”.

         Ето го и целият пасаж при Приск Панийски:

       „Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време и да владеят както островите на океана (островите в Каспийско море, потънали по-късто – бел.ред.), и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи още повече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той (Атила) даже иска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може да стигне до Персия, Ромул допълни, че Мидия се намира на недълго разстояние от Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия, когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакували тогава (има предвид техните останали войски в Панония – бел.ред.), заради случилата се по онова време друга война (явно има предвид войната на Теодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – бел.ред.). По този път отишли тогава в Мидия Басих и Курсих от царските скити, предводители на огромен сбор от хора, тези двамата впоследствие дойдоха в Рим и с тях беше сключен военен съюз (има предвид съюза със Стилихон срещу Радагайс през 405 г. – бел.ред.). Дошлите тогава разказаха, че те преминали през незаселени места и се насочили към езерото, което Ромул смята, че е Меотида (Азовско море) и оттам след 15 дни път, преминавайки през някакви гори, нахлули в Мидия. Докато те опустошавали страната със своята конница, персите воювали с тях, като изпълвали небето със стрели, така че хуните от страх пред настъпващата опасност обърнали назад и преминали горите с немного плячка, понеже персите отнели доста от нея. Боейки се, че ще бъдат преследвани, хуните се върнали по друг път (нападнали са през Дербентския проход, а се върнали през Дарялският над Грузия или обратно – бел.ред.; прави впечатление, че хуните познават много добре региона – бел.ред.) и покрай един огън, който излизал от една подводна скала (горящ нефтен кладенец – бел.ред.), се насочили оттук и след дни се върнали в страната си. Така и те разбрали, че Мидия се намира на неголямо разстояние от Скития (този извод в летописа контрастира с описанието, че те много добре познават Дербентския и Дарялския проходи в Кавказ, и би трябвало поне учените да  имат предвид, че не може да бъде приет буквално – бел.ред.). И така Атила,  ако желае може да я нападне (Персия) и в един такъв поход няма да претърпи големи трудности, а и пътят му няма да е дълъг, така че ще покори и мидяни, и парти, и перси, и ще ги направи данъкоплатци, защото той разполага с военна мощ, срещу която не може да издържи нито един противник. Когато ние (чухме това – бел.ред.) вкупом си пожелахме да вземе да тръгне при персите и да обърне от нас (т.е. римляните – бел. ред.) към тях оръжието си, но Константиол (дотук Приск преразказва речта на западния посланик Ромул, който също е човек от политическото обкръжение на Аеций – бел. ред.) взе думата и поясни, че той се притеснява точно от това; Атила, ако подчини бързо персите, няма да забрави владенията си тук за сметка на онези там. Сега той получава (от западната римска империя - бел. ред.) злато заради титлата си, но ако подчини партяни, миди и перси (Приск тук демонстрира висока стилистика, парти отдавна няма, както и царски скити, но въпросът с географските имена при Приск е тема за отделно изследване – бел.ред.), той няма вече да търпи римляните да си приписват неговата власт (това изречение отхвърля тезата на Томпсън, че Панония е преостъпена с формален договор на Атила – бел.ред.), но открито ще ги признае за поданици и ще им постави много по-тежки и неизгодни искания (намек към Ромул, че дипломатическият му въпрос със златните чаши от Ниш не е най-лошото, което може да се очаква от Атила – бел.ред.). Титлата, за която спомена Константиол, се изразява в званието му на римски пълководец (magister militum – бел. ред.),  което Атила приел, взимайки заплатата вместо данък. Сумите му се изпращат като вещеви пари, както се дават и на останалите римски пълководци по името на титлата им (т.е. вещеви пари за гарнизона на magister militum на съответната провинция –  бел.ред.). Константиол твърди, че след като покори мидяните, партите и персите, Атила ще отхвърли този чин, по името на който на римляните им се иска да го наричат, а и званието, с което те си мислят, че му оказват почест и ще ги принуди да го наричат вместо пълководец, император ( логиката е, че Атила ще стане римски император, какъвто обаче стават последователно всъщност децата на Орест и Едеко, висши сановници на Атила; т.е. Ромул Августул и Одоакър – бел. ред.). Та той вече бил казал един път простосърдечно (пак думи на Константиол и следва преразказ на думи на самият Атила – бел.ред.):” Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори”. Вследствие на това (дето искате да го пратите в Персия – доп.ред.), ще последва само увеличение на настоящето му могъщество. Знамение за неговата сила е дал дори и сам бог, откривайки му къде е меча на Арест, който се счита свещен и се слави от скитските царе, понеже собственикът му е орисан да е господар на войните, но този меч, който бил изчезнал в древни времена, той го е открил с помощта на една крава.”

     От целия този пасаж най-екзотичен и легендарен е образът на меча, докато имплицитните сведения, че хуните познават отлично инфраструктурата на Кавказ и очевидно не отиват там за първи път през 395 г., остават без коментар в проучванията. За нас те са много важни като сведения за ранните хуни до 375 г., които преди тази популярна година на краха на Херманарих на запад между Дон и Днепър, вече са познавали южния „път до Мидия” (Персия).

     Това повдига несъмнено и въпроса за предкавказкия произход на Грумбат (Амиан Марцелин от ІV в. пише за него, дейността на Грумбат е ок. 357/360 г.), не само защото името му съвпада с названието на Крим (произхожда от Боспор, т.е. босфор Кимерийски) и с имената на дунавско-българските канове Кормисош и Крум, но и защото Грумбат е последователно враг и приятел на персийският цар Шапур ІІ (309-379).

     В кубратовото съкровище от Малая Перешчечина бе открит счупен щит с изображение на Шапур ІІ. Както обърна внимание българският историк Тодор Чобанов в монографията си „Свещените дворци на българските канове” (2008), този щит нито е бил здрав (за да бъде използван), нито е бил прелят, следователно за собственика му (в случаят династичния род Дуло на Кубрат) той е имал музейно-историческа стойност, както бихме се изразили днес. Този щит не е ритуално-обреден, присъствието му в съкровището на Кубрат говори за наличието на историческа памет, в която явно присъства и Шапур ІІ ...





Глава 4
Кои са хионит ?


      Първите сведения за тях от ІV в. от н.е. са при Амиан Марцелин. Грумбат и Шапур ІІ първо воюват през 357/8 г., а след това стават съюзници и хионит на Грумбат. Заедно с перси и алани участват в обсадата през 359 г. на византийския град на горен Тигър – Амида.

       За хуни, които първоначално воюват с Шапур ІІ, а след това стават негови съюзници, пише в повествувателна форма и арменският историк Мовсес Каланкантуаци:

        „През това време настъпи хун на хуните по име Хонагур. Той първоначално заграбил много от Персия, но след това изпратил вестоносец при Шапур и му предал: „Защо е това кръвопролитие?”” (кн.ІІ, гл.І)

       Възможно е Грумбат и Хонагур да са една и съща личност, второто име е явно прозвище (хон от Геруа, област на север от Дербенд). Действието в последния пасаж се развива в Задкавказието, в област Сюника. Амиан Марцелин, независимо че пише на латински, е заел от сироезични източници, че народът на Грумбат се казва „хионит” (кн.ХVІІІ,  6.20). Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са.

          От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1.,  че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

          Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн.ХХХІ.2 описва за първи път европейските хуни, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са  хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

          От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също:

          „В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от спомена за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

        „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. през 395 г. Оттук става пределно ясно, че „хионит” (хион, хони) е просто форма на името, известно на западните автори като „хуни”. Произходът на „хионит” е явно сироезичен, така както „хион” е персоезично наимевание на „хуните”. Забележително е, че по данни на ефталитската нумизматика (R.Ghirshman.,1948; W.Henning.,1960) самоназванието на ефталитите е хион ( на монетите OIONO).

       Гумильов отъждествява арменското название „хони” с хионит и ги разполага като произход в Согд, което си е доста своеволно, предвид кавказкия произход на етнонима „хони” в арменските и грузинските извори.

      А.М.Манделщам пък вменява, че хионит са тъждествени с кидарите:

”Мы имеем основания считать, что Кидара сыграл выдающуюся роль в событиях, разыгравшихся на протяжении второй половины IV в. н.э., и сумел возглавить хионитские племена, по всей вероятности после участия их в походе Шапура II на запад. При их помощи он покончил с зависимостью от Ирана, а затем завоевал ряд областей северной Индии, имея намерение, очевидно, восстановить кушанскую империю. При дележе захваченных областей возникло столкновение с частью хионитов, участвовавших в походе. Это столкновение вынудило Кидару отдать хионитам центральный Афганистан. Часть хионитов, обосновавшаяся в Прикаспии, от Кидары не отложилась и продолжала сохранять в дальнейшем тесные связи с его преемниками, что обеспечивало этой части хионитов до определенного периода независимость от Ирана.”( КСИЭ. Вып. XXX. 1958. С. 66-72).

      Що се отнася до формата „хионит”, която и Йешу Стилит в началото на VІ в. употребява, е видно че по никакъв начин не може да се сложи знак на равенство между съобщението на Приск за кидарите и на Йешу Стилит за „кионайе”, които той в един и същ пасаж свързва с предкавказките хуни от 395 г.

      Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване на предкавказките хуни и в арабоезичното житие на Св.Григорий, където хуните са наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните:

      ”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.”

      Арменският историк Тавстос Бузанд също пише, че един от наследниците на Св. Григорий отишъл да проповядва сред хуните. Той се опитал, според Бузанд, да посее евангелието сред масагети и хуни на север от р. Кура (Cyrus), но намира смъртта си. След това масагети и хуни нападат Армения през реката. Армията е хунски съюз от племената „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани, а така също и хуни (кн.ІІІ, гл.VІІ ).  Почти всички са кавказки народи и могат да бъдат открити и в разширената редакция на „Арменската география” от VІІ век (Анани Ширакаци).

     „Пох” е в „Арменската география” под №43 „Пух”. „Таваспар” под №46 „Таваспар”. „Хечматак” под №47 „Хечматак”. „Ижмах” под №48 „Ижамах”. „Шичб” под №39 „Шил”. „Чилб” под № 40 „Чигб”. Могат да бъдат обяснени лесно егер, баласич, масагети, алани и т.н.

     Има обаче два народа -  „гати и глуар”, т.е. готи и елуар (герулите), които са в хунския съюз със сигурност чак след 363/375 г. А след 375 г. е регистрирано хунско нападение в Задкавказието едва през 395 г., така че едва ли е прав Тавстос Бузанд, че хунското нападение, което описва е станало по времето на Хосров Котак (332-338), син на Трдат (286-330). Но затова пък тук откриваме интерполирано съобщение за хунската атака в Персоармения и Византия през 395 г., която продължила според Тавстос Бузан „почти една година” (кн.ІІІ, гл.VІІ). След това враговете били изгонени до „страната на баласичите” (Тавстос Бузанд, кн.ІІІ, гл.VІІ), а земята на последните е в Предкавказието.




