Кои са сарматите?

     Според Плиний Старши гърците наричали сарматите с името „савромати”.

          Херодот извежда произходът на савроматите при Меотида, от легендата за амазонките. „Елините победили в битката при Термодонт и отплавали, натоварвайки на три кораба амазонките, които успели да пленят. Но когато били вече в открито море, амазонките се нахвърлили върху тях и ги избили до крак. Амазонките не разбирали нищо от кораби, не можели да си служат нито с кормилото, нито с платна, нито с гребла; след като избили мъжете, те се понесли по вълните, носени от вятъра, и достигнали до езерото Меотида при Кремной. (...) Савроматите говорят на скитски език, но го говорят неправилно още от най-стари времена, понеже амазонките не го били изучили.” (Херодот, История, ч.ІІ, С., 1990, с.40, 41).

          При внимателното четене на сведенията на Херодот, прави впечатление, че той споменава страна Кимерия, говори за Кимерийски босфор (Боспор Кимерийски, т.е. дн. Керченски провлак), но не познава нито един жив кимериец.

          Херодот е определено скитофил, но това се дължи на лични срещи с последните, които са му информатори за миналото. Неговите сведения за кимерийците са откъслечни, дадени са определено от човек, който говори за тях в минало време, но въпреки това разкриват една ясна картина за наличието на кимерийски географски ареал между р. Дон, Каспийско море и Кавказ.

          Трябва да признаем, че късно-античният топоним Сарматия е много по-функционален от антично-гръцкият Скития, понеже в географското понятие „Сарматия” е влизало и Предкавказието.

          Именно територията на север от Кавказ, между Азовско море и Каспийско море (до устието на Волга), е късно-античното географско понятие Азиатска Сарматия.

          Фактически, по времето на Херодот (V в. пр.н.е.) земите на изток от Дон са географски ареал на кимерите, което ще рече, че не е пресилено самото име Сар-матия (Савр-матия) да е кимерийско и да произхожда от езикова форма на местното божество Куар (Суар, Савар) и формата на Меотида (Азовско море), т.е. „матия”.

          Терминът „сармати” в съчиненията на късно-античните историци никога не се е отнасял към някакъв отделен народ, а винаги към различни народи, обитаващи азиатската и европейската части на топонима Сарматия (р. Дон, т.е. Танаис, е граница между двете части).

            Европейска Сарматия започва от Карпатите и свършва до устието на Дон в Азовско море, а азиатска Сарматия е територията описана по-горе...
.............................................................................................

„Преминеш ли река Танаис, вече не си в Скития. Първата област, на която попадаш, е на савроматите, които, като се започне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите.(...) Над тях втората област държат будините – страна, цялата в гъсти гори с всякакви дървета.”(Херодот, ч.ІІ, С., 1990, с.15).

Сведения и карта на Кимерийско море !!!

                         Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”

МАRE CIMERICUM

на картата на Исидор Севилски (560-636)

На няколко места в своята „География” Страбон от І в. дава сведения за това как Омир е възприемал кимерийците: „Той е бил запознат с Кимерийския Босфор, след като е познавал кимерийците, и то не само по име, но ги е познавал отблизо. Някъде по негово време или малко по-рано те опустошили цялата страна, от Босфора до Йония” (Кн.І, гл.І.10).

    На друго място допълва отново: „знаейки за кимерийците, че обитават Кимерийския Боспор, мрачна страна на север, той (Омир)съвсем подходящо ги е пренесъл на мрачно място, в съседство с Хадес – място удобно за неговото творчество в описанието му на скитанията (на Одисей). Това, че ги е познавал разкриват и хронографите, като датират нахлуването на кимерийците малко преди Омир или по негово време”( Кн.І, гл.ІІ.9).

Омир, който е живял в VІІІ в. пр.н.е., пише за кимерийците в „Одисеята” следното:

  „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

        Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

        Там кимерийски мъже населяват града и земята.

        Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

 Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

 

Страбон разкрива още сведения за кимерийците. Тяхната инвазия и хегемония в предна Азия и  Мала Азия, е предизвикала доста трусове в държави като Урарту, Асирия, Фригия и Лидия. Кимерийците налагат своята военна воля над териториите на бъдеща Мидия, Мана, Киликия, Хубушкия, а на запад стигат до Палестина, Фригия, Йония.

Йонийците много мразели кимерийците, според Страбон. 

