четвъртък, 5 юли 2012 г.

Ернак и Ирник


Ернак (Priscus: Ήρνάχ "Hernach") е трети син на Атила, след по-големите му братя Елак и Дингиз.

          Биография

       Ернак е около петгодишен към 448 г., когато византийският летописец Приск Панийски посещава града на Атила в Панония и дава първи сведения за него. 
          Баща му го „пощипвал по бузата” и малкия Ернак бил единствения, които разведрявал лицето на намръщения Атила, пише Приск.

      В града на Атила Приск научил, че за Ернак има пророчество, което гласяло, че след смъртта на Атила неговата държава ще се разпадне, но на този негов син било отредено да я възстанови. 



        Последните сведения в летописа на Приск за Ернак са отпреди 468 г., когато той не оказва помощ на брат си Денгиз на Дунав, понеже бил зает на изток със „свои местни войни”. 
        „§36. По това време пристигнало от синовете на Атила до император Лъв посолство, чиято цел била да разясни причините за съществуващите по-рано разногласия и да утвърди, че трябва да се сключи мир и на основата на старите обичаи да се възстанови търговския обмен на Истър (Дунав – бел.ред.) с римляните и те да предлагат свои стоки и да има взаимен оборот. Пристигналото с тази цел посолство се върнало без успех, защото императорът не искал хуните, причинили толкова много вреда на земята му, да се ползват от римските търговски услуги. Синовете на Атила, когато получили чрез посолството този отговор, се скарали помежду си: Денгиз при неуспешното завръщане на посолството решил да поднови войната с римляните, а Ернак се отказал от участие в нея, понеже бил зает от местни войни... [Exc de leg., р. 44 Par., 160—161 .Nieb] (Приск Панийски)."
 Относно предположението кои са тези „местни войни” на Ернак и къде могат да бъдат локализирани неговите пост-атиловите хуни, сведение може да бъде почерпено от  грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник”.
 Още през 467 г., както става ясно от това грузинско житие на свещенник Яков Цуртавели, грузинският васал на Персия Вараскен е бил повикан в персийската столица Ктезифон от шахиншах Пероз (459 - 484) и получил заповед да отблъсне появилите се около Дарялския и Дербентския проходи в Кавказ хуни. „Това беше през осмата година на персийският цар”, пише Яков Цуртавели., т.е. 467 г. Вараскен решава да предприеме поход, казвайки преди тръгване на Яков Цуртавели: „Известно ти е, свещенико, че отивам на война с хуните” (VІІ). По-късно същият Вараскен посещава и Дербенд. „Скоро той се отправи към Чор” (Х). Тоест, очевидно първото появяване на пост-атиловите хуни към  467 г. е при Дарялският проход над Иберия. Но проблеми явно има и при Чор (Дербенд).


         Ернак и Ирник от „Именника на българските князе”

Мнозина учени (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Артамонов, Вернадски, Мюсе) отъждествяват Ернак, третия син на Атила и Ирник от българския род Дуло, упоменат в откритите през 1870 г. няколко преписа от „Именника на българските князе”. 

        С. Рънсиман (Runciman) има  дори специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник към книгата The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281., в което не само обосновава че това е една и съща личност, но и пише: Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.
Според американският учен от руски призход Вернадски „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 - Kievan Russia, New Haven., 1948).

След краха на атиловата държава, според Прокопий, „утигурите със своя владетел решили да се върнат в земята си, за да владеят над нея сами...(кн. ІV, Войната с готите)”.
Тя е на изток от р. Дон!
„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури...(кн.ІV, Войната с готите)”.

Ако Ернак е бил действително владетел на утигурите, тогава тези пост-атилови хуни в периода 465-467 години, успешно могат да бъдат локализирани между Дон и Кавказките проходи, както става ясно от летописа от VІ в. на Прокопий Кесарийски и от грузинското житие от V в. „Мъченичеството на Шушаник”. В последното даже се твърди, че те да били някаква опасност и за Персия (Персоармения), чиято граница е стигала на северо-запад до Кавказ по това време. Това донякъде се потвърждава и от една интерполация в книгата на арменския историк от V в. Елише, където четем: „Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани...” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ). Това сведение от Елише има аналог при Приск, където обаче се твърди, че атаката над Персия е от сарагури. В Хамбарлийския надпис на Крум от Х в., под "саракт", се има предвид новопревзети южни земи. Ето, какво пише Приск Панийски: „§37.Сарагурите, след нападение над акатировите племена, предприели поход против персите. Отначало те се приближили към Каспийската врата (явно Чор, Дербенд – бел.ред.), но намирайки я заета от персийската охрана, преминали по друг път, по който стигнали до иберите (Дарялския проход над Грузия – бел.ред.) и започнали да опустошават страната им и да тревожат с набези селищата на арменците...”