          Както може да се предположи, допълването на съществуващите хипотези за хионит с още една не променя общия характер на разногласовост, който изобщо е присъщ в науката при опита да се даде отговор кои са хионит и каква е тяхната връзка с кушани, кидари и ефталити. Пъзелите, които се редят на основанието на тези четири етнонима за събитията относно източните врагове на Персия, са относителни и са във връзка с хронологичната им рамка от ІІІ в. до 468 г. от н.е., когато Пероз  воюва последно с кидари (или кушани) на изток. Кушанската и кидарската история свършват, ако приемем появата на новия враг на Персия ефталитите, около последната трета на V в.

          Хуните-ефталит се появяват определено в конкретния период около 469/484 г. и изчезват също така ясно към 567 г. 
         
          Покрай ефталитската история има голям брой художествени писания - романът за Бахрам Гур, епосите „Худай-намак” и поемата на Фирдоуси „Шах-наме”, които още повече подхранват възможността за „донаписване” на историята им (правил го е още арабоезичният компилатор на ат-Табари, Бел`ами през Х в.), поради липсата на факти и извори.

          Донякъде помагат нумизматиката и археологията, но степента на верификация на фактите оттам се оказва също зависима от гръцките и китайските летописни сведения. Ето защо е необходимо отново да се върнем при тези извори за хуните-ефталит и особено при византийските (гръкоезични и сириезични), които, колкото и да звучи невероятно, не са експлицирани в дълбочина и причините за хронологичната разнопосоченост в тях не са били анализирани.

          Напълно е възможно да се допусне, че модерните изследвания може би са станали заложници на късно-античния летопис на Прокопий Кесарийски (VІ в.), където въпросът за източния статут на произхода на хуните-ефталит е просто анахронизъм, вследствие от реалната им инвазия там в периода след краха на Персия през 484 г. от предкавказките хуни.

          Гумильов обръща внимание, че Приск нарича кидарите хуни и обеснява този факт, че термина хуни по това време означава и обобщено понятие,  в смисъл на ”врагове, варвари”. Това може да бъде прието, защото е ясно, че кидарите не са били хуни. Когато Елише (ум. 480 г.) употребява епизодично формулата „хоните, които се наричат кушани” по отношение на същите кидари по времето на Йезигерд ІІ (438-457), е необходимо да се попитаме не е ли това  анахронизъм или по-късна интерполация, припис от някои от по-късните преписвачи на неговата история? Както Приск нарича кидарите „хуни”, по логиката на Гумильов, така и Елише нарича кидарите „кушани”. Формулата „хоните, които се наричат кушани” обаче е определено особен анахронизъм, въведен след арменския историк, защото Елише много ясно описва владенията на хоните в Предкавказието, с които арменските нахарари сключват преди 450 г. съюз.

          Няма как да не споменем и „хунофобията”, която е все пак видна в косвения факт, че почти нито един изследовател не се е запитал дали хуните-ефталит не са пост-атилови хуни ?

          В съчинението на Томпсън за хуните (1948) се прокрадва такава интерпретация и има един пасаж, който свързва убийците на Пероз с пост-атиловите хуни. „Животът на Пероз, както знаем, е бил съпроводен с рискове и опасности, и той вероятно е съжалявал за краха на империята на Атила” (с. 251).

          Ото Менхен-Хелфен (1973) също намеква за такава възможност. Но това са изследователи на европейската хунска история от 375 до 469 г.г., които не отделят специално внимание на пост-атиловите хуни и на връзката им с хуните-ефталит...

          Учените пък, които основно се занимават с хуните-ефталит, са синолози или специалисти по Средна Азия. Атиловите хуни и техните потомци са встрани от интересите им, което става пределно ясно от такъв вещ учен като Пигулевская, която въпреки начетеността си смята, че сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит за това, откъде са дошли през 484 г. убийците на Пероз, се разминават. А двата извора всъщност се потвърждават взаимно. Йешу Стилит, недолюбван от някои модерни автори, е уникален извор, тъй като дава и допълнителното сведение, че „хионит” и „хуни” е едно и също, с което оборва всички модерни хипотези от времето на Макуарт (1901 г.) насетне, промоциращи, че хионит нямат нищо общо с европейските хуни.

          Дори Л.Н.Гумильов, който има много проучвания за Hsiong-nu от преди новата ера в района им на Ордос и Жълтата река, не е написал почти нищо за европейските хуни Huns, освен пасионарната теория за произхода им от един конен отряд Hsiong-nu. 

          Впечатляващо е, че изследователите на хуните-ефталит приемат априори версията на Прокопий буквално, без да анализират причината, която може да я е породила. Без дори да се запитат дали Прокопий, който започва да пише след 527 г. като очевидец, не е допуснал анахронизъм? Та нали по негово време (527 г.) хуните-ефталит вече са източно явление. Това не оказва ли някакво влияние върху възгледите му, които за първи път в историята промоцират идеята, че щом те са на изток по негово време, значи са източен на Персия автохтонен феномен ?

          Може би е комфортно да се приеме конвенционалното мнение, че тези въпроси вече са решени и възкресяването им е екзотично в очите на специалистите, но добросъвестното отношение към първоизворите няма да остарее скоро като метод и това дава донякъде, ако не утеха, поне време за размисъл.






Глава 5
Грешки и източници




          Йешу Стилит и Агатий Миринейски ползват един и същ източник, когато преразказват събитията с Кавад в периода 496 – 499 г. Ако бъдат съпоставени сведенията им за този период от живота на Кавад, който съвпада с тригодишното му укриване при хунския цар, може успешно да бъде реконструиран почти пълния текст на техния източник.

          Нека припомним, че Кавад управлява от 488 г. до към ноември 496 г. и това е първия период от управлението му. След това избягва при хунския цар, където живее 3 години и през 499 г. се връща на трона в Персия, с помощта на хунска войска.

          Според Йешу Стилит (517 г.):

          „Кавад се оженил при хуните за дъщерята на своята сестра. Сестра му била взета в плен по време на войната, в която бил убит баща им (Пероз през 484 г. – бел.ред.) и понеже тя била царска дъщеря, станала жена на хунския цар, а от него  имала дете момиче. Когато Кавад избягал при тях (496 г. – бел.ред.), тя му дала дъщеря си за негова съпруга. Той се ободрил, след като се свързал в родство с царя и плачел пред него ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне държавата” (фр. ХХІV).

          Според византийския историк Агатий Миринейски (536 - 582) хунският цар приел Кавад „благосклонно и не престанал да го утешава, прогонвайки падналия му дух с ласкави думи, които съответствали на неговото убеждение да насочва мислите му към добро. Към това добавил богата трапеза, на която често вдигал наздравици в негова  чест. Подарил му разкошни дрехи и изпълнявал всичките задължения на гостоприемството. След известно време даже дъщеря му се омъжила за госта. Дал му войска, достатъчна за поход и го отпратил, за да възстанови предишното свое благополучие и да унищожи враговете си.”

          Агатий посочва своя източник. Това е Сергий, който му изпратил точен превод на хронологията на персийските царе, направен от официалните документи в персийската държава и помолил Агатий „да изпълни делото, заради което той е направил този превод” (кн.ІV, 30). Това „дело”, както уточнява Агатий, е да се даде „точна хронологична последователност” (кн.ІV, 29) на персийските царе.

          Агатий е съзнавал, че благодарение на Прокопий, византийската историография е допуснала грешна хронология на персийските царе от времето след  Пероз до Хосрой І Ануширван, т.е. в периода 484 – 531. Ето защо, за да коригира грешките, той добавя в своя летопис и 48 годишното управление на Хосрой Ануширван, отбелязвайки, че той се възкачил на персийския трон „в петата година от царстването на Юстиниан” (кн.ІV, 29), т.е. през 532 г.

          Хосрой идва на власт през 531 г. и ние определено можем да кажем, че при Агатий няма грешка. Неговият източник Сергий му е дал сведение по селевкидското летоброене, вследствие на което при приравняването на годините 532 е застъпена с 531, в която се възкачва Хосрой по гръцкото летоброене. Това показва, че Сергий е сириец.

          Летописът от ок. 517 г. на Йешу Стилит е „написан в епистоларна форма. Това е послание-отговор на молбата на едно лице, което автора нарича „свещеник и архимандрит Саргис”” (Н. Пигулевска. Месопотамия на рубеже V и VІ в. н.е., Сирийская хроника Иешу Стилита, М.-Л. 1940). Този Саргис, т.е. Сергий, подтиква Йешу Стилит да опише събитията по време на персийско-византийската война (502-506).

При Йешу Стилит за първи път срещаме вярна хронология на персийските царе в периода 484-499 г.: Пероз-Балаш-Кавад-Замашп-пак Кавад. Въпреки това, изследователите не са отъждествили Сергий на Йешу Стилит и Сергий на Агатий.

          Причината е може би в това, че Агатий споменава, че Хосрой (531-579) се възхищавал от дейността и преводаческите умения на Сергий. Освен това Агатий пише, че си е кореспондирал със Сергий, а Агатий е роден през 536 г., т.е. би трябвало това да е било поне към 556 г. Йешу Стилит пък си кореспондира със Сергий към 517 г. Ако това е едно и също лице, понеже пасажите при Агатий и Йешу Стилит свидетелстват за общ източник относно сведения от персийския царственик, тогава към 517 г., ако Сергий е бил около 30 годишен, е към 70 г. около 556 г.

          Доводите в полза на една и съща личност Сергий, който дава верни сведения за хронологията на персийските царе от Пероз до Хосрой Ануширван, са много по-убедителни, предвид уникалните данни за Кавад в периода от 496 г. до 499 г., които свързват Йешу Стилит и Агатий към един и същ първоизточник, който при това и двамата обозначават като Сергий...

          Прокопий не е разполагал с този източник.

          Агатий е бил във възторг, че може да коригира грешната хронология на персийските царе в периода 484-499 г. при Прокопий (= Пероз-Кавад-Балас-пак Кавад). Агатий е възприемал Прокопий като изключителен авторитет и не пести суперлативи за него като историк. И все пак е щастлив да отбележи, че благодарение на данните на Сергий, го поправя:

           „Макар, че при Прокопий ритор някои от сведенията за Кавад са преразказани по друг начин, то ние следвахме персийските летописи и се придържахме към това, което те са писали, като към по-верно” (кн.ІV, 30).

          В края на своя летопис пък Йешу Стилит отново се обръща към Сергий, който „знае тези неща по-добре” (фр. 47), дори от Йешу, който ги е описал в летописа си от 517 г.

