понеделник, 5 август 2013 г.

Българите в периода 465-565 години.


            През 565 г. византийският император Юстиниан І (527-565) умира. През цялото време, докато е самодържец, негови основни северни врагове са пост-атиловите хуни-кутригури, които многократно атакуват Византия на юг от р. Дунав след 493 г. (Марселиан Комес).



        Докато е жив, Юстиниан І успява да се справи с вандалите в Африка (Картаген) и с готите в Италия. 
          Той, според лангобардския историк от VІІІ в. Павел Дякон (Паул Варнефрид), след 96 години върнал „Африка в лоното на империята” (кн.І, 25) като победил вандалите в Картаген. Неговият пълководец Нарзес, който се конкурирал с Велизарий, успял след 552 г. с решителни битки да подчини готите на Тотила в Италия, а така също отблъснал франките и герулите от там.

            Според Павел Дякон, Юстиниан І освен император на двете римски империи, бил „наричан Аламански, Готски, Франкски, Германски, Антски, Алански, Вандалски и Африкански и той заслужил тези имена” (кн.І, 25).


         Единствено пост-атиловите хуни, които византийската късно-антическа и ранно-средновековна историческа школа (Прокопий, Агатий, Менандър, Теофан, Никифор...) нарича с етнонима „кутригури” (успоредно с хуни), не успяват да бъдат усмирени от Юстиниан, независимо, че от 528 г. той води целенасочена дипломация сред "утигурите" (другият народ, който също е наричан от летописците хуни).

               Етнонимът „българи” започва масово да се употребява за пост-атиловите хуни към 486 г., когато византийския император Зенон (474-475; 476-491) ги кани в Мизия. 

                                                                                                                                              тремис на Зенон

      Неговата политика цели да има съюзници срещу остроготите на Теодорих Амал, които по това време са там.



           Теодорих е имал амбиции да стане византийски василевс след Лъв І (457-474). Император Лъв обаче издига в свой любимец един пълководец, който отдавна служи на Константинопол и който е от исаврийски произход. Името му било Терасикодис Русумвладест. Лъв го покръства и му дава име Зенон, завещавайки му империята и оженвайки го за Ариадна, дъщеря си.

            Това е тежък удар за Теодорих (остроготски благородник от рода на Амалите), който е служил вярно на Лъв и се е надявал на неговото висшо благоволение. След вълненията към 479 г. на размирния готски водач в Тракия Теодорих Триария (по прякор Страбон), Теодорих Амал постепенно се налага с благородническия си авторитет над всички готи на Балканите.

        Зенон привлича Теодорих Амал на служба, прави го консул и го изпраща в помощ на пълководеца Йоан Скит срещу узурпаторите Леонтий и Ил в Мала Азия. Ил е обкръжен, но се държи почти четири години в крепостта Папурие в периода 480-484 г. Теодорих се връща на Балканите още след първата победа над Ил и не участва в залавянето му. 

             Теодорих напуска земите около долни Дунав към 488 г. и се насочва в Италия, където в края на V в. и началото на VІ в. създава обща държава на остроготи и визиготи. Той е първият неин крал. Последен владетел на тази преходна готска държава е Тотила, който юстиниановият пълководец Нарзес успешно атакува и подчинява след 552 г.

            Към 486 г. хуни се появяват на Балканите, по покана на император Зенон. Според Йоан Антиохийски те вече били известни като „така наречените българи”. Те, заедно със своя предводител Бузан, воюват с готите около р. Сава (Марселин Комес). 

         За последно преди това пост-атиловите хуни са били в региона на долни Дунав и Сава към 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син, още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск).     Денгизовите хуни (кутригурите) са „едноплеменни” (Прокопий, Менандър, Теофан, Никифор) с хуните-утигури, които са под властта на Ернак.

            Западните историци Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски и Мюсе отъждествяват Ернак (третият син на Атила) и Ирник от „Именника на българските канове”. Тези „така наречени българи(Йоан Антиахийски, Псевдо-Захарий Ритор), гръкоезичните летописци Прокопий, Агатий, Менандър, Теофан, Никифор, Йоан Никиуски наричат и „хуни”. Прокопий в „Тайната история” се отказва от племенните им названия (утигури, кутригури), които съобщава във всичките си исторически летописи преди това и в "Тайната история" ги именува само „хуни”. 

                   Денгизовите хуни-кутригури след 469 г. (убийството на Денгиз) се вливат под властта на Ернак, който от 465 г. е начело на утигурите (българите) в Приазовието и Предкавказието.  Нито един първоизвор не споменава за пост-атилови хуни, които да са притеснявали Римската империя от 469 г. до 493 г., т.е. кутригурите последват „източната военна политика на Ернак (Рънсиман).           

                    В периода към 466/7 г. пост-атиловите хуни (българи и кутригури) са над Иберия (Грузия), както става ясно от „Житието на Шушаник” на грузинския свещенник от V в. Яков Цуртавели. Те са в своите „стари земи”, както пише Прокопий за утигурите (българите).