     Той пише, че Омир: „ги е поселил в съседство с царството на Хадес, макар и да го е направил навярно заради всеобщата омраза, изпитвана от йонийците по онова време към това племе, всъщност, както казват, тъкмо по времето на Омир или малко преди това, е станало кимерийското нашествие, което е стигнало чак до Еолида и Йония” (Кн.ІІІ, гл.ІІ,12).

Според Страбон, кимерийския цар „Лигдамид, начело на своите войници стигнал чак до Лидия и Йония, и завладял Сарди, но загинал в Киликия” (Кн.І, гл.ІІІ,21).

Според Страбон (Кн.ХІІІ, гл.І.,8) за кимерийците са писали много автори, той изрежда Калин, Калистен и Деметрий Скепсийски. Последните дават сведение, че гр. Сарди е бил за първи път превзет от кимерийците и едва след това от други. Същото сведение дава през V в. пр.н.е. и Херодот.

Именно във връзка с данните на Калин и Архилох за кимерийците, Страбон заключава: „ Архилох е живял по-късно от Калин, понеже Калин дава сведение за по-ранно нападение на кимерийците” (Кн.ХІV, гл.І,40) и цитира Калин:

„Така настъпват сега страшните кимерийци...”

 

           

        В античната литература за кимерийците пишат Калин от VІІ в. пр.н.е., Херодот от V в. пр.н.е., Аристотел от ІV в. пр.н.е., Страбон от  І в. ...

              В късно-античната литература откриваме интересни сведения: според Орозий от V в. от н.е., морето от гр. Синоп до колхите-лази (т.е. юго-източната част на Черно море), се наричало „Кимерийско море”. Арменската история от V в. от н.е., приписвана на Тавстос Бузанд, пък упорито и последователно употребява топонима „Гамирка”, вм. „Кападокия”.

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.500384053328863.119256.100000718172940&type=1

                     Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е. дава данни, според които произходът на европейските хунски племена утигури и кутригури, е свързан с кимерийското минало. Прокопий съобщава за легендарни синове Утигур и Кутригур на кимерийския цар, които разделили бащиното наследство и образували две племена утигури и кутригури. В тази легенда прави впечатление, че кимерийското минало се възприема за общо от няколко предкавказки племена. В адигейските легенди, събрани през ХІХ в. от Шора Нугмов, също се забелязва подобна тенденция.

Павел Орозий (V век) в неговата „История против езичниците” (HISTORIAE ADVERSUM PAGANOS) на няколко места споменава за кимерийско море, разбирайки под последното южната част на Черно море, което стига на север до земите на колхите (лазите). Той пише: „Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”

През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад.Никола Начов е родом до Пазарджик, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл в древността на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери”.

           Раковски издава този ръкопис през 1865 година в книгата си "Българска старина" и съобщава, че му е даден през 1856 година в Белград от вече починалия към 1865 година „Хаджи Найдана книгопродавца”. 

 

Кимерийци



Хуни

Западните епоси величаят хуните: "Цялата в злато ще си, ако се омъжиш за Атли!"

                    Най-древен предтеча на готския род на Амалите, според Касиодор и Йордан, е Хумли.

         Обаче Хумли в народната памет, ако се вярва на „Песен за Хльод” в Старшата Еда, е владетел на хуните:

        „Хумли, както се знае, владеел над хуните.

         А над гаутите – Гицур,

         Ангантюр над готите,

         Над даните – Валдар,

         А над валамите – Киар

         И Алирек Храбри – над народа на англите.”

         За автора на „Видсид”, древноанглийска поема от VІІ век, най великите воини за всички времена са Александър Македонски, а след него Етла (Атила) и на трето място Херманарих.

           Хльод, един от претендентите на готския трон, е „роден в хунската земя”. 

         Хумли, хунския крал, е баща на неговата майка, която е женена за гота Хайдрег. Ангантюр е брат на Хльод, но не е от същата майка. Хльод е наречен „наследник на Хайдрег” и правото му да владее над по-голямата част от източните готи, чието „гнездо” (хрьод) е около Висла и Днестър, не се оспорва от Ангантюр. Но Гицур, който е бил възпитател, както на Хайдрег, така и на Ангантюр и е според епоса „много стар”, обижда майката на Хльод, хунката. Самият Хльод не само е роден в хунската земя, но е и възпитан от хунския вожд Хумли.