          И така, благодарение на Сергий, Йешу Стилит и Агатий са единствените автори, които знаят правилната хронология на персийските царе в периода 484-499 г., но „достоверността”, както се хвали Агатий, е в това, че Сергий е направил копие от персийските официални документи.

          Прокопий не е разполагал с този официален персийски царственик. За да запълни знанията си, той се впуска да търси архивни данни от посолствата на Евсевий. Добира се и до арменската история на Тавстос Бузанд (кн.ІV, гл.LІV), както и до ирански легендарен роман, в който е разказана и легендата за безценният бисер на Кавад. Цялото усърдно ровене от страна на Прокопий в „арменската история” не му помага много, но той все пак преразказва една легенда от там, която е от времето на Шапур ІІ (309-379), където открива любопитни сведения за прочутият „Затвор на забвението, за който явно има и сведения в иранския роман като място, което е посещавал и Кавад, преди да избяга при хунския цар.

          Така Прокопий интерполира в своята книга пасажите за историята на бисера, за историята на замъка-затвор на забвението и ги включва в разказа си за Пероз и Кавад. В крайна сметка, независимо че Прокопий твърди, че следва „думите на персийците”, той е разполагал с недостатъчни данни. Това обаче, както ще покажем, само на пръв поглед е негов минус.

          Прокопий е изключително ценен източник за този тъмен период между 483-499 г. в Персия, защото е включил освен горепосочените източници и сведения от архивните доклади на посланик Евсевий. Данните от тези архивни доклади на Евсевий сами по себе си са много ценни, част от тях е ползвал и неизвестният автор на военния трактат „Maurikios. Strategikon”, писан по времето на Маврикий (582-602), който съобщава, че през 484 г. Пероз е подлъган с военни маневри от ефталитите да попадне в направен от хунския цар ров с размери 8-10 фута в дълбочина и 50-60 в ширина.

          Прокопий не е пряк източник на цифрите в горепосоченият военен трактат от края на VІ в. В летописа му, макар и да се разказва подробно за рова-примамка, благодарение на който хуните побеждават Пероз, цифри за размера му няма. Тоест, авторът на военния трактат от края на VІ в., все още е имал на разположение докладите на посланик Евсевий.

          Сведенията на посланик Евсевий не са запазени като отделен текст, учените предполагат, че това е „същото лице, което е и магистър официй през 474, 492-497 г. и е консул през 489 г. и 493 г.” (Виж.PLRE. II. Р. 431, 433: Eusebius 18, Eusebius 19, Eusebius 28; Виж. Bury J. History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosins I to the Death of Justinian (A. D. 395 to A. D. 565). L 1931. Vol. 2. P. 10.). Неговото посолство до Пероз е съвпаднало с първата хуно-персийска война. Евсевий е бил пратен при Пероз най-вероятно във връзка с изтичането на договора за гр. Нисибин. Този град, както пише Йешу Стилит, е бил отдаден на персите за 120 г. по договор от Йовиан (363-364) на Шапур ІІ (309-379)  и през 484 г. този срок изтичал.

          Навярно Евсевий е посетил Пероз през 483 г. Тъй като Евсевий е посочен от Прокопий като византийският посланик, който дава съвет на Пероз по време на първата му война с хуните-ефталит, определено можем да кажем, че тя е от 483 г. Евсевий дава много ярки сведения от втората война на Пероз от 484 г. с хуните, което прави най-вероятно пристигането му при Пероз именно през 483 г. и съответно датирането на първата война от 483 г. С други думи, Прокопий е заел от Евсевий много важни факти и от двете войни на Пероз с хуните-ефталит.

          Те могат да бъдат групирани:

1.       Евсевий разказва, че първият проход, в който Пероз през 483 г. попада в капан, е заобиколен отвсякъде с гори, т.е. това не е със сигурност Дербенд, който на изток граничи с Каспийско море, но не изключва да е Дарялският проход над Грузия.
2.       Евсевий подробно разказва за договора по примирие, за това, че хунският цар упреквал Пероз за самонадеяността му и че Пероз му се поклонил, имитирайки, че се кланя на слънцето, по съвета на магите.
Евсевий дава сведения като очевидец от лагера на хуните, които по време на началото на втората атака на Пероз през 484 г. упреквали своя цар, че е пуснал първият път Пероз.
3.       Евсевий дава и изключително важното сведение, че след убийството на Пероз през 484 г., римският владетел е пратил посолство до хунския цар. Именно това посолство, което явно е под ръководството на Евсевий, може да е донесло обилната информация с пряка реч на хунския цар, цитирана от Прокопий по-късно. За съжаление Прокопий обръща внимание върху това посолство само във връзка с мисията му да купи царствената диадема-обица на Пероз, която посолството обаче не успяло да купи и не казва повече подробности за задачите му. Но ние знаем от Йоан Антиохийски, че Зенон именно по това време се е свързал и е поканил хуни („така наречените българи”) в Мизия и Тракия за съюзници, които през 486 г. със сигурност вече са там. Не е изключено посолството да е имало и тази задача.
4.       Но несъмнено най-важното съобщение, заето в книгата на Прокопий от Евсевий е, че „две години се намираха персите под властта на тези варвари”. Официалната персийска версия (Сергий, Йешу Стилит, Агатий), е потулила този факт. Тези две години прeвръщат четиригодишното управление на уж персиеца Балас (484-488), според официалната версия, в проблематично.

          Една от грешките на Прокопий е, че смята, че Кавад се жени за сестра си Аспеведа. Това по-късно, към началото на ІХ в., го повтаря и Теофан, заемайки сведението от Прокопий. Но все пак, благодарение на Прокопий, знаем името на сестрата на Кавад. Прокопий, макар и по свой път, също знае, че хунският цар става тъст на Кавад.

          Грешката при Прокопий, че Кавад се жени за сестра си, се изяснява чрез Йешу Стилит, който единствен дава информацията, че хунският цар още през 484 г. се жени за сестрата на Кавад, а последният през 499 г. се оженва за племенницата си, т.е. за дъщерята на хунския цар и на сестра му. Благодарение на Прокопий знаем името на сестрата на Кавад, то е Аспеведа. Йоан Малала пък съобщава името на жената на хунския цар към 527 г. като Воа.
         
          Сумата от сведенията при Евсевий-Прокопий, ни рисува една много по-сложна картина за събитията в Персия в периода 484-488 г. от тази, която има в персийския царственик (Сергий, Йешу Стилит, Агатий).

          Кой е Балас/Балаш (484-488)?

          Ако се доверим на интерпретацията на Теофан, който пише „а цар сложили Влас, сиреч Вал” (5968), се оказва, че името на този персийски цар не е нищо друго, освен прозвище: арамейско-семитската дума „бал”, е всъщност „господар”.

          Според персийските царствени документи, Балас е брат на Пероз. Ат-Табари, който знае много добре, че Йезигерд ІІ е имал само двама сина - Хормизд и Пероз, бърка Балас със Замашп и пише, че Балас е брат на Кавад. Прокопий, подобно Йешу Стилит, също пише, че Балас е брат на Пероз. Тук Прокопий е единодушен с Йешу Стилит (и Агатий пише за брат), но точно това „съгласие” може да бъде разгледано и от друг ъгъл.

          Прокопий, както знаем, поставя Балас на власт след Кавад и пише, че причината била, че Пероз нямал други синове. Всички (освен Кавад) били избити заедно с Пероз през 484 г. Йешу Стилит (и Агатий) обаче знаят правилно, че Пероз има и друг син Замашп (Замасф), който е на власт в Персия през 496-499 г. Ето защо не можем да приемем, че формулата „Балас, брат на Пероз”, е еднозначна при Прокопий и при Йешу Стилит.

          При Прокопий възкачването на Кавад се предхожда от двегодишно хунско владичество над Персия и чак след Кавад е Балас. При Йешу Стилит (=официалния царственик) преди Балас (484-488) е  Пероз (459-484), а Кавад (от 488) е след Балас.

          Кавад се възкачва за първи път чак четири години след смъртта на баща си Пероз, т.е. през 488 г.

          Ако хунският цар се е оженил за дъщерята на Пероз и властва две години с прозвището Балас (разчетено като „Бал” при Теофан), тогава той в очите на магите е незаконен Сасанид. Едва ли бракът му с Аспеведа му е давал право на кръвно родство със Сасанидите, въпреки, че този брак явно има значение. Персия е управлявана и от Сасанидки, а не само от Сасаниди... Хунският цар, въпреки, че е окупатор на Персия, явно е осъзнавал особената царска традиция в тази държава, която признава само един царстващ род. Тава личи от сведението на Прокопий, че римското посолство не успяло да купи царския бисер на Пероз от хунския цар, а по-късно той го дал на Кавад. Изобщо перипетиите около този бисер, разказани от Прокопий, се оказват много ценни. Едва ли можем да си представим, че хунския цар няма да продаде бисера за злато, освен ако този трофей не е бил част от персийските царски антрибути, необходими за един владетел на Персия. По същата логика, едва ли хунският цар ще даде на Кавад този бисер, ако не му препредава фактически властта?

          В този смисъл е очевидно, че хунския цар препредава властта на Кавад през 488 г., а мъжът на хунската предкавказка царица Воа, както твърди Йоан Малала, във връзка с византийското посолство от 527 г. до нея, се бил казвал „Влах” !(?). На гръцки „в” / „б”...

          Това една и съща личност ли е с Балас, Балаш?

          При Михаил Сириец (ХІІ в.) се появява вече легендата за цар Балгер...

          Персийският двор брани престола само за Сасаниди по същият начин, по който римският двор е наричал „римска земя” и онази територия, която фактически е била превзета от варвари. Ако Балас не е Сасанид и е властвал над Персия, няма как традицията да не го превърне в мним Сасанид...

          Балаш, според Йешу Стилит, бил омразен на магите, защото не се съобразявал с техните порядки и решил да построи баня. Това не е някакъв случаен факт, защото – пак според Йешу Стилит – именно Кавад продължил това нововъведение и построил много бани в Персия, по римски образец. Към тези размишления ще се върнем, тъй като те увеличават под лупа много важни подробности, пропуснати от изследователите.

          Преди това ще посочим механизма, по който са били формирани и преписвани летописите в епохата на Зенон (474-491) и Анастасий (491-518).

          След Приск Панийски, чиято история завършва към 474/7 г., летопис пише Кандид Исавър. Кратък конспект е запазен в „Библиотеката” на Фотий (ІХ в.). Кандид разказва за събитията от времето на възкачването на император Лъв (457-474) до 491 г., когато се възкачва Анастасий. Именно Кандид Исавър е източникът на по-късните преписи по летописите и хрониките за времето на Зенон и за исаврийските метежи веднага след смъртта му. Летописът му реално свършва с края на исаврийският бунт на брата на Зенон в началото на царстването на Анастасий, който става император, понеже вдовицата на Зенон, Ариадна, се омъжва за него през 491 г.