Геополитическите интереси на Ернак


Както става ясно от Приск Панийски, третият син на Атила Ернак е нямал геополитически интереси на запад и не само отказва на брат си Денгиз да воюва през 468 г. на юг от Дунав, но и до 493 г. кутригурите, които са родствени с утигурите, според Прокопий Кесарийски („5. В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там)”.), не нападат Византия.

Това означава, че определено Рънсиман е прав, сочейки, че Ернак е източен владетел, койтоможе и да е водил завоевателни войни на изток”.

В каква степен те са били насочени срещу Персия и персийския цар Пероз?

Томпсън в своята книга от 1948 г. за хуните дава едно интересно мнение: "Животът на Пероз, както знаем, е бил съпроводен с рискове и опасности, и той, навярно, е съжалявал за краха на империята на Атила."

Дали пък пророчеството за Ернак, което през 448 г. Приск Панийски научава в града на Атила, не се е сбъднало все пак?

     Наистина Ернак не възстановява централно-европейската държава на Атила, рухнала след смъртта му през 453 г., но на изток през 484 г. Пероз е убит и според Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор и Бар Ебрей, неговите убийци, които превземат и Персия за „две години” (Прокопий), са хуни дошли от северо-запад на Персия. При това, те преди това били вече взимали данъци от римляните.

В средата на ХІІІ в. сироезичният историк Бар Ебрей (Абу-л-Фарадж) пише следното:
          „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

           Този текст е зает от Бар Ебрей през ХІІІ в. от същият източник (= историята на Захарий Митиленски от гл. ІІІ от кн.VІІ) , от който черпи и Михаил Сириец, който през ХІІ в. пише почти същото:

          „[256] По времето на Зенон хуните нахлули в персийската земя. Персийският цар Пероз събрал цялата си войска и тръгнал срещу тях...Те живеели в северо-източните части... Когато Пероз видял, че те били разположени за битка, той ги излъгал и им обещал, че ще плати. Съгласно обещанието[257] персите им дали налога и някои от хуните се върнали обратно в своята земя. Имало от тях, които останали, за да получат и данъка. Пероз променил решението си и намислил да предаде на смърт тези, които били при него и да води война с другите. След известно време хуните предприели атака и започнали победоносно сражение с персите, а персийският цар Пероз бил убит. Хуните взели многочислени пленници от цялата персийска земя, разграбили я и се върнали в своята страна.”

          Йешу Стилит съобщава, че нападателите през 484 г., довели до убийството на Пероз и завладяването на Персия, са същите онези хуни, които „в дните на императорите Аркадий и Хонорий, синове на Теодосий Велики” нападнали сирийските земи на Византия. А тогава през 395 година византийските сирийски земи, са нападнати от хуните, които били в Панония. Те през Кавказ нахлули на юг (потвърждава го и Приск в летописа си).



         И така, гръко-езичният автор Захарий Митиленски (VІ в.), сироезичните автори Йешу Стилит (VІ в.), Псевдо-Захарий Ритор (VІ в.) и Бар Ебрей (ХІІІ в.), ни представят една утвърдена традиция в  късно-античната историческа школа, според която хуните, които през 484 г. убиват персийският шахиншах Пероз, са пост-атилови хуни. Към тази традиция трябва да причислим и сведението на Приск Панийски (V в.) за сарагурите, които нападнали Персия.
        Към горепосочените извори ще причислим и интерполацията в текста на арменския историк от V в. Елише, където се казва, че „хон Херан (...) превзел персийската земя до гръцките граници”...
         Тук трябва да включим и военният трактат „Maurikios. Strategikon”, писан по времето на Маврикий (582-602).

          С други думи, ако победителите през 484 г. са пост-атиловите хуни, тогава се оказва, че за Ернак ( Ирник, Херан,) всъщност има изобилни сведения, понеже хуно-персийската война от 484 г. е обилно осветлена в летописите на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски, Агатий Меринейски... Всички те пишат за всесилният „хунския цар”, дават подробности за него и пред нас стои изключително важният въпрос дали всички тези данни не са част от биографията на Ернак, третия син на Атила и на историческата личност  „Ирник от рода Дуло”, както е изписан този владетел в „Именникът на българските князе”...





Няма коментари:

Публикуване на коментар