ЗАЩО ХОНИ, ХУНИ, ХИОНИТ И ХИОН Е ЕДНО И СЪЩО.

Въпреки желанието на някои автори да утвърдят, че хони и хуни са етноси, които нямат нищо помежду си, сме свидетели, че грузинци и арменци наричат „хони” същите, които западните късно-антични автори – „хуни”.

Това става пределно ясно от арменският историк от V в. Елише (в част VІ от историята му), който пише, че преди 450 г. арменските нахарари са искали военна помощ от предкавказките хони.

 Очевидно тази помощ е искана през 448 г., защото Приск Панийски, който по същото време е при Атила в Панония, научава, че той може би ще нападне Персия. Във връзка точно с този слух, западният посланник Ромул и римският съветник на Атила Константиол разясняват, че хуните вече са нападали Персия (395 г.) и че ако Атила я нападне пак, ще я превземе, но това не е добре за римляните, твърди Константиол, понеже тогава Атила нямало да забрави Рим, а ще се върне за да го пороби окончателно.

„Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време и да владеят както островите на океана (островите в Каспийско море, потънали по-късно – коментар мой), и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци. Стремейки се дори да увеличи още повече огромните си земи, които има, и да придобие нови, той [Атила] даже иска да нападне Персия. Когато някой от нас попита по какъв път той може да стигне до Персия, Ромул (посланик до Атила от страна на Западната римска империя - к.м.) допълни, че Мидия се намира на недълго разстояние от Скития и че на хуните им е познат този път, те отдавна са нападали Мидия, когато страната им е страдала от глад, а римляните пък не са ги атакували тогава (има предвид техните останали войски в Панония – к.м.), заради случилата се по онова време друга война (явно има предвид войната на Теодосий І с узурпатора в Рим Евгениус – к.м.).“

Хунската държава още в края на ІV в. (395 г.) е била от Кавказ до Панония. Тя е водила войни през ІV в. в Персия, преди да нападне готите на запад от Дон към 363/375 г.

От средата на ІV в. започва разцветът на хунската военна мощ и първият владетел на хуните, който побеждава персийския шах Шапур ІІ (309-379), е известен – това е Грумбат (сравни това име с Камир, Кормисош и Крум).

Амиан Марцелин, независимо, че пише на латински, е заел от сироезични източници, че хуните на Грумбат са наричани в сироезична среда „хионит” (кн. ХVІІІ,  6.20).

Наистина, в края на живота си, когато Амиан пише за хунските войски в Панония, той явно не знае, че тези хуни не се различават от хионит на Грумбат (359 г.) и не ги отъждествява, но и никъде изрично не пише, че не са. От съобщението му в неговата история в кн.ХVІІ, 5.1.,  че Шапур ІІ сключил мирен договор към 358 г. с „хионити и гелани”, става пределно ясно, че хионит са предкавказки народ, такъв какъвто са геланите. Последният етноним Амиан заема от Помпоний Мел (І, 19.116), който пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.” Първоизточник пък на Помпоний Мел, е Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990).

Както знаем, когато Амиан Марцелин в кн. ХХХІ.2 описва за първи път хуните, преди те да превземат алани и готи, съобщава, че те първоначално обитавали в съседство до „дивите племена видини и гелони” (кн. ХХХІ, 2.14). Последните са същите „гелани”, до които са  хионитите, с които през 358 г. персийският шах Шапур ІІ сключва мирен договор, а през 359 г. хионитският цар Грумбат е вече съюзник на Шапур ІІ във войната му с Констанций и заедно окупирват гр. Амида, където е убит сина на Грумбат.

От сироезичният автор Йешу Стилит, писал летопис към 517 г., много добре знаем, че „кионайе” (хионит) и хуните, са едно и също.

 „ В наши дни персийският цар Пероз, заради войната си с кионайе, сиреч хуните, нееднократно е получавал злато от ромеите, не като данък, а подбуждайки ги, все едно той и заради тях воюва, и искаше пари под предлог „за да не би те да преминат и към вашата земя”. Какво впечатление правеха тези думи, е видно от споменът за опустошенията и обезлюдяването, което хуните сториха на Византия през годината 707 (т.е. 395-6), в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики, когато цяла Сирия бе предадена в ръцете им, заради предателството на префекта Руфин и безразличието на генерал Адаи” (ІХ).

 „Кионайе” от времето на краха на Персия при шахиншах Пероз (484 г.), са същите онези хуни, според  Йешу Стилит, които през 395 г., „в дните на императорите Аркадий и Хонорий”, нападнали сирийските територии на Византия, т.е. през 395 г. те са хуните от Панония (Ото Мeнхен-Хелфън), а през 484 г. това са всеизвестните хуни-ефталит.