          След Кандид Исавър хроника пише Евстатий Епифанийски от „Сирия втора”. Тя е била от две части и втората стига до 503/504 г. Именно Евстатий Епифанийски е основният източник на данните от персийско-византийската война (502-506) в нейната най-важна фаза от 502 до 504 г. Него ползват за това време Йешу Стилит, Захарий Митиленски, Прокопий Кесарийски...

           Но нито Кандид Исавър, нито Евстатий Епифанийски са източници на данните за хуно-персийските войни в периода 483-484 г., които съществуват при Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий. Как те се формират при Йешу Стилит и Прокопий Кесарийски, вече посочихме в общи линии.

          Що се отнася до гръкоезичния Захарий Митиленски (ум. ок. 536) той явно следва една недостигнала до нас линия от Приск Панийски (V в.), понеже знае, че хуните, които изгубили търговските си връзки по Дунав с Византия, през 484 г. вече успешно търгуват през Кавказ със сирийски търговци. Убедеността на Захарий, че хуните искат от Пероз преди 484 г. такива данъци, каквито са взимали преди от ромеите, сродяват неговите сведения с данните на Приск за сарагурите, които започват да нападат Персия след 466 година (ср. за тези атаки и грузинското житие от V в. на Шушаник, от свещеник Яков Цуртавели).

          Въпросът дали сарагурите на Приск са пост-атилови хуни може да бъде решен, ако си дадем сметка, че тази дума, както и думата „сарак” в Хамбарлийският надпис на Крум (ІХ в.), имат един и същ персийски произход. „В переводе с персидского языка форма множественного числа ﻥﺍﺭﺴ саран (мн. от ﺭﺴ сар «голова», «вершина», предводитель»; в пехлевийской транслитерации sl) означает «предводители войска», «военачальники»” (А.К.Аликберов, Сасанидская титулатура правителий Кавказа по арабо-мусульмаским источникам.)

          Както вече казахме, за Йешу Стилит хуните, които убиват през 484 г. персийският владетел Пероз, са същите европейски хуни, които през 395 г. нападат Персия и Византия. Така смятат и останалите сирийски летописци – Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.), които не пишат за 395 г., но твърдят, че убийците на Пероз дошли от „северо-запад” на Персия и преди това взимали данъци от римляните...

          На фона на тази мощна гръко-сирийска историческа традиция, известието на Прокопий Кесарийски, че това са източни на Персия хуни, е изключение. На базата на по-късния авторитет на Прокопий като историк обаче, неговото мнение е повтаряно не само във Византия, но и в арменската средновековна историческа школа. Във всемирната хроника  на Теофан (ІХ в.) то вече се утвърждава като норма и нито един от модерните изследователи на хуните-ефталит не се усъмнява в това мнение на Прокопий, което е възприето буквално.

          Защо Прокопий Кесарийски целенасочено диференцира хуните-ефталит от пост-атиловите хуни, е въпрос, който не е анализиран. Не е без значение да се припомни, че Прокопий е най-добър като историк само в онзи период, където е очевидец и свидетел на епохата. А той става такъв след 527 г. По това време хуните-ефталит наистина са на изток от Персия и са в разцвета на своята история, която продължава до 567 г. На изток тяхната инвазия се простира даже в северна Индия и на северо-изток от Тохаристан, и както китайски историци, чрез визита на будиски монаси към 516 г. научават за ефталит, по подобен косвен начин явно знае за тях и Прокопий. Той обаче очевидно не знае, че техните източни територии са завладяни от тях в периода 484-516 г. и полемизира имплицитно със Захарий Митиленски като твърди, че ефталит наистина са хуни, но че произхождат не „северо-западно от Персия” (З. Митиленски), а от Гиркания, всеизвестна източна земя в трудовете на класиците, която превръща в ефталитска прародина.

         Този предразсъдък е толкова дълбоко вкоренен по-късно, че и досега изследователите се чудят къде са били ефталит до 483 г.! Тъй като се знае, че Пероз през 468 г. воюва на изток с кидари, в науката се приема, че хуно-ефталитската държава се е формирала почти чудотворно на изток от Персия в периода между 468 и 483 г. в рамките на 15 г. и ефталитският цар, печатайки собствени монети в двора си, решава да покори и Персия (?)...

         



Глава 6

Подробен анализ на сведенията
при Йешу Стилит и Прокопий



      Според Прокопий Кесарийски, хуните-ефталит са при Горго, т.е. Гиркания. Гурган (Гиркания) е до самото югоизточно крайбрежие на Каспийско море. Приемаме, че той не е объркал Горго с Гурзан (Грузия).

       Както отбелязва И. Маршак, Гурган наистина е изходен пункт, откъдето персийската армия тръгва за своите източни военни походи (и това негово значение продължава и до началото на VІІ век), „но това не е доказателство, че целта на похода (на Пероз през 484 г.-бел.ред.) са били земите около Гурган”.

        Прокопий твърди, че хуните-ефталит „никога не са нахлували в римските земи, освен заедно с мидийската войска”, т.е. персите. Това изречение спомага да си изясним кое определя интереса на Прокопий изобщо към хуните-ефталит, които са основната армия на Кавад, с която той през 502 г. напада Византия. Прокопий въобще не свързва хуните-ефталит с хионит на Амиан Марцелин, които начело с Грумбат помагат през 358/9 г. на персийския цар Шапур ІІ (309-379) в атаката над гр. Амида.

         Йешу Стилит обаче нарича хуните-ефталит „кионайе” (и добавя „сиреч, хуни”), като редопоставя враговете на Пероз през 483 г. и през 484 г., с хуните, които през 395 г. „в дните на императорите Хонорий и Аркадий” (фр. ІХ) опустошили сирийските земи на Византия. С други думи, за Йешу Стилит „кионайе” (хионит), са едно и също с европейските хуни, които през 395 г. нападат сирийската провинция на Византия. И това е много важно да бъде повторено!

        
    

         Теофан е дал следното сведение (л.м. 6000) към 505 г., когато текат мирните преговори между Анастасий и Кавад:

„...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.”

          През 559 г. Теофан отбелязва:

„беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ – бел.ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни” (л.м.6054).

          Сиреч, хуните-кутригури, които през 557 г. държат почти едногодишна обсада над Константинопол, през 559 г. вече са на Тигър и Ефрат при гр. Дар (Анастасиопол).

           С други думи, военният път през Кавказ в Персия и Сирия за хуните и техните наследници, е не по-малко традиционен от военния им път в Европа, но въпросът колко пъти те са нападали на юг от Кавказ и откога е непроучена тема.


    

         Прокопий Кесарийски е роден ок. 500 г. в Кесария Палестинска. Той е „елинизиран сириец” (А.А.Чекалова. Прокопий Кесарийский: личност и творчество). Завършва риторическа школа в родния си град и образованието му е причина за „архаично-атическия” (Чекалова) му стил на писане.

         Когато Прокопий упоменава даден нов народ и го въвежда в орбитата на своя разказ, той явно – в духа на Тацит – се е чувствал задължен заради образованието си да даде сведения за неговия произход и етнографски качества. Този маниер срещаме и при Агатий, по-млад съвременик и епигон на Прокопий.

         Църковните историци, които дават и много светски сведения, обикновенно заемат данни за миналото от библейската история. Прокопий също е християнин, но като учен споделя професионални принципи, които го свързват с класическата школа и е много по-близо до автори като Тацит от І в. и Амиан Марцелин от ІV в., отколкото до църковния историк Зосим от V в., например.

         Политическото пристрастие на Юстиниан І (527-565)  към една част от приазовските и предкавказки хуни, е причината Прокопий да даде сведения за произхода на утигурите.

          Внимателният анализ обаче показва, че нито един сирийски или готски автор, съвременник на Прокопий, не познава същия народ чрез името „утигури”. Прокопий вменява на един известен през V в. пост-атилов етнос, за когото пишат Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Йоан Антиохийски, епископ Енодий, Касиодор и Йордан, непознат за всички тях етноним „утигури”, което буди много въпроси, включително и за външно наименование или прозвище.

          Агатий и Менандър повтарят след него името „утигури” за същия народ, пишейки за събития през втората половина на VІ в. Във византийската историческа школа по това време утигури и кутригури са в някаква родствена бинарна връзка.

          При хрониката от ІХ в. на Теофан (л.м. 6171) бинарната връзка е вече променена. Вместо „утигури” се появява познатия още от VІ в. на готските и сирийските автори етноним „българи”. Причината е, че Теофан дава сведения от неизвестен източник от края на VІІ в., писал за „древна Велика България” и източникът му е очевидно сирийски.



          N.B.

          От казаното дотук следва, че по времето на Теофан (края на VІІІ в.) се наблюдава как изкристализира фактът, че една голяма част от българската история е представена във византийските гръкоезични късно-антични летописи под етнонима „утигури”. Това е констатирано още през 1918 г. от българския учен Златарски.

          Сиреч, късно-античните летописи, които много ясно свързват пост-атиловите хуни с утигурите и кутригурите, проясняват, че утигури и българи са просто две имена на един и същ народ. По-различно стои въпросът с кутригурите. Те са различен етнос от българите (= утигурите), но връзката между двата народа е още отпреди 375 г. и според Прокопий това са двете племена, създатели на хунския съюз. Това са всъщност хуните, който към 375 г. атакуват земите на запад от Дон и стигат до Панония в централна Европа.

          Тук няма да навлизаме в подробности как и защо Прокопий е въвел етнонима утигури (утиг), но не може да не отбележим, че интересът му към тях е обвързан с политиката на Юстиниан І те да бъдат разграничавани от враговете на империята - кутригурите.  Прокопий въвежда това разграничение най-ясно по териториален принцип, пишейки, че утигурите се върнали след краха на Атила на старите си, родни земи на кимерийския географски ареал, за да владеят там сами.

          В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства съпричастен към император Юстиниан І и явно никак не е случайно, че в това произведение, преразказвайки в друга светлина стари събития, Прокопий, освен всичко друго, никъде не упоменава за утигури и кутригури, а ги нарича с общоприетото – „хуни”.
         

         

          А сега нека припомним, че Прокопий ясно и категорично причислява ефталит към хуните, но не към „познатите ни хуни”.

          Разделението, прокарано от Прокопий, не е разглеждано досега в светлината на принципа как той изобщо дели пост-атиловите хуни, а материал има от начина на деление между утигури и кутригури в съчиненията му преди „Тайната история”.

          Когато Прокопий пише за произхода на тези две племена, ги поставя на една и съща територия, на изток от Дон, но когато пише за тях като пост-атилови хуни, върнали се от централна Европа, ги дели териториално, което е отговаряло и на действителността. Прокопий разполага кутригурите от гр. Херсон (дн. гр. Севастопол) до Дон (Йордан пък пише, че пост-атиловите хуни след 469 г. са отишли към Днепър), а утигурите – на изток от Дон.