            През 493 г. хуни-кутригури за първи път атакуват след 469 г. византийски територии с някакъв отряд и убиват пълководеца Юлиан (Малала, Марселин Комес). 
            През 499 г. те отново воюват с илирийският пълководец Арист около р. Зурта (Марселин Комес). 
              През 502 г. стигат до Илирик
       През 504 г. воюват срещу готите, които са окупирали Сирмиум, тогава гепидски град. 
            През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от Амалите, възхвалявайки го, че е победил българите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава.На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

           Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.



            Мавро Орбини през 1601 г. твърди, че е запознат с готската хроника на Касиодор, която днес липсва. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І  (ум. през януари 395 г. - бел.ред.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

                Историците не са обърнали внимание на този съхранен текст от Касиодор при Мавро Орбини, но на нас благодарение на него ни става ясно защо Касиодор към 504 г., когато пише за победа на Теодорих Амал над българите, отбелязва „Италия отново овладя Сирмиум”. Това „отново” има смисъл единствено спрямо 390 г., когато хуните (българите) завладяват Сирмиум по времето на Теодосий І. 

                    Причината за това целенасочено свързване на името „хуни” с името „българи” от готските летописци в периода 507-519/530 години не е само в историческата линия на приемственост между хуни и българи, която е било очевидна тогава (дори няколко века по-късно Теофан също ги отъждествява), но и ... политическа.

              Енодий и Касиодор търсят начин как да изчистят образа на остроготите, които до 455 г. са били хунски народ  и през 451 г. воюват под знамената на Атила в Каталунската битка до Орлеан срещу събратята си визиготи, които по това време имат собствена държава със столица Тулуза и са наемници в армията на римския генерал Аеций.

       В каталунската битка даже е убит визиготския крал от династията на Балтите. В края на V в. и началото на VІ в. Теодорих от остроготския кралски род на Амалите създава обща държава за визиготи и остроготи в Италия, както вече казахме. Но от 451 г. са минали едва 50 г. и визиготите много добре знаят кои са били Амалите в хунската държава до 455 г. Те са били хуни, убийци на Теодорих Балт. Ето защо още Касиодор явно след 519 г. (а от него преписва Йордан през 551 г.) започва да създава нов образ на остроготите и твърди, че те били „роби” в Хунската империя и воювали против визиготи, от страх пред Атила (Йордан). Но този мотив не е бил достатъчен и Касиодор го е съзнавал.



            Йордан пише, че към 465 г. остроготите вече 50 г. живеели заедно с хуни в Панония, при това заели много имена от хунския език.        
     Остроготите (Амиан Марцелин ги нарича „греутунги”) са в хунския съюз още преди 375 г. и никога не биха го напуснали, ако гепидите не бяха убили Елак. Остроготите даже не участват в гепидската битка срещу Елак през 455 г. на р. Недао. 


Европейската хунска империя е била съюз от етноси, в който нито един народ не се е казвал „хуни”. За съюз пише още в края на ІV в. Амиан Марцелин. Нито един народ от хунския съюз, не е се е казвал хуни. Това става ясно и от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор от 569 г., който изброява 13 предкавказки народа и нито един от тях не се казва „хуни”.

             Името „хуни” е било общо наименование на народите в хунския съюз, ето защо Касиодор няма как да изчисти образа на остроготите като хунски народ, освен да започне да пише за атиловите хуни, като ги нарича „българи” и да вменява, че старите хуни са били само българите (= утигурите), които воювали още през ІV в. с Теодосий Велики, а остроготите са били „роби” в хунската държава.

            Йордан, който лично признава, че не е бил достатъчно грамотен, явно не може да се справи с тази учена витиеватост при Касиодор, ето защо споменава за „българи” едва при пост-атиловите хуни. Но в този откъс, съвсем в духа на Касиодор вметва, че българите били онези, с които „бяхме наказани заради нашите грехове”. Тоест, Йордан е объркан. От една страна говори за тях като за пост-атилови хуни и въобще не пише в „Гетика” (за разлика от съчинението му за римската история), че българи са воювали с готи.

            Енодий и Касиодор обаче дават сведения за такива наемни отряди българи, които воюват срещу Теодорих.

            Йордан приписва стария клерикален образ за „бича Божий”, който е атилов, към българите, за които дава по-подробни сведения едва в Римската си история... Йордан прави и още нещо, което е доста непочтително за един историк. За да не би някой да реши, че народът „амилдзури”, упоменат от Приск Панийски през V в. като хунски още по времето на стария хунския крал Руа, е идентичен с рода на амалите, от който произхожда остроготската династия, Йордан целенасочено редактира Приск и вместо „амилдзури”, пише „алцидзури”, „алпидзури”...