Независимо, че днес в науката се е наложило мнението, че произхода на ефталит е на изток от Персия, сведение дадено единствено от Прокопий през VІ в., то цялата сироезична летописна традиция (Псевдо-Захарий Митиленски, Иешу Стилит, Михаил Сириец, Бар Ебрей) твърди обратното: хуните-ефталит са пост-атиловите хуни. По нумизматични данни самоназванието на ефталитите е било „хион“, а в индийските извори са „хуна“.

Абу-ль-Фарадж/Григорий Бар-Эбрей. Всеобщая история. //Древние и средневековые источники по этнографии и истории Африка южнее Сахары. Т.4. Арабсккие источники ХІІІ-ХІV вв.; Восточная литература., 2002: „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

Ето защо, е важно да си изясним, че хионит, хуни и хони, са просто три форми на едно и също име.

Дори можем условно да допуснем, че както произходът на формата „уни, хуни” е западна, така формата „хони” е с кавказки произход, а формата „хионит” има сироезичен произход...

Арабоезичното житие на Св. Григорий, което явно е превод от сирийски, нарича хуните – „куани”, форма, която е близка до „кионайе” на Йешу Стилит.

  „Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием//Записки Русского Имперского археологического общества. Том 16, 1904-1905, Вып. ІІ-ІІІ, Спб.,1906, с.482,22;”. В този текст е посочено, че в дните на арменския цар Трдат (298-330), Св. Григорий изпраща епископ при хуните: ”И изпрати той (Св.Григорий) Йоан като епископ над страната на куаните.”

Кога за първи път е упоменато името на хуните?

Още през 1901 г. на  Marquart J. (1901, стр. 50-52) му прави впечатление, че в 9 яшт на Авеста има сведение на „хийаона“. Маркуарт, а след него и всички останали, са сигурни, че това са хионит, упоменати през ІV в. от н.е. и от историка Амиан Марцелин. Още през 1932 г. Bailey H. W. (1932, р. 946) е впечатлен от информацията и е единственият, който настоява, че това е реален противник на персите. Доразвива идеите си през 1954 (р. 20-21).

През 1959 г. към въпроса се обръща Altheim F. (І, стр. 52-53), който дори посочва, че в `Яшт ХІХ, 30` хийаона са описани с „осровръхи шлемове“.

През 1959 г. мнение по въпроса взема и Ото Менхен-Хелфен, който общо взето подхожда негативно и пита, къде е била тази мощна федерация от племена, врагове на зороастрийците, след VІ в. пр.н.е.?

И все пак, как обаче да бъде обяснено наличието на „хийаона“ в деветият яшт на Авеста (виж карде 7, стихове 30, 31 и т. н.

blagoverie.org/avesta/yashti/yasht9.phtml

Още през 1901 г. изобретателният Marquart е предложил своя идея. Според него, след атаката над Персия през 484 г. от н.е., ефталитите (по данни на ефталитската нумизматика ``вж. специално R. Ghirshman., 1948; W. Henning.,1960`` самоназванието на ефталитите е хион ``на монетите OIONO``) са били толкова омразни на персите, че името им „хионит“ дори е вписано в Авеста като врагове и „негодници“ (стих 30)  (???).

Така науката, която не приема за истинско сведението на Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е., че произходът на хуните е кимерийски, решава, че през V в. религиозните маги са фалшифицирали собствените си свещенни текстове, но не иска да приеме, че нито 9 яшт на Авеста е фалшифициран, нито Прокопий фалшифицира, а произходът на европейските хуни (хони, хионит, хион, хийаона) трябва да се търси при славните кимерийци до VІ в. пр.н.е.

Българската история и легендата за синовете на Кубрат.

        Чрез византийските летописци от ІХ в. Теофан и Никифор е достигнало до нас сведение от неизвестен извор, където е разказана легендата за петте сина на Кубрат.

художник Димитър Гюдженов

          При внимателен прочит на сведението за  петте сина на Кубрат, се вижда, че са съобщени имената само на Бат-Боян и на Аспарух.

 "Кан Аспарух" - худ. Б. Чантарски  

          На двама от т.нар. „синове” изобщо не е споменато името, но историческата наука твърди, че това били Кубер и Алцек.

  На третият, името е дадено от Теофан и Никифор като Котраг, което както знаем е етноним на котрагите (кутригурите).

     Един от синовете на Кубрат, четем по-нататък в разказа  (достигнал до нас чрез Теофан и Никифор), се бил заселил в Равенския Пентаполис. Град Равена и още четири града наоколо, са формирали т.нар. „Равенски Пентаполис”.