         И така, „Песен за Хльод” разкрива династичен брак между готския цар Хайдрег и хунската принцеса, дъщеря на Хумли и майка на Хльод. За Касиодор и Йордан през VІ век Хумли е първият в потеклото на благородните готски царе от рода на Амалите. Тоест, хунския древен владетел Хумли е готизиран, но не и в народната памет на Старшата Еда, където ясно се пее, че това е владетел на хуните.

         Готизирането на Хумли е нормално за времето си, тъй като е част от ранните хуно-готски династични бракове, когато Днестър все още е готска прародина, тоест периода е преди 375 година.

         Същият Хумли при Саксон Граматик е наречен „Хумблус” и е определен като син на Дан, първия датски крал.

         Ролята на хунския династичен двор при зародиша на германските, английските и скандинавските кралски родове е слабо проучена тема, но епосите недвусмислено сочат такова присъствие. То разкрива една картина на устойчив стремеж на  варварите от великото преселение на народите към династично обвързване с хуните, особено в периода на тяхната европейска хегемония от края на ІV век до 455 година.

                Във „Втора песен за Гудрун” в „Гренландските речи за Атли” (ХІ век – ХІІІ век)  Гримхилд иска да омъжи дъщеря си Гудрун за Атила и го представя с думите (строфа 30): „аз съм ти избрала първият измежду всички, навсякъде той е признат...”

                В строфи 25-26 четем, че бащата на Атила се наричал Будли (?Балт): ”Съкровищата на Будли ще бъдат твои, цялата в злато ще си, ако се омъжиш за Атли.”

Атила в "Песен за нибелунгите".

Княз Трубецкой: Трябва да се изучава Волжко-камска България!

Световноизвестният лингвист Роман Якобсон е изпитвал през целият си живот искрено възхищение от един свой колега, руски учен от първата половина на ХХ век, който се е казвал княз Николай Сергеевич Трубецкой. Той също е бил блестящ лингвист, но е и основател на т. нар. евразийска историческа теория.

         Трубецкой развива идеята, че причината за безумната болшевишка революция в Русия от 1917 година не е само в Маркс, но и в цар Петър Първи, който пръв извършил реформи по западен образец.

                                         П.Н.Савицкий, Н.С. Трубецкой, П.П. Сувчинский.

         През 1920 година князът е емигрант в град София и именно тук създава основите на евразийската теория1.

         Има два периода в руското минало, според идеите на княза, които винаги са били пренебрегвани от руската историческа наука и на тях се е гледало отрицателно, единствено защото са оказвали влияние на руската държавност и народопсихология от Изток, а не от Запад.

         Първият период е домонголски, а вторият монголски.

         Относно първият период Трубецкой издига тезата, че е необходимо да се преразгледа положителното влияние на домонголските държави Хазария и Волжко-камска България върху формирането през ІХ век на незначителната тогава варяжко-руска държава2.     

         На анти-етническият болшевишки интернационализъм, Трубецкой противопоставя своята „евразийска теория”.

         През 1923 година Сталин забранява в своя прословут „Списък на народите, които живеят в СССР”, името „българин” и за да утвърди своята демографска политика дори през 1944 година изселва кримските българи. Последните, които всъщност са емигранти от началото на ХІХ век (1802 - 1806 г.г.) от Търново и Бесарабия, също са обезличени. Така, както през 1920 година са обезличени волжките българи от Казанската губерния, чрез създадената от Ленин и Сталин Автономна съветска социалистическа република Татария.

1.     1.Европа и человечество. София.,1920

2.     2.Исход к Востоку. София., 1921, с.141

Как персийския цар стана зет на хунския цар.

            Една сутрин един перс рибар видял, че огромна хищна риба се върти на едно и също място в морето. Скоро установил, че тя пази огромен бисер и рибаря решил с риск на живота си да извади драгоценния камък и да го подари на своя цар, персийския владетел Пероз. Вечерта той написал писмо до Пероз, в което го заклевал, ако умре от хищната риба, да се погрижи за семейството му. На другата сутрин рибаря се впуснал в неравна борба и силите му стигнали само за да се добере до такова разстояние от брега, от което могъл да хвърли бисера на сухото. Рибата го изяла, а Пероз бил толкова трогнат, че винаги носел бисера като обица на ухото си.

                                                монета на персийския шах Пероз (459-484)

          Такава история разказва ритора Прокопий Кесарийски от VІ в. в своя летопис, който не пропуснал да удоволетвори любопитството на своите читатели и им дал пълни сведения за по-нататъшната съдба на прословутия бисер.

          През 484 година Пероз за втори път тръгнал да воюва с хуните на Ирник  северо-западно от Персия (Захарий Митиленски, Михаил Сириец, Бар Ебрей). Той възнамерявал да ги победи и даже написал на византийския император Зенон писмо, в което го предупреждавал, че ако не му изпрати пари, няма да може да плати достойно на армията си и тогава хуните ще минат през Персия и ще нападнат неговата държава. 

            Византийския цар Зенон, според сирийския летописец от началото на VІ век Йешу Стилит, дал пари на Пероз.

          Персийския шах повел армията си и скоро пълчищата видяли неголям конен отряд от хуни, които хукнали да бягат при вида на армията на Пероз. Персите мощно се втурнали да ги преследват. Те не предполагали, че Ирник им е подготвил капан.

          Още щом разбрал от своите съгладвачи, че Пероз е потеглил да воюва, Ирник издал заповед да бъде изкопан в Дариалската падина по цялата предна линия дълъг и дълбок ров, а след това да бъде маскиран, все едно е почва. Само в средата оставили проход.

          Ирник пуснал един конен отряд срещу персите и заповядал на своите хора да побегнат обратно, щом бъдат подгонени от армията. На връщане конния отряд трябвало да се нареди в колона и всички да минат през неразкопаната отсечка. Така и сторили.

           А армията на Пероз, според сведенията на Прокопий Кесарийски и Стратигикона на Маврикий, мощно и дружно потънала с предните си редици в маскираната окопна линия, а втората редица се озовала в обсега на хунските стрели и станало ясно, че са в капан. Но късно...

            След тази пагубна за персите битка, в тяхната армия била въведена изрична заповед да не се преследват по никакъв повод отстъпващите врагове, пише летописеца.

          По време на сраженията загинал царя на Персия от Сасанидската династия Пероз.

             Според Прокопий, хунския цар свалил бисера от ухото му и го прибрал.

          Византийския император Зенон знаел за този ценен бисер. Не минало много време и той, според летописеца, изпратил свои доверени хора при хунския цар, които имали за задача да купят бисера.

          Между другото, това посолство имало и други цели. Зенон поканил, както пише Йоан Антиохийски "т. нар. българи" в Мизия, на север от Стара планина (Хемус), с уговорката че те ще прогонят готите на Теодорих от тези места. Това било стратегически ход на Зенон, той бил готов да даде на хуните Мизия, за да не би те, след като покорили Персия, да нападнат източните граници на държавата му и да си присвоят Кападокия.

              Що се отнася до бисера, римляните, според Прокопий, не успяли да го купят. Хунския цар го запазил. По-късно, пише летописеца, Ирник го дарил на Кавад...

                                      монета на персийския цар Кавад (488-496/499-531)

              Младият Кавад, който преживял от около 474 година до 483 година сред покоите на хунския цар, бил своенравен човек.

          Още със завръщането си от хунския плен в персийската столица Ктезифон към 483 година, той си спечелил омразата на персийските жреци, понеже подкрепял социалните реформи на ереста на маздакизма. Смъртта на баща му Пероз през 484 година дала повод на върховния жрец да тикне Кавад в затвора. Той бил залостен в едно мрачно място, което се наричало Замъка на забвението.

             Кавад много добре познавал хунският владетел Ирник, бил преживял почти десет години в обкръжението му  и посъветвал сестра си, която го посетила в затвора след смъртта на баща им Пероз през 484 година, да се съгласи да стане съпруга на хунския цар.

            След доста години в Персия се появил роман, в който се описвало за тази среща на Кавад със сестра му. Романиста обаче доста украсил и видоизменил истината. Той описал, че не сестрата, а любимата на Кавад  дошла в затвора, при това идвала често. Надзирателите дотолкова били свикнали с нея, че не забелязали как една нощ Кавад се преоблякъл в нейните дрехи и избягал от затвора, а тя останала в килията и измамата била разкрита късно.

          Прокопий Кесарийски през VІ век, като образован човек, е чел този роман и преразказва части от него в своя исторически труд, явно убеден, че това са хронологични истини.

                За щастие от книгите на Йешу Стилит и Агатий знаем, че истината е малко по-различна.

                  Хунския цар се омъжил за Воа, сестрата на Кавад. 

                  Родила им се дъщеря. 