            И така, готският историк Касиодор към 519/530 г. е очевидно стратегът остроготите да бъдат представяни като роби на хуните, а атиловите хуни да се наричат само с етнонима „българи”.

            Разбира се, още Енодий в панагерика си към Теодорих от 507 г., за да възвеличае една неголяма негова битка с българи, смело му припомня, че това не са само някакъв отряд, а онези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде”. Българите, които се появяват към 486 г. в Мизия, могат да имат такава слава само във връзка с Атила и неговите хуни, за тях всъщност светът е бил отворен навсякъде.

        Същото пише през 551 г. и Йордан. Той казва, че преди раздора между хунския престолонаследник Елак и гепида Ардарих от 455 г., общият хунски съюз е владеел целият свят:

           „Така отстъпваха хуните,- пише Йордан за събитията след 455 г. - пред които преди това отстъпваше целият свят (ойкумен, вселена). Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетелят на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.

            Стилът на Касиодор се усеща в този пасаж на Йордан.

            Остроготите „отдавна пребивават в дълбока печал”, че са „роби” на хуните, следователно визиготите не трябва да ги съдят, че през 451 г. воюват заедно с Атила срещу тях. Нямало е друг начин, пише Йордан. Нали са роби, трябвало да изпълняват заповедите на Атила... 



     Така историкът Касиодор към 519/530 г., от който компилира през 551 г. Йордан, съучаства в политиката на Теодорих за обединяването на остроготи и визиготи в единна държава.

            През VІІІ в. Павел Дякон, който пише с възхищение за Касиодор, не се притеснява изобщо, че нарича хуните от времето на тяхната инвазия в Европа след 375 г., когато лангобардски вожд е Агелмунд, с етнонима „българи”. Павел Дякон отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен.


            За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19).

            Кой е Одоакър? Това е синът на хунския генерал Едеко (Томпсън, 1948), дясната ръка на Атила (Приск). Одоакър побеждава близо до Павия през 476 г. (или 477) Орест, другата дясна ръка на Атила (Приск) и принуждава сина на Орест да се откаже от трона на Рим. Името на този син е Ромул Августул (управлява Рим от 30.Х.475 до 4.ІХ.476) и в учебниците е известен като последния император на Западната римска империя. Одоакър е признат като „римски наместник” на западната империя от източния император Зенон (476-491)  и е известен като първия варварин римски император. Бащите на Ромул и Одоакър, т.е. Орест и Едеко, са хунски висши сановници и сътрапезници на Атила до 453 г., техните синове последователно стават римски императори...

            Какво излиза?

            Павел Дякон нарича хронологично с етнонима „българи” всъщност хуните, които след 375 г. „превземат Европа” (Евнапий от Сарди, ІV в.).

      Сирийскоезичният писател от средата на VІ в. Псевдо-Захарий Ритор е византийски историк, но той, за разлика от гръкоезичните византийски летописци от VІ в. Прокопий, Агатий и Менандър, не познава етноним „утигури” (утиг) и нарича този народ – както правилно обърна внимание още през 1918 г. Златарски – с етнонима „бургар” (българи).

         След 527 г. дипломацията на Юстиниан І много добре знае, благодарение на малката общност от готи-трапезунди на Крим (Прокопий), че пост-атиловите хуни са два етноса.

            Прокопий пише, че от Ибирия (Грузия) нагоре Предкавказието е заселено с хуни: „Тук се заселили почти всички хунски племена, заемайки пространството до Меотида (Азовско море-бел.ред.)” (Войната с персите, кн.І, Х, 6). Други хуни, според Прокопий, са „разположени между Херсон и Боспор”,  тези „местности, са заети от хуни” (пак там, ХІІ, 7). С други думи, едните се заселили след 465 г. между гр. Херсон (това е дн. Севастопол, а не дн. Херсон – бел.ред.) и Дон.

              За  преселение от Панония на Днепър към 469 г., пише Йордан. Тези хуни антите (прото-украинците) именуват с външен етноним „хотраги” (от „хот”, т.е. „дом” на украински, преселвали са се с домове) и това наименование под формата „кутригури, котраги” явно е било доста известно, щом не само гръкоезичния византийски автор от VІ в. Прокопий го знае, но и сироезичния византийски автор Псевдо-Захарий Ритор (569 г.).
            На изток от Дон и Азовско море, Предкавказието (до кавказкия проход Дербенд), след 465 г. са другият пост-атилов хунски народ, който готския летописец Йордан (551 г.) и Псевдо-Захарий Ритор (555 г.) наричат „българи”.

            Прокопий обаче по същото време въвежда етнонима „утиг” (с форма  „утигури”). Защо ли?
          Земите на север от Армения са познати като топоним „утик”, „гавар Утик”. Прокопий въвежда в оборот, че хуните са старите кимерийци. Прокопий твърди, че утигурите (българите) и кутригурите произхождат от кимерийците и въвежда в късноантическата историография понятие за една изключителна древност на хуните. От него името „утигури” го заемат Агатий, Менандър и т.н.



