сряда, 19 юни 2013 г.

ХУНИ И БЪЛГАРИ И СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ около Кавказ (от 165 до 395 г.), от Веселин Тракийски



                                                                  (Оригинално заглавие на книгата „ГУННЫ И АЗЕРБАЙДЖАН” от  Юсиф Джафаров;   Азербайджанское государственное издательство; Баку, Азернешр, 1993; Научный редактор академик Академии наук Азербайджанской Республики; 3. М. Буниятов; Редактор С. Султанова; Художник Ф. Фараджев) (оригинално заглавие на ГЛАВА I ХУНИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (160 - 395 гг.))


Бележка на преводача: В няколкло постига ще представя, на любознателите читатели, извадки от книгата на уважавания Юсиф Джафаров, преведени на български еик, тъй като в тях, като ли че се намира обяснение за едни съобщения за българите на гръцките автори Теофан и Никифор, които не се третират адекватно на съществуващите факти. Промяната на оригиналното заглавие на автора бе предизвикано от мнението, което се оформи след прочитането и превеждането на текста на книгата му, а именно че в нея  се говори основно преди всичко за хуни и за българи, за перси, за византийци, за различни други племена, но не и за азербайджанци по това време и на тези места. В замяна сме свидетели на едно рядко срещано от автор добросъвестно ползване и интерпретиране на фактите от източниците, които са ползвани от него и които общо взето изчерпват свързаните съобщения с тези племена за това време и по тези земи. Периодът на повествованието в книгата обхваща времето от 160 г. до 558 г., което съвпада с дейността на част от племената в този район преди идването на тюрките на Истеми, което предизвиква Теофан и Никифор в началото на IX в. да говорят в хрониките си за една страна - „стара Велика България”.   Веселин Тракийски


Ограниченият обем от сведения в ранно-средновековната историография за хуните и свързаните с тях племена (болшинството писмени източници  вече повече от столетия са достъпни на науката, а появяването на нови е практически изключено) значително усложнява нашата задача. Заедно с това писмените източници остават основния материал  за  нейното решаване. В  тази   връзка в работата бяха привлечени сведения от гръцки, латински, сирийски, арменски, грузински и арабски източници, използвани  част от тях в оригинал, част - в преводи на руски и европейски езици.
Най-ранните споменавания за хуните са се съхранили в трудовете на двама представители на късноантичната гръцка историография - стихотворното описание на земята от Дионисий Периегет (писано около 160 г.) и «Ръководство по география» от Клавдий Птолемей (писано между 175 и 182 г.). След това в продължение повече от два века споменаването за хуните напълно отсътства в гръцките и латински източници до най-известния представител на латинската историография от IV в. грък по произход Аммиан Марцеллин (писал между 394 и 395 г.). В своето историческо съчинение «Деяния» или «История» (последната, достигнала до нас част, която обхваща периода от 353 по 378 г.) той е съхранил много важни сведения за масово появяване на хуни в Източна Европа.
Голяма ценност представляват трудовете на Приск Панийски - византийски писател - дипломат, оставил подробен отчет за пътуването си до местопребиваването на вожда на хуните Атила на Дунав, на чието перо принадлежи известната, за съжаление, само във фрагменти, «Византийска история и деянията на Атила в осем книги» (обхващаща период от 411 до 472 г.), а също  и  «Гетика» на латинския историк Йордан, родом от Дръстър (писал в 551 г.), от който има много интересни сведения за хуните  IV - V векове. Следва да се подчертае, че в отличие от съчинението на Амиан Марцелин, в произведенията на Приск и Йордан, най-напред в ранносредневековната историография се споменават отделни хунски племена (алпилдзури, алтзиагири, акатзири, сарагури, оногури и др.), което има огромно значение  за  определяне на техния етнически произход.
