петък, 14 юни 2013 г.

Эфталиты. Ефталити. Ephthalites

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че пост-атиловите хуни са победили през 484 г. персийския цар Пероз.

 В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).
         „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия.
          Летописът от ок. 517 г. на Йешу Стилит е „написан в епистоларна форма. Това е послание-отговор на молбата на едно лице, което автора нарича „свещеник и архимандрит Саргис”” (Н. Пигулевска. Месопотамия на рубеже V и VІ в. н.е., Сирийская хроника Иешу Стилита, М.-Л. 1940). Този Саргис, т.е. Сергий, подтиква Йешу Стилит да опише събитията по време на персийско-византийската война (502-506). При Йешу Стилит за първи път срещаме вярна хронология на персийските царе в периода 484-499 г.: Пероз-Балаш-Кавад-Замашп-пак Кавад.

          Агатий Миринейски, писал във второта половина на VІ в. след Прокопий Кесарийски, също дава правилна хронология на персийските царе в периода и дори посочва своя източник. Това е някакъв Сергий, който му изпратил точен превод на хронологията на персийските царе, направен от официалните документи в персийската държава и помолил Агатий „да изпълни делото, заради което той е направил този превод” (кн.ІV, 30). Това „дело”, както уточнява Агатий, е да се даде „точна хронологична последователност” (кн.ІV, 29) на персийските царе.

Прокопий Кесарийски, писал за тези събития след 527 г. не е разполагал с този официален персийски царственик. За да запълни знанията си, той се впуска да търси архивни данни от византийските посолствата на Евсевий през 483/484 г.г. до Пероз. Добира се и до арменската история на Тавстос Бузанд (кн.ІV, гл.LІV), както и до ирански легендарен роман, в който е разказана и една легенда за безценният бисер на ухото на Пероз. Цялото усърдно ровене от страна на Прокопий в „арменската история” не му помага много, но той все пак преразказва оттам една легенда, която е от времето на Шапур ІІ (309-379), където открива любопитни сведения за прочутият затвор на Забвението, за който явно има и сведения в иранския роман като място, което е посещавал и Кавад, преди да избяга при хунския цар.

Така Прокопий интерполира в своята книга пасажите за историята на бисера, за историята на замъка-затвор на Забвението и ги включва в разказа си за Пероз и Кавад. В крайна сметка, независимо че Прокопий твърди, че следва „думите на персийците”, той е разполагал с недостатъчни данни.
  Това обаче, както ще покажем, само донякъде е негов минус. 

Прокопий е изключително ценен източник за този тъмен период между 483-499 г. в Персия, защото е включил, освен горепосочените източници и сведения от архивните доклади на посланик Евсевий. Данните от тези архивни доклади на Евсевий сами по себе си са много ценни, част от тях е ползвал и неизвестният автор на военния трактат „Maurikios. Strategikon”, писан по времето на Маврикий (582-602), който съобщава, че през 484 г. Пероз е подлъган с военни маневри да попадне в направен от хунския цар ров с размери 8-10 фута в дълбочина и 50-60 в ширина. 

Прокопий не е пряк източник на цифрите в горепосоченият военен трактат от края на VІ в. В летописа му, макар и да се разказва подробно за рова-примамка, благодарение на който хуните побеждават Пероз, цифри за размера му няма. Тоест, авторът на военния трактат от края на VІ в., все още е имал на разположение докладите на посланик Евсевий.

Именно оттам явно идва категоричното сведение на Прокопий, че след смъртта на Пероз, Персия е била "две години окупирана от тези варвари"...

Сведенията на посланик Евсевий не са запазени като отделен текст, учените предполагат, че това е „същото лице, което е и магистър официй през 474, 492-497 г. и е консул през 489 г. и 493 г.” (Виж.PLRE. II. Р. 431, 433: Eusebius 18, Eusebius 19, Eusebius 28; Виж. Bury J. History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosins I to the Death of Justinian (A. D. 395 to A. D. 565). L 1931. Vol. 2. P. 10.). Неговото посолство до Пероз е съвпаднало с първата хуно-персийска война. Евсевий е бил пратен при Пероз най-вероятно във връзка с изтичането на договора за гр. Нисибин. Този град, както пише Йешу Стилит, е бил отдаден на персите за 120 г. по договор от Йовиан (363-364) на Шапур ІІ (309-379) и през 484 г. този срок изтичал. 

