събота, 26 септември 2015 г.

Защо нашата новобългарска граматика е толкова различна от старо-черковнославянската?

          1.
През 2016 г. се навършват 120 г. от кончината на един изключително талантлив български учен хуманитарист, който умира едва на 32 години. Той е бил любимия ученик на Марин Дринов.
Димитър Матов е роден в 1864 година в български град Велес, тогава в Османската империя. През 1884 г. постъпва да учи в университета в Харков, слуша лекции по история на Марин Дринов и по лингвистика на Александър Потебня. През 1888 г. завършва история, литература и фолклористика. Връща се в Македония и от 1889 до 1890 година е учител в българската гимназия в Солун.
Матов е бил изключително талантлив. Още през 1885 г. под ръководството на Марин Дринов той превежда обширното житие на Св. Климент от Теофилакт. Публикувано е същата година от „Книжовното дружество“, т.е. бъдещата Българска академия за наука и изкуство. В предговора Марин Дринов отбелязва, че превода е по-добър от руският на проф. Менщиков.
Защо нашата новобългарска граматика е толкова различна от старо-черковнославянската? Такъв въпрос си задава Матов в труда си „За новобългарската граматика“.
Любомир Милетич пише: „Същинската научно-книжовна дейност на Матов започва от първата година след завършването му на университета, а именно през 1888/9, когато Матов е вече учител в Солунската гимназия. Осмият годишен отчет на същата гимназия ни изненадва тогава с една негова научна статия „За историята на новобългарската граматика“, печатана на първо място. Както показва и заглавието, тук се разисква главния въпрос, с който всеки наш езиковед е захващал и ще захваща самостойните си научни изследвания върху българския език, а именно: може ли и как да се разреши гатанката, що представя сегашния български език със своите особени форми в сравнение с тъй наречения старославянски език и другите славянски езици?“ (Димитър Матов", Български преглед, г.III, кн. XI, стр.55-75, София, ноември 1896).
Матов много добре знае, че за повечето европейски учени резките промени между старобългарския (черковнославянския) и новобългарския, се дължат на „външни фактори“. Те не приемат, че промените може да са вследствие вътрешно, естествено развитие на старославянския при българите, защото тази промяна е всъщност само при българите. Ето защо се търсят „външни фактори“, но кои могат да бъдат те?
Матов заминава да специализира във Виена, където до 1892 година специализира славянска филология при Ватрослав Ягич, а в Лайпциг при Август Лескин. Матов се подготвя при най-добрите в света. Ето защо, когато  на 15 септември 1896 г. умира в Дрезден, Любомир Милетич пише, че всички са били потресени от загубата на такъв талантлив български учен: „Внезапната смърт на нашия другар Д. Матов дойде като бурно стихийно нещастие, което смая и покърти всички ни (пак там).“
През 1889 г. не само Матов се интересува от особеностите на новобългарската граматика. През същата година Милетич публикува на хърватски в Загреб  "О clanu u bugarskom jeziku". "Членът в българския език" е труд, който Милетич издава през 1887 г. и по-късно защитава като докторска дисертация. Ученият не е съгласен с Миклошич, който „е на мнение, че българския самостоятелен член се е развил под влиянието на трако-илирийския език“ ("Членът в българския език", София, 1887).
Милетич е радетел на идеята, че „българския член се развил из най-вътрешния организъм на самия български език“ (пак там). Тоест, отхвърля „външния фактор“, като дава за пример, че и в някои руски диалекти има присъствие на член: „Какво трако-илирийско влияние може да се помисли при развитието на руския член? (пак там)“
Българският учен е прав, но и привържениците на теорията, че промените в новобългарски не са „из най-вътрешния организъм“ на черковнославянския, са прави.
Всъщност, разликата между граматиката на черковнославянския и новобългарската граматика, изисква да търсим такъв „външен фактор“, който както пише Милетич е оказал влияние и на някои руски диалекти, т.е. налага се да се върнем към историята и да потърсим териториалното и езиковото влияние на „стара Велика България“ над славянските езици. А щом има такова, е редно да повторим, че прабългарския е бил индоевропейски, със своя особена неславянска граматика, която даже е оказала влияние на някои руски диалекти, и трето: индоевропейската граматика на прабългарския език е била лексикално близка до тази на славянските езици.
Такава граматика и коя е тя, трябва отново да търсим на основата на историческия произход на българите, който за Г.С.Раковски от 1865 г. е бил свързан с „гимери и кимери“. Такъв е българския произход и според "Зографската история", а така също и според много други сведения още от VІ в.

Г.С.Раковски. Българска старина, 1865; Зографската история:


 

2.

След ХІІ в. в писменият език на българите се наблюдават граматични промени, които поставят пред учените въпроса коя е причината писменият старобългарски от ІХ в. до ХІІ в. да е един в граматично отношение, а след това различен? Защо тези граматични промени имат аналог само в българският писмен език след ХІІ в., но не и в останалите славянски езици?
Българите, както пишат източниците, са били „многочислени“ при завоюването на Балканите (българския превод от ХІV в. на „Манасиевата хроника“). Те са били „като пясъка в морето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от Х в.). Завоювайки Мизия през 681 г., българите били „безчислено множество“ („Римска история“ (кн.2, 2). Никифор Григора).
 Славяните са били по-малко от българите на юг от Дунав през VІІ в., но през ІХ в. княз Борис приема учениците на Кирил и Методий, които бягат от Моравия и решава да въведе славянския език като черковен и литературен, за да се разграничи както от гръкоезичието във Византия, така и от латиноезичието в Рим.
Това е ход на мъдър политик и държавник.
До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава прабългарската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки.
Всъщност, прабългарската реч е била лексикално близка до славянската, което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан). Хуно-българският език е кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност е индоевропейски език.
 Българите ограмотяват отрано славянските диалекти с много кимерийски думи  (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.

Няма коментари:

Публикуване на коментар