Информация за хуните  може  да се почерпи в съчиненията на техните съвременници, гръцките и латинските писатели от V - VI векове: в «Продължение на историята на Дексип» от Евнапий (от 270 до 404 г.), «Църковна история» на Филосторгий (от 300 до 404 г.), «Нова история» на Зосим (доведена до 410 г.), «Църковна история» на Сократ (от 305 до 439 г.), «Писма» на Евсевий Йероним (писал между 389 и 420 г.), «Църковна история» от Созомен (от 324 до 423 г.), «Хронография» на Йоан Малала (доведена до 563 г.), «Хроника» на Марцеллин Комита (от 379 до 534 г.), «Църковна история» на Евагрий (от 431 до 593 г.).
Много важно значение  за  нашата тема имат данните за конкретни хунски племена (утигури, кутригури, оногури), запазени в съчиненията на блестящите представители на византийската школа по историография от VI в. - «История”от Менандър Протектор (от 558 до 582 г.), «История”  на Прокопий Кесарийски (от 484 до 554 г.), «За царстването на Юстиниан» от Агатий Миринейски (от 552 до 558 г.), «История» от Теофилакт Симоката (от 582 до 602 г.). Известен материал за хуните, сабирите, българите, хазарите и други племена има и у византийските хронисти от IX в. - в «Бревиария» на Никифор (от 602 до 769 г.) и в «Хронография» на Теофан (от 284 до 813 г.)
Ценни сведения за хуните  и племената от хуно-българския кръг (именно така е прието да се наричат в науката племената, свързани с общ произход и съдба с хуните) се съдържат в трудовете на сирийските автори - «Хроника» от Йешуа Стилит (съставена в 518 г.), «Едесска хроника» (съставена в 540 г.), «Хроника» от Захарий Ритор (Митиленски) (завършена в 555 г.), «Хроника» от Псевдо - Дионисий Телмахрски (доведена до 775/6 г.), «Хроника» от Михаил Сирийски (около 1195 г.), «Всеобща история» от Бар - Ебрей (доведена до 1285/6 г.).
За  характеристика на племената и народите, обитаващи  Северен Кавказ в изследвания период (хуни, българи, сабири, барсили, хазари и др.), огромно значение притежават сведенията на задкавказката историографическа традиция.
В  тази   връзка внимание заслужават главно съчиненията на арменските автори от V в. - «История на Армения»  от Агатангелос (обхващаща царуването на царете Хосров Велики и Трдат III), «История на Армения» от  Мовсес Хоренаци (от древни времена до 428 г.), «История на Армения» от Тавстос Бузанд (периода от 332 до 387 г.), «За Вардан и арменската война» от Елише (от 428 до 463 г.), «История на Армения» от Лазар Парпеци (от 387 до 484 г.), а също данните от Арменската география от VII в.
Особено важно значение  за   тази тема има съчинението «История на албаните», двете първи части от която били съставени в края на VII – и  началото на VIII в. от Мойсей Каланкатуци. В труда на този албански историк се съдържа уникален понякога материал, отнасящи се до взаимоотношенията на хунските племена непосредственно с Албания и много често нямащи аналогия с другите писмени източници.
Сведения за чергарстващите племена от Кавказ може да се почерпи в хрониката «Животът на картлийските царе» от Леонти Мровели (XI в.), с който започва списъка на средневековните грузински летописи «Картлис Цховреба» («Живота» или «Историята на Картли») (Грузия). Съобщенията за северокавказските племена и техните взаимоотношения с Азербайджан са се съхранили в трудовете на арабските автори - «Книга за завоеванията на страните» на Балазури (ум.  в 892 г.), «Истории на пророците и царете“.

ГЛАВА 1
ХУНИТЕ И БЪЛГАРИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (от 165  до 395 г. )
(оригинално име на глава  ХУНИТЕ НА СЕВЕРЕН КАВКАЗ (ок. 160 – 395 гг., к.м.)