          Този принцип на териториално деление е пренесен от Прокопий и върху хуните-ефталит. Според него, те са още по-източно - при Гиркания, т.е. на източното крайбрежие на Каспийско море.

          Това са все хунски народи в очите на Прокопий, така както към 555 г. сирийският историк Псевдо-Захарий Ритор дава цял списък с кавказки народи на север от Кавказ и  включва в него и „ефталит”.

         Защо обаче Прокопий дели ефталит от „познатите ни хуни”? Защо им приписва независим произход? Причината, според мен, е очевидна:

1.       Той полемизира със Захарий Митиленски. Според последния дори пред гр. Амида в началото на 503 г. има някакъв Кутригур, който Захарий по инверсия представя на страната на града, явно така е било в извора му, който – ако се съгласим с Пигулевская – е някаква градска хроника на Амида.
         
2.       Т.нар. „познати хуни” на Прокопий, са именно онези, които  получават от него теория за произхода и тя е за братята Кутригур и Утигур, които още преди 375 г. са хуни.


          В тази Прокопиева легенда няма брат Ефталит, което е основанието му той, въпреки, че причислява ефталит към хуните, да ги разграничи тотално от „познатите ни хуни”, както пише.

          Делението е извършено преди всичко на териториален принцип, а що се отнася до упоменатите от Прокопий градове на ефталит, то и Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ясно пише, че предкавказките „бургар” (= утигури) също имат градове.



    


           Приск Панийски през 448 г. в лагера на Атила нарича хуните всячески (скити, царски скити), но не и кидари. Когато пост-атиловите хуни след 460 г. се разсейват на изток, то Приск, вследствие огромната им миграция (ултинзурите били многобройни, според по-късния Агатий Миринейски), си е представял вероятно, че дори източните кидари, враговете на Пероз от 468 г., са хуни:

„Партанския цар, предвид възникналата при него война с хуните, наричани кидари, отклонил молбата на царя на лазите” (кн.ІV, 25).

          Както се вижда, особена загадка няма. Просто Приск е образован в духа на класическата риторика.         Колкото Пероз има нещо общо с партите и древна Партия, толкова и кидарите с хуните.

            Принципът на отъждествяванията (перси = парти, перси = мидяни ) за историците-ритори е само териториален.


    

          Към 527 г., както вече обърнахме внимание, ефталит наистина са там, където Прокопий ги поставя: на изток от Персия (Еноки). В този смисъл, предвид териториалния принцип на отъждествяване, съобщението на Прокопий, че ефталит са хуни, е необходимо да бъде свързано с начина на употреба от историците-ритори на стар етноним (парти, мидяни) към народ, който по-късно живее на тези земи (персите).
Старият етноним на ефталит, т.е. хуни, говори за миграционен процес.

          Индийските извори от началото на VІ в. не познават името „ефталит” и ги наричат „Hun”, т.е. твърдението на Прокопий, че ефталит са Huns, не е въпрос единствено на гръцка менталност (Л.Н.Гумильов). Дори и да се съгласим, че името „хуни” е имало събирателно значение за западните късно-антични автори, какво значение има то за индийските извори от началото на VІ в. и как да си обясним, че самонаименованието на ефталит по данните на нумизматиката, е „хион”?

          Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен, тях не ги наричат „Hsiong-nu” и не бъркат ефталит (Hun) с този стар и постепенно асимилиран народ  от сянбийците към  І в. от н.е.

          Няма кой друг, освен ефталит да са занесли там това име „Hun” и именно времето на появата на това име в земите на северна Индия, е изключително важен белег за проучване на ефталитската проблематика, понеже пълководците Торамана и Глосис са известни на Йоан Малала, от когото знаем за Стиранкс и Глонис. Дори, както неведнъж е обръщано внимание, сътрапезните обичаи на ефталитските водачи, описани от Прокопий, повтарят сякаш до детайли порядките на „сътрапезниците” в двора на Атила, описани от Приск Панийски през 448 г. и по-късните порядки на волжко-българският цар Алмъс, описани през 922 г. от Ибн Фадлан.

         

          Направихме това кратко отклонение, понеже то повдига непроучени въпроси за пост-атиловите хуни от втората половина на V в., които никога не са разглеждани в паралел със събитията, които се случват от 467 г. до 484 г. в Задкавказието и Персия.

          А трябва да кажем, че съобщението на Приск Панийски за третия син на Атила - Ернак, който водил към 469 г., (когато не помогнал на запад при Дунав на по-големият си брат Денгиз), „местни войни” на изток, намира паралел в грузинското „Житие на Шушаник” от V в. на Яков Цуртавели, според което в 467 г. ( „Това беше през осмата година на персийския цар”), Пероз  извикал  иберийският васал Вараскен при себе си и му  дал  указание да отблъсне появилите се на Кавказ врагове. Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х).

          Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към  467 г. е при Дарялския проход над Иберия, което има паралел при Приск с атаката на сарагурите.

          „Глава37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].

           Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).




    


          Когато Прокопий описва първия поход от 483 г., ръководен лично от Пероз срещу хуните-ефталит, очевидно прохода-капан за персийския цар е Дарял, „заобиколен отвсякъде в кръг от гори”, а не Чор (Дербенд).

          Пероз навлиза в прохода и Прокопий пише „той се движел по вражеска земя”. „По средата имало широк и дълъг път, който обаче бил без изход и опирал в проход, заобиколен отвсякъде в кръг от гори” (Прокопий).

          Византийският посланик Евсевий, придружаващ Пероз, е подтикнат от обкръжението на Пероз да укроти самонадеяността му, понеже те се страхували лично да му опонират, според летописеца. Тогава Евсевий разказва на Пероз една притча за някакъв вързан козел на една скала и за един лъв, който решил да го изяде. За да стигне до жертвата, лъвът обаче влязал в проход, специално подготвен от стопанина на козела, така лъва се оказал в капан. Пероз изслушал Евсевий и осъзнал грешката си, според Прокопий.

          През 468 г. Пероз води победоносна война на изток с кидарите. Ако той през 483 г. срещу хуните-ефталит се е намирал пак на изток по същите места, едва ли би бил толкова ненаясно с военно-стратегическите въпроси и с типографията?

          На тези „досадни” подробности не е обърнато внимание от никого от онези учени, които априори са убедени, че Пероз е воювал през 483 г. с хуните-ефталит на изток от Персия.(?) А, между впрочем, дори през 624 г. Ираклий, когато посещава хуните на север от Кавказ, е изоставен от голяма част от лазите, заради трудния и непознат географски ареал (Теофан, л.м. 6115).

          Прокопий пише, че въпреки поуката от притчата, разказана от Евсевий, Пероз вече бил попаднал в капан, след което хуните излезли от засадата и „открито заели позиции и охранявали прохода, за да не може врага да се върнe назад”. Пероз е в безизходица и иска мир, според Прокопий. Летописецът, знаейки, че читателите му ще бъдат заинтригувани, описва подробно как той се поклонил на хунския цар. Оттук започват различията между Прокопий и Йешу Стилит.

          Последният пише, че Пероз е изплатил голяма част от наложената му сума и е оставил Кавад при хунския цар, докато намери пари да изплати цялата сума. Прокопий не знае, че Кавад е бил заложник.

          Напълно е възможно Кавад, за когото не е знаел и Евсевий, да е бил вече заложник при хунския цар, понеже Йешу Стилит пише, че бягайки от трона при хуните през 496 г., Кавад отишъл при царя, при който бил „отрасъл”. Ако това е така, тогава византийският посланник Евсевий не е присъствал на никакъв военен поход през 483 г. и данните, че дава съвет на Пероз, са просто преувеличение. Възможно е през 483 г. Кавад просто да е отивал на обикновенна визита, за да внесе първата част от залога за Кавад. Йешу Стилит обеснява, че за да плати залога, Пероз обложил с непосилни данъци персите. Едва ли времето между 483 г. и 484 г. е достатъчно за едно такова мероприятие. Щом Евсевий (и респ. Прокопий) не знаят, че Кавад е даден в плен през 483 г., очевидно, че докладите на Евсевий как той, като посланник, спасил персийската армия, са просто посланическо преувеличение на заслугите му, а през 483 г. Пероз явно е носел 2/3 от големия залог за Кавад, взет в плен преди 483 г.      Ако това е така, сведението на Прокопий за Горго (Гиркания), където бил Евсевий, звучи още по-съмнително.

          И така, от 483 г. до бягството през 496 г. на Кавад при хунския цар, имаме две различни версии при Прокопий и при Йешу Стилит. Твърдението на Пигулевская, че двамата ползват общ източник, е нереално.

          Когато Кавад бяга от царския трон през 496 г., Йешу Стилит вмъква важни подробности: той бяга при познат владетел хун, при който е бил вече заложник преди. Прокопий също пише, че бяга при хунския цар, но не става ясно защо Кавад ще ходи при убиеца на баща си, за да търси точно от него закрила? Йешу Стилит внася необходимата светлина за изясняване на събитията.

          Заобиколен от хуните през 483 г., Пероз оставя Кавад за заложник (или той вече е там), докато изплати налога. Когато си връща Кавад, Пероз вече е мобилизирал сили, за да води нова война с хуните-ефталит. И понеже тази война е от 484 г., няма друга версия кога Пероз е дал на две части залога за Кавад (Йешу Стилит), освен ако през 483 г. е изплатил първата част от 2/3 от залога (Йешу Стилит).

           Тоест, всички сведения за злато, което Зенон дава на Пероз, предполагат, че персийският цар е получил наистина злато от императора на Византия, с което не само, че е доплатил налога (останалите 1/3) през 484 г. (очевидно сведението на Йешу Стилит за облагането на персите с данъци е за първата сума от 2/3 от залога), за да си върне Кавад, но и се е подготвил за нов поход, с пари на Зенон. Зенон дал пари, уплашен от думите на Кавад „за да не би те да преминат и към вашата земя” (ІХ), както пише Йешу Стилит.

          През 484 г. Пероз напада за втори път хуните (ако приемем, че през 483 г. е бил на военен поход, както твърдят Евсевий и Прокопий) и е убит на бойното поле. Тук Йешу Стилит дава още сведения, които липсват при Прокопий, а при Агатий са ниглежирани.

          Хунският цар, според Йешу Стилит, се жени за дъщерята на Пероз. Това събитие се е запечатило и в по-късните ирански легенди, които обаче са го видоизменили в следната фабула: още приживе Пероз дал дъщеря си за жена на хунският цар, но го излъгал, пращайки му друго момиче (Ат-Табари). Тази иранска легенда, макар и фолклорно видоизменена, дава основание да отбележим, че Йешу Стилит е дал правдив исторически факт.

