На 25 ноември 2016 г. отбелязваме 1100 г. на българския книжовник Св. Климент Охридски!

     Според А. Теодоров-Балан (Свети Климентъ Охридски въ книжевния поменъ и въ научното дирене, С. 1919) този велик български светец никога не е бил забравян от българския народ. Още Асеманиевото глаголическо евангелие от края на Х в. упоменава, че Климент е канонизиран за светец и деня му се чества на 27 юли, заедно с деня на Св. Пантелеймон.

През 1018 г. византийският император Василий Българоубиец, който завоюва България, превръща Българската патриаршия в Охрид в архиепископия, но запазва името й, дори разширява диоцеза й. Причината е, не обич от страна на Българоубиеца към българското име на архиепископията, а понеже тя е канонично утвърдена от Константинополския църковен събор от 870 г., когато по искане на българския владетел Борис І илирийския диоцез е преименуван на Българска архиепископия.

Дали Климент е починал на 27 юли 916 г. и защо днес се почита на 25 ноември от Църквата? Балан смята, че първия помен на 27 юли очевидно е свързан с манастира на Св. Климент, който се е казвал Св. Пантелеймон и че втория помен на 25 ноември е очевидно правилния, тъй като тогава се чества и римския папа Климент І, чиито мощи Св. Кирил донася от Херсон в Рим. Вероятно, допуска П.Й.Шафарик, самият Климент Охридски е взел монашеското си име по това на римския папа Св. Климент І.

Един от хората, който се е интересувал от старата българска литература, когато тя е била почти неизвестна за учения свят, е княз Михаил Андреевич Оболенски (1805-1873). Той от 1832 г. оглавява Московския главен архив и открива за науката „Симеоновият сборник“, който по времето на княз Святослав Ярославевич (1073-1076), е наречен «Изборник князя Святослава 1073 года».
          Повече за княз Оболенски виж при talasin.blog.bg/

В своя дом Оболенски среща по-младия си сътрудник Вукол Михайлович Ундолски с известния професор М.П.Погодин. Причината да направи Оболенски тази среща е, че през 1842 г. Ундолски разказвал пред своя началник в Московския главен архив за някакъв много известен стар книжовник Климент, за който учените не знаели подробности.


Вукол Михайлович Ундолски (1816-1864)

Ундолски завършил Московската духовна академия и бил допуснат в библиотеката на Троицко-Сергеевската лавра, където през 1840 г. открил в един пергаментов сборник от ХІІ в. три слова на неизвестния старобългарски книжовник Климент. Той обаче не посмял да разгласи откритието си.

През 1842 г. Ундолски става чиновник в Главния московски архив към Министерството на външните работи и запознал своя началник княз Оболенски с находката си. По същото време се разчуло в научните среди, че  П. Шафарик от Прага бил писал до проф. Погодин, че търси произведения на един ученик на Св.Св. Кирил и Методий, който се е казвал Климент и го питал дали не го е срещал сред руските архиви.

През края на март 1843 г. княз Оболенски среща проф. Погодин с Ундолски. Погодин останал много доволен от откритието и в сп. „Московитянин“ разгласил какво търси Шафарик, но не съобщил за находките на Ундолски.

А какво всъщност открил Ундолски?

В пергаментовия ръкопис от ХІІ в. на Троицко-Сергеевската лавра той открил три ръкописа за уреждане на празници от Климент, когото свързал с един от учениците на Кирил и Методий, за който ученик Климент в житието му от Теофилакт се говори как е писал именно такива слова за празници.

През 1885 г. Димитър Матов (1864-1896) под ръководството на Марин Дринов превежда обширното житие на Св. Климент от Теофилакт. Публикувано е същата година. В предговора Марин Дринов отбелязва, че превода е по-добър от руският на проф. Менщиков.
ia601406.us.archive.org/27/items/zhivotopisnasvk00theogoog/zhivotopisnasvk00theogoog.pdf

На 24 ноември 1845 г. Ундолски изнася пред Московското дружество за руска история и старини доклад  за старобългарския книжовник и епископ Климент: „Объ открытiи и изданiи творенiй Климента, епископа словенскомъ“.

