сряда, 21 януари 2015 г.

Какво означават имената на "кимерийци" и "хуни"?

        Кимерийците са упоменати за първи път през 714 г. пр.н.е. в асирийските клинописи под името Gamir, на север от Урарту. Тогава те нападат Урарту и почти 100 години са хегемон в предна и мала Азия. Побеждават Асирия, Фригия, Лидия. Превземат редица градове на изток в Мидия и на запад в Йония.



      Значението на самоназванието на кимерийците, т.е. *gam-ir(а), което И.М.Дяконов тълкува чрез ирански като „преден, подвижен отряд“, Иванчик допълва, като обръща внимание, че такъв „преден отряд без обоз и жени“ трябва да включва корена „bal“, ако се вземе предвид скитския език. Превода на „конен отряд“ на скитски e засвидетелствуван в ономастиката (οὐαδτόβαλος) като „бал“ (А. Иванчик), освен това е съхранен и в осетинския, като „балц“.
Между другото, варварското име за военен кон, е съхранено и в летопис на Прокопий от VІ в., като „балан“.
И така, дали урартите наричат кимерийците с името "хуни" и защо, ако е така? За целта бе необходимо да се обърна към древно-източната история на Урарту (Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.
Думата "хини(ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син  (хини-ли) на Менуа, предишния цар. Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили". Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти? Явно не са му всичките деца, независимо, че И.М.Дяконов на едно място допуска такава версия...
Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартурският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до "зависим". Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същатазависимост (хини-ли) към създателя на града.
С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята хегемония в Мала Азия и през Урарту се насочват към своите земи на север, са очевид приети в поселища на пост-урартците (бундур), между които и гр. Занави („Мокцевай Картлисай”) и са наречени "хини-ли" от самите бундурк(урарти), което буквално значи "осиновени", а преносно "зависими"(?).
Оттук ни става ясно, защо кимерийските племена утигури и кутригури (Прокопий, VІ в., виж. [1]) са създали към ІV в. от н.е. именно „хунски съюз“, т.е. съюз от зависими на тях племена…Хуните не са етнос, няма народ „хуни“, това е име за съюз от „зависими“ (= хини, хони, хуни) племена, които са подчинени на ядрото на съюза, а то е именно от българите утигури и кутригури. Ето защо е правомерно да се пише за „хуно-българи“, но също така трябва да се обяснява, че произхода им е кимерийски, според източниците…
Добре, но откъде знаем, че кимерийци и урарти (самоназвание "Биайн, с форми: Боян, Бунд, бундур) са живеели съвместно след VІ в. пр.н.е.?

В грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се дават древни сведение за „военното племе хони”, което се заселило в гр. Занави, като мястото му за заселване им била отстъпена от „бундурк”.
Това станало преди времето на Александър Македонски, според грузинското съчинение.
При по-късните преписи на грузинския извор, особено след идването по тези места на турките на Истеми към средата на VІ в., това име „бундур”, където „к” е очевидно арменски афикс, се изписва погрешно от преписвачите „бунтурки”.
Очевидно е, че „бундур” (тук „дур” е явно форма на персийската дума за врата „дер” и сочи за присъствие на Бун на Каспийската врата, наричана по-късно Чор и Дербенд) не могат да са „турки”, защото „Мокцевай Картлисай” и по-късното грузинско средновековно съчинение на Леонти Мровели „Животът на Картлийските царе”, дават сведения, че „бундур” са коренните жители на Картли, преди в края на ІV в. пр.н.е. там да се заселят иберите.
Бундур живеели по течението на р. Кура в четири града, те са по тези места, според „Мокцевай Картлисай”, още преди Александър Македонски (ІV в. пр.н.е.), както посочихме. „Когато цар Александър обърна в бягство потомците на Лот и ги отблъсна към полунощната страна, тогава (той) за първи път видял свирепите племена бундурк, живеещи по течението на Кура в четири града с тяхните предградия: град Саркин, Каспи, Урбнис и Одзрах, и крепостите им (чети: цитаделите – бел.ред.): голямата крепост Саркин, правителствените (чети: царските – бел.ред.) Каспи, Урбнис, Одзрах.” (гл.І, Мокцевай Картлисай).
Упоменаването на цитателите и на градовете отделно, дава много ясно указание, че тук става дума за пост-урартски градове, тъй като е невероятно населението на такава мощна антична държава като Урарту да изчезне безследно след VІ в. пр.н.е., когато е превзета от Мидия и Вавилон.
Несъмнено под името на свирепите „бундурк” в грузинското съчинение, е останал спомен от урарти, тъй като при разчитането на урартските клинописи в началото на ХХ в., се оказа, че самонаименованието им не е Урарту, както са ги наричали, а Биайн (Биайн-ли).
Крепостта, наричана „Саркин” в грузинското съчинение, напомня името на урартския владетел Сардур І (има и негови потомци Сардур), който е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”. Езерото Ван тогава е било наричано „морето Наири”, но благодарение на самоназванието на урарците, е запазило етнонимът им „Биайн” като „Ван”.
Цялата земя нагоре до Шара, както пише през VІ в. арменският историк Мовсес Хоренаци, се е наричала от древните „Баоенан” (= Урарту- бел.ред.): Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”
Тя се казвала така, според Хоренаци, понеже българинът Бунд, заедно със своите хора „бундур”, я били колонизирали.
На друго място, същият автор пише, че „страната на българите” се намирала в пояса на Кавказката планина - Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите...”
Земите на север от Урарту са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Летописецът Агатий Миринейски ни дава ценното сведение, че там някога е била "Оногурия"...
През VІ в. от н.е. Агатий Миринейски в своя труд  "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“
И така, кога кимерийците са започнали да ги наричат "бал///гар"???
Терминът „бал”, според данни на ономастиката, посочени от Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”…
Следователно термина „бал/гар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „Гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. на юг и откъдето след VІ в. пр.н.е. са тръгвали на север срещу скитите.
През 354-357 г.г. именно един такъв военен конен отряд на Зиези, става известен на запад във втората редакция на „Анонимния латински хронограф“ от 354 г., като „българи“, „Vulgares“…



[1] 
През VІ в. Прокопий, който е черпил сведения от стари автори, но е ползвал и устни данни на утигури, съюзници на византийският император Юстиниан І (527-565), пише:
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел. ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел. ред.) и до река Танаис (Дон – бел. ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел. ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.
Според Прокопий, кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5):
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн. ІV.5).


Няма коментари:

Публикуване на коментар