Извори от Новорусия за кан Аспарух.

1.

Караимите са тюркоезични израилтяни, които за разлика от останалите евреи, извеждат своя произход от Тогарма, а не от прародителя Евер. Те имат собствени молитвени домове и по особени ритуали.

През 1783 година Русия присъединява към своите територии Крим и се създава Новорусийска губерния. Караимите живеят именно там, най-голямата караимска община е била в Евпатория.

 

Попадайки под руска власт, на караимите първоначално са наложени същите граждански и стопански ограничения, каквито тогава Русия законодателно е налагала върху всички евреи. Едва към 1839 година караимската община ще прави постъпки пред генерал-губернатора на Новорусийската област граф Воронцов, за да доказва, че караимите не са евреи.

Евпаторската община натоварва А. С. Фиркович да се заеме с доказателствата.

През 1872 година Фиркович издава книга, в която обосновава, че караимите са били някога хазари, че са дошли на Кавказ още през VІ в. пр.н.е. и че нямат нищо общо с юдеите, които разпват Христос. В търсенето на доказателства за караимите израилтяни Фиркович открива в личните архиви на караимските семейства огромен брой ценни за историческата наука средновековни ръкописи. Най-популярната реликва от колекцията на Фиркович е разширената редакция на писмото от Х век на хазарския каган Йосиф до андалузкият министър, евреинът Хасдай ибн Шапрут.

Оказва се, че караимите съхраняват ръкописи, които мнозина историци смятат, че са безвъзвратно изгубени, вследствие монголо-татарското нашествие от ХІІІ век.

В периода 954-961 г.г. андалузкия министър-евреин Хасдай Ибн Шапрут пише писмо до хазарският цар Йосиф и дори получава отговор от него.

В писмото си Шапрут, който разбира от хорасански (персийски) търговци, че в Хазария държавната религия е юдаизма, пита откъде са хазарите.

Хазарският цар Йосиф му отговаря, че техният предтеча е Тогарма и дава следното разяснение как е създадена Хазарската държава:

„В нашите книги е записано, че когато моите предци били все още малочислени, Всесветият, Който е благословен, им дал сила и мъжество. Те повели война след война с много народи, които били могъществени и по-силни от тях. С Божия помощ обаче ги прогонили и заели тяхната страна, а някои от тях плащат данък и до днес. В страната, в която аз живея, преди това живеели „В-н-н-т-р“. Нашите предци хазарите воювали с тях. В-н-н-т-р  били многочислени, толкова многочислени, колкото пясъкът в морето, но не успели да устоят на хазарите. Те изоставили своята страна и побягнали, а хазарите ги преследвали и ги настигнали до река по име Руна. И до днес те са разположени около река Руна и са близо до Кустантини, а хазарите и днес са на тяхната земя.”

Всички изследователи са категорични, че „в-н-н-т-р“ са българите, а „реката Руна“ е Дунав.

2.

„Но как все-таки малочисленные хазары сумели победить многочисленных, "как песок у моря", булгар? Несомненно, здесь большую роль сыграла вражда между сыновьями Куврата. Но ведь Аспарух ушел на запад, преследуемый хазарами, и, следовательно, до этого булгары - плохо ли, хорошо ли - действовали против врага вместе!“ (А.П.Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. Глава третья. ВОСТОЧНАЯ ЕВРОПА V - первой половины VII в. И ОБРАЗОВАНИЕ ХАЗАРСКОГО ГОСУДАРСТВА 6. Становление Хазарского каганата).

Що се отнася до това кои са тези „в-н-н-т-р“, общото мнение на учените е, че това са българите. 

„Ряд ученых вполне логично полагает, что это неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров), кочевавших в VII в. в Восточном Приазовье, кроме того, река, до которой преследовали болгар хазары, называется не «Руной», а «Дуной», т. е. Дунаем, который действительно в 70-х годах VII в. форсировала болгарская орда, предводительствуемая ханом Аспарухом.“ (Плетньова. Хазары, гл. 1. http://hagahan-lib.ru/library/pletneva-hazary2.html)

А. Смирнов пише през 1937 г. в рецензията към книгата на Артамонов „Очерки древнейшей истории хазар. Л. : Соцэкгиз, 1936“: „Первая глава посвящена доказательству положения, что В-н-н-т-р письма царя Иосифа — болгарская орда, унногундуры византийских историков, после разгрома хазарами отступившая за Дунай. Для доказательства своего положения автор привлек многочисленные письменные свидетельства и путем взаимой проверки фактов доказал свое положение. Эта глава местами производит несколько сумбурное впечатление благодаря чрезмерному обилию привлеченного материала, который, не имея прямого отношения к затронутому вопросу, без всякого ущерба мог быть опущен.“

(http://annales.info/hazar/art_rec.htm)

"ПИСЬМО ХАЗАРСКОГО ЦАРЯ.  Из параллелей названию V.n.nd.r нам осталось рассмотреть V.n.nt.r וננתר /**В-н-н-т р'ы/, имеющееся в еврейском письме, предположительно посланном хазарским царем Иосифом в ответ на письмо Хасдая бен Шафрута, агента кордовского халифа Адб ар-Рахмана (912-961 н.э.).

 

961 год - terminus ante quem изначального письма Хасдая, ответное же письмо царя должно было последовать в течение неслишком продолжительного периода. Как было недавно установлено (1924), о существовании письма царя Иосифа было известно уже Йахуде бен Барзиллаю (жившему около 1100  н.э.), которого интересовало, "было ли оно подлинным или нет". Вопрос осложняется наличием двух версий этого документа: первая (A), имеющая краткую форму, была опубликована в Константинополе в 1577 году (этот текст очень близок Christ Church College MS. 193 (манускрипту колледжа Церкви Христа No 193)); вторая (B), в более полной форме, увидела свет лишь в 1873 году среди манускриптов из собрания Фирковича. Сей факт (** поздняя дата публикации), в виду подозрительных действий самого коллекционера, был не в пользу того, чтобы принять на веру содержание этой особой версии.

Фрагмент, в котором содержится название V.n.nt.r есть только в версии B. Хазарский царь утверждает, что его предки сражались против "многих народов", которых они изгнали и чьей страной завладели. Далее следует дополнительный абзац: "В стране, в которой  я живу, прежде жили V.n.nt.r. Наши хазарские предки воевали c ними. V.n.nt.r были более многочисленны, многочисленны как песок морской, но они не сумели противиться хазарам. Они оставили страну свою ... " После этого обе версии сходятся в утверждении, что враги были изгнаны за великую реку Runa (версия A רונא) или Duna (версия B דונא), и "по сей день они расположены на реке Runa/Duna, близ Куштантинии/Кустандины (Kushtantiniya/Kustandina) [i.e. (** т.е.) Константинополя], а хазары заняли их страну." (В.Ф.Минорски. Комментарии к § 53. V.n.nd.r.  

 http://odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm).

В завършек, нека посочим и известието на Константин Багрянородни в книгата му „За темите, кн. ІІ“:

http://www.vostlit.info/Texts/rus11/Konst_Bagr/De_Thematibus/text2.phtml?id=73

„С тех же пор, как богоненавистный народ Болгарский перешел реку Истр, император принужден был, вследствие набегов Скифов и Болгар, возвести также и Фракию на степень области и дать ей военачальника. Переход же их через реку Истр последовал в конце царствования Константина Погоната; с тех пор имя их сделалось известным, а прежде называли их Оногундурами.“

          3.

И така, нека обобщим: още през 1875 г. Гаркави решава да обясни  названието „V.n.nt.r“ , което се среща в еврейско-хазарската кореспонденция на цар Йосиф с андалузкия юдеин Хасдай Ибн Шапрут, като известното име за българите - Oύnnogoundouroi (**унногундури).

Както видяхме, съществуват редица арабоезични летописи, където името „V.n.nt.r“ е също засвидетелствувано, т. е. предположението на Плетньова, че това име е „неточно переданное в древнееврейской транскрипции имя болгарского племени оногуров (утигуров)“, не се връзва с факта, че то присъства и в арабоезичната средновековна литература, при това в няколко извора, които са независими един от друг.

Върху какво искам да обърна внимание?

Името „уногундури“ се появява, заедно с други форми, за първи път в преписите на хрониката от ІХ в. на Теофан. Предполага се, че по някакъв начин точно формата „уногундури“, за сметка на другите форми, попада и в „Бревиария“ на Никифор, който пише по-късно от Теофан през ІХ в.

В Х в. същата форма е предпочетена в латинския превод на хрониката на Теофан от Анастасий Библиотекар, очевидно понеже на нея акцентира Никифор.

Пред същият Х в. Константин Багрянородни, както видяхме по-горе, употребява същата форма „уногундури“ като пише, че така са наричани българите преди VІІ в., но не уточнява кой ги е наричал така. Тоест, Багрянородни също черпи от Никифор или Теофан.

Съществуват 16 преписа на хрониката на Теофан, където освен „уногундури“, се срещат и други форми на това име. Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

Източникът е един, това е хрониката на Теофан,  всички останали заемат от него.

А сега забележете следното: всички изследователи още от 1875 следват една и съща матрица (при която гръкоезичният извор априори се обявява за еталон ?)  и никой не иска да обърне гледната си точка и евентуално да потърси не е ли по-правилно името за народа на Кубрат като „V.n.nt.r“ и не е ли гръкоезичната форма Ονογουνδούρων всъщност грешно изписване на това име?

 

Учените не предлагат друга гледна точка, при условие, че освен арабоезичните текстове и еврейско-хазарската преписка, името v`hndur го имаме още в арменската история от VІ в. на Мовсес Хоренаци, която визира моменти от древнобългарската история. Допълнително в „Арменската география от VІІ в.“, приписвана на Анани Ширакаци, също имаме `W(u)l(u)ndur Bulkar`.

Защо гръкоезичното название на народа на Кубрат Ονογουνδούρων е прието на доверие от науката, при условие, че дори при Теофан една от формите на името е Οννοβουνδοβουλγάρων (уновундобългари), да не говорим, че името „V.n.nt.r“ се среща в множество документи, за които вече стана дума?

Струва си въпросът да бъде отново поставен на дневен ред…

Оногурия е била кимерийска земя.

      Проучвайки  къде за първи път са локализирани кимерийците, съгласно първите сведения за тях от асирийските клинописи през VІІІ в. пр.н.е., кимеролога Асколд Иванчик отбелязва:  "В последно време, при изучаването на всички аспекти на кимерийския проблем бе постигнат значителен напредък, но няколко от неговите основни въпроси продължават да предизвикват противоречия.(…) Първият проблем, който продължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета от кимерийците по време на победата им над войските на урартуския цар Руси I. Датирането на това събитие към 714 г. пр.н.е., което аз обосновах в моята работа, както изглежда е било одобрено от мнозинство от учените.(…)"

 

       По отношение на местоположението на родината на кимерийците Гамирая мненията на учените се свеждат по същество до две гледни точки. Представители на първата считат, че кимерийците се намират на север от Урарту, т.е. в Закавказието, в Северна Армения и Южна Грузия.

         Представителите на втората група, опоненти на Иванчик, са склонни да локализират кимерийската родина на югоизточната граница на Урарту, на юг от езерото Урмия, в района на държавата Манна.

  

Библейските синове на Ной, са всъщност народи и територии. Гомер e етноним на кимерийците, известни в асирийските клинописи като Гамир...

     Иванчик продължава: "Първата гледна точка, която защитавам в книгата си, и сега ми се струва повече от оправдана. Тя разчита на идентификацията на Gu/Qu-ri-a-ni-a, с която е граничила територията населявана от кимерийците, с областта Qu-ri-a-ni, както и с Gu/Qu-ri-a-ni, споменавани в урартуските текстове и разположени на север от Урарту."

 Виж още тук:

 ВДИ, 1999, № 2
  Иванчик А. И.
  Резюме на дискусията
  Превод от руски език Веселин Тракийски
history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/syvremennoto_systoqnie_na_kimeriiskiq_problem_i_chast.html



 

Урартите се подготвят да атакуват кимерийците в местността Гуриана през 714 г. пр.н.е., но генералите им са заловени, а царя Руси І се спасява в столицата на галоп. След 714 г. територията на Гуриана в Колхида става собственост на кимерийците...

        От горното става ясно, че местността Гуриана, е била на юг от Кавказ, между Урарту и държавата Гамирая (акадското „KUR Gamir (ra)”)?

 

        През VІ в. от н.е. Агатий Миринейски в своя труд  "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“

Забележка: 

 

     Сведението в анонимния Равенския географ за местоположението на Оногурия е доста противоречиво. От една страна, анонимният автор от началото на VІІІ в. пише, че Оногурия е на Черно море, а след това сочи, че е на север от Меотида, т.е. Азовско море. Древните никога не са смесвали и бъркали Черно море с Меотида? 

 

             В завършек, анонимния автор на Равенския географ, за да внуши авторитетност на неясното си сведение, което очевидно е заел от Йордан, който през средата на VІ в. пише за племе "хунугури", но не и за топоним "Оногурия", цитира ритора Либаний ( Λιβάνιος, 314 — около 393 г. от н.е.), който няма съхранен текст за страна Оногурия (?)...

 

         Ето защо сведението в Равенския географ за топоним Оногурия на север от Черно море, е спорно, докато данните на Агатий Миринейски са "както и подобава за историк", който знае, че сега по негово време през VІ в. местността носи име "Св. Стефан", но съобщава и старото й име, "както и подобава за историк"...

Хуритска митология.

       В хуритските митове небето и земята са били едно и също, преди боговете да ги разсекат на две със секира, която наричали „куруци”.

         Хуритскити богове имали деца и в една епоха започнала война между божествените поколения... Тя е свързана с името на гръмовежеца Кумарби. 

       До неговата ера старите богове отстъпвали пред младите и се оттегляли от небето на дъното на океана. Такъв бил вселенския ред: младият бог поднасял чаши и прислугвал на баща си, а после го смъквал от трона и си присвоявал съкровищницата му от гръмотевици...

          Когато Кумарби се възкачил на божествения трон и бил наречен „баща на боговете”, хората вече били свикнали с прищявките на небесните господари и правели жертвоприношения, за да ги умилостивят...

          Кумарби наблюдавал с подозрение своя син Тешуб, който проявявал повече интерес към земните дела и не разпитвал за кутията с мълнии. Тешуб често се преобличал като човек и скитал около реките Тигър и Ефрат... Бащата поощтрявал тази склонност на своя син и един ден решил, че е време да бъде променен божественния ред, описан в Табличките със старите присъди.

         Кумарби решил да е вечен бог... Той изхвърлил глинените плочи с  писмената в океана.

           Предците на Кумарби обаче разбрали за делото му и се събрали на съвет. Те дълго дискутирали. За тях било ясно, че Кумарби се опитва да узурпира вечно божествената власт. Това дълбоко ги обидило, а някои вътрешно се ядосвали, че не са се сетили първи за това...

           Събранието на старите богове решило да помогне на Тешуб и излъчило свой представител. Той, в образ на човек, трябвало да изплува до р. Аранзах, старото име на р. Тигър, в околностите на Наири, където по същото време Тешуб дресирал два бика и така  се опитвал да впечатлява една красива девойка.

          Жребият на старите богове се паднал на бог Еа, когото някога почитали като окачвали по дърветата овче руно...Той копнеел да види дали хората още го помнят и дали пазят неговия култ. Но са разочаровал от нововъведенията, които срещнал...Това още повече го мотивирало да помогне на Тешуб и да бъде възстановен стария ред, описан в Табличките с древните присъди.

          Еа изплувал от реката и тръгнал на север по земите на народа Боян, същият когото акадците наричали Урарту.

  Скоро Еа стигнал до морето Наири, останало за поколенията с името на бояните, като „езерото Ван”... Той започнал да търси Тешуб...

 След пладне стигнал до пищен град, с търговски площад и голяма царска цитадела. В центъра на града имало светилище на настоящият гръмовержец Кумарби. Там миришело ужасно от жертвоприношенията... По земята се търкаляли остатъци от волове, коне, агнета, кози и разпиляни снопове пшеница... Еа гнусно свил устни и си спомнил как по негово време даровете се събирали в одрана кожа на овца и всичко било много по-скромно... Еа заподозрял Кумарби в алчност, но открил, че е и похотливец... Около капището му имало домове на леки жени, които се представяли за негови съпруги.

КУМАРБИ Е ПО-СТАР БОГ ОТ ЗЕВС.

 Слънцето залязвало и пурпурните му шалове се спускали на запад. Еа не бил виждал Шимеги (слънцето) от времето на своето небесно господство и се разчувствал. Устните му непредпрадливо отронили:

-   Шимеги... Слънчо...

     В този миг огнения диск спял своя поход на запад и обърнал вулканското си туловище над града. Еа се стреснал. Бил уплашен, че е провалил мисията си, и се шмугнал в една къща.

     Жителите на града се разпищяли от страх слънцето да не падне над тях и молели Кумарби да го усмири. Природното бедствие било неописуемо, свещената гора на хълма се подпалила и само благодарение намесата на Кумарби, които изпратил две светкавици и дъжд, пожара на града бил овладян.

- Какво ти става? – изгърмял Кумарби към Шимеги.

Слънцето отговорило:

-   В града има бог, чух гласа му...

 Кумарби бил видимо притеснен, понеже слънцето никога не се наклонявало без причина към някой град. Сега обаче се ухилил нервно и изтрещял:

-         Тешуб е там, скитосва. Обича да се прави на човек. Не му харесват божествените задължения.

-         Не, не – упорствало слънцето и все още не искало да залезе. – Не беше Тешуб. Това беше глас на стар бог, сигурен съм, но не мога да се сетя на кой.

Изведнъж Кумарби станал строг и мнителен:

-         Сигурен ли си?

Шимеги се учудил на недоверието, обидил се и си тръгнал на запад, отвъд хоризонта. Кумарби останал в размисъл. Решил да извика своя пръв помощник Убелури, когото гърците щяха да познават като Атлас, и да поиска съвет. Убелури, който крепеше на раменете си света, знаеше всичко и потвърди пред Кумарби, че един от старите богове е напуснал подземната столицата Абзува в океана.

Лицето на Кумарби станало като тъмен, градоносен облак. Предците му от подземна Абзува очевидно били разкрили плановете му по отстраняването на Тешуб и явно са организирали заговор срешу него. Той се начумерил. Дал заповед да дойде Камрусепа, която била пазителка на магическите заклинания, които баба й Ханахана бе създала.

Камрусепа пристигнала с вихрена колесница в небесния дворец на Кумарби и се поклонила пред трона му. Тя изслушала тревогите му, извадила своята вълшебна хурка и разпрела магически знаци, които нанизала върху колелото на свастиката и завъртяла виденията. Доволна от постигнатото, тя казала:

-         Един стар бог е изчезнал от Абзува.

-         Това го знам – рече Кумарби.

-         Скрил се е в града и иска да се срещне с Тешуб – продължи Камрусепа. – Ще му даде да погълне отвара, която старите богове са отделили от хълбоците си. Това е древния божествен обряд на пролетния празник пурули. След зимата ще го признаят за върховен бог на бурята и за първи път, откакто съществува всемира, ще се съгласят и подземното царство да е негово. Тешуб ще бъде обявен за бог на небето, земята и на подземна Абзува...

        Убелури обичал Кумарби и предложил:

-      Пусни ме в града, ще го открия този дезертьор.

-   Невъзможно, - подскочила ужасено Камрусепа. – Ако ти изпуснеш земята от раменете си, водите на океана отново ще се повдигнат и пак ще има потоп. Освен това от стари времена има само едно същество, което може са открие изчезнал бог, това е пчелата. – И тя заразказвала: – Едно време бог Телепину, който обичаше да спи в мочурищата, кой го откри? Тогава сезона на пролетта бе пред провал и още малко да откараме цяла година зима. Добре, че пчелата го откри и ужили, за да се събуди. Освен това – понижи тя глас – има още нещо във формулите на гаданията, което виждам там...

Кумарби се оживил. От тона на Камрусепа усетил, че не всичко е пропиляно от съдбата. Дал й знак да продължи, като рекъл:

-         Ако трябва аз ще надмина шумерските богове, които за да спасят себе си, изкорениха свещените кедрови дървета...

Камрусепа започнала да вещае:

-         Тешуб е твой син и ако участва в заговор с боговете от Абзува, ще наруши закона от Табличките със старите присъди, в който се забранява старите богове да се месят в делата на младото поколение. Това е нормата от Табличките, с която Хаоса бе отречен и върху Хаоса има присъда от Съдбата. – тя се обърна поучително към Убелури: - Същото важи и за потопа....Следователно, Тешуб ще влезе в нарушението на параграфа за Хаоса, ето защо дядовците от Абзува, ако бъдат обвинени, не могат да пледират, че са невинни. Вещественото доказателство за тяхната виновност, е отварата за Тешуб. Ако пък дядовците пледират, че това не е заговор, а завещание, то тогава те ще бъдат обвинени, че крият отварата, понеже как може Ти, божествени Кумарби, да не участваш в това завещание към собствения си син Тешуб. Къде има случай в небесната практика действащ бог самодържец да бъде пренебрегнат в завещание на старите богове, за сметка на бог, негов син? Ако дядовците са обезумели дотам, че да се изживяват като регенти на Тешуб, нима Кумарби е мъртъв бог? Да не бъде! Фактически, с това решение на Абзува, старите богове дават атестат на самите себе си колко са слаби в мъдростта, спрямо Кумарби, понеже те изключват от възможността и ти да участваш в тяхното завещание, а ако е така, значи приемат, че ти няма да завещаваш на никого нищо и си оставаш бог по необходимост. Тази формула „бог по необходимост”, те освобождава от задължението да станеш „стар бог”, понеже прецедент за отличителността що е стар бог, бе даден от дядовците в Абзува, с акта на писане на завещание, а ти не си участвал в този акт, който дефинира изобщо понятието „стари богове”. Какво тогава ти остава, Кумарби – взря се ясновидски Камрусепа в бъдещето? – Съдбата е благосклонна към теб. Жребият ти дава право да имаш нов син, ще го наречеш Уликуми, понеже той като скала ще се издигне от земята до небето, ще скрие слънцето и в мрака ще се роди твоя божи народ, Кумарби, който ще носи твоето име. Държавата им ще е Гамир... Гамирците, които ще наричат и кимерийци, са твоя „божи народ”... Тешуб ще командва върху бояните, които се наричат и урарти, а Кумарби няма да се оттегли в Абзува, а ще е бог на гамир, ще е Гомер, както ще бъдат наричат и кимерийци. Това изплете хурката на съдбата...

       Кумарби отдели от себе си свой нов син, Уликуми, който беше скала. Уликуми скри слънцето и предизвика бедствие. 

             След векове, в мрака на бездната на своята слепота, Омир ще възкреси с един стих  това старо хуритско сказание за кимерийците:

       „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

        Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

        Там кимерийски мъже населяват града и земята.

        Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

        Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

           Урартурски град

 

          За влиянието на този урартурски знак върху символа на ранно-българските владетели, се знае малко все още...

 

               Бог Халду, известен при българите като Коледа...



Забележка:

През 1-2 в. пр.н.е. е живял и работил Филон, автор на произведението „Финикия”. В предговорът Филон казва, че трудът му е превод на финикийския автор Санхуниатон, който вероятно е живял в края на второто хилядолетие пр.н.е., защото това произведение съдържа религиозни варианти отпреди древногръцката митология.

„Финикия” на Филон не е запазена до наши дни, но е цитирана от Евсебий Кесарийски.

Филон, който е бил от гр. Библос, изброява четири поколения богове. Първото било Елиун, на гръцки Хюпсистос, второто било Уран – Небе, третото Елос, т.е. финикийския Ел и накрая, четвъртото било богът на бурята Баал – Хадад, съответник на Зевс.

Както пише полския автор Мачей Попко: „Сходството на тази концепция с представената от Хезиод митология отдавна било забелязано, но понеже Филон бил автор от римската епоха, произведението му дълго време било считано за подражание на Хезиод. Едва с откриването на източният хуритски мит за Кумарби, както и на текстовете от Угарит и превеждането им, учените променили това твърдение, а реабилитираната „Финикия” станала ценен източник за опознаване на финикийската религия...Разказът на Филон, изложен от Евсебий, е съкратен по необходимост, но приликите с месопотамско-сирийската митология проличават, а това свидетелства за популярността в сирийските среди на концепсията за четирите поколения богове, борещи се помежду си за господство над света. Следователно произведението на Филон от Библос потвърждава тезата за източното влияние в „Теогония” и едновременно с това посочва възможността за съществуването на сирийско-финикийско посредничество при навлизането на чужди елементи в гръцката митология.” (Maciej Popko. Wydawnictwa Artystyczne I Filmowe, Warszawa, 1976).