След това ръкописи на Св. Климент откриват Шафарик, Погодин, Бодянски. През 1846 г. на урожай в Охрид отива В. Григорович, който изнамира жития на Св. Климент.

Старобългарският книжовник става известен на хуманитаристите в Европа.

Сведения за хуните преди Амиан Марцелин (IV в.).

Летописецът Евнапий (ок.347-ок.414), ритор и историк, роден в гр. Сарди в Мала Азия, в съчинението си „Η μετ Δέξιππονστορία χρονική” („Продължение на историята на Дексип”) пише, че е изследвал хунското минало, „заемайки сведения от древните “.

 „Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните данни в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината.“

Сведението на Евнапий, че хуните са известни на „древните писатели“ хвърля нова светлина върху хунската стара история преди ІV в. от н.е., когато за тях пише Амиан Марцелин.

Съчинението „Естествената история“ (Naturalis Historia) е съставено около 77 г. от Плиний Старши за императора Тит. В него Плиний пише: „Ab Attacoris gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur“. В кодексът Florentinus Ricciardianus, упоменатите от Плиний „Thuni“ са изписани „Chuni“.

Така са и при географа Птолемей през II в. от н.е.

Хуните са изписани като Ούεννοί в  Хрониката на Иполит Римски (St. Hippolytus of Rome, ок. 170 - oк. 235 г.), писана до 235 г. от н.е.

„В Liber generationis mundi, основаващото се на Иполит Ούενvοί се появява като Uieni или Uenni. Barbarus Scaligeri има вместо това Huuni. Подобно на западните преписвачи, арменският преводач на Иполит е решил, че е негов дълг да поправи ”грешката” на по-ранните преписвачи: той е заменил Ούενvοί с думата Homk“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html

Павел Орозий (на латински: Paulus Orosius, * ок. 385; † ок. 418) е иберийски късно-античен историк. Автор е на „История против езичниците в седем книги“ (HISTORIARUM ADVERSUM PAGANOS LIBRI VII), където също дава сведения за хуните. Хелфен посочва, че в Hist.adv. Pag. I, 2, 45 е било изписано  „inter  Funos, Scythias et Gandarias mons Caucausus“, но в кодекса Bobiensis Amrosianus е Chunos, както и във всички по-късни кодекси (Chunos or Hunos).

„Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”
www.thelatinlibrary.com/orosius.html

Свидетели сме как по-голямата част от авторите и редакторите до Просвещението, когато за първи път е изказана от французина Дегин екзотичната идея че хуните са от Китай (?), споделят становището на Евнапий от IV в., че древните антични автори са знаели за хуните, писали са за тях, макар и при преписите името им да е видоизменяно.

„Гръцкият оригинал на Treaties on the Twelve Stones на Епифан, написан около 394  г., е загубен, но голяма част от ранния превод  нa латински е съхранен в Collectio Avellana. В „сверния регион, който древните обикновено наричали Скития, са живели Gothi et Dauni, Uenni quote et Arii usque ad Gemanorum Amazonarumque regionem“. Francesco Foggini, първият редактор на De Gemmis (1743), помислил, че първият откъс бил изкривен и предложил четенето на Hunni  вместо Uenni.  Още повече, че той оставил текста такъв какъвто го намерил. Човекът, който превеждал гръцкият оригинал на коптски език, бил по-смел – той просто променил названието, което не означавало нищо за него, в “Huns” (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

“Покрай бреговете на Каспийско море живеят скити на север, след тях Οϋννοι, зад тях каспийте и войствените албани”, пише географа от ІІ в. Дионисий Периегесис. В ръкописите на неговата географска карта името на хуните е предадено чрез формите θοϋννοι, θοϋνοι, ώνοι и ώννοι.

Предполага се, че още Страбон от І в. е знаел за хуните, чието име дава под формата Phruni (XI, 516).

За хуните пише и най-значимият географ от ІІ в. от н.е. Птолемей. „В кн. ІІІ на своята География той ги изброява  сред народите на Европейска Сарматия – те живеели между Basternae и Rhoxolani. Доколкото тези народи са добре известни, то трябва да бъде лесно установимо разположението наChuni на картата на източна Европа“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

Marcianus (of  Heraclea) в „Periplus of the outer sea, east and west, and of the great islands therein“ от VІ в., заема данни от Птолемей. Той назовава три народа в Сарматия: агатирси и „в региона на Бористен [Днепър] зад аланите”  οί καλούμενοι Χουνοί οί έν τή Εύρώπη (II, 39), „така наречените хуни, които са в Европа”.

books.google.bg/books

През VI в. византийският летописец Прокопий Кесарийски пише, че в древността си хуните са били старите кимерийци.

„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел. ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел. ред.) и до река Танаис (Дон – бел. ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел. ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.

Според Прокопий, кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5):

  „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

Явно Прокопий Кесарийски от VІ в. е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите около град Херсон (днешният Кримски град Севастопол)  до Боспор (Пантикапея, днешния Кримски град Керч), а утигурите били на изток от Дон до сагините при северен Кавказ.

Русия укрива средновековни волжко-български книги!

След ІХ в. васалните българи в Хазарският каганат преместват своя административен център от Приазовието на север, при реките Волга и Кама, вследствие на което р. Атил, чието птоломеевско име от ІІ в. е р. Ра, получава името си Болга. Гръцизираната форма става всеобща в Киевска Рус по-късно: Волга. 

        Докато дунавските българи запазват своя матерен индоевропейски кимерийски език, обогатил значително лексиката на балто-славянските езици, волжките българи след ІХ в. са отюречени и постепенно, както пише поета от ІХ в. Микаил Бащу, хонският език (разбирай: кимерийския), е асимилиран.

След посолството на Арабския халифат през 921 г. в гр. Болгар на Волга и Кама, волжките българи приемат арабицата като писмо. Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

         Едва през 1962 година във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. Едва през 1963 година ръкописите са заведени по правилата на библиографията и им е даден шифър. През 1965 година в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.


www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/c_dmitrieva_co_1963.pdf

         Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „български” - б. м.), азърбайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

           Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 година.

             Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.

         Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век (с. 247).

         Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанското ханство.

         Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

         Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).

       Общият брой е 20! Описателните номера са 36 - 55. Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

          Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ.

         И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”.

Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

         Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

         Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?

       Болшинството от ръкописите (36 - 55) са постъпили в съветските архиви през 1938, 1939 и 1940 години, вследствие сталиновата заповед всички староръкописни книги на арабица да бъдат иззети от собствениците и библиотеките от НКВД (КГБ). Онези, които ги укриват, ги е заплашвала каторга или разстрел. 

 

       При описът на ръкописи 36 - 55, извършен през 1963 г., се оказва, че по-голямата част от сбирката е от личната колекция на Вахидов. За библиографите не е било никак трудно да го разберат, понеже Вахидов е имал овален печат с текст „С. Вахиди катепханасе” (Библиотека С. Г. Вахидов).

         В началото на издадената през 1965 г. книга „Описание тюркских рукописей Института народов Азии, т. І, История” може да бъде прочетена официалната версия как от 1818 г., с учредяване на Азиатския музей, са се попълвали архивите на Русия и СССР с източни ръкописни колекции. Идват ръкописи отвсякъде. Братът на Жан-Жак Русо, Ж. Л. Русо, дарява на два пъти ръкописи на просветената императрица Екатерина Велика. Изреждат се имена на бележити колекционери като Дал, Френ и т. н. Посочено е, че през 1934 г. се състояла  „Археографическа експедиция”  на АН на СССР. Като дарител по това време е посочен и С. Г. Вахидов.

         Има данни, че Вахидов действително през 1934 година е извършил дарение, но не на средновековни ръкописи, а на фолклорни материали, които е събирал.

         Основните ръкописи, които е притежавал Вахидов, не са дарени от него, а са му конфискувани през 1938 година от КГБ, а самият той е арестуван. След това не се знае нищо за него, нито къде и кога е убит от съветските комисари.

       Присвоените ръкописи от Вахидов, КГБ (тогава НКВД) регистрира като колекции на три подставени личности. Съобщава се, че единият доставил и дарил ръкописи от Татария, другият - от Средна Азия, а третият - от Башкирия (с. 4, в Описът от 1965 г.).

         Или КГБ няма въображение, или пък това е някакъв чекиски код, но и трите личности са с фамилии, които започват с буквата „З”: Забиров, Зарифов, Зарипов...

          На стр. 4 в книгата от 1965 г. четем за дарени колекции „от 1939 г. на В. А. Забиров, от Татария; от 1940 г. на М. З. Зарифов, от Средна Азия; от 1940 г. на Х. М. Зарипов, от Башкирия”.

            Получава се следният каламбур:

      В предисловието се съобщава официалната държавна версия кои са колекционери на източни ръкописи и сред големите, заслужили учени, са съобщени също трите „З”. След това обаче, когато започва практическият процес на описване през 1962 г. и 1963 г., се оказва, че такива колекционери няма. В специален раздел „Указател”, библиографите посочват собствениците на описваните от тях ръкописи и от кои колекции са. Трите „З” не са сред „неизвестни колекции”, те са известни, според държавната съветска версия колекционери от 1939 г. и 1940 г. Ала колекциите носят знак (печат, автограф) на колекционера, и там ги няма трите „З”.

 

Тоест, в казионната съветска историята колекционерите ги има, а когато трябва да се види на практика кои ръкописи са колекционирали, ги няма. В разделът „Указател на колекционерите” (с. 252), ги няма…

       Ще рече, това са явно подставени псевдо-колекционери, които трябва да прикрият, че повечето ръкописи (с номера от 36 до 55) от Татария и Башкирия, са на Вахидов и са му били конфискувани от КГБ, а онези, които не са на Вахидов, са на други жертви, които са имали доблестта, въпреки заповедта на Сталин от 1938 г., да съхраняват исторически книги на арабско писмо през 1939 г. и през 1940 г. от тези два региона.

          Трите „З” и досега са част от руските колекционери на източни ръкописи.

      Наскоро О. Ф. Акимушкин направи доклад как се е формирал Санкт-Петербургския филиал от „мюсюлмански ръкописи” (вече не са „исторически”) на ИВ на РАН: К истории формирования фонда мусульманских рукописей
www.orientalstudies.ru/rus/index.php

        В докладът му Х. М. Зарипов е отъждествен с М. З. Зарифов. Вече са едно лице!

           Акимушкин изписва този „колекционер” така: „Зарифов (Зарипов) М. З.”. А третото „З”, т. е. В. А. Забиров, който според описвачите от 1963 г. дарил през 1939 г. колекцията си, според Акимушкин е починал през 1938 година (?).

          Ако той е бил сътрудник на Институтът по изтоковедение на Академията на науките на СССР, нима е държал до смъртта си ръкописи вкъщи, че те чак през 1939 г. са предадени в архива?

          Вахидов, според Акимушкин, дарил през 1934 г. - 362 ръкописа. През 1934 г. се състояла и т. нар. „Археографическа експедиция” (?), в която, според Акимушкин, участвали В. А. Забиров и С. Г. Вахидов. Излиза, че В. А. Забиров не е дал в съветските архиви нищо до смъртта си, а същевременно „Археографическата експедиция”, според данните които ползва Акимушкин, донесла „1564 ръкописа” от Татария и Башкирия.

ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%85%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2,_%D0%A1%D0%B0%D0%B9%D0%B8%D0%B4_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D0%B4%D1%83%D0%BB%D1%8C%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

         Кой ги е донесъл? КГБ ли? И кога ще се запознаем с тези ръкописи?

Защо бе създадена архиепископия "Първа Юстиниана" през 535 г.?

                  Император Юстиниан І (527-565) създава архиепископия „Първа Юстиниана“ през 535 г. с изрична новела, поместена под № 11 във ІІ том на Corpus juris civilis Romanorum.

          „Понеже преди главното управление беше в Сирмий и там бе всичкото илирийско величие и в гражданските и в епископските работи, но след това по времето на Атила, като бяха завладени ония места и Апений, управителя на главното управление на град Сирмий избяга в Солун, тогава и свещенното достойнство се премести заедно с главното управление, и Солунския епископ, не с особена власт, но под сянката на главното управление се удостои с някои привилегии.“

Отчитайки, че държавата му е велика, Юстиниан решава да не връща центъра на Илирийския диоцез в Сирмиум, а създава Първа Юстиниана с ранг не само на митрополия, но и на Архиепископия, под чиято власт да са епархиите първа и втора Дакия, Втора Мизия, Дардания, Превалитана, Втора Македония и част от Втора Панония…

Още от времето на Диоклетиан (284-305), а след това при Константин Велики (306-312) Римската империя е разделена на четири префектури: Галска, Италийска, Илирийска и Източна.

 Град Сирмиум става център на Илирик и е наречен от историкът Амиан Марцелин от ІV в. „преславна майка на градовете“. Тук през 375 г. е резиденцията на Валентиниан І, който умира от инфаркт през същата година. През 378 г. брат му Валент е убит от хуни и готи край Адрианопол и Грациан, роден в Сирмиум, кани тук  испанеца Теодосий І, предлагайки му да поеме Източната част на Римската империя.

       За първи път хуно-българите се опитват да превземат Сирмиум през 389 г., но Теодосий си го връща, както става ясно от един текст от хрониката от VІ в. на Касиодор, съхранен при Мавро Орбини. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

През V в. града попада в империята на Атила и светската и духовна власт на Илирия се премества в Солун, след като в периода на ІV и V в.в., е бил средище на цели пет църковни събора.

След смъртта на Атила през 453 г. и убийството на първородния му син Елак от гепидите на Ардарих, Сирмиум минава под гепидска власт.

     През 568 г. българи-кутригури с помощта на авари-тюрки си възвръщат Сирмиум и той става главен град на конфедерацията между авари и българи, известна с имената `Авария`, а така също и `Хуния`.

В началото на VІ в. гепиди и готи воюват срещу българи около Сирмиум. Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под  504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”.

По времето на българския владетел Омуртаг (814-831) региона на Посавска Хърватия от Панония, е превзет и Срем/Сирмиум попада в български ръце.


Омуртаг, миниатюра от хрониката на Йоан Скилица, 11 век

Пресиян (836-852) води война срещу сърбите, които по това време за първи път показват признаци на държавност и племената им са обединени от  Властимир. Дотогава, както пише и Константин Багрянородни (De admin.imper.ed.Bon. cp.32, p. 154) българи и сърби не са воювали.

През 809 г. Крум завоюва София. Борис (852-889)  приема царството на река Брегалница, според местно предание.

Тоест, след 837 г. при Пресиян започва процеса на включване на региона на Охрид, т.е. Първа Юстиниана, към българската държава. Процес, който завършва при княз Борис І Покръстител (852-889).

Територия на България при управлението на кан Пресиян

Как Илирия стана България.

 Рожер ІІ (1101-1154) е издигнат на Рождество Христово през 1130 г. в Палермо за крал на Сицилия.

Рожер II, от „Liber ad honorem Augusti sive de rebus Siculis“ на Петрус де Ебуло, 1196

         В борба с Инокентий ІІ за папския престол, папа Анаклет ІІ търси приятелството на Рожер и с булла от 27 септември 1130 г. създава от Апулея, Калабрия и Сицилия ново Сицилийско кралство, под сюзерена на папския престол. Короната на новата държава е връчена на Рожер ІІ, който е един от малкото европейски крале, поддържащи Анаклет ІІ на папския престол.  През 1137 г. херцогството и град Неапол също стават част от кралството на Рожер II, а папския град Беневенто, населен с българи още от VІІ в., е в съюзнически връзки с Рожер.

          Рожер II e бил високо образован, говорил е гръцки и арабски. Двигател е за създаването на правния кодекс Ариански асизи (Assise regum regni Sicilie) по примера на Corpus iuris civilis на византийския император Юстиниан I. Името идва от  град Ариано в Кампания.

       През 1143 г. краля на Сицилия Рожер ІІ натоварва сицилийския монах от гръцки произход Нил Доксопатър да му даде сведение за учредяването на българската църква, като подготви списък на патриаршеските катедри.

          Предполага се, че Нил Доксопатър преди да стане монах на о. Сицилия, е бил важно духовно лице в Константинопол.

Нил пише следното за учредяването на българската църква в подготвения от него текст: „Подобна на кипърската е и българската църква, независима и неподчинена на никой от върховните престоли, но самовластно управлявана и ръкополагаща се от собствените си епископи. Изпърво тя не се е наричала българска; а после, след като бе завладяна от българите, тя получи името българска“ (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 108).

             Коя църква, т.е. диоцез, завладяват българите?

        Ерудитът Мишел льо Киен (1661-1773) в т. ІІ от своето съчинение „Християнският Изток“, пише: „Знае се, че по времето, когато българите са завладели различни области в Илирик, при тях не е имало никакъв епископ, понеже този варварски народ е бил напълно отдаден на култа си към нищожни божества“ (р. 286).

На църковният събор в Константинопол, свикан от 5 октомври 869 г. до 28 февруари 870 г., се решават въпросите, както с ръкополагането на архиепископ и епископ на Българската архиепископия, така и със създаването на самата „Българска архиепископия“ като канонична единица.

       Изобщо, папските историци на църквата потвърждават сведението от извънредното заседание на този събор, проведено на 4 март 870 г., където старият Илирийски диоцез е преименуван на „Български“.

        Българската архиепископия, създадена със събор на мястото на стария илирийски диоцез, е припокривала териториално само 1/3 от територията на светската държава България.

          Под името „Българска архиепископия“ е създаден диоцез, който копира старият Илирийски диоцез, известен с това, че след Първият Никейски събор след юни 325 г. там е заточен еретика Арий.

 Новата „Българска архиепископия“ се простира на север от Солун до Канина (Илирик) е записано в „ръкописен списък на архиепископите на България“ от ХІІ в. (цит. по Асемани, с.205), са само 1/3 от българските земи.

ТОЕСТ, ИЛИРИЙСКИЯ ДИОЦЕЗ Е 1/3 ОТ ЦЯЛАТА ТЕРИТОРИЯ НА ДЪРЖАВАТА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ІХ В.

Старият илирийски християнски диоцез, създаван постепенно още от І в. от апостори като Павел и Андрей, след 870 г. е преименуван от църковен събор на  „Българска архиепископия“ и тази канонична единица продължава да съществува дори и след като държавата България е превзета от Василий Българоубиец през 1018 г. Нещо повече, Василий Българоубиец даже разширява териториално диоцеза „Българска архиепископия“, а гърци като архиепископ Теофилакт и т.н. започват да се кичат с низбата „Български“, която не е светска низба, а канонична титла, утвърдена от Константинополския събор през 870 г.

Всички източни патриарси са изразили съгласие на събора стария Илирийски диоцез да се казва „Български“, понеже българите са завоювали тази земя…

Това съобщава и Мишел льо Киен (1661-1773) в т. ІІ от своето съчинение „Християнският Изток“.

Тъй като българите приемат християнството през 865 г. в неговия православен вид, а не в арианската му ерес, българските архиепископи са редоположени за наследници на архиепископа на Сердика от ІV в. Протоген, който е основното оръдие на никейските отци срещу Арий и „опровергал философа“.

Арий.

Очевидно заточването на Арий през ІV в. в Илирик е създало сериозен проблем за Никейското вероизповедание в региона по-късно.

„Към средата на ХІІ в., по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин, бил съставен само за Охридската архиепископия един списък, носещ обикновено името „Дюканжов списък“, понеже за първи път бил издаден от френския византолог Дюканж през ХVІІ в. Първата част на този списък е съставена по книжовни и устни предания, затова в него има известни пропуски и неточности. Втората част обаче е пълна и точна“ (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103).

От ХІІ в. съществува „ръкописен списък на архиепископите на България“, както пък го нарича Асемани през ХVІІІ в. (с.205), според този списък първи епископ на българите е Св. Методий.

Но Методий, брат на Кирил Философ, е бил „архиепископ на Панония“? Папа Йоан VІІІ в писмо до Методий се обръща към него: „До достопочтения Методий, архиепископ на Панонската църква“.

Съществували ли са в Панония българи и защо Горазд, издигнат за епископ в Нитрава от Св. Методий е посочен в „ръкописен списък на архиепископите на България“ от ХІІ в., че е също епископ на българите?

За съжаление, нашата историческа наука, след като не може да обясни дадено историческо явление, веднага смята, че там има „пропуски и неточности“ (?).

И така, учредената със събор на 4 март през 870 г. в Константинопол „Българска архиепископия“ е била първоначално като диоцез само една трета от владенията на Борис І и Климент е поставен да попечителства именно върху „третият дял от неговото княжество“ в Охрид. Но преди Климент архиепископ в Берат (чието българско име е било Белоград) в дн. Албания, е бил Горазд. Надписа от Берат доказва важността на този град по време на християнизацията на цар Борис І.

 

Надписът е съставен на гръцки език:

оригинал

„

[+Εβαπτισθη ο εκ θ(εo)υ αρχων Βουλγ]αριας Βορης ο μετο- τομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ(εο)υ δε- δομενω αυ- τω εθνει ε- τους ςτοδ.

“

превод

„

[Покръсти се от Бога архонтът на Бълг]ария Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.)

“

          Надписът от Балши е летописен надпис от времето на Борис I (852-889), посветен на покръстването на българите.

          Открит през декември 1917 г. върху каменен стълб в манастирски развалини край село Балши (на около 25 километра югозападно от Берат, Албания) по време на Първата световна война. Надписът е издълбан на мраморен стълб. В горната част на стълба се намира българският летописен надпис, а в долната – по-късен надгробен надпис на латински на норманския военачалник Робер дьо Монфор, загинал през 1108 г.

Ето какво пише един от най-добрите български учени, изследвали делото на Кирил и Методий, д-р В.Сл.Киселков: "Все от същото време е гръкоезичния каменен надпис, открит в Албания през време на Европейската война от една австрийска археологическа експедиция, водена от д-р Прашникер. Тоя надпис е бил предназначен да напомня на населението от югозападните покрайнини на тогавшната пространна българска държава, кога княз Борис възприел християнството, както и неговият "даден му от Бога" народ (Д-р В.Сл.Киселков. Славянските просветители Кирил и Методий, София, 1945, с. 28).

И така Илирия става трети дял от България и с право днес българската църква се явява наследник на старата апостолска илирийска църква. След 870 г. България е нямало един, строго установен център-град, където да се е помещавал архиепископа. Такива стават Берат (Белоград), Охрид, Силистра и т.н.

Несъмнено, ако се запитаме за останалите „два дяла“ от владенията на Борис І, ще се сетим за Плиска, но къде е другия дял, е въпрос, който ни задължава да надникнем сериозно към Панония. Неслучайно в гръцки документ от ХІІ в. Св. Методий е посочен като първи Архиепископ на България, а седалището му е било в Панония.