  Във втората половина на II в. н. е. най-напред в късноантичната гръцка историография се появява нов етнически термин – хуни (huns, en., fr.; hunnen, de; hunos, esp.; гууны, рус.; хуну, кит., к.м.). Той се среща в два източника от II в. н. е. – в стихотворното описание на ойкумена (обитаемата земя) от Дионисий Периегет и «Ръководство по география» от Клавдий Птолемей.
  По мнение на едни от изследователите, споменаваните от Птолемей племената от Европейска Сарматия в описанието на «хуни» са разположени в степите на левия бряг на р.Днепър. По мнението на други - на р.Днестър или между р.Манич и долното течение на р.Кубан. Така или иначе, изследователите приемат* основно тъждеството (?!, к.м.)*  на хуни – хуну (сюну, к.м.)* и се разминават само по въпроса за  повече или по-малко точната им локализация на територията на обитаването им.
  Малко по-друго е съществуващото положение по отношение на хуните на Дионисий, за които до сега в научната литература се води дискусия, насочена на самото им съществуване в историческата литература. Работата е в това, че едни от изследователите било повдигнато предположението, че Дионисий е писал не за хуните (по-гръцки - унните), а за утиите, нямащи никакво отношение към хуните. Независимо от това, че от време на време тази гледна точка се обсъжда в научната литература, от друго не по-малко болшинство изследователи се признава достоверността на споменатите от Дионисий хуни. И, както в случая с хуните на Птолемей, мненията се разминават в тяхното разполагане на територията на обитаването им. Хуните на Дионисий се намират ту между Аралско и Каспийско морета, ту на Волга, ту на берга на Каспийско море.
  Между впрочем вопросът за локализацията на Дионисиевите хуни се явява отправно  за  изследване на хода на историческите собития, свързани с началния етап на хунското движение на запад и първото им появяване в Източна Европа. Затова ще се спрем по-подробно на този въпрос и ще се опитаме да разберем, къде именно Дионисий разполага местообитаването на своите хуни. «Фигурата на цялото Каспийско море, - пише Дионисий, - представлява закръгляваща се окръжност; него, може би, няма да преплаваш на кораб за три лунни кръга, толкова голям е този труден път. Устремявайки се отново на север, то (Каспийското море) се съединява с течението на океана... Аз ще разкажа (сега) всичко за това, какви племена живеят около него, започвайки от северо-западната му страна. Първите - скитите, които населяват крайбрежието около Кронийското море (океана) (далече на север, където спи Кронос – богът на Златния век – времето на разцвета на изкуството и науката, к.м.) по устието на Каспийското (море); след това – унните (хуните, к.м.), а след тях - каспиите, след тях - воинствените албани и кадусии, живеещи в планинска страна; близо до тях - марди, гирканите (хирканите, к.м.) и тапирите...».
  И така, както става ясно от дадения откъс, Дионисий започва изброяването на племената, обитаващи «около» Каспийско море, от северо-западната му страна. При това авторът достатъчно точно си представя понятията «север», «запад», «юг», «изток», правилно се ориентира по посоките на света, което определено произтича от контекста на другите части и се явява, може би, една от  най-важните отправни точки в неговото географско представяне. За това последователността на изброяване от него на племената не бива да се разбира иначе, освен по направлението към юг надолу по западния бряг на Каспийско море. Дионисий специално подчертава, че започва да описва племената именно от северо-западната страна, тъй като на север, съгласно античната географска традиция, която следва Дионисий, Каспийско море със своето «устие» «се съединява» с океана, така че самият той като че ли се разделял  на западна и източна половини.
  Първи в описанието са «скитите», които Дионисий разполага близо до Кронийско море (океана) по «устието» на Каспийско море (возможно е, под «устието» да се подразбира делтата на Волга). След това, т. е. южно по западното крайбрежие на Каспийско море, следват унните (т. е. хуните), след които веднага са назовани каспиите, албаните, кадусиите, мардите (или амардите), гирканите (хирканите, к.м.)  и тапирите (тапурите). По такъв начин, с изключение на каспиите, които в дадения случай, видимо, са объркани с местата на албаните (каспиите, както е известно, обитавали южно от устието на Кура и Аракс, т. е. южно от същинските албански племена), е возможно, в угода на римите (описанието на Дионисий все пак е стихотворно), и в този пункт да е объркана последователността на племената, действително обитаващи територията на Албания на юг по крайбрежието на Каспийско море на запад до Гиркания и Тапуристан (сегашен Табаристан в Иран) на юго-изток, но тя в цяло е издържана вярно и съвпада с аналогично изброяване на тези същите племена от знаменитите географи от древността (Ератостен, Патрокл, Страбон, Плиний, Птолемей и др.). От  друга страна, ако се отчете, че Дионисий разполага хуните като съседстващи с албаните и каспиите, между скити и албани, т. е. именно в северо-западната част на Прикаспия, откъдето и започва своето изброяване, а не в противоположното направление (северо-изток), където те, например, се локализират между Каспийско и Аралско морета, от тук  ясно следва, че хуните напълно може  да се локализират там, където ги споменава самият Дионисий. Завидна точност  за  античния автор, и това независимо от далеч несъвершенното географско представяне на II в. н. е. По такъв начин, изхождайки от извършения от нас анализ, съобщението на Дионисий за новия етноним както  за  втората половина на II в. н. е., така и  за  етническата номенклатура на племената на Кавказ, вероятно, може  да се направи следния извод: към 160 г. (времето за написване на труда) някаква група племена, станала известна под името «хуни», вече (била преминала Волга и, това е предположение на автора, но не на древните автори, к.м.)  обитавала в степите северо-западно от Прикаспийския регион.
  Във  връзка със съобщението на Дионисий за разполагане на някаква група хунски племена в степите северо-западно от Прикаспия в края на краищата вече от втората половина на II в., напълно вероятно се представят сведенията за хуните  в източниците от V в., където първото споменаване за тях се появява към първата половина на III в. в труда на Агатангелос. Такова съпоставяне е необходимо още и за това, доколкото в научната литература существува напълно определена гледна точка за недостоверността на сведенията на източниците за хуните  до V в. Както и че ще се опитаме да си изясним и този вопрос.
  И така, съгласно Агатангелос, цар Хосров (217 – 236 г.н.е.) от династията на Аршакидите, на следващата година след гибелта на последния партянски цар Артабан V (213 - 224) и поемането на властта в Иран от основателя на новата династия на Сасанидитте Ардашир I (224 - 241), т. е., очевидно, около 225 г., «... събрал войска от албани и ибери, отворил вратата на аланите (Дарял) и твърдта Чор (Дербент); той (Хосров) въвел войската на хуните  за  това, за да нападне персийската земя... Бързо пристигнали (към него) за поддръжка много силни и храбри отряди конница от албани, лпини, чилби, каспии и други (народи) от тези области, за да си отмъстят за кръвта на Артабан».
Второто споменаване на хуните в текста на Агатангелос се отнася за времето на царуването на царТрдат III (287 - 332), където се говори, че Трдат със «сила изгонил» нахлулите от Северен Кавказ хуни. Това същото събитие, очевидно,  по-подробно е отразено от Мовсес Хоренаци, където, по неговите думи, Трдат «през земята на албаните» излязъл насреща на нахлулите от Кавказ, така наричаните «северни народи». Разбира се в отличие от съобщението на Агатангелос, който нарича враговете на Трдат просто «хуните» (хоните), Мовсес Хоренаци свързва стълкновението на Трдат в Албания на Гаргарейската равнина (съвр. Милска степ, басейна на рек Каркарчай) с басилите. Съгласно Хоренаци, Трдат в единоборство победил царя на басилите, след което войската на неприятеля се обърнала в бягство, но Трдат «тръгнал по техните следи и ги преследвал до земята на хуните». Хронологията на това събитие не се подава на точно определение, но то може да се датира приблизително за първото десетилетие на IV в., доколкото Агатангелос съобщава за изгонването от Трдат на хуните до приемането от него на христианството, а Мовсес Хоренаци разполага този епизод между встъпването  на престола на римскя император Константин в 306 г. и кръщаването на арменския цар (ок. 314 г.). В тъждеството на двете съобщения, освен хронологическото съвпадение, още повече убеждава този факт, че и у Агатангелос, и у Хоренаци това е единственото свидетелство за нахлуването на племена от север в Задкавказието, а именно в Албания, във времето на царуването на Трдат III.