            Кимерийско-хунският синтез на Прокопий Кесарийски (VІ в.) е грубо пренебрегнат от всички модерни изследователи на произхода на хуните. През ХІХ в. адепт на тази хипотеза е българският революционер и учен Г. С. Раковски.



            По времето на Прокопий (VІ в.) готският историк Йордан и сироезичният историк Псевдо-Захарий Ритор не познават етноним „утигури” и пишат за същия етнос като ги наричат „българи”.
                       
           
              За дипломатите на Юстиниан І (в това число и Прокопий) след 528 г. е ясно, че тези хуни (утигурите), преди общия им етноним „хуни”, имат някакво първично етносно самосъзнание, различно от това на кутригурите, които също са пост-атилови хуни.

                        През 527 г., според византийския автор от сирийски произход Йоан Малала, Юстиниан І изпратил посолство до хунската царица Воа. Тя била по това време вдовица, а починалият й съпруг - хунският цар, се казвал „Валах”.



                  След 528 г. Юстиниан І води целенасочена политика за да скара утигурите и кутригурите и дипломацията му в известна степен успява. Прокопий, който е част от служителите на Юстиниан І, въвежда в оборот имената кутригури и утигури, за да ги разграничи достатъчно ясно, от общото им име „хуни”. 

        От тях утигурите са търсени от Византия като съюзници срещу враговете й кутригурите.

            В „Тайната история” Прокопий разкрива:

           „Юстиниан беше прахосал огромна сума кентенарии за да постигне мир с Хосрой. Обаче безпричинно стана на своя глава най-големият виновник за скъсването на договора, като се стремеше на всяка цена да привлече за приятели на своя страна Аламундар (сарацин, арабин- бел.ред.) и хуните, съюзници на персите...” (С.,1983, с. 50)

            Юстиниан І в първата година на самостоятелното си управление над Римската империя през 527 г., изпраща посолство до хунската царица Воа (Малала), за да иска помощ от нея срещу хунските съюзници на персийският шах Кавад. Вместо да бъде благодарен на Воа, която се справя с тези хунски съюзници на Персия, през 528 г. Юстиниан прави първи опит да наложи  Грод за хунски владетел в гр. Боспор. По това време явно цар на хуните е Мугел (него летописците погрешно го бъркат като име с гепида Мунд, но въпреки това Енодий го нарича „българин”, а Йордан „родственик на Атила”)

            В „Тайната история” Прокопий вече не се чувства длъжен да разграничава хуните на „кутригури и утигури” и си ги нарича само „хуни”.

            Това деление е явно любимата тема на Юстиниан І пред сената (Агатий), където той изнасял великолепни речи как проникнал вътре между хуните и ги скарал и как си кореспондирал с утигура Сандлих, когото насърчавал да стане федерат и да атакува в гръб кутригурите, които нападали Византия. Не е ясно доколко сенаторите са вярвали на Юстиниан, че той е създал вътрешно-хунски коплот, но му ръкопляскали. А Агатий, на основата на сенатските протоколи, даже пише в своята история, че утигури и кутригури взаимно се избили и имената им изчезнали. Менандър, който пише след Агатий, изобщо не смята така и ги споменава като действащ фактор в Източна Европа .

            По този повод в анти-юстиниановия трактат „Тайната история” Прокопий пише с отвращение:

           „(Юстиниан) свикваше без всякаква причина водачите на хуните и поради безумна щедрост им връчваше огромни суми, правейки това уж като залог за приятелство. Говореше се, че той правел това и по време на царуването на Юстин. А водачите, като отнасяха парите, изпращаха и други съуправници заедно със свитата им, та и те да могат да продадат мир на този, който безусловно искаше да го купи. И едни от тях се захванаха да заробват ромейската държава и от императора им бе заплатено не по-малко, отколкото на първите. А подир тях пък трети се втурваха да грабят измъчените ромеи и след плячката получаваха като награда за нападението императорската щедрост. Така, накратко казано, варварите един по един не пропускаха случая да обират и поред да изповличат всичко. И тъй, тия варвари имат многочислени водачи (пълководци-бел.ред.), та поради това непрекъснато се протакаше войната, причинена от необмисленото прахосничество на Юстиниан. И тя нямаше край, а непрекъснато обикаляше наоколо. Нито едно място, ни планина, ни пещера – въобще кътче от ромейската земя не остана неопустошено по това време, а много области бяха завладявани по пет пъти и повече. А пък какво претърпяхме от мидийци (чети: перси-бел.ред.), сарацини (араби-бел.ред.), славяни, анти и от другите варвари, аз съм описал в предишните си повествования. Но тук бе нужно да опиша това, което обещах в началото на книгата – да разкрия причината на събитията (с. 50).

            Причината вече я цитирахме, хуните са били съюзници на персите, а Юстиниан се е опитал да промени тези отношения, според Прокопий.

            През 499 г. хунският цар, който към 484 г. се оженва за дъщерята на убития персийски цар Пероз (Йешу Стилит), става тъст на Кавад (сина на Пероз). Благодарение на Йешу Стилит знаем за първия династичен брак между хуни и перси, а за втория освен него, пишат също така Прокопий и Агатий. Хунската царица Воа (Малала) е всъщност дъщерята на Пероз, тя е майка също така на съпругата на Кавад, който е неин брат (Прокопий упоменава, че Аспеведа е сестра на Кавад). Воа (Аспеведа) е баба на Хосрой Ануширван, сина на Кавад. Мугел (Малала, Агатий) по всяка вероятност е син на Воа и брат на майката на Хосрой. Заберган и Хосрой пък са очевидно първи братовчеди.

            Ето защо Прокопий в „Тайната история” пише, че Теодора (жената на Юстиниан, ум. 548 г.) е била написала писмо до Заберган, с молба той да окаже влияние върху Хосрой да не напада Византия. Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го използвал пред войската, питайки може ли да се вярва на държава, ръководена от една жена. За съжаление, по-голямата част от историците никога не са свързвали Заберган от „Тайната история” на Прокопий с кутригурският владетел Заберган, защото не са дооценили съобщението на Прокопий, че „хуните са съюзници на персите”.
           
            В учебните помагала по късно-античната и средновековната история на Европа се е наложила идеята, че пост-атилови хуни са изчезнали от битието само около 18 г. (!?) след пика на европейската хунска история през 452 г., когато те превземат цяла северна Италия.

            Отъждествяването пък в летописите на хуни и българи, според някои изследователи не било въпрос на идентичност, а маниер и стил на писане на византийските автори, които използвали израза „хуни”, така както преди използвали израза „скити”, т.е. в едно обобщено значение за варвари, чужденци.

            Менандър обаче посочва, че през 562 г. Петър Ибер от името на император Юстиниан І (527-565) сключва 50 годишен мирен договор с Персия, в който като първа клауза е поето задължение от страна на Персия да не пропуска от Предкавказието хуни в сирийските земи на Византия. Дори да допуснем, че някои византийски хронисти употребяват името „хуни” в обобщено значение, едва ли можем да се съгласим, че в междудържавен договор за мир между Персия и Византия, който Менандър е преписал добросъвестно за поколенията, предкавказките врагове на Византия са наречени „хуни” само ефимизъм на варвари. Напротив, от текста става ясно, че се разграничават понятията за хуни и варвари:

            „Ще покажем какво е съдържал договорът за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел. ред.)”. (Менандр Византиец., фр. 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

            Името на Дарялския проход на Кавказ като „Хоруцон” може да се срещне още в асирийските клинописи...

            Коя е била причината за тази клауза във византийско-персийския договор от 562 г. научаваме от хрониката на Теофан. 
                Към 559 г. Теофан отбелязва, че

        „... беше взет Безипол от хуните. И изпрати императора (Юстиниан І – бел. ред.) военачалника Маркел и своя племенник (Юстин ІІ- бел. ред.) с голяма войска, за да освободят града и Персида. През април беше превзет Анастасиопол от тракийските хуни (л.м.6054).

            В първото изречение има неправилен препис и учените не могат да реконструират правилно името на града (Безипол ?), но става пределно ясно кой и къде е този град, ако се има предвид второто изречение. Къде и кой град се казва Анастасиопол?

            Теофан е дал сведение за това (л.м. 6000):

            „...император Анастасий огради стените на Дар, голямо и укрепено място в Месопотамия, на границата на римските и персийските владения, построи в него църква, пекарни за хляб, водоем и порти, и нарече тази крепост Анастасиопол; освен това построи в него две обществени бани и му даде права на град.



    Крепостта Дар се намира на изток от гр. Амида, в близост до персийската граница на Византия.
      Анастасий (491-518) извършва постройки в нея, но основното строителство, както пише Прокопий в „За сградите”, в Дар било извършено от Юстиниан, при когото Дар окончателно израства от крепост в голям град. Римският гарнизон в гр. Дар е имал за задача първи да посреща атаките на персите срещу Византия и така Дар поема ролята на фронтови град от Амида. Така става ясно какво точно казва Теофан.

            Хуните (войските на Заберган), които през 557 г. са атакували Тракия и окупирват Константинопол, през 559 г. изминават разстоянието от Дунав до Кавказ и атакуват на юг, като превземат Теодосиопол и Анастасиопол на византийско-персийската граница.

               Това съобщение ни напомня стари моменти от хунската история. През 395 г. хуните от Панония, през Кавказ атакуват на същото място около горен Ефрат и Тигър (Приск, Едеската хроника, Йешу Стилит)...