Навярно Евсевий е посетил Пероз през 483 г. Тъй като Евсевий е посочен от Прокопий като византийският посланик, който дава съвет на Пероз по време на първата му война с хуните-ефталит, определено можем да кажем, че тя е от 483 г. Евсевий дава и много ярки сведения от втората война на Пероз от 484 г. с хуните, което прави действително най-вероятно пристигането му при Пероз през 483 г. и съответно датирането на първата война от 483 г. С други думи, Прокопий е заел от Евсевий много важни факти и от двете войни на Пероз с хуните-ефталит.

Псевдо-Захарий Ритор, чиято история e от ок. 560 г. пише, че ефталит са кавказки хунски народ...

В средата на ХІІІ в. сироезичният историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) пише следното:
„(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

Очевидно този текст е зает от Бар Ебрей през ХІІІ в. от същият източник (= историята на Захарий Митиленски от кн.ІІІ до кн.VІ) , от който черпи и Михаил Сириец, който през ХІІ в. пише почти същото:

„[256] По времето на Зенон хуните нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части...(отделянето на това изречение с многоточия подсказва, че явно тук има вставен текст – бел.ред.). Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно сражение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

Неслучайно обърнахме внимание, че изречението „...Те живеели в северо-източните части...” е вероятно по-къснен вставен текст. Прави впечатление, че цитата на Михаил Сириец е старателно изчистен и от онези сведения, които ги има при Захарий Митиленски и при Бар Ебрей, където ясно се казва, че победителите над Пероз вече са взимали преди 484 г. данъци от римляните. Очевидно текста на яковитския патриарх Михаил Сириец е редактиран. Възможно е и самия той през ХІІ в. да е бил повлиян от вече наложената още от Прокопий Кесарийски през VІ в. версия, че хуните-ефталит произхождат северо-източно от Персия и че нямат нищо общо с предкавказките хуни.
 
В своите книги Прокопий (р.ок.500 г.) започва да описва събитията като свидетел едва след 527 г. По това време ефталитите наистина са на северо-изток от Персия и установяват властта си над Согд, Балх, Памир, Тохаристан и северна Индия.



Ефталитите са хунско племе и се наричат хуни, но те не се смесват и не общуват с онези хуни, за които знаем, защото не граничат с тях и не са разположени в близост до тях, но съседстват с персите в северните им предели, там, където на самия край на Персия има град Горго. Тук, заради пограничните земи те обикновенно воювали един с друг. Те не са скитници като другите хунски племена, но отдавна живеят отседнало на плодоносна почва. Те никога не са нападали римските земи, освен заедно с персийските войски. Сред хуните само те са светлокожи и не са неприятни на вид. Техният начин на живот не е скотски, както при онези. Тях ги управлява един цар и тяхното държавно устройство е основано на закони, живеейки помежду си и със съседите си честно и справедливо, не по-зле от римляни и перси. Богатите от тях имат сътрапезници, на брой до двадесет човека, а понякога и повече, с които делят храна и богатства, понеже имуществото им е общо. Когато този, който им е бил водач на групата умре, тези мъже по съществуващия при тях обичай сами лягат с него в гроба.

          Най-интересното в това съобщение не е етнографския портрет, който в китайската хроника „Бей-ши” е обратен (номадски), а предприетата от Прокопий ретроспекция: говори за хуните – ефталит на пръв поглед общо, но всъщност ги дели след 502-506 г., когато те заедно с персите нападат Византия и преди това. Това деление е прокарано като метод в цялата архитектоника на пасажа. Основа на делението е - „нашите хуни” и хуните-ефталит. Дели ги на външен вид, дели ги в начин на живот, дели ги териториално, дели ги като начин на държавно управление (хуните-ефталит имат един цар)... Маркер на делението е: и те са хуни, но са други хуни...
          Основата на това деление на Прокопий е несъмнено полемическа, гръкоезичния Захарий Митиленски, писал преди Прокопий, е издигнал вече тезата, която срещаме и при Йешу Стилит, че хуните победили Пероз, са пост-атилови хуни...
          Когато Прокопий пише за  утигури и кутригури (= „нашите” хуни), той също ги дели, но по политически принцип: едните са съюзници на Юстиниан, а кутригурите са врагове. За разлика от „нашите” хуни, за които има хипотеза за произхода им, за хуните-ефталит Прокопий няма сякаш версия за произход. Но това не е съвсем така: ефталит, според Прокопий, са също хуни. 

          Тази общност (хуни са), търсена дори като полемическа съпоставка, макар и в негативен смисъл от Прокопий, е тотално пренебрегната от изследователите, дори не е експлицирана в работна хипотеза, наред с безбройните версии откъде са дошли ефталит. Последните са интерпретирани от учените като произхождащи от юг на Персия, от изток на Персия, от северо-изток, но никога от Кавказ, независимо, че сироезичния Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) ги поставя точно там (гл.7, кн. 12).

          В модерната наука не е дори задълбочено поставян въпросът дали ефталит - тези хегемони в Согдиана, северна Индия и Тохаристан през първата половина на VІ в., -  не са пост-атилови хуни.

          Прокопий е родоначалника на теорията, че хуните-ефталит са етнически и териториално различни от познатите на римския свят хуни, но са хуни. Китайските извори също твърдят, че „йе-да” са Hun, а индийските извори си ги наричат директно „хуна”. Тези Hun обаче не са изписвани от китайските историци Hsiong-nu (Ото Менхен-Хелфън), които са упоменати последно от китайските извори през І в. от н.е.(!).

          Хуните-ефталит се появяват в края на V в., независимо от опитите да бъдат одревностени от някои учени. Според китайската хроника „Бей-ши”, към 516 година вече има ефталитски цар, в чиято столица – както съобщава един китайски монах – имало будиски храмове.
          И.Маршак пише: 
           ”К. Еноки показа, че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан.”

          Преди 484 г. за хуните-ефталит се знае от летописите само това, че водят една първа война с Пероз. Повечето изследователи са на мнение, че тази първа война не е станала много по-рано от втората, за която със сигурност се знае, че е през 484 г., и затова я датират през 483 г.

             През 468 г. Пероз воюва на изток с кидарите.
            
        Тоест, ефталит се появяват сякаш от небитието през 483 г. Дотогава за тях не се знае нищо.  
        
        Пероз е убит при вторият сблъсък с хуните-ефталит през 484 г.
монети на Пероз

          Периодът, посочен от Еноки (479 – 510 г.) може да се разглежда двояко: и като много кратък, и като прекалено дълъг, за да се изясни ефталитската проблематика и това кои са хуните-ефталит. 
          Откъде са се появили хуните-ефталит? Къде са били преди това?


      Какво са всъщност: етнос или управляваща върхушка в земите на Согдиана, северна Индия и Тохаристан?

          Хуни-ефталит, за които Прокопий знае, са и „голямата армия”, както той пише, която през 499 г. хунският цар дава на Кавад и с която той не само си връща трона на Персия от брат си Замашп, но и атакува през края на 502 г. Византия в района на градовете Амида и Едеса в сирийските византийски земи.

Основните събития от тази персийско-византийска война (502-506) са в периода 502-504 г., и са били разказани в недостигналата до нас хроника на Евстатий Епифанийски, която е доведена до 12 г. от царуването на Анастасий (491-518), както пише Йоан Малала, т.е. до 503/4 г. 
          Пигулевская предполага, че сведенията на Прокопий за Пероз в периода 483-484 г. са заети от Евстатий Епифанийски, но самата тя признава, че Йоан Малала, който ползва Евстатий, знае само името на Пероз и нищо друго. Евагрий също ползва Евстатий, но не знае нищо за Пероз и хуните-ефталит.

          Тоест, трудно е да се приеме хипотезата на Пигулевская, че Прокопий ползва Евстатий Епифанийски за войната на Пероз с ефталит. По вероятно е, предвид общите сведения при Захарий Митиленски и Прокопий, около военните действия в персо-византийската война около гр. Амида през 502-504 г. Прокопий Кесарийски да е заел нещо от Захарий Митиленски за Пероз и хуните, но го е заел полемично, опонирайки на сведението на Захарий, че те са от Предкавказието и поставяйки ги анахронично на изток от Каспийско море, където те се били вече по времето, когато Прокопий пише като очевидец, а това е чак след 527 г.

          Точно тези хуни-ефталит, които нападат Византия заедно с персите през 502 г., са упоменати от Прокопий, откъдето може да се допусне и хипотезата, разбира се условно, че изобщо разцветът на ефталитската династия в Согдиана, северна Индия и Тохаристан, е свързан по някакъв причинен начин с „голямата армия”, която хунският цар дава през 499 г. на зет си Кавад. Размерът на армията, както ще покажем по-нататък, дори до 527 г. е 20 000 конници. А Стиранкс, на Малала и Торомана, на индийските източници, свидетелстват явно за един и същи хунски водач.