  Етнонимът басили (барсили, берсили, берсула) се среща рядко в историческата литература на ранното средневековие. В  тази   връзка от само себе си особен интерес представлява съобщението на Мовсес Хоренаци за времето и обстоятелстватта на първото им появяване в Задкавказието и първото им споменаване в източниците въобще. Това е още по-важно  за  нашата тема, доколкото в научната литература вече отдавна е поставен и до сегашно време се обсъжда вопроса за близкото родство на басилите (барсилите, берсилите, берсула) с кръга от хунно - български племена.
  Съгласно Мовсес Хоренаци, във времето на царуването на цар Валарш (197 - 215/6) (арменска форма от партянското име Вологез), «...тълпи хазири (хазари) и басили (барсили), се съединили, преминали през вратата Чор (Дербент) под предводителството на своя цар Внасеп Сурхап, пресекли река Кура и се разпръснали по тази страна от нея». Насреща им излязал Валарш начело на многочислена войска и, обръщайки ги в бягство, преследвал до Чор, където и загинал «от ръката на могъщите стрелци».
  След гибелта на Валарш престола заема неговия син, Хосров, «на третата година от царуването на персийския (партянския) цар Артабан». Както е известно, последният партянски цар Артабан V, за когото тук става дума, се провъзгласил за цар в 213 г. Хосров заел престола веднага след гибелта на своя баща Валарш «на третата година» от царуваннето на Артабан V, както посочва Хоренаци, т. е. в 216 г. От това следва, че първото нахлуване на барсили с хазари в Албания, сведения за което е запазил Мовсес Хоренаци, е станало, очевидно, около 215/6 г, т. е. приблизително 10 години до този момент, когато) съгласно Агатангелос, при този същия цар Хосров  за пръв път се появяват в Албания и хуни. По мнението на известния руски историк М. И. Артамонов, споменаването в този епизод на хазари представлява от самосебе си анахронизъм (предположението не е доказателство!?, к.м.)
Хазарите не са могли по това време да вземат участие в задкавказките събития. Допускайки возможността за анахронизъм в споменаването на барсили в този същия епизод, М. И. Артамонов, връщайки се към предното съобщение на Хоренаци за барсилите, счита, че цар Трдат (287 -332), врагове на когото, по думите на Хоренаци, били барсилите, е сбъркан от историка с другия Трдат, живял 200 годин по-рано и воювал, согласно Иосиф Флавий и Амбросий(Амвросий) Медиоланский (гръко - латински автори от I и IV векове), не с барсилите, а с аланите (Артамонов М. И. История хазар, с. 131 - 132). По-долу ние пак ще се върнем към трактовката на съобщението на Хоренаци за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания във  връзка с предложената от нас датировка на това събитие, а също към мнението за предполагаем анахронизъм на тези два етнонима. Тук за сега ще отбележим, че в дадения случай Хоренаци ясно е  посочил своя източник, от който е черпил сведения за нахлуването на хазарите и барсилите в Албания по времето на Валарш. Този източник бил известният сирийски писател - гностик Бардесан или Бар Дайсан (154 - 222), сведенията на когото, по мнението на друг известен руски историк Н. В. Пигулевска, заслужава особено доверия (Пигулевская Н. В. Города Ирана, с.185 - 186).
  С името барсили византийската историография свързва името на страната – Берсилия (Берзилия), която се намирала, по мнението на изследователите, в северо-западната част на Прикаспийската равнина, на територията на Северен Дагестан, т. е. именно в този същия район, където, както се опитваме да покажем, са се разполага ли хуните на Дионисий Периегет. По сведениято Теофан и Никифор Берсилия се явявява родина на хазарите: «Хазарите - голям народ, излязъл от дълбините на Берзилия, (страна) от първа Сарматия», - пишет Теофан. Ползвайки общ с Теофан източник, Никифор също съобщава: «...племето хазари , живеещо в съседство със сарматите, в дълбините на страната, наречена Берсилия (Берзилия)». Согласно писмото на хазарския цар Йосиф, хазарите наред с другите си родствени племена (барсили, българи и др.) са изброени на брой 10 легендарни братя -епоними, произхождащи от техния общ родоначалник Тогарма, а по съобщенията на арабските автори Ибн Дзета и Гардизи, барселите (барчолите) са били едно от съставляващите племена на волжските българи. Счита се за вече установено точното езиково родство между хазарския и българския езици, спадащи към западно-хуннския клон на тюркските езици (необосновано преположението на автора, к.м.), или към древнобългарската езикова група. В светлината на приведенените данни за барсилите може  също да се предположи, че това родство е свързвало и езика на барсилите, возможно е, той също да спада към езика на древните българи. В това отношение особено внимание заслужава легендата, запазена в труда на сирийския писател Михаил Сирийски (антиохийски патриарх, живал през XІІ в.н.е., к.м.) и заимстван от него от загубената част на «Църковна история» от другия сирийски писател и църковен деятел Йоан Ефесски (ок. 507 - 586). В легендата се говори, че по време на царуването на византийския император Маврикий (582 - 602) «от вътрешна Скития излезли трима братя, които водели със себе си 30 хил. скити и изминали прехода за 65 дни, (идващи) от  тази страна на Имеонските планини». Те се движели зимата, за да преминават замръзналите реки и, накрая, достигнали река Танаис (Дон), който се влива в езерото Меотида (Азовско море) и от него - в Понтийско море (Черно море). След като те достигнали границите на ромейте (византийците), един от братята, на име Болгар, взел 10 хил. човека и, отделяйки се от своите братя, преминал Танаис, насочвайки се към Дунав. Там  той се обърнал към Маврикий с молба да му даде земя  за  това, за да «живеят и да бъдат съюзници на ромейте». Маврикий дал на Българина Горна и Долна Мизия и Дакия - земята, която «народът на аварите опустошавал от дните (царуването) на Анастасий» (491 - 518). Болгар и неговите хора победили аварите и станали защита  за  ромейте; «тези скити ромейте наричали българи». Другите двама братя дошли в «земята на аланите, наричана Барсалия, чиито градове били построени от ромейте (и), които (се явяват) градовете на Каспий, наричани вратата Торайе; българите и пугурите – техните (градове на Барсалия) жители, някогда били христиани; когато над  тази  страна станал господстващ нужният народ, те били наречени хазари на името на този по-голям брат, който бил наричан Хазарик. И това бил силен и широко разпространен народ». 
Даже беглото съпоставяне на данните от легендата с исторически факти убеждава в това, че тя вплита в себе си различновременни елементи, фокусирани в едно историческо цяло. На разминаване на сюжета на легендата с историческата действителност показва дори обстоятелството, че движението на племената, обитаващи “от тази страна” планината Имеон, (по-очевидно, планината Тян-Шан), обикновено от (руско-съветската историческа школа, к.м.) се свързва с движението на хуните, а не с тримата братя. Напълно е понятно, че различните легенди за хуните, техният произход и обстоятелства на поява в Европа са имали широко разпространение в ранното средновековие, подобно на това, както в античното време са били разпространени легендите за произхода на скитите и сарматите. Вече в авторите от V в. (Филосторгий, Созомен, Зосим) се срещат първите съобщения и легенди за хуните, а в VI в. към тях се прибавят нови (Йордан, Прокопий, Агатий). Между другото отделните елементи на дадената легенда не са лишени от историческо зърно. Така например, страната, където са заселили двамата братя Българи, е наречена «земята на аланите», т. е. има се пред вид Северен Кавказ, а именно неговата Прикаспийска част – Берсилия – Барсалия, Берзилия (Северен Дагестан).  
  Този район действително влиза в местата на обитаване на ираноезичните сармато-алански племена до и даже след появата тук на хуните. Във «вратата Тора» (дума с лезгински произход – означаваща „твърд охранявана с меч”, к.м.) е невъзможно да не се познае сирийския еквивалент на името на Чор (Дербент*). От друга страна, голяма ценност представлява от само себе си указанието на източника за етнонима «пугури», под което трябва да се подразбира едно от българските племена - огурите (угурите), чиято ранна история е била тясно свързана именно с района на Прикаспийския Дагестан - Берсилия (виж. по-долу). Обаче най-същественият момент  на тази  легенда  за  нас се явява напълно реалната фигура на неназвания по име трети брат на Болгар и Хазарик, в който, несъмнено, трябва да се вижда името Барсол или Барсил. Предвид на това става ясно, защо хазарите и барсилите  у Мовсес Хоренаци или, което е още по-вярно, вече в труда на Бар Дайсан (ум. в 222 г.), се споменават заедно. Съгласно предположението на М. И. Артамонов, българите в  тази  легенда се отъждестяват с хуните, а нашествието на последните се разглежда както един от моментите на движение на българите и другите им родствени им племена, в това число и хазарите (Артамонов М. И., пос, съч., стр. 130). По мнението на М. И. Артамонов, барсилите съставлявали едно от подразделенията на българите, които се формирали само зедно с хуните (същ., стр. 131). Допускайки возможността за поява на  хуните в източната част на предкавказската степ в първата половина на IV в. и даже още по-рано (пак там, с. 53), М. И. Артамонов счита, обаче, что хуните в текста на Агатангелос, равнозначен на  барсилите и хазарите у Хоренаци, представлява от само себе си анахронизъм, в резултат на което наименованието на съвременния на автора народ се пренася в  повече или по-малко отдалечено минало (пак там, с. 131). Изхождайки от това, видимо, трябва да се преполага, че барсилите както и родствените им хазари, се  явяват едновременно съставна част на българите, които се формирали само заедно с хуните, както подчертава М. И. Артамонов, и са могли да се появят в предкавказските степи с хуните само в състава на техните орди.

  Самите хуни, предполага М. И. Артамонов, са могли да се появят в Източното Предкавказие в първата половина на IV в. или даже още по-рано. Кога именно това е могло стане - а този  вопрос за  нас е от първостепенна важност, - М. И. Артамонов не уточнява. Между временно гледната точка на М. И.Артамонов, която споделят още цял ред изследователи (обикновено руско-съветски, к.м.), оставя без внимание, по наше разбиране, два решаващи момента в това отношение. От една страна, съвсем не се отчита возможността за присътствие на две групи от хуните на запад от Волга вече във втората половина на II в. (съгласно съобщенията на Дионисий и Птолемей), което, впрочем, отчасти е предизвикано от невярната, очевидно, локализация на хуните на Дионисий от М. И. Артамонов до Аралско море (с. 42), а от друга – не се уточнява съвсем съществения въпрос за това, какви именно племена следва да се рзбират под събирателното име «хуните». Тук  ние подхождаме към един от най-важните моменти от нашата работа, доколкото ще се постараем да се осветли в общи черти (доколкото ни позволява тази най-сложна проблема), как ние си представяме историческите и етническите процеси, свързани с началото на движението на азиатските племена (което не се съобщава в писанията на Периегет, Дионисий, Агатангелос, Бардесан, Хоренаци, к.м) от дълбочината на континента на запад, в Източна Европа. 

  Превода на цялата книга: http://talasin.blog.bg/?&page=4 

Няма коментари:

Публикуване на коментар