Българските стари племена кутригури и утигури.

В късно-античните летописни източници ги срещаме изписани като кутригури и котраги. Имаме дори и сведение, че един от синовете на Кубрат носил прозвището Котраг.

За кутригури през VІ в. пишат, както Прокопий Кесарийски и неговите гръкоезични ученици Агатий, Менандър и Теофилакт, така и сироезичния Псевдо-Захарий Ритор.

Единственото сведение, в което се говори за произхода на името, е в компилативния волжко-български летопис от ХІІІ в. „Барадж тарихи“: „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг” (Баба Худжей. Барадж тарих; В: Бахши Иман. Джагфар тарихи, С., 2005.,с.23).

Антската (протоукраинска) дума за къща е „хат”. „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)”, т.е. името отразява преселение с покъщината на хуни от Панония към изток, през антските (дн. украински)земи.

С други думи, името „хотраги“ и оттук неговите форми „кутригури“, „котраги“, е всъщност външно наименование на пост-атиловите хуни.

Това е общо име, то не фиксира конкретно племе. „Сербийската дума - „хол”“, всъщност е чувашката дума „ол, аул“, която означава също „дом“ и потвърждава, че името „кутригури“ се появява в един период след смъртта на Атила, когато големи маси от хуни са бягали от Панония в посока към Днепър…

Атила умира през 453 година. Две години по-късно най-доверените му съюзници гепидите се обръщат срещу неговия син Елак и воюват с престолонаследника на Хунската държава при река  Недао в Панония. Елак губи битката и е убит в 455 година.

Йордан през 555 г. пише за това време в своята книга „Гетика“: ”Останалите братя, след като той бе убит, ги изтласкаха до бреговете на Понтийското море (Черно море – бел.м.), където, както ние вече описахме, са били преди готитe ” (Иордан. О происхождении и деяниях гетов. Спб. Алетейя, 1997).

Ото Менхен-Хелфън (1973, Светът на хуните) смята, че се е случило  почти същото, което към 375 година сполетяло готите, когато те, прогонени от хуните, дошли до северните брегове на река Дунав и търсели място от византийския василевс за заселване на юг от реката.

 „Така отстъпваха хуните, - пише Йордан - пред които преди това отстъпваше целия свят (ойкумен, вселена). Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетеля на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.”

Готите  все още са съюзници на хуните при  гепидската битка на река Недао, когато Елак умира. Победата на гепидския васал на хуните Ардарих над престолонаследника Елак, е онова „дело”, което според Йордан, зарадвало душите на готите. Те  се възползвали от променената ситуация и ”изпратили посолство до римската земя, където били приети с величайша милост от тогавашния император Маркиан”.

Това  готско посолство до император Маркиан е втория тежък удар върху Хунската империя, след военните действия малко преди това на гепидите на Ардарих. Готите измислят хитър план. Те буквално предлагат на Маркиан областта Панония, която дотогава е част от Хунската държава, да бъде върната на Рим и отново да стане римска провинция. За себе си те поискали в Панония „да получат отредените им (от императора-бел.м.) места, в които да се заселят” (Йордан). Гепидите пък, според Йордан, взели „хунските поселения” в „пределите на цяла Дакия” като победители. Те били „делови хора” и „не искали от Римската империя нищо, освен мир и ежегодните дарове по приятелски (разбирай: за федерати - бел.м.) договор.”

Така  се оказва, че без военни действия и  почти мигновено Рим си възвръща огромни територии, завзети от хуните до смъртта на Атила, в своите бивши земи в Дакия и Панония.

Очевидно още до края на 455 година гепиди и готи са засвидетелствали федеративно вероподаничество на Рим, понеже Ото Менхен-Хелфън цитира в своята монография „Светът на хуните“ от 1973 г.  един панагерик на поета Сидониус Аполинарис (Panegyric on Emperor Abutus), в който панагериста на 11 януари 456 година в Рим възхвалява новият западно-римски император Авитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”…

Една част от хуните, явно тези, които са изтласкани от горна Дакия от гепидите, с разрешението на византийския василевс Лъв (457-474), са допуснати на юг от р. Дунав и се заселват в областта между гр. Лом (Алмом) и р. Вит (Утом). Друга част от тях намира подслон в Мала Скития (дн. Добруджа) на север от р. Дунав, до Черно море, според готския историк от VІ век Йордан.

Основната маса от хуни обаче все още е в Панония.

Когато  Денцик, втория син на Атила, разбира  за готското съглашение с Рим относно  Панония, той напада готите. Йордан пише: ”синовете на Атила тръгнаха против готите”.

Което ще рече, че това събитие е преди 463 г., когато Ирник (третият син на Атила) се отделя с утигурите на изток, за да пресрещне подгонените от аварите на запад от Волга савири. Според Прокопий Кесарийски от VІ в., утигурите се върнали на изток от Дон „със своя владетел“. Именно тези утигури са българите, те са най-значимия хунски народ в хунския съюз.

 В Суда под думата Άβαpις е поместен следния разказ: τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

Във фрагмент 24 от запазените откъси на историята на Приск Панийски, отнасящи се към 463 г. (Exc. De leg. gent.: Р. 42, 43; В. 156; Μ. f. 30), срещаме същото сведение, но съкратено и без да упоменава за българи. „По това време към източните римляни били отправени посолства от сарагури, уроги и оногури, народи изоставили земите си, понеже с тях влезли в сражение савирите, които били изгонени от аварите. Последните също били прогонени от народи, живеещи на брега на Океана. По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

Видно е, че текста при Суда и текста при Приск имат общ източник. Това е очевидно самият оригинал на историята на Приск Панийски от 8 книги, която не е съхранена. Откъси от Приск са достигнали до нас, понеже през Х в. при българофоба-император Константин Багрянородни са извършвани преписи и очевидно там е отпаднало името „българи“, което е съществувало в оригинала, видно от преписа в сборника от Х в. Суда, който не е контролиран от Багрянородни…

Братята Денцик и Ернак преди 463 г. воюват с готския владетел Валамир, според Йордан. Конкретен повод е притеснението, което готите оказват на садагиите (явно славянско население в Панония, от „сад”, градинари; това племе е известно и като сагадии в „Чудесата на Св. Димитър Солунски” през VІ в., по време на аваро-кутригуру-славянското нападение над гр. Солун).

В тази битка с готите, Денцик и Ирник губят, но Денцик не е убит. Неговото убийство е чак през 469 година, когато според историка Марцелиан Комес, главата му е занесена в Константинопол.

За  нас е важно да уточним това време точно, понеже в периода между битката на Денцик и брат му с готите преди 463 година (когато той не е убит) и битката от 469 година, когато е убит от гот-федерат с римски военен чин Анагаст, е периода, през който хунски племена масово се изселват от Панония на изток.

Към 463 г. Ирник и българите (утигурите) вече са в Приазовието. Те, според Прокопий, се върнали на „старите си места”, за да „владеят сами” тези земи. Отметката на Прокопий, че те се върнали сами, има смисъл единствено, ако с тях не са се върнали още някои от хуните, с които те преди са владеели заедно там. Незавърналите се, са наречени от Прокопий (от позицията на около век след тези хунски разслоения), с името „кутригури”.

Да  се върнем на първото нападение на Денцик и Ирник срещу готите, предизвикано от тяхната измяна и от опита им да прогонят „садагиите от владенията им във вътрешна Панония” (Йордан). Вследствие загубата започва голямото изгнание и преселение на хуни от Панония. Тук става дума не за военни подразделения, а за изселване с покъщина. Хуни и готи са живеели съвместно по тези места повече от „50 години” (Йордан).

Преди това масово преселение, което става очевидно след убийството на Денцик през 469 г., Ирник и българите още през 463 г. са на Волга и отблъскват аварите, привличайки огурските племена прогонени от аварите на запад от Волга в хунската държава, давайки им име „савири“…

И така, къде  отиват изгнанниците хуни от Панония „со хот“, „с покъщината“, към 469/470 г.? Тези които ще наричат занапред: хотраги, котраги, кутригури?

Йордан пише: „те се отправиха към онези области на Скития, по които протичат водите на р. Днепър, която на своя хунски език те наричат Вар”.

Според Прокопий, кутригурите се заселили около Херсон, дн. Севастопол, т.е. ареала им на заселване, ако имаме предвид данните на Йордан и Прокопий, е между Днепър и Дон.

Фактически, пост-атиловите хуни на  двамата братя Денцик и Ирник  се прибират с кутригурите и утигурите на изток между Дон и Кавказ, т.е. на земите на бъдещата Велика България.

И така, стана ни ясно кои са кутригурите? А кои са утигурите?

Йордан  през VІ век пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие” в битката с Велемир, Денцик имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”.

Битугурите, според Ото Менхен-Хелфън (1973), по-късно изоставят хуните. Той предполага, че и други племена са сторили същото.

Най-важния народ обаче , който командва Денцик е първи в списъка на Йордан, това са „ултинзури” (ултин, аудон).

Агатий Миринейски през VІ в. изрично упоменава, че ултинзурите „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв и на живеещите по това време римляни” (История, кн.V, 11).

Всъщност, ултинзури и утигури са две форми на едно и също прозвище, под което имаме сведения за българите в Хунския съюз.

Виж. по-подробно:

Утигури, ултинзури и прозвището на българите в Хунската империя.

letopisec.blog.bg/history/2014/05/07/utiguri-ultinzuri-i-prozvishteto-na-bylgarite-v-hunskata-imp.1262914

  
   През Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл. 37), че на запад страната  Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин, древляни и лензити”...

Последните  два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити).

„Ултин”, които Багрянородни поставя на първо място, вече знаем кои са, това са българи. Данните в руските стари книги за племе „уличи“, са всъщност данни за българи, а не за славяни…

Арабската средновековна историческа школа на същото географско място, където през Х век Багрянородни поставя (гл.37) „ултин”, сочи по същото време народ „V.n.nd.r”.

За  щастие арабоезичните източници  по този въпрос са внимателно и детайлно представени от Минорски [odnapl1yazyk.narod.ru/bulkar.htm]. Единственото, на което той не е обърнал внимание е, че арабските историци не слагат знак на равенство между наименованието на даден народ и наименованието на страната, в която обитава. В случая, те поставят на едно и също място  народ „V.n.nd.r” и държава с име „Аскал” (Исигел, Ишкил).

 Наименованието на тази държава влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато е посолството на Ибн Фадлан в гр. Булгар на реките Волга и Кама. В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр. Булгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.; Аскал). След това Фадлан обяснява, че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр. Булгар (Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу. Изд. М-Л, 1939).

Фактът, че Ибн Фадлан посочва  двама владетели, би трябвало отдавна да насочи изследователите на този щекотлив в историческата наука въпрос  към предположението, че техните правомощия не са на една и съща територия. В противен случай не биха били двама.

Ибн Фадлан не бива да бъде подценяван, той е  изключително грамотен дипломат и много добре  е знаел, че владетеля на гр. Булгар  е „балтавар” (тудун, васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град. Спрямо земята на Аскал обаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток с печенегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар). Ето защо, според Ибн Фадлан, владетеля на гр. Булгар е „малик на ас-сакалиба”.

Това  княжество, чиято територия е  „4 дни” (Багрянородни), е волжко-българско, независимо, че по-голямата част от поданиците са славяни (ас-сакалиба).

Аскал (Есегел) е българска провинция  с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Булгар.

Къде  е била тази държава?

Какво казват за нея арабските източници?

Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”

Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн  Рушдъ.

Точното географско разположение се уточнява от „За устройство на империята” от К. Багрянородни.

Самият  Фадлан пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Булгар)”.

Така  става ясно, че народа „ултин” на Багрянородни съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа от Х в., което ще рече че „V.n.nd.r” е просто форма на арабоезичното наименование за българите : „Бурджан“.

През същият Х век хазарския цар Йосиф пише в писмо до андалузкия министър-евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”.

Тоест, хазарското „в-н-н-т-р” кореспондира с арабското наименование за българите, известно ни чрез формите „V.n.nd.r” и „Бурджан“.

Предшественик на Аспарух е Заберган (името му, както това на Аспарух е с ирано-кимерийски произход - б.м.) от VІ в. и неговите кутригури, които през 558 г. атакува Константинопол.

“Българите нападнаха Тракия и стигнаха до Сук при Константинопол, срещу тях излезе патриций Сергий, който преди ръководеше войската в Африка, но бе разбит на части и заловен. Но те понесоха поражение от войската на патриций Велизарий и обърнати в бягство се върнаха зад Дунав”, пише през 60-те години на VІ в. епископ Виктор Тоненски в своя летопис EPISCOPI CHRONICA.

Още през 1797 г. Йохан фон Енгел в произведението си „История на страните, подвластни на Унгарската империя”, в което помества обширна студия за българската история под надслов „История на българите в Мизия”, отбелязва, че епископ Тоненски нарича „българи” същите онези, които от другите хроники са известни като „кутригури”.

Това обаче не е прецедент, характерен само за епископ Виктор Тоненски. По същото време през VІ в. Теофилакт Симоката също нарича кутригурите, съюзници на аварите, с името „българи” („Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”(кн.VІІ,ІV,4))“ и така на учените е пределно ясно, че кутригурите са българи.