          Все пак, за да се направи заключение, че хуните-ефталит произхождат от пост-атиловите хуни, е необходимо да се размести целият исторически пъзел в посока на следната версия: През 484 г. Пероз е победен и убит от предкавказки хуни. Сведенията на Захарий Митиленски и на Йешу Стилит от началото на VІ в. и хрониката от ХІІІ в. на Бар Ебрей, потвърждават този извод. 

Хуните окупират Персия (Прокопий, а след него и Теофан, пишат, че Персия е две години окупирана след 484 г.), а през 488 г. е възкачен на престола Кавад, син на убитият през 484 г. Пероз.  През 496 г. Кавад бяга от персийската столицата (и брат му Замашп заема престола на Персия) при хунския цар, но не бяга на изток в Тохаристан, а в Предкавказието. Хунският цар е женен за сестра на Кавад още през 484 г. или 485 г., според летописа на Йешу Стилит. Дъщеря им от този брак става съпруга на Кавад през 499 г. (потвърждават го Прокопий, Йешу Стилит, Агатий, Теофан). Хунският цар става тъст на Кавад и му дава „голяма армия” (Прокопий), с която Кавад си връща трона от брат си Замашп (Йешу Стилит, Агатий), а през 502 г. с нея напада Византия.


монети на Кавад


          Захарий Митиленски разказва един интересен епизод. Когато гр. Амида е оградена от перси и хуни, някакъв смел амидянин минавал през водопровода и излизал отвън на града. Той се промъквал до вражеския обоз и разгонвал добитика. От стената хората викали "Кутриго, Кутриго". Захарий ни е представил това име като лично на смелият гражданин на Амида, но явно е допуснал инверсия. По-вероятно е, от стената да са предупреждавали смелият си съгражданин, че трябва да се скрие, понеже от високо са виждали хуни, които явно наричат "Кутригури, кутригури...". Прокопий е пропуснал да преразкаже този епизод, той много добре е знаел, че името Кутриго означава това на хуните-кутригури. Очевидно Прокопий вече знае от някъде името "ефталит" и дори не може да допусне, че кутригури и ефталит (ср.с `авитохоли` в "Именника на българските канове") биха могли да бъдат едни и същи (според Златарски тристагодишният живот на Авитохол е всъщност „период” от ранната българска история).

          Да продължим с нашата хипотеза: 
          През 506 г. персийско-византийската война свършва с мирен договор и „голямата армия”, т.е. хуните-ефталит, са дислоцирани в Припамирската долина Ефтал, явно още след 504 г., която носи оттогава тяхното име. Оттам те поемат в посока към Тохаристан (ат-Табари) и това е част от политиката на Кавад за налагане на силен протекторат в старите източни кушано-кидарски земи. 
            Между 504 и 516 г. се появява първият ефталитски цар („Бей-ши”) на изток в Согдиана, но тези „вътрешни” (както ги наричат Йоан Никиуски и Теофан) на Персия хуни, дори през 522 г. и през 527 г. са в някаква зависимост от Кавад и увеличават армията му с 20 000 конници, когато той ги мобилизира при политиката си срещу Византия по времето на Юстин І (518-527) и в началото от управлението на Юстиниан І (527-565).

          Не е  ясно защо изследователите не са причислили „вътрешните хуни” на Зилинг (522 г.) и на Стиранкс и Глон (526/7 г.) към хуните-ефталит, след като знаем, че през 499-504 г. Кавад ползва услугите на хуните-ефталит във войната с Византия?

         Имена „Стиранкс и Глонис” (Малала), под формите Торамана и Галас, са част от ефталитската история в началото на VІ в. в Согд и северна Индия...Това дори не е мой извод:
          „В VІ в. Средная Азия пережила новую смену кочевого владычества. Наследники Кушанского царства в V в., эфталиты, разбитые персидским оружием в VІ в., были вынуждены уступить свое место тюркам. Еще во второй четверти VІ в. один из эфталитских царей, стремясь захватить северную Индию, выступил с многочисленной конницей и двумя сотнями слонов. Этот поход белых гунов (эфталитов) во главе с Галасом (= „Глонис” на Йоан Малала – бел. К.М.) имел своей главной целью захватить богатую добычу. Лет 30-40 спустя они были вынуждены двинуться тем же путем, уже теснимые персам и потерпев поражение от тюркских орд” (Н. Пигулевская. Византия на путях в Индию. М., Л., 1951, гл. „Торговля шелком и караванные дороги”; с. 73 по сайта на Яков Кротов).
          „В самом конце V – первом десетилетие VІ в. во главе индийских гунов стоял Торамана (= „Тиранкс” на Йоан Малала – бел. К.М.), который в одной индийской надписи называеться „знамениты Торамана, безмерно прославленный правитель земли” (Б.Г.Гафуров. Таджики. Древнейшая, древняя и средновековая история, кн. І, изд. ІІ,., Душанбе, 1989).