            Тракийските хуни, които са кутригурите, през 559 г. са нямали проблем да преминат през земите на утигурите и през Кавказ да атакуват и да превземат две от големите византийски крепости на изток Теодосиопол и Анастасиопол.

            През 562 г. Юстиниан сключва неизгоден 50 годишен договор за мир с Персия, чиято първа клауза е Персия да не пропуска свободно хуните през кавказките проходи (Прокопий също дава сведение, че те и оттам минавали, за да нападат Византия – бел.ред.) във византийски земи. Единственият нерешен военен въпрос през живота на Юстиниан І, е този с хуните... Прокопий е бил прав, когато пише, че Юстиниан І още по времето на Юстин І (518-527) се е опитвал да подкупва хунски водачи.

                                                                                                                                              монета на Балах


            Да проследим нещата хронологично.

            Първото съобщение на Теофан за „така наречените българи” (л.м.5994), които нападат „Илирия и Тракия”, има аналог при събитията от 493 г. и 499 г. при Марселиан Комес.

             След това Теофан разказва за атаката на Кавад от 503 г. над Византия.

            Анастасий след края на конфликта с Кавад през 506 г. укрепва крепостта  Дар и я кръщава град Анастасиопол.

            През 514-515 г. е бунтът на Виталиан в Тракия, Мизия и Добруджа. Теофан пише, че той наема „ много хуни и българи” (л.м.6006) и с тях превзема Анхиал (дн. Поморие) и Одисопол (дн. Варна). Стигнал в опустошението си „до самия Константинопол”... 
         Явно във връзка с кулминацията през 515 г. на бунта на Виталиан, „хуните, наречени савири” (л.м.6008), според Теофан, минали през Каспийската врата, нахлули в Армения и опустошили Кападокия, Галатия и Понт и „се установили досами Евхаити”. Това станало в годината, в която починала Ариадна, жената на Зенон и на Анастасий...

            Мнозина учени обръщат внимание, че участието на хуните-савири в балканският бунт на Виталиан не може да е случайно и че хуните-савири на Кавказ явно са мобилизирани от българите, съюзници на Виталиан. Така Виталиан заплашва централната власт в Константинопол от запад на Балканите, но и от изток, в Мала Азия.

                Тази геостратегическа мощ на хуните подтиква още към 522 г. Юстин І да предприеме първия опит на Константинопол за контакти с хуните „приятели на Персия”, зад който, както пише Прокопий в „Тайната история”, стои Юстиниан, племенник на Юстин.

            Юстиниан умира на 82 годишна възраст през 565 г. Към 522 г. е бил вече на 39 години. Месил се е в делата на чичо си Юстин и през 527 г., още докато е жив, последният му преостъпва трона.  
        За да противодейства на Кавад, Юстиниан, от името на императора Юстин, изпратил през 522 г. посолство с подаръци при царя на хуните Зилингд, от когото получил клетва. През това време Кавад също се обърнал за помощ към този хунски цар и получил неговото съгласие. „Юстин силно се огорчил”, пише Теофан. „Зилинг изпратил в помощ на персите 20 000 войска против римляните. Юстин проводил да кажат на персийския цар Кавад, че Зилинг се заклел да помага на римляните за големи подаръци и бил готов на измяна пред персите.

           Дори предложил на Кавад да се помирят, да живеят в дружба и „да не дават на тези кучета да си играят с нас”.

             Летописецът представя 20 000 армия на Зилинг като най-важния фактор при един военен конфликт между Юстин І и Кавад по същата логика, по която Малала пише, че през 527 г. Юстиниан иска от хунската царица Воа да усмири 20 000 армия на Тиранкс и Глон, също коалиционни партньори на Кавад.

          Кавад, според Теофан, питал Зилинг дали се е клел на римляните. Този отговорил „да” и Кавад го убил (според Теофан). Следващите владетели над тези хуни, както знаем от Малала, се казват Тиранкс и Глон. Хрониката на Йоан Никиуски също знае за този хунски цар „Зилгибин”, който се бил договорил по време на сражението да мине на страната на римляните (Jean de Nikiou, p. 387).

                 Обаче кои са тези хуни?

            Преди да отговорим на този въпрос, нека дадем още малко сведения.

               През 527 г., когато Юстиниан І е вече самодържец, той моли за помощ от хунската царица Воа, „под чиято власт се намираха сто хиляди хуни” (Теофан, л.м.6020) да се справи с Тиранкс и Глон, защото „Кавад е склонил двама царе на другите хунски племена, живеещи далече във вътрешните краища, по имена Стиракс и Глонис, да му помогнат за война против римляните” (Теофан). 

          Според Йоан Никиуски, Боарикс (Воа) била царица на „външните хуни” (Jean de Nikiou, p.390).



            Как трябва да се разбере кои са вътрешни и кои външни хуни?

                  И така, това деление е очевидно във връзка с Персия.