          Непосредствено след 484 г. хунският цар става съпруг на персийска принцеса от рода на Сасанидите.

           В периода 484-488 управлява Балас...

          Кавад стъпва на трона през 488 г. и управлява до към ноември 496 г., след което бяга при хунския цар и сестра си.

          Оттук насетне името на тази сестра на Кавад е известно при Прокопий като „Аспеведа”, а при Малала хунската царица към 527 г., се казва „Воа”. Йешу Стилит не го е споменал.

          Кавад се жени през 499 г. за племенницата си и става зет на хунския цар, който му дава „голяма войска” (Прокопий, Йешу Стилит, Агатий), за да си върне трона. Според версията на  Прокопий, Кавад се възкачил на трона веднага след Пероз. В тази версия на Прокопий, която е грешна, Кавад е бил затворен в „замъка на забвението”, заради ереста на маздакизма, която подкрепя.    
Йешу Стилит също дава сведение, че Кавад е подкрепял маздакизма (=„зарадуштакан”, фр. ХХ).
           
          Кавад през 496 г., уплетен в реформи по маздакитски идеи, бяга от трона си от персийската столица, при хунския цар. Имал е отпор от магите, готвел се е военен преврат, според Йешу Стилит. Възможно е да се допусне, че Кавад действително е бил за известно време задържан в затвора на забвението и оттам е избягал при хунския цар, за което съобщава Прокопий. Агатий специално обръща внимание, че източникът му Сергий е описал, че по това време закона е забранявал убийство или членоповреждане на сасанид, т.е. член от царския род. Това е важно, понеже обеснява две важни сведения, свързани със сасанидския род на Пероз. Едното събитие е разказано само от Прокопий, а другото и от Йешу Стилит.

          Според Прокопий, по времето на войната от 484 г. Пероз бил убит на бойното поле „със всичките си синове”, освен Кавад. Както казахме, Прокопий ползва легендарно-романен източник. Пероз е имал и друг син Замашп (Йешу Стилит) или Замасф (Агатий и Теофан), който е жив и управлява между 496-499 г.

          Легендата обаче за всички избити престолонаследници, заедно с Пероз (освен Кавад) през 484 г., олицетворява какъв отзвук е предизвикала в Персия хунската победа. Легендарното убийство на почти всички Сасаниди, е съизмеримо на национална трагедия, имайки предвид каква стойност за държавата има родовото царско коляно.

          Второто сведение е още по-интересно, понеже го има не само при Прокопий, но и при Йешу Стилит. Това е легендата, че добрият Балаш (Балас), който управлява от 484 до 488 г., е бил убит и са му извадени очите. Цялата версия при Йешу Стилит е, че негови врагове са били магите (фр. ХІХ), а те държат официалната грижа по царствените документи. При Прокопий, като убиец на Балас е представен Кавад, а начинът на убийство и ослепяването съвпада с разказа на Йешу Стилит как Балаш е убит чрез ослепяване. Това единодушие между Прокопий и Йешу Стилит също е подозрително.

          Легендарната версия при Прокопий е много интересна, тя съвпада и с официалната версия (чрез Сергий-Йешу Стилит) и ни разкрива, ако мога така да кажа, как общата иранска памет пази кръвта на Сасанидите.

          Нито Балас убива Кавад, преди той да избяга при хунския цар, независимо, че му дават такива съвети (легендарната версия при Прокопий), нито пък Кавад, връщайки си трона през 499 г. от своя брат узурпатор Замашп, го убива (официалната жреческа версия при Йешу Стилит).

          Единственият убит и според двете версии се оказва Балаш (Балас).(?)

          Ако вземем предвид съобщението на Прокопий (чрез Евсевий), че след 484  две години персите са били под властта на хуните и отчетем, че тези две години се припокриват с половината от управлението на Балас (484-488), дадено от официалната персийска версия на магите (Сергий-Йешу Стилит), възниква въпросът: а дали изобщо Балас е бил сасанид?

          Споменът за Балас е еднакво опорочен и в легендите, и в официалния царственик. Не случайно Прокопий вметва, че „него го ослепили по такъв начин, по какъвто обикновено (т.е. по традиция, по закон-бел.ред.) ослепяват престъпници: маслото се поставя на огън и когато кипне, се изсипва в широко отворените очи или пък една игла се подгрява до червено и с нея се пронизват очните ябълки”. Независимо откъде Прокопий е заел този пасаж, тук имаме сякаш точен препис на член от персийският наказателен кодекс.

          Легендарният първоизточник на Прокопий сякаш не обича Балас, не по-малко от официалния първоизточник на версията при Йешу Стилит. Балас е представен като добър и спокоен управител от Йешу Стилит, но не и в очите на магите.


          По времето на Балас (484-488):

•        Арменците получават възможност свободно да проповядват вероизповеданието си (485), а персийското християнство се отделя от антиохийския диоцез и създава самостоятелна персийска църква (484). Тя постепенно се разклонява в около 100 епархии в Персия.
•        Едеският епископ Ива (Хива) предприема първите стъпки по прехвърлянето на старата едеската академия на Теодор Мопсуестийски в персийски земи, в гр. Нисибин. Оттогава Нисибин става крупен християнски академичен център, с над 800 богослови студенти и преподаватели в най-добрите си години.
•        Персийската аристокрация се включва в държавните дела, а два от старите аристократични родове реално държат управлението. Няма друг, освен Балас, който да е делегирал такава власт на феодали в Персия. Това не е присъщо за Сасанидските царе.



         

          Женитбата през 484 г. на хунския цар за персийската принцеса, може да напомня донякъде сметките на Атила да получи половината Рим, ако се ожени за римската принцеса Хонория, сестрата на Валентиниан ІІІ (425-455).

      

          Очевидно е, че през 488 г. Кавад става цар на Персия, независимо че мощното персийско жреческо съсловие го ненавижда заради симпатиите му към маздакизма. Жреците са предпочитали другия син на Пероз, Замашп. Едва ли Кавад става привърженик на маздакизма чак след 488 г., но дори и да е така, това означава, че е бил в противоречие с магите. Според легендата за бисера, разказана от Прокопий, хунският цар го дал на Кавад, след като отказал да го продаде на римското посолство. Това предаване на бисера, символ на царската власт, може да се тълкува и като доброволен отказ на Балас от трона, в полза на Кавад.

          Причините са ясни. За 4 години управление, дори и за хун става видно, че древната култура и държавна традиция на Персия не може лесно да бъде преодоляна. Това не е Готия на Херманарих или Скития. Трудно е да си представим, че Персия може да преживее повече от 4 г. с полусасанид - чужд владетел, женен за сасанидка. Този мним Сасанид, угодно наричан „брат на Пероз” заради женитбата си с неговата дъщеря, все пак е окупатор.

          Кавад е бил в близки отношения със сестра си, явно на нея държи издигането си на трона през 488 г. от Балас. По-късно съдбата отново среща брат и сестра в периода 469-499 г., когато Кавад бяга от магите при нея. Кавад не само се жени за племенницата си, но и фаворизира сина си от този брак Хосрой Ануширван като наследник на трона на Персия в ущърб на другите си по-възрастни синове. Прокопий разказва, че Кавад е молел Юстин І (518-527) да осинови Хосрой, за да не го убият в Персия. Омразата към Хосрой явно има дълга предистория, но царуването на този цар след 531 г. се оказва ренесанс за Персия.

          Възкачването през 488 г. на Кавад на трона връща персийската държавност в традиционното русло и кошмарът от убийството на Пероз постепенно утихва. Страната е с разбита фискална система. Загубата през 484 г. на войските на Пероз е причина да се промени дори военният устав. Според Прокопий, оттогава в персийската армия било забранено да се преследва бягащия противник.

          Четиригодишното управление на хунския цар е присадено към официалния царственик на Ктезифон явно с една голяма мистификация, която и до днес си остава загадка.

          Пероз ликвидирва по-големия си брат Хормизд ІІІ още в периода 457-459 г., той е нямал по-малък брат Балас, както ясно отбелязва ат-Табари.

          Името на Балас може би произхожда от Баласакан, Балас е явно прозвище. Както е отбелязано в арменската история на Елише: „хон Херан” и „царят на Баласакан”, очевидно са едно и също лице, което нападнало Персия. Името пък Херан (Eлише) е идентично с името на третия син на Атила, Ернак (Приск) и с името на Ирник от „Именника на българските канове”.















Глава 7
Проб и Глонис



          Първият период от управлението на Кавад като цар на Персия (488-496) e разказан накратко от Йешу Стилит:

 „Кавад изпратил посолство с един голям слон в дар до императора (Зенон- бел.ред.), за да иска от него злато. Но още докато посланиците стигнали Антиохия сирийска, Зенон умрял и след него се възцарил Анастасий” (фр. ХІХ).

          Зенон умира през 491 г., на третата година от управлението на Кавад. Във Византия се възкачва Анастасий. Кавад, според Йешу Стилит, искал пари и от него.
          Прокопий упоменава за посолството до Анастасий след 499 г., т.е. във втория  период (499-531) от управлението на Кавад в Персия, но преди започването на войната му с Византия през 502 г.

 Анастасий отказал да даде злато на Кавад. Византийският император, според Йешу Стилит, бил „раздразнен” от „високомерните думи” на Кавад, че ако не получи пари „да приeме война” (фр. ХІХ). Освен това Анастасий „разбрал и за глупавия му нрав, с който толерирал отвратителната ерес на магите зарадуштакан (т.е. маздакизма – бел.ред.), която учи, че жените трябва да са общи и че всеки може да живее с когото си иска (последното е намек за незачитане на частната собственост – бел.ред.). Разбрал също, че той (Кавад) се отнася лошо с подвластните му арменци, принуждавайки ги да почитат огъня. Той го презрял и не му изпратил злато...” (фр. ХХ).

          Йешу Стилит дава сведения за арменски бунтове и за засилени в този първи период от управлението на Кавад „арабски разбойничества” (фр. ХХІ, ХХІІ). Той характеризира първия период от управлението на Кавад (488-496) като „безпорядък в неговата държава” (фр. ХХІІ). „Персийската аристокрация обмисляла тайно как да го убие...” (фр. ХХІІІ). Омразата сред висшите слоеве в Персия явно се подклажда и от магите, заради „нечистите обичаи и извратените закони” (фр. ХХІІІ) на ереста на маздакизма.