           Ирник бил провъзгласен за цар на Персия, под името Балг, тоест Владетеля. По молба на жена си царя  освободил Кавад и му обещал, че скоро ще го издигне на трона. Съгласно традициите на Персия трона можел да бъде заеман само от член на Сасанидския род. Жреците настоявали Владетеля (Балг, Балас, Балаш), който победил и окупирал Персия, да издигне за цар Замашп, другия син на Пероз.

            Ирник от династията Дуло не смятал да променя нещо в нравите и обичаите на персите, но за него било важно да издигне Кавад, понеже го опознал по време на пленството му при себе си, дори го чувствал като свой племенник, все едно му е чичо. Не случайно по-късно се носил дълги години слух, ча новият персийския цар Балас, мъжа на дъщерята на Пероз, е брат на Пероз и чичо на Кавад. А други слухове разказвали, че Балаш е брат на Кавад.

          Тези слухове стигнали до летописците от следващия век. Според Йешу Стилит, Балаш е брат на Кавад. Според Прокопий и Агатий, Балас му е чичо...

          Ако не беше византийския историк Малала нямаше да знаем, че Балг (Балах) е името всъщност на хунския цар, чиято вдовица Воа към 527 година е още жива и управлява хуните като царица...

              Монета на Балах, управлявал Персия от 484 г., след убийството на Пероз, до 488 г., когато цар на Персия става синът на Пероз, Кавад

          През 488 година Ирник поставя Кавад на трона на Персия и с пищна церемония се оттегля в земите си зад дербентския проход на Кавказ. Воа е яздила на кон /”аспа” на персийски език/ до него. Според хунските обичаи тя била предвождаща, заедно с мъжа си. Наричали я Аспа-Воа. От Прокопий знаем, че сестрата на Кавад се е казвала Аспеведа. Според Малала, името й е Воа...

Ирник, третият и най-малък син на Атила (ум. 453), става персийски цар в периода 484-488, под името Балас.

          Кавад поел трона на Персия през 488 година в труден момент за народа и армията. Хазната била празна и той изпратил един слон до византийския цар Зенон. Това било подарък, с който той молел Зенон да му даде пари. За съжаление още докато слона бил на път за столицата на източната римска империя Константинопол, Зенон починал. На трона бил миропомазан Атанасий. Кавад поискал и от него пари, а новия император гневно му отговорил, че персийските маги тормозят арменските християни. Арабските бедуини като разбрали, че Кавад няма пари за армията, започнали свободно да нападат керваните по великият път на коприната. Положението на Кавад било трудно, на всичко отгоре той всекидневно бил обвиняван от жреческото съсловие, че продължава да подкрепя плъзналата по цялата персийска земя Хорасан ерест на маздакизма.

          Всичко това подробно ни разказва сирийския летописец от началото на VІ век Йешу Стилит. Той бил книжовник в град Амид, който някога принадлежал на първото християнско царство Осроен, което римляните през ІІІ век анексирали и то сега било в пределите на Византия. Йешу Стилит знаел перфектно гръцки и средно-персийски и бил често използван за преводач при посолствата между тези две страни. Граматическата школа в град Амид била най-добрата. Още през V век тя помогнала за създаването на арменския и грузинския алфабети.           

           Към 537 година, според хрониката на Псевдо-Захарий Ритор, сирийци от град Амид, в обкръщението на епископа в град Боспор (на Азовско море) Кардост, превели и записали с хунско писмо части от Светото Писание...Те живеели в град Боспор от 503 година, когато около 18 500 човека от тях били изселени от град Амид и станали поданици на хунския цар.

          Кавад управлявал Персия от 488 година до 496 година, когато разбрал, че жреците и брат му Замашп са в заговор срещу него, като армията също е подкупена в предстоящия метеж. Той изпаднал в униние и решил една нощ да се измъкне тайно и предрешен от столицата. Заедно с най-доверения си приятел избягал на север и успял да стигне до града на Ирник. Воа посрещнала брат си разтревожена, а хунския цар го приел в покоите си и го закрилял. Той често давал вечери в чест на Кавад, пише византийския историк от VІ век Агатий Меринейски, и вдигал наздравици, за да го ободри. Един ден Кавад, според летописеца Йешу Стилит, се свлякал пред нозете на Ирник и започнал да плаче и да го моли да му даде армия, с която да се върне в Персия, да избие аристокрацията и отново да завоюва трона си от Замашп, който вече бил избран за цар от армията и жреците.

          Хунския цар не отказал, но не бързал да удоволетвори щенията му. Времето течало бавно. Настъпила 497 година, а след нея 498 година. Кавад все повече унивал и дълбоко в себе си си давал сметка, че Ирник няма да му даде просто така войни хуни-ефталит, славните авитохоли. Завоевателите на Скития, половин Рим и Персия. Тези сурови мъже ще искат плячка и трофеи.

          Кавад отново се свлякал в нозете на Ирник и му обещал, че като си върне трона ще нападне с хунската армия цветущите градове на източна Византия Едеса и Амид, ще изпрати 20 000 пленници на Ирник, ще постави за градоначалник на Амид славния хунски генерал Глон и всички трофеи ще бъдат в полза на хунската армия. Византийците няма да обвинят за това хуните, а Персия и лично него Кавад...За Ирник ще бъдат само позитивите от тази военна акция, а негативите ще са за сметка на Персия...

          Ирник дал знак, че ще обмисли предложението и отново не отговорил ясно на молбите на Кавад.

              Настъпила 499 година...

          Една сутрин Воа влязла в покоите на брат си Кавад и му казала, че е сънувала пророчески сън, от който ставало ясно как да омилостивят Ирник. Воа била сънувала, че върховните жреци на Персия обявили за цар на страната плода, който носела в утробата нейната дъщеря. Тя разгорещено хванала брат си за раменете и го разтърсила, сякаш искала да го събуди. Воа била разтълкувала съня. Кавад трябвало да се омъжи за нейната дъщеря. Вуйчото щял да стане съпруг. Така не само ще стане зет на Ирник, което ще го омилостиви и той ще даде армия, но и дъщеря й ще роди престолонаследник на Кавад, чието име ще бъде Хосров Ануширван. Което значи „с безсмъртна душа”.

           Дъщерята на Ирник и Вао се родила в Персия още преди 488 година и в началото на 499 година навършвала тринадесет години и започвала четиринадесет.

          Кавад в миг осъзнал, че именно този брак ще отвори пътя му и той ще може да си върне Персия.

            Така и станало.

            Хунският цар станал тъст на Кавад.

             Това потвърждават всички летописци – Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски.

                      Според Прокопий, Кавад получил „голяма войска”.

                 С нея той безпрепятствено се възцарил в персийската столица, а брат му Замашп даже не се съпротивлявал, доброволно отстъпил трона.

          Започнал нов период в живота на Кавад.

          Бунтовните арабски племена били умиротворени, а армията нахлула в пограничните райони на Византия и много бързо превзела стратегическите градове Едеса и Амид. Последният се предал през януари 503 година.

           Глон (изписван в някои летописи като Глом, а в други като Глои) станал градоначалник на Амид, а Кавад депортирал около „18 500 сирийски християни”, както съобщава Йешу Стилит, и ги дал подарък на своя тъст, хунския цар. „В знак на благодарност”, отбелязва летописеца. Те били заселени около град Боспор на Азовско море и основали там своя колония, като развивали книжовна дейност и се женили и омъжвали за хуни, които покрай тях ставали християни...Те имали епископи, най-известен между които бил Кардост, който съдействал части от  Светото Писание да бъдат преведени на „хунско писмо”, както ни съобщава хрониката от VІ век на сирийския летописец, известен сред учените като Псевдо-Захарий Ритор...

          Легендата разказва, че след като Глон се установил незадълго в град Амид, голямата хунска армия повел генерал Тиранкс, както го изписва по-късно историка Малала.

          Армията станала известна като ефталитите. Тиранкс опознал богатите тохаристански земи на изток от Персия и обещал на хуните много богатства, ако тръгнат с него към Согдиана и северна Индия. Клелите се пред Ирник воини отказали и се върнали при своя цар, но 20 000 елитни бойци последвали Тиранкс и превзели държавата Согдиана. Там Тиранкс към 516 година (китайски летопис Бей-ши) бил издигнат за цар и учредил династията на ефталитските царе в тази богата страна. Согдийците били най-добрите търговци на света, те пренасяли коприната от Китай в Персия и Византия.

          Ефталитската династия в Согдиана просъществувала до 567 година, тоест малко над 50 години, когато от север, подобно мътен поток, се спуснали тюрколатите на Истеми, които превзели владенията на хуните-ефталит...