            Кавад има около себе си вътрешни хуни, които са на изток от държавата му и те са възприемани от него като нещо хомогенно на Персия, понеже са част от хунската армия, дадена му през 499 г. Тези вътрешни хуни създават ефталитската династия в Согдиана и Тохаристан към 516 г. (Бей-ши).   

            Външни за Персия са хуните в Предкавказието.

            Посолството на Юстиниан І през 527 г. до Воа демонстрира, че хуните-ефталит „живеещи далече във вътрешните краища” на Персия  не са някакъв друг вид непознати хуни. В очите на Юстиниан, Воа е техен династ, според посолството от 527 г. и той се обръща към нея да се справи с тях. Юстиниан І неслучайно иска от вдовицата на хунския цар Балах тя да се справи с тях, което и става. Това показва, че за Юстиниан І хунските помощници на Кавад (хуните-ефталит) са възприемани като клон на предкавказките хуни на Балах и Воа.

                   Воа се справя с "Тиранкс и Глон” (Малала), чиито имена като Торомана и Глосис са ни известни от историята на хуните-ефталит, създали до средата на VІ в. своя държава в Согд, северна Индия и Тохаристан. 
                    Смъртта на Тиранкс и Глон обаче не слага край на хуно-ефталитската династия в Согдиана, северна Индия и Тохаристан (за хуните-ефталит по-подробно виж http://bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/ephthalites.html), но определено към 528 г. е окончателно прекъсната връзката между хунските предкавказки поданици на царица Воа и отделилите се от предкавказките си събратя още към 499/504 г. хуни-ефталит.



            „Вътрешните хуни” (Теофан, Йоан Никиуски) остават известни в историята, епосите и романите като хуните-ефталит, чиято династия приключва с похода на тюрките на Истеми през втората половина на VІ в. 



                  Погледнато от друг ъгъл това дава повод за интересен геополитически коментар.  

            В края на живота на Воа, която е сестра на Кавад, хунската царица демонстрира с акцията срещу Тиранкс и Глон на изток от Персия, че тя представлява източния геополитически фактор в политиката със западния - римската империя. А не Кавад, брат й, на когото мъжът на Воа е дал през 499 г. голямата хунска армия, за да си върне трона на Персия. Освен това жената на Кавад е била дъщеря на Воа, сестра му (наричана от Прокопий „Аспеведа”).

            Теофан следва стриктно Прокопий при сведенията за хуно-персийския конфликт от 484 г. и повтаря след Прокопий, че Кавад е бил женен за сестра си Аспеведа, но истината е малко по-различна и е разказана в сирийския летопис от около 517 г. на Йешу Стилит. За това по-подробно в студията за хуните-ефталит.

            В завършек ще констатираме, че многобройните хуно-български атаки над балканските провинции на Византия стават регулярни след опита на Юстиниан І да постави своето протеже Грод за цар на хуните в Боспор през 528 г.

            Определено може да се вярва на Прокопий в „Тайната история”, че намесата на Юстиниан във вътрешните дела на хунската държавна организация е истинската причина за бедствията, които сполетяват империята до 559 г. Несъмнено най-грандиозна от това време е обсадата на Константинопол, която през 557 г. (или 558 г.?) предприема хунският владетел Заберган.



        След тази неуспешна обсада, през 559 г. неговите „тракийски хуни”, както пише Теофан, преминават през Кавказ и превземат Теодосиопол и Анастасиопол, с което демонстрират геополитически възможности от територията на Тракия на Балканите (557 г.) до горен Ефрат и Тигър (559 г.).

               Между другото, атаката в Тракия на хуно-кутригурските войски на Заберган през 557 г. до Херсонес Тракийски следват почти същия военен маршут, познат ни от атаката на Атила по тези места пред 447 г. Тогава Атила стига до Мраморно море при гр. Хераклея (бившият Perinthus, както пише Теофан). Заберган стига до  град Aenus (Агатий), където строи ферибот от салове, с които неуспешно атакува Константинопол откъм Мраморно море.



            Анастасиевата стена, построена около 512 г. и свързваща Силимврия на Мраморно море с Даркоса на Черно, не е била препятствие за Заберган, но стените на самия Константинопол се оказват невъзможни за превземане въпреки многократните атаки, които предизвиквали небивала паника по улиците, както пише Агатий. Обсадата е снета чак през август, а според Агатий хуните атакували през Дунав, когато той бил замръзнал. Почти едногодишното присъствие на Заберган през 557/8 г. на Балканския полуостров (той атакува и гръцките земи), все пак няма успеха на Атила през 447 г., когато атаката е свързана с множество превзети градове (според летописците мужду 60 и 100), докато успехите на Заберган в това отношение са доста скромни.

            Все пак обаче именно Заберган предприема първата целенасочена обсада над Константинопол. Тя е през 557 година. Дотогава готи (377 г.) и атилови хуни са стигали до столицата, но в стратегията им изобщо няма сериозен опит града да бъде обсаден и превзет от три страни (запад, юг и югоизток).