       Равена

          Летописецът от VІІІ в. Павел Дякон съобщава в своята хроника  за български предводител Алцек, който потърсил земя за заселване в Италия от лангобардския крал Гримоалд (662-671). Павел Дякон съобщава и за област България на Апенините.

                Алцек обаче, според данните от Павел Дякон, не се заселва в Равенския Пентаполис, а около Неапол, където миролюбиво е допуснат от лангобардския крал Гримоалд (662 - 671) и Алцек получава титлата гесталд (зам. херцог), а хората му са заселени в три града около Неапол.

         
             Според източника, който ползват Теофан и Никифор, един от петте сина на Кубрат се заселил в Равенския Пентаполис.

          В историческата наука този син на Кубрат се идентифицира като Алцек, за който пише Павел Дякон. Обаче последният твърди, че Алцек се подчинил на лангобардите, а източника на византийските летописци Теофан и Никифор, съобщава, че Алцек се подчинил на римляните и е категоричен за заселване в Равенския Пентаполис на българите. Тоест, имаме сведения за заселване на българи, както в северна Италия (Равена, Пезаро и още три града) на римска територия (Теофан), така и в южна Италия, в Кампания. Павел Дякон дава подробни сведения в кои селища на лангобардите в Кампания, около Беневент, се заселват хората на Алцек.

          Защо Алцек идва с войска и хора в Италия? Той действително ли е кубратов син?

 

          И така, имал ли е Кубрат пет сина или в легендата, разказана от Теофан, сме свидетели на сведение за разселване на българи от Кавказ до Неапол и Стара планина?

 художник В. Горанов

                  В „Арменската география от VІІ в.” (Анани Шираканци) и в писмото на хазарският цар Йосиф (Х в.) до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, се споменава само за един кубратов син, който тръгнал на запад от р. Дон и това е Аспарух. Няма сведения за други поели на запад.

          Това налага отново критично да прочетем съобщението достигнало чрез Теофан и Никофор, и да се опитаме да дешифрираме какви сведения те са почерпили от своя източник.

 

„Големият син Ватваян, съблюдавайки бащиното завещание останал в земите на своите предци; вторият син, негов брат по име Котраг, преминавайки Танаис (Дон) се заселил отсреща на батко си; четвъртия и петия, преминали Истър, или Дунав, и единият се покорил на аварския каган, а другият, пристигайки в Пентаполиса при Равена, на християнските царе. След това третият по старшинство, на име Аспарух, преминавайки Днепър и Днестър и установявайки се при Онгъла, на реката течаща северно от Дунав, се заселил между първите реки и тази последната, намирайки се отвсякъде обезопасен и обграден: отпред от блата (очевидно има предвид широката делта на Дунав – бел. К.М.), а от другата страна защитен от реките (т.е. Днестър и Днепър – бел. К.М.). И така, този народ заслабя, вследствие на разделението, и не бе вече опасен за враговете. Когато те по този начин се разделиха на пет части и станаха малочислени, тогава хазарите, значим народ, излязоха от Берзилия, която е област в най-отдалечените части на Първа Сарматия (т.е. Азиатска Сарматия, чиято територия е от Дон до Кавказ и устието на Волга – бел. К.М.), и овладяха цялата Задчерноморска/Запонтийска България до самото Черно/Понт море, като направиха данъкоплатец най-големия брат Ватваян/Бат Боян, владетеля на Първа България, който и да сега плаща данък.“

 

         Много отдавна на сериозните историци им прави впечатление, че сведението на Теофан, че Бат Боян и „до сега плаща данък“ не може да бъде вярно за края на VІІІ в./началото на ІХ в., когато пише Теофан. То е вярно за края на VІІ в.

Сиреч, Теофан и Никифор, заемат буквално сведението за петте сина на Кубрат от стар и неизвестен летопис от края на VІІ в. Точно този неизвестен ръкопис нарича Велика България „древна“ (при Теофан) и „стара“ (при Никифор).

За съжаление, нито един историк не си е задал логичния въпрос: може ли автор от края на VІІ в. да нарича „стара“ една страна, която е създадена през 632 г., т.е. само преди 40 г., от Кубрат?

Очевидно, не. Той има предвид по-древна държава, а и Теофан никъде не пише, че Кубрат е създателя на „древна Велика България“.

         “Кубрат сочи посоката на синовете си” (худ. В. Горанов)

        Ако това се имаше предвид от учените, тогава отдавна щеше да стане ясно, че сведението за така наречения „син Котраг“, който заселил кутригурите на запад от Танаис, има аналог при Прокопий Кесарийски от VІ в., който дава данни, че родните земи на кутригурите са на изток от Дон, но те се заселили след 469 г. между Херсон (дн. Севастопол) и р. Танаис, т.е. „отсреща“ на Прокопиевите утигури, които сами се поселили на старите земи на изток от Дон.