         

          Кавад е бил явно поборник на някаква чистотата на персийската вяра и очевидно именно това го е привлякло към идеите на Маздак. „Зарадушт – кан” буквално може да се преведе като „дълбочината на Заратустра”, ако тук „can” е др.иран. „копая”. Но тази „чистота” не е била нищо друго, освен ерес в очите на официалното персийско жречество.
Според Михаил Сириец, Кавад поголовно се справя с манихейството в Персия, което там има дълга история. Храмовете им предал на християните, а тях ги подложил на гонение и те избягали в Армения, пише летописецът (фр. 278, 279, 312). Това показва, че Кавад номинално поддържа съществуването на персийската самостоятелна християнска църква, учредена при Балас (484/485), след като й отдава манихейските храмове, а арменците подтиска и принуждава да почитат огъня. Явно за него тяхното християнство е форма на про-византийско влияние.
Кавад трансформира някои от маздакитските религиозни идеи в държавна политика.

          Отзвукът от чисто религиозните идеи на Маздак е бил голям и не се ограничава само в Персия. Негови форми могат да бъдат открити и във византийската ерес на адамитството по-късно...

          Сблъсъкът на маздакизма с традиционното жречество на магите явно е бил теологичен. За съжаление липсват точни данни за догмите на Маздак. Маздакизмът набира сили още в периода 484-488 г., вследствие отслабването на държавният жречески институт при Балас. При възкачването на Кавад един от отраслите на маздакизма пленява новия цар с идеи, които той решава да приложи в държавната си политика. Това води до сътресения от социален характер и удря върху статута на аристократичното съсловие, което показва, че Кавад се е опитвал да извърши сериозна реформа в Персия, но не успява поради консервативните сили и избягва от трона през 496 г. Укрива се при сестра си и хунския цар.

          Избуяването на маздакизма при Кавад не е съпоставяно от изследователите с краха на Персия в периода след 484 г. Нито пък данните за управлението на Балас (484-488) посредством два аристократични рода е разглеждано като форма на чужд протекторат.  Прокопиевото сведение, че две години персите са били под властта на хуните не е намерило място при модерните проучвания на историята на сасанидска Персия, дори като хипотеза (N.B.).

         

          И така, в края на 496 г. положението на Кавад на персийския трон в столицата Ктезифон, е станало толкова опасно за него, че той избягва при хунския цар и сестра си.
          Тук престоява до 499 г., когато получава „голяма войска” (хуните-ефталит) и си връща трона от брат си Замашп, удобно поставен от аристократи и маги начело на Персия след бягството на Кавад.

          Вторият период (499-531) от царстването на Кавад няма нищо общо с първия.

          Кавад започва да гради авторитет на силен цар и няма как да не отбележим, че основната причина за това е хунската армия (ефталит), с която разполага. Опирайки се на нея, той само за три години (499-502) успява да стабилизира Персия и да си върне контрола над арменци и араби. При това този контрол е бил до такава степен влиятелен от страна на държавната персийска власт, че Кавад с лекота принуждава арменци и араби да мобилизират свои военни подразделения за войната, която той започва с Византия в последните месеци на 502 г.

          Йешу Стилит пише, че причината за тази война е отказът на Анастасий да даде злато:

          „Той започна войната с римляните заради това, че не му било дадено златото” (фр. ХІХ).

          Повече подробности научаваме от Прокопий Кесарийски:

          „Кавад нямал възможност да върне на царя на ефталитите парите, които му дължал и поискал римският автократор Анастасий да му заеме тази сума” (Войната с персите, кн. І, VІІ, 1).

          По повод на това искане на Кавад, Анастасий свикал съвещание, на което го увещават, че за Византия „не е изгодно да съдейства на враговете си (т.е. персийците – бел.ред.) да имат съюз с ефталитите и че много по-изгодно е да ги скара помежду им.” Пари не са дадени.  „Заради това Кавад, без всякаква друга причина, решил да започне веднага война...”(Прокопий, пак там, VІІ, 32), независимо, че било зима.

          Така става ясно, че през 499 г. Кавад е получил армия от хунския цар, обвързвайки се с него не само чрез женитбата на дъщеря му, но и с някакво задължение, което той се е надявал Анастасий да кредитира, за да спази уговорката си.

          Към 502 г. Кавад е бил вече в тригодишен срок от 499 г., когато му е дадена армията. Понеже Анастасий отказва да даде злато, с което Кавад да се издължи на хунския цар, Кавад явно е бил поставен пред единственото възможно решение как да се снабди с плячка и предприема война срещу Византия през 502 г.

          Кавад изплаща дълга си към хунския цар през 503 г., изпращайки му много злато и сребро, конфискувано в гр. Амида, след предземането му през януари 503 г. Освен това Кавад изпраща на хунския цар голям брой пленници, сирийски християни. За съдбата на тези пленници пише подробно Псевдо-Захарий Ритор, който разговаря лично с двама от тях по-късно, през 555 г.

           Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният, по времето на срещата (ок. 555 г.), е епископ в манастира Бет Айшахун край гр. Амида. Те разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография:

          „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел. ред.) останали в тяхната земя 34 години.” През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”. Тоест, не са били роби, а имат своя диаспора и са развивали църковна и стопанска дейност, имат право дори да получават подаръци от римския император, както ще стане ясно след малко. Йоан, епископът на манастира Бет Айшахун разказва, че християнската колония имала и епископи. Те идвали от аранската митрополия. Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амида (т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване) дошъл епископ Кардост.

           Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел и заминал от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.

           Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан). Сирийските пленници са отведени след януари 503 г. Като прибавим 34 г. пребиваване сред хуните на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва, че в промеждутъка от 530 г. - 537 г., е бил създаден хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание.

          Вероятният период на епископската и книжовна дейност на християнската колония, ръководена от Кардост, е между ок. 524 г. и  ок.532 г., ако приемем всички сведения на Псевдо-Захарий Ритор, включително, че византийският посланник Проб се е срещал с Кардост в гр. Боспор. Пигулевская датира визитата на Проб в 526 г., а Артамонов в 522 г. Очевидно и двете хипотези не се връзват със сведението на Прокопий, че визитата на Проб е имала за цел да бъде платено на хуните да окажат помощ на грузинския цар. Последният, който е васал на Персия и е бил номинален управител на Грузия, е сменен от Кавад през 523 г. и на негово място встъпва персийски марзбан. Явно това подтиква грузинския владетел да моли за помощ Юстин І, който изпраща Проб явно още на следващата 524 г., за да наеме хунския владетел и да го подтикне да се намеси на страната на грузинския васал, тъй като директна помощ от Византия би означавало нова война с Персия, която Юстин І не може да си позволи, защото в този регион интересите му са към  лазите. Проб не успява в мисията си.
         
          Основателно можем да допуснем, че граматични и книжовни работи на собствения си език сирийците са извършвали в Боспор  дори  преди 530 г., т.е. още след 503 година. А така също явно те са пренесли в този регион и много важни познания в областта на занаятите, търговията и строителството. Броят на пленените в началото на 503 г. граждани от Амида и нейните околности е бил няколко хиляди. Имайки предвид, че Йешу Стилит дава сведение, че Кавад само от едеските околности взел 18 500 пленици, можем да си дадем сметка, че гр. Амида и областта са  сполетяни от същото.

          Руският учен Н.В.Пигулевская проучва въпроса със сирийските пленници при хуните два пъти.
         
           Първият път тя е убедена, че пленниците са прекарани през Дербендския проход на Кавказ и са отпратени на изток. Причината да смята така е официалната версия-догма, че хуните-ефталит са на изток от Каспийско море и нямат нищо общо с пост-атиловите хуни. Псевдо-Захарий Ритор обаче е дал едно много важно сведение: сирийската колония е посетена от византийския пратеник Проб (за това стана дума вече – бел.ред.), който разказал като се върнал в Константинопол за тези хора на императора Юстин І, който пък, като разбрал за тях, разпоредил от съседните римски градове да им се изпратят хранителни запаси и свещенни пособия. Пигулевская нарича този Проб „византийски посланик” и посочва, че според източника той се е срещал с Кардост (Zachariae Rhetori — Historia, ibid., p.216). Проблемите, засегнати от нея в „Сирийский источник VI в. о народах Кавказа // Вестник древней истории. №1 М. 1939”, са доразвити по-късно в изследването й „Заметка об отношениях между Византией и гуннами в VІ в.”, където сведенията за Проб са допълнени, откъм данните на Прокопий за него.

          Именно Прокопий е дал сведенията, че Проб, който е „племенник на предишния император Анастасий” (Войната с персите, кн.І, ХІІ, 6), е бил изпратен с „много пари” в Боспор (N.B.), „ за да склони с дарове войската на хуните да отидат на помощ” (пак там, ХІІ, 6) на грузинския цар. Мисията на Проб е по изричната заръка на „василевса Юстин”, който бил „специално обещал” (пак там, ХІІ, 6) тази помощ на грузинския владетел. Кавад превзема Амида на 11 януари 503 г. Той, според Прокопий, „заповядал на персите да ограбят богатствата, а останалите живи граждани да бъдат пленени в робство” (пак там, VІІ, 32).

          Ако си припомним за ролята на граматичния център Амида при създаването на арменската и грузинската писмености през V в., съобщението за създаден от сирийците на Боспор хунски алфавит, се потвърждава от житието на Св. Кирил, че по време на хазарската му мисия в средата на ІХ в. се е запознал със Св. Писание, написано с алфабет, в който отсъстват гласните. Това писмо не е нито еврейско, нито самарянско (т.е. сирийско), според житието на Св.Кирил.

          Благодарение на Прокопий става ясно, че една значима колония от сирийските християни пленници, взети от Кавад през 503 г., са изпратени от него не на изток, а на... Боспор. (N.B.)

Както пише Пигулевска в „Сирийский источник VІ в. о народах Кавказа...”:
           „Когато през 502 г. персийският цар Кавад подготвял коалиция против Византия, той обещал да възнагради хуните-ефталит от плячката, в която очевидно влизали и роби-военопленици”.

          Кавад изпраща тези пленници на Боспор, което отново потвърждава хипотезата, че хуните-ефталит не са нищо друго, освен пост-атилови хуни... Сборът от сведенията за Проб при Прокопий и Псевдо-Захарий Ритор разкриват една нова картина кои са хуните-ефталит и къде е местоположението на техният цар. Учудващо е, че тези данни изобщо са пренебрегнати от изследователите.

          Интересно е, че Прокопий е дал и още едно много важно сведение, което разкрива коя е истинската причина Кавад да отслаби военните действия към 504 г. и сам да стартира началото на мирните преговори, чрез Astabid (ХСV, Йешу Стилит). Прокопий пише:
           „Кавад с цялата си войска се върнал в Персия, защото врагове хуни (щом не ги изписва ефталит, значи има предвид предкавказки хуни – бел.ред.) нападнали земята му и дълго време той водил война с тях в северната част на своята страна” (кн.І, VІІІ, 19).

          Това се случва около две години след 502 г. и ни разкрива, че именно около 504 г. настъпва криза между Кавад и неговият тъст, причината за която ни става известна, ако вземем предвид едно сведение за Глонис на Малала от 527 г.

         

          Не само перипетиите около Проб, племенника на Анастасий, разкриват, че хуните-ефталит са боспорско явление, но и данните за Глонис при Прокопий, Малала и Теофан.

          Когато Кавад на 11 януари 503 г. превзема  Амида, той продължава войната, а в този град оставя въоръжен отряд, начело с Глон. Прокопий пише, че по-късно градът е обкръжен от римски войски, но те не могат да го превземат и той остава окупиран и под властта на персите до началото на военните преговори, когато „персите получили от римляните хиляда либри злато” (пак там, ІХ, 4), за да им го върнат.

          Тук Прокопий разказва и за Глон. Той го нарича „персиец”, но това трябва да се тълкува като персийски градоначалник на Амида. Няколко сирийци в крепостта са на служба при Глон, за да се поддържа порядъка сред населението на този голям град:

          „Скоро, оставяйки гарнизон от хиляда човека, начело с Глон, родом перс и няколко нещастни амидяни, които за прехрана били длъжни да служат на персите, Кавад с останалата войска и пленените се върнал обратно у дома” (кн.І, VІІ, 33).

          Преди да бъде върнат града на византийците, които платили откуп за него, Глон, според Прокопий, бил убит. Той дори разказва една легенда как е станало това, която знае и гръкоезичният Захарий Митиленски, което означава, че или двамата ползват общ извор, или пък Прокопий заема от Захарий. Някакъв селянин, безпрепятствено и тайно, въпреки римската обсада, бил влизал редовно в Амида и носел на Глон „птици, хляб и плодове”. Същият бил казал на римския военачалник Патрикий, че ако получи награда, ще им предаде Глон. Римлянинът обещал, че ще получи всичко, което пожелае. Селянинът излъгал Глон да излезе от крепостта да убие някакви скитащи се уж римляни и така бил убит.

          Йешу Стилит не знае тази легенда и единственото, което съобщава е, че край Амида е убит един от персийските марзбани. Това не може да е Глон, чието име е всеизвестно като най-главната личност в окупираната Амида.

          Теофан в своята хроника явно не вярва на тази легенда на Прокопий. Той преразказва много неща от него, но специално за събитията около Глон не го следва и не пише, че Глон е убит край Амида. Само отбелязва, че Кавад „узнавайки, че и Глон, защитавайки Амида, неизбежно трябва да загине, с голяма потеря отстъпи по друг път...” (л.м. 5997).

          Теофан не преразказва и версията на Прокопий как е убит Глон. Причината е, че той, имайки на разположение хрониката на Йоан Малала, следва неговото сведение, че Глон намира смъртта си чак през 527 г. Тогава посолство на Юстиниан І иска от хунската царица Воа тя да се справи военно със Стиранкс и Глонис, които помагат на Кавад в коалиция срещу Персия към 526 г. (Теофан, л.м. 6020).

         

          Всички тези данни ни дават възможност да реконструираме следната картина: през 504 г. една част от голямата армия хуни, дадена  на Кавад през 499 г., явно не се връща при хунския цар и Глон е измежду тях. Размерът на армията, която дезертира, е около 20 000 конници (толкова са хуните на Зилинг през 522 г., толкова са и тези на Тиранкс и Глон през 527 г.- бел.ред.). Кризата между хунския цар и Кавад е провокирана явно от последния, който подлъгва тези елитни войници, които не се връщат през 504 г. при Балах, съпругът на Воа, и ги пренасочва отвъд източните предели на Персия, явно смятайки да наложи чрез тях собствената си власт в старите размирни кушано-кидарски територии.

          Във връзка явно с това, по същото време хунският цар подобрява отношенията си с Анастасий и както пише Прокопий, даже искал да му продаде правата върху Дербендския проход. Очевидно „Амбазук”, както изписва Прокопий името му (кн. І, Х), е бил доста обиден на Кавад.
         
            Както обърна внимание Ото Менхен-Хелфен в „Светът на хуните” (1973, гл.ІХ. Език. Ирански имена.) името Амбазук означава „притежаващият оръжието и властта” на персийски (от древ.иран. ama-bazuka). Това име на хунския цар е явно иранско нарицателно за Балах, заето вероятно от Прокопий оттам, откъдето произхожда и легендата за ролята на селянина при убийството на Глон или пък от персийския роман, откъдето знае легендата за бисера на Пероз. Това иранско прозвище на хунския цар се припокрива с образа на човека, притежаващ военната сила и властта, който дава армия от хуни-ефталит през 499 г. на Кавад.

          Какво точно е станало в отношенията между Кавад и хунския цар, е трудно да гадаем. Кавад успял, според Прокопий, да си върне правата над Дербендската врата (кн.І, Х). Конфликт явно е имало. Оттук насетне Кавад търси помощ през 522 г. и през 527 г. само от онези хуни, които „живеели във вътрешните предели” (Теофан, 6020). Кои са те, става ясно от хрониката от началото на VІІІ в. на Йоан Никиуски, който изрично подчертава, че „Боарикс” („Воа” при Йоан Малала), е от „външните хуни” (Jean de Nikiou, p. 390).

          През 527 г. Юстиниан І (според Малала) изпраща посолство до хунската царица Воа, чийто мъж Влах бил починал, с молба да се справи със Стиранкс и Глонис, чиято 20 000 конница Кавад мобилизирал срещу Византия. Така става ясно, че Глон от 504 г. е жив до 527 г., когато е убит от „външните хуни” (Йоан Никиуски) на Воа. Дотогава Глон е от ония хуни, които „живеят далеч във вътрешните предели” (Теофан), явно на Персия.

          Малала нарича Воа царица на хуните-савири и по този начин е дал териториалното й място в Предкавказието. Савирите стават първоначално известни чрез Приск Панийски, който пише, че към 460 г. те атакуват някои от пост-атиловите хунски народи, понеже савирите са прогонени от аварите. Инвазията на савирите е по северното Прикаспие на запад, но много скоро те се включват в хунския съюз и стават органична част от пост-атиловите хуни. През VІ в. „савирите” вече са известни като „хуни-савири” на гръцките автори...

          Воа и нейният мъж Балах управляват 100 000 хуни, както пише Теофан. Това показва, че към 527 г. Воа е царица на целия хунски съюз след смъртта на мъжа си, а не само царица на савирите.



         

          Името „ефталит” учудващо съвпада с името „Авитохол” от „Именника на българските канове” и разгледаните от нас въпроси в тази втора част дават основание да се предположи, че хуните-ефталит са пост-атилов хунски народ. Това твърдят Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей. Следователно загадката на името „авитохол”, който управлява 300 г., според „Именника на българските канове”, трябва да се търси не в посока на някакъв митичен патроним, а в посока на етноним на народ, който след 465 г. се включва в държавата Велика България на Ирник.

         
         

         
           Очевидно именно Ернак (Ирник от рода Дуло в „Именника на българските канове”) е „хунският цар”, който не само, че побеждава през 484 г. Пероз, но е и 4 години владетел на Персия в периода 484-488 г. (Йешу Стилит, Прокопий, Агатий)

          Така ни става ясно, че когато в края на VІІ в. неизвестен сирийски автор пише за „древна Велика България”, той няма предвид възстановената през началото на VІІ в. от Кубрат Велика България, защото последната няма как да е „древна” и „стара” за автор от края на същият VІІ в., а има предвид държавата Велика България на Ирник, просъществувала от 465 г. до 565 г., когато е превзета от тюрките на Истеми. Тази  „стара Велика България   действително е имала  обширна територия: от р. Днепър до планината Кавказ, където около приазовският гр. Боспор и р. Кубан е бил центъра й и на юг от Кавказ в предна Азия и до Памир, след превземането през 484 г. на Персия от хунския цар. Освен това, очевидно е, че победите на хуните-ефталит на териториите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан до средата на VІ в., са една „изгубена страница” от ранната българска история, която един ден може би ще бъде проучена отговорно и задълбочено.


                  

          В завършек нека припомним проницателните думи на Стивън Рънсиман, изказани през 1930 г.:

          „Атила заема такова видно място в нашата история, само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

          Оказва се, че за Ернак, който е имал прозвищата Амбазук, Газан, Балас има много сведения в летописите от VІ в. За съжаление по-голямата част от тях не са изследвани сравнително и ако се замислим, хипотезата за източния на Персия произход на хуните-ефталит в модерната наука се крепи :

1.       на една версия от 1901 г. на Макуарт, че „еусени” при Амиан Марцелин трябвало да се чете като „кусени” (кушани);
2.       на това, че Елише имал интерполацията „хоните, наричани кушани” и
3.       на това, че Прокопий полемизира имплицитно със Захарий Митиленски и анахронично смята, че хуните-ефталит не само имат държава на изток от Персия, но и оттам е прародината им.

          Тези „три фундамента” на модерната теория за източен произход на хуните-ефталит въобще не са стабилни, ако се имат предвид и останалите късно-антични летописи.

          Йоан Антиохийски и Йешу Стилит пишат за „кадасени” и „кудауши” (античните „кадауси”), така че версията на Макуарт за кушани при прочита му на „еусени” от Амиан Марцелин, е наистина само едно от многото възможни хрумвания, а не единственото „удачно”, както смятат някои учени. Защо Елише ще твърди, че „кушаните” са се наричали основно „хони”, при положение, че още Страбон пише за кушани, а не за хони? Очевидно е, че в издаденият от Орбели текст на арменския историк Елише има много по-късни от V в. интерполации.

          Нито един западен автор преди Прокопий не знае за етикона „ефталит” (така, както не знаят и за „утигури” преди Прокопий), а „удревляването” на арменски текстове преди даването за първи път на това име „хуни-ефталит” от Прокопий през VІ в. ще си остане задълго спорно и тема на научен дебат. Арменските късно-антични извори продължават да са предмет на дискусии и сами по себе си, така че да се издига теория за ефталит на тяхна основа си остава рисковано. Това естествено въобще не е взето предвид от съветските историци, пишещи за ефталит.

          Що се отнася пък до Прокопий, той действително е авторитет през времето, когато пише като очевидец след 527 г., но има много анахронизми за събития преди това, включително поставянето на превземането на Аквилея от Атила (452) след смъртта на Аеций (455)...

           Очевидно е прав Xavier Tremblay (Pour une histore de la Sérinde. Le manichéisme parmi les peoples et religions d’Asie Centrale d’aprés les sources primaire, Vienna, 2001), който твърди, че въпросът за хуните-ефталит, все още не е решен на академично ниво, независимо от приносите на много учени в тази област.


          Научният дебат предстои, а за българската ранна история той е изключително важен, понеже открехва забулени страници от миналото на „древна Велика България” и от покоряването на Персия през 484 г. от третия син на Атила, изписан в „Именника на българските владетели” като „Ирник от рода Дуло”...

Няма коментари:

Публикуване на коментар