            Кой е Заберган и защо знаем толкова малко за него?

            Името му се споменава за първи път още докато Теодора, жената на Юстиниан І, е жива. Тя му изпратила следното писмо, според Прокопий:

          „Колко много те ценя, Забергане – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава, - това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас. Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш цар Хосрой да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.”(Прокопий, Тайната история, с.23)

Църквата Св. София в Константинопол.

            Кога е било посолството до Константинопол, в което участва Заберган? 

         През 528 г. самозванецът Грод, очевидно от онези останали след 497 г. на Балканите хуни, от които е и Акум, е издигнат от кръстника си Юстиниан І за владетел в гр. Боспор, но е свален от Мугел. Това води до разрив в хуно-византийските отношения, така добре започнали през 527 г. при Воа.

            Посолството на Заберган явно става възможно след Мугел и е свързано с опита на Византия да възстанови влиянието си сред хуните. Както знаем още през 524 г. Юстин І се опитва (чрез пратеника си Проб до Боспор) да подтикне хунския цар да подпомогне грузинския васал на Персия, заменен от Ктезифон с персийски марзабан, но неуспешно. След това, през 527 г., Юстиниан І печели на своя страна Воа, но с погрешната си политика с Грод, той губи приятелството на Мугел. При възкачването на Заберган Константинопол очевидно  се опитва да спечели хуните на своя страна, както се опитва да настрои срещу Персия и арабите-лахмиди (Прокопий).



            Теодора моли писмено Заберган да убеди Хосрой Ануширван да не напада Византия, а Хосрой идва на власт през 531 г. Очевидно молбата й се отнася за персийската атака през 538 г., когато Хосрой, както пише Теофан, превзел Антиохия (градът бил силно пострадал от пожар и нечувано земетресение дотогава) и стигнал до р. Йордан.

            Един император като Юстиниан не може да помоли хунски владетел да окаже влияние върху персийския цар да не напада Византия, но Теодора може. Именно заради това тя е автор на писмото до Заберган.

           Следователно посолството на Заберган в Константинопол е в периода 531 – 537 г. 

         Царицата Теодора изрично пише в писмото, че Заберган е бил „с посланничество при нас”, т.е. в Константинопол. Очевидно той е получил протоколната в този случай „награда”, след като тя в писмото си му обещава още: „обещавам голяма награда от страна на мъжа ми”.

            И така, след 528 г. Мугел прави военен поход срещу Византия през 530 г., когато воюва срещу византийския пълководец от гепидски произход Мундо. Близостта на имената Мундо и Мугел довежда до това Йордан да нарече Мугел погрешно с името Мундо и да отбележи, че последният е в роднинска връзка с Атила. Енодий пък, както казахме, нарича този хун, а не гепидa Мундо „българин”...

            Следваща атака на юг от Дунав на хуно-българи имаме чак през 538 г., която съвпада с персийското превземане на Антиохия от Хосрой. 

           Тоест, в периода 531-537 години трябва да отнесем, както посолството на новия хунски владетел Заберган във византийската столица, така и писмото на Теодора до него, явно писано непосредствено преди 538 г. Това писмо Хосрой прочита пред войските си обаче едва през 541 г., използва го като коз, за да тушира някакъв вътрешен бунт в армията му, която не искала да воюва с ромеите през 541 г. в Лазика.

            Теодора умира през 548 г., така че не можем да очакваме писмото й до Заберган, което се намира в Хосрой, да е използвано от последния по-късно от датата на нейната кончина, още повече, че Прокопий пише, че Хосрой искал да внуши на войниците си, че Византия се управлява всъщност от жена...

            През 538 г. кутригури и перси заедно атакуват империята на ромеите. Първите на юг от Дунав, вторите - на източните граници на стара Сирия. Срещу българите-кутригури воюват ромейският пълководец на Мизия Юстин (убит в боя) и на Малка Скития (Добруджа) Баударий.

            През 541 г. персите навлизат в кавказките области на лазите, а Хосрой „изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите.” (Прокопий, Тайната история, с.22). За тази атака пише и арабоезичният историк от Х в. ат-Табари. Заберган и Хосрой отново действат като съюзници.



             През 551 г. две хиляди хуни (Хиниалон), очевидно аудан, ултин  (кутригури), са заселени от Юстиниан по Струма, за което пише и Йордан, наричайки ги „сакромонтизи” (чети: стримони). Константин Багрянородни през Х в. в трактата си „За провинциите” също знае за тези „заселени в планините Стримонски и в техните теснини” скити (чети: хуни), но погрешно приписва това заселване на Юстиниан ІІ.




             В края на 556 г. за първи път в Константинопол пристига тюркско посолство, в което има и авари. Техните прически и косите им, свободно спуснати над раменете, предизвикали струпвания по улиците и оживени коментари. Теофан ги нарича „странен народ”.

1 коментар: