понеделник, 19 януари 2015 г.

Тайните извори на Паисиевата история...Хуни и българи.

          Хуни и хионит. Грумбат и Атила. 

Н. В. Пигулевская (1894-1970) е изключително талантлив изследовател, тя е ученик на Павел Коковцов (1861-1942), който я насочва към сирологията.

krotov.info/history/19/57/yuzb02.html#233

   Пигулевская е специалист по християнските късно-антични сирийски ръкописи и още през 1940 г. издава книгата "Месопотамия на рубеже V-VI вв.", с която си спечелва името на блестящ сиролог и на запад.
В следващите години под перото й излизат научните шедьоври:  "Византия и Иран на рубеже VI и VII вв." (1946), "Города Ирана в раннем средневековье" (1956), "Византия на путях в Индию" (1957), "Арабы у границ Византии и Ирана в IV-VI вв." (1964) и т.н.
Пълното заглавие на книгата от 1940 г. е „Месопотамия на рубеже V-VI вв. Сирийская хроника Иешу Стилита как исторический источник. М.; Л., 1940. 176 с.“. Учените се запознават с хрониката на сироезичния автор от 517 г. Йешу Стилит, независимо, че още от Асемани се знае за нея.




www.academia.edu/7131967/%D0%9F%D0%B8%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D0%9D._%D0%9C%D0%B5%D1%81%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D1%83%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B5_V_%D0%B8_VI_%D0%B2.%D0%B2._%D0%BD.%D1%8D._%D0%A1%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F_%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%98%D0%B5%D1%88%D1%83_%D0%A1%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B0_%D0%BA%D0%B0%D0%BA_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA._%D0%9C._%D0%9B._1940._176_%D1%81
Тази хроника променя тотално представите ни за хуните, понеже твърди, че те са едно и също с древния народ „хионит“, за който сведения има от края на ІV в. в историята на Амиан Марцелин. Освен това, Йешу Стилит дава безценното сведение, че през 484 г. Персия е превзета не от някой друг, а от същите хуни, които са ни известни още от времето на синовете на Теодосий Велики в Европа, т.е. от 395 г.
До 1940 г. учените твърдяха, че Персия е превзета през 484 г. от някакви хуни, които живеят на изток от Персия. Те са известни в науката, като „хуните-ефталит“. Бе общоприето, че произхода на ефталит е от хионитите, понеже по данни на ефталитската нумизматика (R.Ghirshman., 1948; W. Henning., 1960) самоназванието на ефталитите е „хион“, на монетите „OIONO“.
Това, че хионит живеят на изток от Персия се повтаря в науката като мантра от 1901 г., когато Макуарт по едно свое хрумване решава да ги местоположи там, на изток до кушаните. Преди да се върнем към този „научен парадокс“, нека посочим какво твърди хрониста от 517 г. Йешу Стилит:
В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи.” (ІХ).
През 1941 г. Пигулевската прави малка „научна революция“ в науката за ефталит. За съжаление, тя е забелязана, но учените си замълчават и не я подкрепят, дори съветските…
Тя обръща внимание, че сирийските късно-антични и ранно-средновековни извори за хуните-ефталит, не са включени в научен оборот: „Ако вземем под внимание крайно ограниченото число на историческите паметници на средноперсийски език в империята на Сасанидите и факта, че арменските източници са подлагани на многократни преработки и интерполации, тогава сирийските извори придобиват особено важно значение.” (Н. Пигулевская. Сирийские источники по истории народов СССР, М.,1941, с. 6).
Пигулевская допълва, че Макуарт, Едуард Шаван, Мак Говерн и Везендок са оформяли своите хипотези за ефталит, без да вземат под внимание „редица гръцки и сирийски източници, като хрониката на Йешу Стилит, части от хрониката на Захарий Ритор...” (пак там, с.7). В завършек констатира,че „сирийските извори изискват преразглеждане” (с.7) на въпросите около ефталит.
Такова преразглеждане не е направено.
В своята история от края на ІV в. Амиан Марцелин (кн.ХVІІ, 5.1.), пише че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”. За геланите пише Помпоний Мел (І, 19.116): „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.” (История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990). Херодот дава сведение, че местоживелищата на будините са веднага на изток от Танаис (река Дон).
Тоест, нормално е да се допусне, че и хионит са оттам.
Същият Амиан Марцелин дава сведение преди това, че през 357 г. персийският шах Шапур ІІ (310-379) воюва с някакви „еусени и хионит”,  след което през 358 г. сключил мирен договор с „хионити и гелани”. През 359 г. царят на хионитите Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ и заедно окупирват византийският град Амида (дн. Диарбекир), който е до р. Тигър.


Блюдо на Шапур ІІ, открито сред съкровищницата на Кубрат в Малая Перешчепина.

      През 1901 г. на Макуарт 
(Marquart, J. (Josef), 1864-1930) му хрумва, че може би Амиан е написал неправилно „Eusene“, т.е. „еусени“ и че може би е искал да напише „кусени“, т.е. „кушани“.
Това „хрумване“ на Макуарт през 1901 г. изпраща „хионит“ при кушаните на изток от Персия и то и до днес се повтаря от учените като някаква „мантра“, при условие, че в „Перипл на Ариан“  много ясно е посочено, че „Еусени“ е местност на южния бряг на Черно море, малко на изток от устието на река Халис (Arrian.  Periplus.  See Silberman, Stadter.  Eusene, ‘15,2, see Galletier who confuses these people with the Kushans;  Eusene is a locality on the south coast of the Black Sea, a little east of the mouth of the Halys).
Ето така „хионит“ са изпратени на изток от Персия през 1901 г. и там е определено от късогледата научност, че е прародината им. Между другото, същият Макуарт през 1901 г. (1901, стр. 50-52  onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname
дава сведение, че първото упоменаване на „хионит“ е  в „Деветият Яшт“ на „Авеста“, под името „хийаона“. Те били врагове на Персия по времето на цар Ваштаспи, т.е. към VІ в. пр.н.е.
Всички изследователи са съгласни, че става дума за едно и също име, при съпоставянето на „хионит“ и „хийаона“.
През 1932 г. Bailey H. W. (1932, р. 946) смята, че това е реален противник на персите. Доразвива идеите си през 1954 (р. 20-21).
През 1959 г. мнение по въпроса изказва Ото Менхен-Хелфен, който пита, къде е била тази мощна федерация от племена, врагове на зороастрийците, след VІ в. пр.н.е. до ІV в. от н.е., когато за тях пише Амиан Марцелин?
През същата 1959 г. към въпроса се обръща Altheim F. (І, стр. 52-53), който дори посочва, че в „Яшт ХІХ, 30“ хийаона са описани с „осровръхи шлемове“. Altheim, предвид на ниското ниво на развитие на кимерологията тогава и на неотчитане на сведението на Прокопий, че хуните произхождат от кимерийците, а освен това доверявайки се на Макуарт, че хионит са на изток от Персия,  издига идеята, че това са сака. Така дава някакъв отговор на питането на Хелфен къде са били хионит след VІ в. пр.н.е.
Въпреки тези становища, днес в науката меродавно е отново едно хрумване на Макуарт от 1901 г., според когото през 484 г., когато хионит превзели Персия на Пероз, жреците така намразили хионит, че даже променили свещенните си книги и написали, че още през VІ в. пр.н.е. Ваштаспи, покровителят на Зороастър, бил воювал с тях.
Между другото, Йероним също сравнява бедите от европейските хуни за Римската империя, със старите беди за древна Юдея от асирийци и халдейци, но не се е сетил – явно Макуарт го е нямало – да напише, че асирийците са хуни в превода на Библията  (Abel, Félix-Marie.  *Le commentaire de Jérôme sur Isaïe.+  Revue biblique.  NS 13 (1916) 200-225.  BS 410 R3.  Ignores dependence on Eusebius and therefore misleading for Jerome’s *science+.  *son commentaire le range également parmi les apologistes+ (202).  Interprétation de la prise de Jérusalem, 208ff.  Apologie contre les Juifs qui lancent *contre Rome et l’Empire les oracles menaçants […] contenus dans le livre d’Isaïe+ (212).  *Jérôme voit passer devant ses yeux le spectre des Barbares.  “Une grande partie du monde romain est devenue semblable à la Judée de jadis, ce qui n’est pas arrivé sans la colère de Dieu qui venge le mépris dont il est l’objet non plus par les Assyriens et les Chaldéens mais par des nations sauvages et naguère inconnues de nous, dont le visage et la langue sont terribles, offrent des faces féminines et balafrées”+ (213).  Huns.).
През 1973 г. в монографията си „Светът на хуните“, Хелфен се отказва да проучва хионит/ефталит/белите хуни и ги оставя в ръцете на „съветските учени“, а Гумильов и през 70-те на ХХ в. хвали Макуарт за хрумването му, че „еусени“ са „кусени“ и че хионит са при кушаните…
Името „хион” не е чуждо като название за обозначаване на предкавказките хуни и в арабоезичното житие (очевидно превод от сирийски) на Св. Григорий, където хуните са наречени „куан”: Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482, 22. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий – бeл.ред.) Йоан като епископ над страната на куаните.”
И така, хрониката на Йешу Стилит от 517 г. се отбягва от учените днес, понеже там пише, че Атиловите хуни и хионит на Грумбат, са едно и също.
В средата на ХІІІ в. сироезичният енциклопедик-историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) формулира сведенията преди него за този период и пише следното:
„(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”
 Днес се отбягва от учените и сведението на Прокопий от VІ в., че произхода на хуните е от кимерийците. „Островръхите шапки“ в „Яшт ХІХ, 30“ на „Авеста“ за хийаона, в този случай, не са източноперсийските сака (Altheim F.), а кимерийците, които са били точно там, където поставя местността „Еусени“ Перипл на Ариан: на южния бряг на Черно море, около извора на р. Халис…
Дали науката ще се откаже от своите грешки?
Една фейсбук-позната от Франция ми писа:“ Frances Sutton-Dudley:  Някои исторически истини са били скрити или изкривени. Възстановяването на истината е много труден двубой, често срещу лични интереси. Учените не желаят да си призная  "грешките" (доброволно или не), а останалата част от хората не искат да признаят, че са били измамени. Това означава, че ние трябва да оставим нещата такива, каквито са, дори ако това е лъжа. Колко тъжно!"


Хуни и хионит. Ирник Български. 

 
 В арменската история от V в. на Елише присъства една  интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.
 „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

     Това сведение-интерполация при Елише очевидно се отнася за 484 г., когато Персия е превзета. То кореспондира със сведението на Приск Панийски, което пък показва, че 484 (а не 474, както се твърдеше доскоро) е последната година в неговото творчество: „Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците. Тогава персите, притеснени от това нашествие допълнително, тъй като имали преди това война с кидарите, отправили към римляните посолство с молба да получат пари или хора за охрана на крепостта Юроипах (явно Чор, т.е. Дербенд – бел.ред.). Това посолство повтаряло онова, което и по-преди често говорили такива посланици, а именно че римската земя остава невредима, понеже те (персите – бел.ред.) водят битки и не позволяват на настъпващите варварски народи да преминат през своята земя. Но на тях им бил даден отговор, че всеки трябва да защитава своята земя и да се грижи за охраната й и така те поели обратно без успех” [Exc. de leg., p. 44 Par., 161—162 Nieb.].
       През 517 г. Йешу Стилит пресъздава същото сведение в своята хроника, но променено, така че да става ясно кои са всъщност „сарагурите“ на Приск:
В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).
        Напълно е възможно Йешу Стилит да е заел сведението не директно от Приск, а чрез гръкоезичния летописец Захарий Митиленски, чиято хроника частично е съхранена на сирийски. Именно Захарий Митиленски е първият, който пише, че Пероз е победен и Персия е превзета през 484 г. от пост-атиловите хуни, (т.е. българите, както ще видим след малко) нападнали през Кавказ. Както твърди през V в. и арменския летопис на Елише.
       В средата на ХІІІ в. сироезичният енциклопедик-историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) формулира сведенията преди него за този период и пише следното:
(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.


       Грузинският житиеписец от V в. Яков Цуртавели ни разкрива, че проблемите на Пероз с хуни от Предкавказието датирали от „осмата година на персийският цар (Житието на Шушаник). Ако приемем, че Пероз стъпва във владение през 459 г., тъй като 2 години след смъртта на баща му през 457 г. на власт е брат му Хормизд ІІІ, тогава проблемите на Пероз с хуните датират от 467 г.
     През 469 г. вторият син на Атила Динцик вика на Дунав брат си Ернак, но той – според Приск – бил зает на изток „със свои войни“.
     Една от тези войни е била към 463/465 г., когато Приск е написал, че савирите били подгонени на запад от Волга от аварите, но българите спряли аварското нашествие. През Х в. в този цитат на Приск името на българите, е изтрито от преписвачите на българофоба Константин Багрянородни, които преписват части от хрониката на Приск. През същият Х в. обаче и сборника-енциклопедия „Суда“, в главата си за аварите, преписва данни от Приск и там името на „българите“, които спряли аварите, е било съхранено. Днес, благодарение на това, вече знаем, че Ирник/Ернак/Херан са едно и също лице, предводетеля на пост-атиловите хуно-българи.
    Във византийските летописи за първи път аварите са упоменати през втората половина на V в. от Приск Панийски. Към 463/465 г. аварите нападат савирите и ги прогонват на запад от Волга. Тогава аварите са спряни от българите, както научаваме във византийския сборник от Х в. `Свидас`, където под думата Άβαpις е поместен следния разказ: 

 τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν• περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана…и т.н“



       През 467 г., както става ясно от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник” на свещенника Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия - Вараскен е повикан в столицата Ктезифон от персийския цар Пероз (459 - 484) и получава заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проход в Кавказ хуни.


      В споменатата вече от нас  книга на арменския историк Елише, който умира към 480 г., е интерполирано едно сведение (явно от по-късен преписвач) за някакъв „хон Херан”, който след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и Дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници. Ако се доверим на този пасаж при Елише, именно Баласакан (където е предверието към стратегическия Дербендски проход) явно е причина за изпращането на Варасакен през 467 г. от Пероз, за да отблъсне хуните. През 467 г. се знае, на основание на Яков Цуртавели, че хуните са при Дарялския проход над Грузия (Иберия), но те явно са и при Чор (Дербенд). Вараскен бил ходил, според Цуртавели, и там.
     Прохода Дербент е бил наричан и „Хунски врата“…
    Ето значи къде е бил Ирник през 469 г., когато на Дунав е убит брат му Динцик, на който той не успява да помогне. Прав е бил Приск, че Ирник е бил зает на изток със "свои войни".

        Вече е време да се проучи живота на Ирник подробно, защото както пише още през 1930 г. световно-известният историк С. Рънсиман, той е не по-малко значима личност от баща си Атила:

    „Атила заема такова видно място в нашата история, само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

 


Изворите на Паисий Хилендарски за превземането на Персия от български цар. 

 
     Всеизвестно е, че в своята „Лангобардска хроника” от  VІІІ в. Павел Дякон (ум. 799) дава няколко сведения за българите, включително и че през втората половина на ІV в. победили лангобардите.


     Кой е Павел Дякон и откъде идва интереса му към българите в Италия и тяхната история?
    Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли в Италия, където сеобръщат към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти територии около дн. гр. Неапол, в херцогство Беневенто, където Алцек станал „гасталд” (наместник на херцогството, ср. Гостун, наместник, в Именника на българските владетели). Всъщност, самият Ромуалд  е херцог на Беневенто ( ум. 677).
    Българите на Алцек населяват и създават градовете Sepinum (Сепино), Bovianum (Бояно) и Изерния в регион Молизе.  И до днес топонимите в тази италианска област са свързани с българите от VІІ в. на Алцек. Според Павел Дякон, те през VІІІ в. говорили все още на своя език, въпреки, че употребявали и латински.
    Павел Дякон ги е виждал лично, щом твърди, че те освен своя език, говорили и латински.
    През 765 г. лангобардски крал става Дезидерий. Лангобардската столица е Павия, а краля назначава за херцог на Беневенто фриулския аристократ Арихис, за когото омъжва дъщеря си Аделперга.
    Павел Дякон попада в столицата Павия през 40-те г. на VІІІ в., където изучава граматика при Флавиан. След 758 г. Павел Дякон е в обкръжението на Аделперга в Беневенто. През 763 г. той й посвещава поема с акростих „Adelperga pia”, а 10 г. по-късно през 773 г. й посвещава своя труд „Римска история”.
     Очевидно  след 758 г., когато е сватбата на Аделперга и съпруга й е произведен от своя тъст крал Дезидерий за херцог на Беневенто, Павел Дякон се е преместил от Павия на юг, заедно с Арихис и жена му. Тоест, той много добре познава българите в Беневенто и вероятно това е в основата на интереса му към тяхното минало.
    Според византийските хронисти от ІХ в. Теофан и Никифор, българи на един от синовете на Кубрат са се заселили по същото време и във византийския екзархат в Италия, т.е. Равенския Пентаполис.

Равена
Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият в Италия „Равенски Пентаполис”.
През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини пише в Италия първата сериозна историческа хронология на българите след Ренесанса, която има обем от „77 печатни страници, от 397 до 474” в монографията му „Царството на славяните” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983).
За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката на дука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро, при това ползва някакъв особен свод от данни за българите, чийто автор – според Орбини – е Павел Дякон. Обаче в този свод има разнородни данни на латински за българите и ако някои от тях днес е очевидно, че не са на Павел Дякон, а са на Теофан и други автори, за други от тях не се знае кой е техния автор. Интересно е и защо всичките сведения са приписани в свода на Павел Дякон? Между тях има интересни данни, източник на които могат да бъдат единствено българи в Италия. Това са данните за български владетел, който по времето на византийския император Лъв (457-474) е превзел Персия. През 1762 г. Паисий Хилендарски заема от книгата от 1601 г. на Мавро Орбини сведенията за този български владетел в своята история.
И така, Орбини първи се докосва до някакъв източник в сборник, чийто автор е (да го наречем) Псевдо-Павел Дякон, от който научава за български цар, чието име било „Касан” (с.62). Орбини веднага решава, че той е „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „Ясен Велики” (с.61). Орбини модифицира сведението така: „Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабски халиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си към царството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името цар” (с.62).
Пишейки хроника на българите, Орбини не е знаел очевидно кога е живял този български владетел и този Касан (Ясен) е вместен от него след Тервел, изключително прочут на запад с битката си срещу арабите край Константинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини просто е нагодил „Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел.
И все пак, по-важното е друго. Около времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения и Медия” (т.е. Персоармения и Персия), са действително превзети през 484 г. А името „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабски халиф, учудващо съвпада с името „Кавад”, сина на победеният и убит през 484 г. персийски шахиншах Пероз.
Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не от VІІІ в.?
Още френския медиавист-византолог Шарл дю Канж (1610-1688) се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини: „Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.м.) наследил баща си Тервел, ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34).
Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска” компилира от Мавро Орбини. Паисий нарича този владетел „ пръв български цар” (с.178) и смята в унисонс с Орбини, че гърците „от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177). Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд” (Орбини) при Паисий става „Кафила” (с. 177), а „император Лъв” (Орбини) е модифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177).
„Гърците от завист го нарекли Хасан, Касан... Той превзел Армения и Мидия. Те били отначало две царства – армени и миди...Нарекли го... пръв   български цар” (Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998, с.с.177, 178).


С развитието на историческата наука се изяснява, че Тервел не е наследен от Касан (Ясен, Азанер, Асен) и сведенията за този „първи български цар” при Мавро Орбини и Паисий Хилендарски потъват в забрава... Никой не си задава въпросът какво се крие зад тази информация. Интересно е, че владетел с името „Газан”, освен при Орбини и Паисий (като „Касан”), фигурира и в запазените компилации-откъси от волжко-българския ръкопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” ( „Джагфар тарих”, С., 1995, с. 15).
Да обърнем внимание на волжко-българската легенда. Според нея „Газан” победил масгути (разбирай: персоезични) и станал техен цар. Коронясването му било извършено не под хунското знаме, а под флаг, който представлявал „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни ленти”. Хуните, според тази легендата,  поискали от Газан да замени това знаме със знамето на Иджик, сина на прародителя Боян. „Царят не се съгласил и забранил дори да се говори за това. Хоните търпели това унижение 400 години и трупали омраза към масгутите, в чието обкръжение бил рода Дуло” (Джагфар тарих, С.,2005, с.15).
Интерес представлява чуждото знаме: „закрепено върху копие плъстено червено кълбо с разноцветни ленти”, което - ако вярваме на „Шах-наме” - е всъщност...древното персийското знаме.
„То знаме поднял он над головой, -
Оно казалось полною луной.
В цветные ленты кожу разубрал он,
И знаменем Кавы ее назвал он.”
(Фирдоуси. Шах-наме, М., 1972, с. 51).

Сведението на Фирдоуси не се отнася до Касан/Газан, а е описание на древния персийски флаг...
Каква загадка се крие в българските източници?
Ако рода Дуло е бил 400 години в чуждо обкръжение и знамето е на Персия, очевидно не става дума за такава хиперболизирана цифра 400? Може би става дума за 4 години?
Персия на Пероз е превзета през 484 г. Хунския цар, който превзема Персия, според летописа от 517 г. на Йешу Стилит, се жени за дъщерята на Пероз.
 „Кавад се оженил при хуните за дъщерята на своята сестра. Сестра му била взета в плен по време на войната, в която бил убит баща им (Пероз през 484 г. – бел.м.) и понеже тя била царска дъщеря, станала жена на хунския цар, а от него  имала дете момиче. Когато Кавад избягал при тях (Кавад след като се възкачва през 488 г. на трона на Персия, избягва от трона при сестра си през 496 г. – бел.м.), тя му дала дъщеря си за негова съпруга. Той се ободрил, след като се свързал в родство с царя [на хуните] и плачел пред него ежедневно, като го молел да му даде войска в помощ, за да може той да отиде, да избие враговете си измежду знатните и да си върне държавата” (фр. ХХІV). Тоест, Персия, която след 496 г. е узурпирана от жреците, аристократите и брат му Замашп...
Според Прокопий, Персия е била „две години” под властта на превзелите я през 484 г. „варвари”: „две години се намираха персите под властта на тези варвари”.
През 488 г., т.е. точно 4 години след превземането на Персия от хуните, на трона е издигнат Кавад (чието име Гвалд, срещаме при Орбини, но посочен като арабски халиф, какъвто не съществува).
През тези 4 години, т.е. от 484 до 488 г., цар на Персия е някакъв Балас.
В арменската история от V в. на Елише присъства една  интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.
 „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).
Да не би този „хон Херан” да е имал прозвище „Балас”, след като е нападнал Персия от Баласакан? Или „Бал”? Теофан пише: „а цар сложили Влас, сиреч Вал” (5968).
За хунски цар в Предкавказието, чието име е „Балах” и който към 527 г. е вече покойник, пише в хрониката на Йоан Малала, в кн. 18.  Според Йоан Малала, покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я „предводителка”), се казвал „Влах”.
Дали упоменатият от Йоан Малала хун „Влах”, т.е. Балах, е едно и също лице с персийския цар в периода 484-488 г., известен при Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Миринейски като „Балаш/Балас”?
Ако жена му „Воа” е едно и също лице със сестрата на Кавад и е дъщерята на Пероз, за която се оженил „хунския цар” (Йешу Стилит) през 484 г., очевидно загадката ще бъде по-лесно решена.
Една от грешките на Прокопий е, че смята, че Кавад се жени за „сестра си Аспеведа”. Това по-късно, към началото на ІХ в., го повтаря и Теофан, заемайки сведението от Прокопий в своята хроника. Но все пак, благодарение на Прокопий, знаем името на сестрата на Кавад, макар че достоверен източник е Йешу Стилит и Агатий Миринейски, според които Кавад се жени не за своята сестра, а за дъщеря й (чийто вуйчо е) и за дъщерята на хунския цар.
„Аспа” е кон. Ако Воа е била „предвождаща” (Малала) на кон, заедно със съпруга си хунския цар Бал/Балас/Балах, очевидно, че „Аспеведа”(Прокопий) и „Воа” (Малала), е едно и също лице...
Ако „хон Херон” (Елише) е „Балас” (Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Йоан Малала, Теофан), тогава той не само е превзел Персия и е „достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани” (Елише), но е и бил цар на Персия в периода от 484-488 г. През 488 г. се оттегля с Воа/Аспеведа на север от Кавказ и оставя на трона на Персия през 488 г. Кавад, сина на убития през 484 г. цар на Персия. Същият Кавад, който е брат на жена му.
Добре, но какво стана с „Касан” (Орбини, Паисий) и „Газан” (волжко-българската легенда)?
Очевидно, това си е нашето, българско прозвище на „хон Херан”. То е свързано с топонима „Гар/Гур”, който на арабски в „Джагфар тарих” се среща и като „Джураш” („г” на арабски е „дж”). Българското прозвище е „Гур/Гар”. В чувашкият език, приносител на който в Предкавказието са  савирите, които са приети от българите след 463/465 г.,  има ротацията r-z, вследствие на което „Гар” е ротирано в „Газ” и оттук води произхода си, както „Касан” (Орбини, Паисий), така и „Газан” (Барадж тарих), като флексията „ен, ан” е персийска.

за повече подробности виж
bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/ephthalites.html
При Орбини има още изненадващи сведения за българите. Той цитира един пасаж от изгубената днес хрониката от  VІ в. на Касиодор, според който българи са воювали още през 390 г. срещу Теодосий Велики при гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица). А от други летописи знаем, че това са хуните. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І  (ум. през януари 395 г. - бел.м.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

Няма коментари:

Публикуване на коментар