събота, 21 март 2015 г.

Войната на цар Симеон Велики с унгарците.

Симеон Велики (893-927) е водил война след война, но държавен приоритет са му били науката, философията и културата. Той е успял да построи новата българска столица Преслав, която превръща в център на книжовността.

„Цар Симеон пред Цариград“ - 1937 г.,  художник Димитър Гюдженов

          По времето на Симеон Велики България е била на първо място в Европа по войнско достойнство и култура. Нещо повече, дори Арабския халифат, който по онова време се слави с домовете си за наука и култура, не е можел да се сравнява с Преслав и българските културни центрове в Плиска, Силистра 
(старо име Доростол), Видин (Бдин), Охрид и Берат(старо име Белград).

          Делото по приемането на християнството като официална религия в България през 865 г., извършено от цар Борис, бащата на цар Симеон, превръща България в един кратък период от 865 г. до 893 г. в равностоен партньор на Франкската империя.
        Несъмнено много хора в онова време са очаквали България да асимилира по същият начин Източната римска империя, както Франската държава на Каролингите бе асимилирала Западните римски земи.

           На трона на Византия през 866 г. се възкачва Лъв VI Философ, който е бил изключително образован като учен и хитър, като политик. По това време България и Византия са в „дълбок мир“, скрепен и с религиозно единство.
          Лъв обаче решава да унищожи новият български цар Симеон и да не допусне на изток България да стане втора Франкска империя.
          Ватиканският историк Льо Киен (1661-1773) в т. ІІ от своето съчинение „Християнският Изток“, с. 283, пише: „Император Лъв Философ, син на Василий Македонец, който понеже насъскал турците(чети: унгарците – б.м.) и други народи иноверци срещу българското племе, е станал причина българите да вземат решение да преминат към римските първосвещеници, за да потърсят оттам подкрепа“.
          За връзки на Симеон с Рим пише и папския библиотекар Асемани през ХVІІІ в., базирайки се на писмо от 1204 г. на крал Калоян до папа Инокентий ІІІ, където българския владетел отбелязва: „Понеже беше угодно на Господа Наш – Иисуса Христа – да Ме направи господар и цар на цяла България и Влахия, потърсих в писанията и книгите на Нашите предци и в законите на блаженопаметните царе – Наши предшественици, откъде самите те са получили царската власт на българите и царско утвърждение, корона за главите си и патриаршески благослов. И като изследвахме старателно, намерихме в техните писания, че блаженопаметните царе на българи и власи – Симеон, Петър и Самуил – Наши предшественици – са получили короната на своето царство и патриаршеския благослов от пресветата Божия Римска църква и от Апостолическия престол, от княза на апостолите Петър“ (Асемани. Календари на Вселенската църква. С., 1987, с.с. 214, 215).
          Асемани дори директно пише на с. 206  за контакти между цар Симеон и папа Формоза (891-896).
          Това е същият Формоза Портуенски, който като легат на Римската църква в България през 866 г. е харесан от бащата на Симеон Велики за български епископ, но тогавашния папа Николай І (858-867) отказва да изпълни молбата на цар Борис І, изтъквайки формален повод. Не е ясно също така защо Борис настоява за Формоза и подновява молбата си и към папа Адриан II (867-872), наследника на Николай, но със същия резултат.
          През 891 г. Формоза става папа, през 893 г. Симеон поема българската власт. През същата 893 г., според Фулденските анали, Лъв сключва договор с унгарците да нападнат България.
          За да инсцинира такова нападение, същият Лъв подготвя заговор, заедно с тъста си, „василеопатора“ Зауц (титлата „тъст на императора“ е измислена специално за Зауц). Заговорът е срещу българските търговци в Константинопол, които са под защитата на междудържавен договор, т.е. ще се жалват пред Симеон при нужда. Целта е била да се премести единствено българското тържище от Константинопол в Солун, което да доведе до колапс в търговията на покупко-продажби от страна на българите. Лъв е знаел, че Симеон, ако не успее да реши дипломатически въпроса с връщането на тържището за българите в столицата, ще приложи сила и ще наруши мира. Лъв е очаквал точно това, за да задейства договора си с унгарците на Арпад и те да нападнат България през Добруджа.
          Унгарците са един нов проблем за християнска Европа през края на ІХ в. Те са предвождани от опитен военачалник от рода Дуло, т.е. от същия династичен род, от който са Атила и Кубрат. Според волжко-българските анали от ХІІІ в. „Барадж тарих“, Арпад е поставен начело на маджарите и изпратен на запад с помощта на Хазария.
          През ІХ в. Хазария и Византия са съюзници.
         Може да допуснем, че както в началото на Х в. франкският крал е предлагал на унгарците Моравия, по същия начин Лъв Философ е предложил към 893 г. на унгарците да се заселят на юг от долни Дунав.
               Лъв извиква тъст си Зауц и го посвещава в заговора как България ще бъде завоювана от унгарците. Обмислят как да спретнат интрига на  българските търговци. Зауц поема „мръсната работа“ и като се прибира заедно със своя слуга, евнуха Мусик, съставят план. Мусик прави връзка с двама лихвари от тържището - Ставрикий и Козма. На тях им е обещано да откупят „кумерките“  (митническите такси) на новото тържище за български търговци в Солун и да ги облагат с каквито си искат мита. Лихварите потриват доволно ръце и щедро подкупват Зауц чрез евнуха Мусик, за да им уреди това пред императора.
       Международният скандал е готов, потока от стоки от Волжка България и от руснаците за Константинопол е минавал през българските търговци. Арабските търговци също нямат достъп до византийската столица, поради военните действие между Халифата и Византия, т.е. също използват българските търговци като прекупвачи, за да стигнат стоките им до големите пазари на Константинопол.
           Лъв е бил уверен, че Симеон ще нападне, не само защото се нарушава една от най-старите междудържавни клаузи, спазвана още от времето на кан Тервел от началото на VІІІ в., но и защото в политиката на българските господари още от времето на хуно-българите на Дентцик през 467 г., е да водят война, ако се подкопае икономическия статут на българските търговци.
     До 894 г. Симеон се опитва да разреши въпроса дипломатично, но Лъв отказва. Тогава Симеон, според Фулденските анали, нахлул и стигнал до столицата Константинопол. Лъв не е смятал сериозно да воюва, затова изпратил само гвардия от хазари, които Симеон разбил.
          Но Лъв вече осъществявал плана си и още през втората половина на същата 894 г. изпратил флот на устието на Дунав с Никита Склир, който да помогне на унгарците да преминат през Дунава и да нападнат на юг.
       По същото време (есента на 894 г.) в столицата на франките Регенсбург е изпратен византийския посланик Анастасий. Лъв е знаел за подновения от Владимир с крал Арнулф през 892 договор за мир между франки и българи, и се опитва с това посолство, както пише Златарски „да не допусне всяка възможна помощ за Симеон от страна на немския крал срещу маджарите“. И допълва, че посолството „вероятно е представило и ползата от това, че вниманието на маджарите, които през същата 894 г. били страшно опустошили Панония, ще бъде отвлечено от франкските владения (В. Златарски. Известия за българите в Хрониката на Симеон Метафраст и Логотет., С., 1905, с. 107, с. 108).
          Симеон разбира за маджарското нашествие и спешно отива от юг в дн. Румънска Добруджа, където е първото му сражение с тях.
           В това сражение цар Симеон претърпява поражение. Имало е и още едно неуспешно за българите сражение, след което старият цар Борис извикал, според Фулденските анали, своя син и се съвещавал с него по време на „тридневен пост“.