Що се отнася до така наречения „четвърти син“, който приел да е под властта на аварския каган, то този епизод ни напомня времето от българската история между 568 г. до 619 г., когато българите и аварите задно създават в Панония обща държава, където българския владетел е заместник на аварския каган.

 

Изобщо, какво можем да кажем за странния ръкопис от края на VІІ в., от който черпят през ІХ в. Теофан и Никифор?

Според мен, този ръкопис е писан в средата на дунавските българи на Аспарух, независимо, че авторът му е бил гръкоезичен или сироезичен писец. При това този странен автор от края на VІІ в., не е много грамотен, видно от факта, че в духа на географи отпреди Страбон от І в., смята, че р. Танаис извира от Кавказ, което говори, че тук имаме просто писец, а не ритор. Писец, на който му е разказвана българската история, такава каквото тя е била до смъртта на Кубрат, която той своеволно фабулира като събития около смъртта на Кубрат и разгръща като деяния на неговите синове. Не бива да се забравя и факта, че думата „син“ не предполага семантично само роднинска връзка, каквото е значението й днес.

Несъмнено герой на този странен ръкопис от края на VІІ в. е именно Аспарух. Колкото безлични са сведенията за българските синове при авари и в Италия, толкова подробно са описани владенията на Аспарух преди 680 г.

“Аспарух” (худ. Д. Гюдженов)

Да си припомним как хронологично разполага събитията нашия автор от края на VІ век: умира Кубрат, неговите пет сина се разделят, при което – забележете – те се разселват на земи от Кавказ до италианския град Равена и на юг до Мизия. Всички те, с изключение на Аспарух, се покоряват на някого. Един на аварите в Панония, друг на християнските крале в Равенския Пентаполис, Бат-Боян на хазарите (явно на тях и Котраг, понеже той бил до р. Танаис, т.е. Дон).

Теофан нарича тази българска земя „Запонтийска България”, явно за да покаже, че хазарите овладяват не цялата Велика България, за която той вече е писал по-рано, а само части от нея „до самият Понт” (Черно море).

Аспарух пък преминал Днепър и Днестър и там установил домовете си (ол), т.е. от северния приток на Дунав, сиреч р. Серег, до Днестър и Днепър. Първите реки, които преминал, са упоменати от Теофан като Днепър и Днестър, а последната като северния ръкав на Дунав.

„Заселил се между първите реки и тази последната“, пише Теофан, т.е. прословутият онгъл, който всъщност е „ол” (домове) на Аспарух, е съвсем ясно посочен от Теофан: от Днепър, през Днестър до р. Серег (северния ръкав на Дунав).

          А  това е огромна територия.

 Хазарите не разширяват държавата си на запад от Днепър.

          В разказа на Теофан причината за превземането от хазарите на тази територия от Велика България (но в никакъв случай цялата), която Теофан нарича „Запонтийска България”, е представена така: Кубрат умрял, синовете му се разпръснали и това било причината хазарите да превземат тази част от Велика България.

         Интересно е как се изброяват синовете, които се разпръскват.

          Първо Бат-Боян, следва Котраг, който преминал Танаис, явно от изток на запад. След това четвъртият и петият, единият в Панония при аварите, другия – в Равенския Пентаполис. Накраят, третият, т.е. Аспарух.

 

          Ето схемата: 1-2-4-5-3.

 

          1 – е Бат-Боян, а 3 – е Аспарух.

          По реда на изброяването, първи е Бат-Боян, последен – Аспарух.

          Но по каква логика 2-4-5 са между тях?

         

          Трудът на Теофан е хронография, по години. Едва ли можем да допуснем, че Теофан сам е автор на подобен странен начин на изброяване на петте сина на Кубрат. Първият, вторият, четвъртият, петият и третият, за който той дава обилни сведения.

 

           Да кажем, че беглото сведение за четвъртия, който отишъл при аварския каган, е нормално оскъдно като информация, но да се определи петият син, който отишъл в Равенския Пентаполис, само като подчинен на „християнските царе”, е вече доста оскъдно като информация. Изворът на Теофан и Никифор не знае дори името му.

       И все пак извора, който ползва Теофан, е интересен с мащабността на разслоението на българите в Европа. От земите на запад и на изток от Дон, до Неапол и Стара планина, през земите от Днепър до долни Дунав, в Авария, т.е. в Панония също…

 

          Изворът , който ползва Теофан, е прецизен в детайлите си само относно Аспарух, а така също и в констатацията, че и „досега” ръководителя на „първата България” (Бат-Боян) плаща данък на хазарите.

 

            Коя е втората България е вече ясно, това е държавата на Аспарух след 681 г. в Мизия.

 

          Сиреч, документа явно е писан в Дунавска България, очевидно по заръка на Аспарух, което личи от факта, че въпреки голямото разслоение на братя по Панония и Италия, само Аспарух не е подвластен, а останалите са.

Дори първият син на Кубрат плаща данък на хазарите.

Но и самите хазари, според легендата, превземат „първа България”, земята на Бат-Боян, чак след разпръскването на петте сина, т.е. на Аспарух даже не се вменява от документа, че е победен от хазари, докато в „Арменската география от VІІ в.” (Анани Ширакаци) и в разширената редакция на писмото от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, пише, че отстъплението на запад на Аспарух, е заради хазарите.

 

          Документа лъха на Аспарухофилство, ако мога така да кажа, и е може би първият държавен документ, писан в новото царство на Аспарух на Балканите.

Изглежда текста е бил лаконичен, може дори да има и каменен първообраз.

На основата на разказаното от българите, гръцки (или сироезичен) книжовник неточно e преработил данните, вкарвайки ги в своя фабула около личността на Кубрат и неговите синове. Очевидно, текста на този летопис от края на VІІ в., е бил на папирус или пергамент и така е попаднал (или негово копие) във византийските архиви, от които са черпели Теофан и Никифор през ІХ в.

“Българите преминават през Дунав в Мала Скития” (худ. Д. Гюдженов)

В стара Велика България, заедно с Бат Боян, остава голямо множество българи. Административният център на васалния български двор е на Боспор, дн. Керч и трябва ясно да се каже, че волжките българи са потомци именно на бояновите българи...Значимостта на пост-кубратовите българи е видна и от факта, че според големите хазаролози Бартолд и Новоселцев, именно Волжка България онаследява земите на Хазарския каганат през ХІ в...

Huns and their origin.

Procopius of Caesarea / c. AD 500 – c. AD 565/ was one of the most prominent Byzantine scholar from Palestine. Accompanying the general Belisarius in the wars of the Emperor Justinian I, he became the principal historian of the 6th century, writing the Wars of Justinian, the Buildings of Justinian and the celebrated Secret History. He is commonly held to be the last major historian of the ancient world.

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

"Beyond the Sagins lived many Hunnic tribes. Expanding from that point country is called Evlisia (Procopius evidently used information from "Anonymous Periple of Pontus Euxinus," where this country beginning form the Sagins dwelling places and up to Don and the Azov Sea is actually spelled "Evdousiya"), Its coastal area, aswell the interior is inhabited by barbarians up until the so-called "Meotian swamp " (Sea of Azov ) and the river Tanais (Don), which flows into that "swamp". In turn, the swamp overflows into Pontus Euxinus (Black Sea). The people who live there in ancient times were called Cimmerians, now they are called JUtigurs. (Book .ІV.4, The war with the Goths). "

"A huge number of Huns in ancient times, who back then were called Cimmerians, lived in these areas, that we have mentioned, and one king ruled over them. Then ruled over them a king who had two sons, one of these was called Utigur and the other - Kutrigur. When their father died, they shared the rule and named their subjects in their own names. And by my time, part of them are still called Utigurs and the other part - Kutrigurs ... (Book .ІV.5, The war with the Goths). ”. 

През 1950 г. Кремъл решава произхода на българите да е от Алтай.

„По данни на арменските летописи, българите заселили част от Армения още през ІІ в. пр.н.е. Най-старият писмен източник, съобщаващ за българите, е свидетелството на сириеца Мар Абас Катина, живял през ІІІ в. от н.е., за това, че българи, обитаващи на север от Кавказ, през 149-127 г. пр.н.е. нахлули в Армения”. Това пише още през 1888 г. П.В.Голубовский („Болгары и хазары. Киевска старина. №7, с.25).

 Същото съобщава, за последен път в руската наука, през 1951 г. А. П. Смирнов (Волжские Булгары, М., 1951). 

 В периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и българи се търси в Месопотамия (Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары: Чувашское государственное издательство, 1926, с.с. 3-74).

 Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.

Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.

Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на българите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници е приравнен до езикът на каганатските тюрки.

Бих искал да бъде посочено много ясно, че в началото на ХХ в. никой изследовател не е приравнявал в езиково отношение българи и тюрки, а всички те пишат за сходство между езика на българи и хазари, като посочват, че остатък от този език е чувашкия, който не е бил тюркски, независимо, че с течение на времето е „отюречен”.

Един от най-добрите тюрколози В.В.Бартолд още през 40-те години на ХХ в. пише: „Язык хазар, подобно языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский”(Тюрки, Алматы, 1998, с. 50).

В началото на ХХ в. Микола (J.J.Mikkola.,1918) при разчитането на „Именникът на българските князе” също акцентира на чувашките съответствия.

През 1934 г. Минорски пише : „Езикът на волжките българи, от който на нашето внимание има само няколко късни надгробни надписи, е бил по всяка вероятност родствен със съвременния чувашки, който е особен и наистина различен от другите представители на тюркското езиково семейство (...). Разбира се, съвременните чуваши – това са само малка част от древните българи, голяма част от последните е била отюречена. Тази отюречена част от старите българи вероятно може да се проследи сред т.нар. „волжки татари”” ( Коментари към § 51., Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. - 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky ).

Както казахме, още след 1920 г. Н.Я.Мар започва упорито да изучава произхода на чувашкия език, във връзка с месопотамските езици.

През 1949 г., една година преди Сталин да извърши погром над научното наследство на Н. Я. Мар,  С. А. Токарев пише: „Така например, трудно би било да се възрази каквото и да е било против достатъчно убедително доказаната историческа връзка между древните българи и съвременните чуваши.”  И още: „Не кой друг, а именно академик Мар даде анализ на древнобългарския език, изхождайки именно от чувашкия” (Советская этнография, 1949, №3).

Книгата на Смирнов за волжките българи от 1951 г., в която се определя древния произход на българите, е последния отзвук от българофилството на Мар в СССР, което бива попарено през 1950 г. от статия под псевдоним на Сталин, с която се отрича делото на вече покойния Мар. За една нощ научните изводи на Н.Я.Мар, които са водещи в СССР до този момент, са изхвърлени на бунището...

Ражда се нова, анти-маровска съветска хипотеза за произходa на българите, която твърди, че те били тюрки от Алтай и когато хсионг-ну тръгнали на „велико преселение на народите”, повлекли със себе си към Волга и българите.

Това както знаете бе дълго време официалната догма за произходът на българите и тя се повтаря и доднес.

Както знаем, руско-съветската хипотеза за хуните, е че те са един и същ народ с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.; след това хсионг-ну са победени от сянбийците.

 Какво обаче се случва  в науката ?

През годините се развива археологията и се доказва, че преселение на хсионг-ну е нямало, няма никакви артефакти (С.С.Миняев).

Още през 1945 г. американският учен Ото Менхен-Хелфен повдига въпросът за липсата на антропологична и етнографска близост между европейските Huns (ІV/V в.в. от н.е.) и обитателите на Ордос и Жълтата река Hsiong-nu (последни данни за тях са от І в. от н.е.).

Доводите на Хелфен очевидно повлияват на Томпсън, който през 1948 г. в своята монография за хуните отрича приемствеността на европейските хуни от средно-азиатските хсионг-ну.

През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Менхен-Хелфен, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание.

В своята статия Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns), са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев, създателят на руската хипотеза за приемственост и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държала монопола върху историческото познание за Средна Азия (?).   

В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” хсионг-ну (”хунну”, „сюну” на руски), който избягал от хсионг-пи  (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната философия” на Гумильов създали за два века нов народ – „гуны” (=европейските хуни).

Както виждате, още през 1960 г. се оформя хипотезата, че е нямало „велико преселение” на хсионг-ну на запад, но това по неведоми причини ни най-малко не променя през годините хитопезата за произхода на българите, които били повлечени от хсионг-ну на запад.   

Кой ги е повлякъл, един „конен отряд” ли?
....................................................................................

ПРЕЗ 1962 Г. ИЗВЕСТНИЯТ РУСКИ УЧЕН АРТАМОНОВ СИ НАЛАГА САМОЦЕНЗУРА ЗА ПРОИЗХОДА ЗА БЪЛГАРИТЕ, СПРЯМО СВОЯТА ТЕОРИЯ ОТ 1937 Г.

През 1962 г. в Ленинград М.И.Артамонов издава „История хазар”, в която четвърта глава е: „Утигуры и кутригуры”. В нея той, след като прави хаотичен разбор на първоизворите, предлага българите да бъдат признати за „отюречени угри” (с. 98), повлечени от Задволжието на запад от прииждащите в ІV в. от Монголия хунну (хсионг-ну, сюну). Българите през V в. станали много силни, според Артамонов, защото от Задволжието дошла още една вълна, ето защо „тъй като числото на хуните не е могло да бъде голямо, то българите, в края на краищата, напълно ги погълнали и смесвайки се с остатъците на местното източно-европейско население, съставили този народ, който, в крайна сметка, през VІІ в. започнал целият да се нарича „българи”, макар и да не изгубил своята разноплеменна организация с нейните особени племенни названия” (с. 98).

Артамонов никъде не пише за старата теория, отъждествяваща утигури и кутригури с българите, и дори от извода му става ясно, че вече е възприел новата съветска доктрина след краха (1950 г.) на Н.Я.Марр, съгласно която българите са приравнени КЪМ каганатските тюрки; това става особено видно от главата му за Велика България на Кубрат, където той следва плътно доктрината на Л.Н.Гумильов за това, че Орган бил някакъв тюркски хан, а династията Дуло била тюргешкият патриархален род дулуси.

Изводът на Артамонов за произхода на българите от угрите, е направен от него през 1962 г. изцяло под давлението на статията от 1960 г. за произхода на европейските хуни на Л.Н.Гумильов. Последният, за да отговори на критиката на американският професор Ото Менхен-Хелфен, който към 1945 г. издава няколко статии, в които отбелязва, че въпросът за произхода на Huns от Hsiong-nu (тезата на Иностранцев от 1900 г.) не е решен в историческата наука, разработва хипотезата, че само „един конен” отряд мъже Hsiong-nu бил дошъл към Волга и те си взели жени-маджарки (угри, унгарци), така от ІІ в. до ІV в. се оплодил, размножил и появил, според Гумильов, нов народ „гуны” (Huns), т.е. европейските хуни.

Като цяло ІV глава от трудът от 1962 г. на Артамонов, обхващаща от 79 с. до 103 с., е писана еклектично и в нея са приспособявани различни пластове от изводите му от 1937 г. (когато излиза първото издание, по времето на корифея Мар), които Артамонов интерполира и интегрира към новите анти-маровски доктрини в съветската историческа наука след 1950 г. за идентичността на българите и каганатските тюрки.

Това става видно от началото на ІV гл., където Артамонов отрича мнението на унгарския учен Д. Симони (с.83), че българите били особен народ („българо-угри”), проникнал в Европа едва през 60-те години на V в., заедно със савирите и оногурите, но в края на главата Артамонов приема, че голямата вълна „отюречени угри”, т.е. българите, според него, била дошла точно тогава.

Очевидно, Артамонов си е наложил доста солидна самоцензура през 1962 г., предвид на тезите му от 1937 г., и това ясно свидетелства, че в социалистическият блок историческата наука се е ръководила от един център, точно този, който решава след 1950 г. протобългарите, дотогава фаворизирани от научния кръг около Н.Я.Марр, да бъдат преформулирани като произход от Месопотамието, в посока на идентичност с каганатските тюрки от Алтай.

БЪЛГАРСКИЯТ ФОЛКЛОР НА ПОМАЦИТЕ.

    НАЙ-ВАЖНОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ПОМАЦИТЕ СА БЪЛГАРИ Е ТЕХНИЯТ БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОР, СЪБРАН ВЪВ "ВЕДА СЛОВЕНА".

   ЗАЩО И КАК БЕ ИЗФАБРИКУВАНА ЛЪЖАТА, ЧЕ "ВЕДА СЛОВЕНА" Е ФАЛШИФИКАТ?

      Един от защитниците на автентичността на народните песни във „Веда Словена”, е литературният критик Кръстьо Куюмджиев, който в книгата си „Словото - творец” (С., 1989, с. 63 - 114) написва специална студия: „Милион въпроси”.

       Има и други адепти на автентичността, но ние тук ще се спрем единствено на Куюмджиев. Той обръща внимание на следният факт: „Приказките, записани от Гологанов, са истински и неподправени и представляват голям принос в славянския фолклор. Защо? Защото са издадени от Чешката академия на науките през 1932 г. под редакцията на П. Лавров и И. Поливка. Това вече е щемпел за автентичност. А защо „мошеникът” Гологанов песните съчинява, а приказките добросъвестно записва от народа, това умът (...) не може да го побере” (с. 96).

      Куюмджиев се заема да проследи как се заражда "теорията" на Шишманов и Арнаудов за това, че „Веда Словена” е фалшификат и я преразказва в пародиен стил:

          „Да се върнем отново на логиката на Ив. Шишманов и М. Арнаудов: Екзалтираният антиквар Ст. Веркович тръгва на лов за доисторически песни. Той направо знае какво иска и го заявява открито. Поради тая причина учените го изключват като фалшификатор. Случаят го среща с крушевския даскал Иван Гологанов, който се наема да му помага при търсене на песните срещу заплащане. Хитрият даскал вижда колко е наивен Веркович и започва да фабрикува народни песни. В скоро време се трупат цели грамади от ръкописи. Наивният Веркович изпраща по един екземпляр на Янко Шафарик в Белград и наивният Шафарик се връзва и той. За тия песни започва да се говори в учения свят. Френското министерство на просветата изпраща Албер Дюмон в Белград да провери песните. Наивният Дюмон също се връзва и изпраща възторжен доклад до министерството. По това време става френско-пруската война и едва след нейното завършване министерството, страхувайки се все пак от мистификации, наново изпраща човек да се увери на място как стоят нещата. Август Дозон пристига в Серес и се среща с Веркович. Запознава се със сбирката и със самия Гологанов. Гологанов му довежда певец, който му изпял ведическа песен. Наивният Дозон и той пада в капана. Изпраща доклад, в който поставя песните извън всяко съмнение. „Загубеният даскал” вече върти на пръста си цяла редица от наивници и ахмаци, кой от кой по учен, ама на, будали.

         През 1874 г. първият том от сборника на Веркович излиза в Белград. Ученият свят вече може да се запознае с част от сбирката. Но ученият свят се оказва и той наивен. Наивният поляк Ал. Ходько пише възторжено за откритието на Веркович. Гологанов разбира, че работата става дебела и всеки момент може да го разобличат. Но продължава да съчинява все нови и нови песни, той е просто неизтощим, фантазията му се оказва бездънна и купищата с ръкописи нарастват застрашително.

        Най-после един трезв глас. В реферат, изнесен в Чешката академия на науките, Йозеф Иречек „разобличава” Раковски, Милоевич и Веркович - във фалшификация на народното творчество. Видяхме, че цялата му аргументация се състои във въпроса - как е възможно това? Но Луи Леже веднага го превежда на френски и пише статия срещу Веркович, в която заявява, че тия на него не му минават, виждал е и други мистификации, не се безпокойте, виждал е.

            Но тия трезви гласове не правят никакво впечатление на ученият свят. Продължават да пишат за „Веда Словена” солидни учени - Вс. Милер, Л. Гайтлер, Филгиер, Л.Подхорски от Клаузенбургският университет, който вижда във „Веда Словена” паметници от каменния век, а проф. Хуго Мелзл смята, че в песента за Вълкана има реминисценции от преданието за потопа. Тук вече иначе сдържаният Шишманов не може да скрие иронията си. А е толкова ясно, че в тая песен се съдържа именно спомен за някаква планетарна катастрофа.

       Не стига това, но още един наивник. Професорът от Казанския университет В. Качановски се надига от далечна Русия и пристига внезапно на 27 декември 1883 г. при Гологанов в Крушево, където записва от местни хора песни, и се уверява, че наистина „Веда Словена” е съставена от песни, които се пеят от народа. Как е успял хитрият Гологанов да преметне и тоя наивник, не се знае, но фактът си остава факт.

      Наистина събират се много наивници! Тоя демоничен даскал ги разиграва като маймуни и тайно им се смее. Как си го обясняват това скептичните Шишманов и Арнаудов? Обясненията за сполучливите анкети на Дозон, Качановски и в. „Новини” са направо смехотворни. Едното е, че Гологанов специално „мущрувал” срещу малко възнаграждение отделни помаци и ги е карал да пеят, когато дойдат учените. А за анкетата на в. „Новини” ни се дава следното обяснение: певецът Димо Ташков от с. Скребатно си е преписал песента за Юрфен юнак от „Веда Словена”. Но тъй като той я пеел през 1869 г., т. е. пет години преди да е излязло Белградското издание, то остава предположението, че я е преписал от Московското издание на песента за Орфей от 1867 г. Да предположим, че тая научна фантасмагория е самата истина, какво ли не става по тоя свят, едно научно издание може да попадне в с. Скребатно, грамотният Димо Ташков я харесва, преписва я и започва да я пее като народна песен. Добре, но „загубеният даскал” (Гологанов - б. м.) няма хабер от стихотворна стъпка, от метрика, песните които пише, нямат никакъв размер. Това го твърди М. Арнаудов през страница в своя труд и няма как да не се съгласим с неговото твърдение. Остава да се запитаме - как тия „мущрувани” помаци са пеели песните на Гологанов? Като оперни арии, речетатив? Нали, за да се пее една песен, е необходим точно определен размер! Ако Гологанов знаеше размера на песните, той нямаше да ги записва така неграмотно. А певците, които са пеели пред Дозон и Качановски, са знаели размера на песните.

     Какво излиза? Излиза, че анкетите на Дозон, на Качановски и в. „Новини” са дали положителни резултати, но Шишманов и Арнаудов не могат да повярват на тоя факт, защото противоречи на техните теории.” (с. 91, 92, 93).

        Ето по този начин през 1989 г. Кръстьо Куюмджиев е разказал как две книги с автентичен български фолклор са забравени за повече от цяло столетие от българската хуманитарна наука!

Стефан Веркович

Роден:	5 март 1821 Угляра, Османска империя
Починал:	30 декември 1893  (на 72 години) София, България