Атила: „Моите пълководци са равни по чест с римските императори!”

Още Приск Панийски [фр. VІІІ], чиято историческа книга е описвала събитията до към 477 г. и фрагменти от която са запазени в преписите, правени през Х в. за Константин Багрянородни [последният е автор на няколко съчинения, между които и Constantine Porphirogenitus. De administrando imperio. Washington., 1967], съобщава, че сред хуните е съществувало поверие, че след смъртта на Атила огромната му империя ще рухне, но на третия му син Ернак било предопределено да я възстанови. 

       През 448 г. Приск е секретар в посолството до Атила на Максимин, изпратен от византийския император Теодосий ІІ. Целта на посолството е била да урегулира отношенията между ромеи и хуни след опустошителната война на Атила на Балканите през 447 г. [Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973; гл. ІІ, абзац „Атила”], когато според едни източници са превзети 100 града на Византия, а според други само 60.

          В летописа си Приск разкрива, че преводачът на посолството Бигила бил натоварен от префекта Хрисафий и от императора с тайна задача - да занесе пари на могъщия хунски генерал Едеко [фр. VІІ], бащата на Одоакър, за да бъде убит хунския династ Атила.  Заговорът, за който посланиците Максимин и Приск не били уведомени, не успял, понеже Едеко разкрил пред Атила опита на  евнуха Хрисафий да го вербува за покушението, когато Едеко и Орест били в Константинопол през пролетта на 448 г., за да получат 6000 фунта злато като залог за примирието по уговорката от края на 447 г. между Атила и византийския преговарящ патриций Анатолий [фр. V].

        Очевидно още към 450 г. Атила се подготвя да направи същото със Западната римска империя, което е постигнал с Източната след войната от 447 г., а именно да урегулира окончателно границите си с римския свят в Европа.

 До тази година, по сведение на Приск Панийски, полиетническата империя на хуните е обхващала земите от Каспийско море до средни Дунав [фр. VІІІ], при Виена, където е бил хунският град Ветвар (бивш Корнунт)[Асемани].

 От арменския историк от V в. Елише знаем, че арменски нахарари са искали помощ на север от проходите Дербент и Дарял в Кавказ от хуните малко преди 450 г., във връзка с готвено от тях въстание срещу окупацията на страната им от Персия (арменските и грузинските извори ги именуват „хони”).

Приск е оставил сведение, че в лагера на Атила в Панония още през 448 г. е имало слух, че той ще напада Персия [фр. VІІІ].

        Така става ясно, че граница на Хунската империя с Персия е била планината Кавказ.

         Западна граница на хунските територии в Европа към 450 г. е  река Рейн. На запад от Рейн хунски войски са атакували до 450 г. само като съюзници на римските войски на Теодосий І, Стилихон, Аеций и Литорий [Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns; гл. ІІ, абзаци - „Атака на хунската конница в Галия”; „Улдин”; „Октар и Руа”].

         Атила по същото време се готви да атакува онези територии на запад от реката, които са под протекцията на Рим, но номинално - а именно земите на бургунди, гали и франки [Приск, фр. ХІІІ] и поселищата на визиготите в Тулуза. Римските претенции към тези територии са наложени още до 434 г. и то благодарение на хунската помощ на чичото на Атила и Бледа - Руа, която той оказва на римските пълководци Литорий и Аеций.

Военният съюз между хуни и западни римляни преди смъртта на Руа през 434 г. е почти безпроблемен и по времето на общото ръководство на Бледа и Атила над хуните след 434 г. Когато през 445 г. Атила става самодържец, договореностите с Рим и Валентиниан ІІІ са подновени от посолство на Карпелион, сина на Аеций, до него [фр. VІІІ].

          Явно по това време на Атила, в знак на приятелство, хитроумно и добре премислено, е връчен и най-висшия римски военен чин magister militum, за да получава съответните лична и гарнизонна заплати, като с последната, подобно всички римски висши военачалници с този чин magister militum, той е можел да поддържа вещево цяло съответно военно подразделение, което е било очевиден материален жест от страна на Аеций и Валентиниан ІІІ към новия господар на всесилните хуни.

По този повод през 448 г. Приск научава от Константиол (родом римлянин и съветник на хунския династ), че Атила бил казал надменно при връчването му на този чин: ”Пълководците му (на Валентиан ІІІ) са негови слуги, а моите пълководци са равни по чест с римските императори” [фр. VІІІ]. Но не се отказал от заплатите.