          Зилинг, Стиранкс и Глонис (Йоан Малала) веднага откликват на поканата на персийския шахиншах Кавад през 522 г. и през 527 г. с по 20 000 конници, а освен това ясно са диференцирани от „външните хуни” в Предкавказието (Йоан Никиуски, Теофан), които са под властта на Балах (Йоан Малала). Дали хуните на Зилинг, Стиранкс и Глон са някакви вътрешни хуни-помощници на Кавад (Йоан Никиуски, Теофан) ?  Защо те също не са причислени от учените към хуните-ефталит е въпрос без отговор при модерните изследвания. Просто никой не е съпоставял Стиранкс с Торамана и Глонис с Галас ?


          Глон се появява за първи път в летописите на Йешу Стилит, Захарий Митиленски и Прокопий Кесарийски като окупатор на гр. Амида през 503 г.. През 527 г. същият Глонис, според хрониката на Йоан Малала, е пак на страната на Кавад .
          Летописите на Прокопий и хрониката на Йоан Малала на две места дават общи имена, но те не са анализирани от учените по неведоми причини. Малала съобщава, че мъжът на хунската царица-вдовица, посетена от посолство на Юстиниан І през 527 г., се е казвал „Балах”. Това име под формата „Балас, Балаш” е известно от персийските царственици и от сироезичните и гръкоезичните летописи от VІ в., като име на персийски цар в периода 484-488.

          Прокопий съобщава за Глон през 503 г., по време на превземането от персите на византийския гр. Амида и твърди, че е убит по-късно там. Малала обаче съобщава, че Глонис през 527 г. е още жив. Теофан следва Прокопий и също пише за Глон при преразказа за завземането на гр. Амида в своята хроника. За разлика от Прокопий, Теофат не е убеден обаче, че Глон е убит и не преразказва версията за смъртта му от Прокопий. Тоест, Теофан явно отъждествява този прокопиев Глон с Глонис на Малала, който е дал сведение, че смъртта му е чак през 527 г. ???
          Захарий Митиленски и Прокопий, както казахме, ползват общ извор за събитията около Амида през 503-504 г. Захарий също, подобно Прокопий, разказва легендата как е убит Глон, но Йешу Стилит е категоричен, че това убийство край Амида е на персийски марзабан, а за Глон не съобщава нищо.

          Нашата хипотеза също заслужава да бъде подложена на анализ. За целта е необходимо отново да бъдат преразгледани летописните източници и особено сирийските летописи на Йешу Стилит от ок.517 г., на Псевдо-Захарий Ритор от 555 г. (съхраненото там от гръкоезичният Захарий Митиленски) и хрониката на Бар Ебрей от ХІІІ в. А така също и „Войната с персите” на Прокопий (VІ в.).

          Още през 1941 г. руската изследователка на сирийската късно-антична и средновековна култура Н. Пигулевская обръща внимание, че сирийските извори за хуните-ефталит не са включени в научен оборот:
          „Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н.Пигулевская.Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с.6). 
          Тя обръща внимание, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...”(пак там, с.7) 
          Пигулевска стига до констатацията, че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит...

          Такова преразглеждане не е направено, вследствие на което превземането на Персия през 484 г. не се приписва на пост-атиловите хуни. Ето защо не знаем нищо за Ирник от династичния род Дуло, известен като Ернак, третия син на Атила. 


С. Рънсиман (Runciman) има  дори специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник” към книгата The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281., в което не само обосновава че това е една и съща личност, но и пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

Встрани от изследователите е останало и съобщението в арменската история от V в. на Елише: Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).


Решаването на въпросът за произхода на хуните-ефталит е изключително важен за ранната българска история, понеже връща на нейните страници историческата личност на Ирник от рода Дуло (Именник на българските князе), определян дори от мастити професори в нашата страна като „митичен владетел”...

Няма коментари:

Публикуване на коментар