          След това Симеон се затваря в крепоста Дръстър, дн. Силистра и така възпира маджарите да навлязат навътре, преди да го заловят. Самите маджари пък се обръщат към византийския цар да откупи плененото българско население, понеже са християни. Явно са били жадни за пари и плячка.
          Лъв пък решава да върне унгарците отвъд Дунав и да сключи мир със Симеон, явно надявайки се след като приключи с арабите на юг да поднови плана си за унгарско нашествие в България. 

       Симеон се съгласява да преговаря и от страна на византийския император е определен за това Лъв 
Хиросфакт. Приема да върне византийските пленици, които е взел при атаката си до Константинопол през първата половина на 894 г.
         Лъв Хиросфакт (Лъв Магистър) като преговарящ отпътува към Симеон, но е хванат от царските хора и е въдворен в крепостта Мундарг, която била около дн. Тутракан, до второ нареждане от цар Симеон.
          Симеон пише писмо до  Лъв Хиросфакт: „През миналата година твоя господар се показа достоен за учудване, като съобщи за слънчевото затъмнение и времето му:  той показа не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата му, но същата така и колко време ще трае другото, лунно затъмнение. Казват, че той знае и много друго по течението на небесното движение. Ако това е истина, то той знае и за плениците, а като знае той би могъл да каже дали те ще бъдат отпуснати от нас или задържани. И така, обади ми едно от двете, и ако познаеш нашето вътрешно мнение, то като награда както за предсказанието, така и за пратеничеството (знае Господ) ще получиш пленниците. Здравей!“
          Кореспонденцията между цар Симеон и Лъв Магистър, съхранена от последния, е открита в ръкопис от краят на Х в. или началото на ХІ в. в манастира „Св. Йоан Богослов“ на о. Патмос и е издадена през 1883 г. от  Секелион. Симеон пише две писма и реална кореспонденция има между неговите две писма и тези на Лъв Граматик, който след това от крепостта пише още 9 писма…
          От писмото на цар Симеон става ясно, че българския владетел се е интересувал от слънчевите затъмнения и от метеорологията, но целта на писмото му е да покаже, че много добре знае, че науката за „небесното движение“ не може да разкрие „вътрешното мнение“, т.е. Симеон прави намек, че е разбрал за плана на император Лъв и смята да не го допусне.
          Симеон задържа преговарящият Лъв Хиросфакт дълго в крепостта Мундарг, през което време се свързва с печенегите (баджанаците), които са на изток от маждарите при Днестър и ги подкупва да атакуват и прогонят хората на Арпад от Атилкезе и Добруджа.
         Арпад, както казахме, е бил от рода Дуло. За него Константин Багрянородни пише, че е „син на Алмош“, т.е. на известният от 921 г. чрез Ибн Фадлан „Алмъс“, владетел на Волжка България [alm.sh** b.n sh.lki b.ltuar; = Алмъш, син на Шилки балтавар, пише  Ибн Фадлан].
         След договорката на цар Симеон с печенегите, в българския език трайно навлиза думата „баджанак“. Днес тя е част от семейно-родовите именувания със значение, че мъжете на две сестри, са "баджанаци" (=пачанак). Те, мъжете нямат роднинска връзка, каквата родова са имали някога Симеон и Арпад, или в случая каквато роднинска имат двете сестри. Семантиката е, че пренебрегвайки родствените Арпад и Косан от династията Дуло, които ръководят маджари и кабари, Симеон става „баджанак“ с печенегите, за да спаси България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар