Първите крале на Далмация, Хърватско и Сърбия били готи и българи.

Сърбите са старите сораби, които преди да заселят западните Балкани около р. Сава са обитавали около р. Алба и притока й дн. р. Заале. Това сведение дава както издателят на „Силезийски анали“ (р. 26) Георги Курей, така също и Бодран от ХVІІ в. в Lextion geographicum: „около територията на гр. Мисна (дн. Майсен, Саксония), която е била наричана някога Далеминция, а от бохемците – Сербия, както пише Георгий Фабриций в „Книга за историята на Майсен" и Рейнекций в „Приложение към славянската хроника“ на Хелмолд „За названията на германските и хенетските племена", с. 218“.

Хърватите също са пришълци на Балканите от Карпатите. Произходът на името им „хървати“ (Hrvati, Кроа́ти) напомня на името на Χουβρατις/Кубрат.

Списъкът на кралете на Далмация и Хърватско са поместени в Дуклянския летопист от ХІІ в. „За неговия автор се знае само това, че е бил свещеник в сръбската област Дукля и че е живял около средата на ХІІ век. Този летопис е бил съвсем забравен до средата на ХVІ в., когато Доминик Паналич намерил славянския му текст и го предал на спалатския патриций Марко Марулич. Именно Марко Марулич през 1510 г. превел хрониката на латински език. По-късно бил намерен и друг ръкопис, но не на славянски, а на латински. Този втори латински препис не завършва с 1161 г., както първият, а стига до по-късно време. Въпросът, кой от двата преписа е оригинал и кой – копие, още не е разрешен окончателно (ЛИБИ, т. І, с. 170).”

Марко Марулич (1450-1524) превежда от славянски на латински Дуклянската хроника, а през 1601 г. Мавро Орбини дава като приложение към книгата си „За царство Далмация и Хърватско“ текста от намерения втори латински препис. Между двата латински превода има съществени разлики. Например Марулич посочва, че син на „Сатимир“ е „Будимир“, а при Орбини син на „Светмир“ е „Светопелех“.

Причината за това разминаване идва от славянския оригинал на хрониката правен през ХІІ в., който не е съхранен.

 Трябва да се знае, че тази хроника използва като първоизвор т.нар. „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“, в който са посочени имената на девет крале по тези места от VІ в. и VІІ в. 

Списъка започва от брата на готския владетел Тотила (542-552), чието име е Острил и завършва с имената на съвременните владетели на архиепископа на Спалато Йоан І. Тоест за периода 650-680 г.г. са посочени за крале на Източна Далмация и Сърбия Селимир и Будимир, това – както предполагаме – са славянски форми на имената Само/Самбат и на сина му Борут.

 

В същата част ІІ на „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“, за същото време между 650-680 г., за владетели на Западна Далмация и Хърватско са посочени имената на Кубрат и Порин (може би неизвестен Борин или Борис след 660/662 г.г., когато умира Кубрат ?).

И така, през ХІІ в. славянския автор на хърватската хроника, известна като Дуклянски летопис, тъй като автора е от архиепископското седалище Диоклея (Дукля), решава да намери местен извор, който да съчетае с християнското дело на Св. Кирил, който обърнал в християнство хазари, българи и владетеля Будимир…

Славянският книжовник преместил Будимир от VІІ в., където е в „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“ и го направил съвременник на Константин-Кирил. Марко Марулич през ХV в. съвестно превежда името на латински като Будимир, но в другия латински превод, който ползва Орбини, преводача се е изявил и като редактор. Виждайки, че става дума за съвременник на Константин-Кирил от ІХ в., той заменя Будимир от VІІ в. с историческата личност от ІХ в. Светопелек, пак княз на славяни, но не на хървати, а на моравците.

Славянският автор сътворил и други архаизми. Очевидно за него е било важно да съчетае някак данните от VІІ в. в „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“ с покръстителите на славяните от ІХ в. Св. Св. Кирил и Методи. Тази цел той постига с много грешки и неточности. Упоменава папа Стефан за съвременник на Константин-Кирил, вместо папа Николай І (858-867), вменява, че пратеници на Будимир са ходили при византийския император Михаил, вм. историческата истина, че моравския княз Ростислав праща такива и т.н.

Единственото ценно от историческа гледна точка в Дуклянския летопис е заетото от „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“.

Готите на Тотила са победени в Италия през 552 г., но готска династия с брат му Острил продължава да управлява в Далмация и след това. След Острил има няколко владетели готи, според Данаил Фарлати (ум. 1773), който изучава внимателно списъка в многотомника си „Свещеният Илирик“ (Illyricum Sacrum ). Такъв крал до 583 г. е Бладин/Владин. По времето на този Владин, изписан и като „Вуладан“ при Орбини, българи нападат земята му.

Вероятно се касае за нападението на кутригурите-българи, които след 568 г. заедно с авари-тюрки създават Аварската държава в Панония, наричана от хрониките и „Хуния“.

„По негово [на Вуладан] време много народи се появили откъм голямата река Волга, от която взели името си вулгари или българи, както се наричат и до днес. С жените, децата и цялото си имущество те се настанили в Силодузия (вероятно има предвид Силезия, съседна област на запад до Панония и атакувана първоначално от авари и българи – б. КМ). Техен вожд бил някой на име Хрис, когото те на своя език наричали хаган, което при тях ще рече император“ (Мавро Орбини, Царството на славяните, С. 1983, с. 137).

 Тук става дума за българи, населили Панония до Силезия след 568 г., заедно с аварите-тюрки, понеже титлата „каган“, за която пише летописеца, е носена именно от аварския вожд. 

От фр. 27 от летописа на  Менандър от VІ в. става ясно, че след неуспеха на едно аварско посолство в Константинопол „десет хиляди уни, наричани кутригури, преминали р. Сава и започнали за разоряват Далмация”.

Веднага след тази кутригурската атака, през 570 г. е сключен мирен договор, с който е възстановен данъчния режим от времето на Юстиниан І, т.е. аварския кагански двор започва да получава ежегодния данък, даван до 565 г. от Юстиниан на кутригурите.

Тоест, българите-кутригури нападат Вулудан малко преди 570 г., а след това авари, българи и славяни атакуват и македонските земи до Солон. „След като завзели Силодузия навлезли в Македония (пак там, с. 137), пише Дуклянския летопис.

„Докато заемал престола императорът на Константинол дълго време воювал с тези народи, но като не успял да ги надвие по никакъв начин, най-после сключил мир с тях и ги оставил да живеят по тези места. Същото сторил и крал Вуладан, като видял, че тия народи са многолюдни и езикът им е близък до езика на неговите. Така тези народи, сиреч готи, славяни и българи, много се сближили едни с други най-вече за това, че те всички били езичници и че езикът им бил общ (пак там, с. 137), пише Дуклянския летопис.

Колко много сведения на едно място. Научаваме кога славяни започват да заселват Далмация, все още под покровителството на готи и техния крал Вуладан. Научаваме, че готи, славяни и българи говорят близки езици, т.е. езика на българите-кутригури не трябва да се съпоставя с тюркския на аварите, а с близките очевидно в лексикално отношение езици на готи и славяни. Научаваме също така, че католическия славянин летописец на Дуклянската хроника през ХІІ в. нарича готите-ариани „езичници“ неправилно, те са били християни, но са изповядвали арианската ерес.

Готът Вуладан е наследен от сина си Радмир или Ратомир. Според Фарлати в „Свещения Илирик“, Владин починал и през 583 г. сина му Ратомир поел властта. Той подложил, според летописеца от Дукля, на гонение християните. Тоест, виждаме как един ариански владетел гот подлага на гонение православни християни към 584 г. и налага насила арианството. Според Фарлати, Ратомир умира през 590 г., без да остави деца.

Очевидно Ратомир е последния от готската династия на Острил, брата на Тотила, понеже незнайно защо Дуклянския летописец пише, че след неговата смърт „властвали един след друг четирима несправедливи владетели“. Той не споменава кои са тези владетели независимо, че в част ІІ на „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“ те са упоменати: Селимир (Само, Самбат ?), Будимир (Борут ?), Кубрат и Порин (Борин, Борис ?)…

За сметка на това, дуклянския летописец от ХІІ в. започва да пише за Будимир и за това, че той дал свобода на християните, споменава, че е от времето на архиепископа на Спалато Йоан, т.е. от периода 650-680 г. и успоредно с това го прави съвременник на Константин-Кирил от ІХ в.?

Фарлати в т. 3 на „Свещеният Илирик“, стига до извода, че Селимир управлява към 640 г. и е бил на власт 60 години, а Будимир е дошъл на власт в края на VІІ в.

Така се получава хронологията, ако се следва част ІІ на „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“. Ако пък се следва споменаването на Константин-Кирил като съвременник на Будимир (Светопелех, но не при Марулич, а в другия латински превод), нещата са съвсем объркани…

Какви са тези Салона и Спалато?

Салона е онзи античен град в Далмация на Адриатическо море, където е роден император Диоклециан (284-305). Именно Диоклециан основал близо до Салона през 303 г. гр. Спалатум, Спалато, дн. Сплит.

Храма Св. Дуа в Сплит.

През 640 г. Самбат (Селимир ?) и неговите карантийци нападат Салона и нанасят много разрушения. Заради това християнската митрополия е пренесена в Спалато. Архиепископ Йоан в периода 650-680 г.г. е управлявал първи пренесената от Салона в Спалато епархия по времето на „папите Мартин І, Евгений І, Виталиан І, Адеодат ІІ, Доно І, Агатон І и по време на императорите Константин ІІІ, Констанс ІІ, Константин ІV Погонат, а така също по време на кралете на Източна Далмация и Сърбия Селимир и Будимир, и на Западна Далмация и Хърватско Кубрат и Порин“.

Ако Будимир от края на VІІ в., син на Селимир, е християнин и е славословен от Дуклянската хроника, дали Борут от края на VІІ в., син на Само, е бил християнин?

Борут, наследник на Само (според Ханзиций след 622 г. Само е бил 35 г. на власт в Каринтия, която е дн. юж. Австрия - б. КМ), сключил договор с баварците срещу аварите, според проучванията на папския кустос от ХVІІІ в. Асемани (с. 124). За да се укрепи съюза между Борут и баварците, той дал сина си Караст (това българско име го знаем и като Горазд – б. КМ)  в баварския двор и Борут като негов „баща, помолил да го възпитат по християнски и да го направят християнин, както и станало. И за сина на брат си, Кетумар, поискал същото“ (Й.С.Асемани. Календари на Вселенската църква, С., 1987, с. 124).

 Дворецът на Диоклетиан в Сплит.

Завършвам с Кубрат. В част ІІ на „Римски списък на архиепископите на Салона и Спалато“ имаме сведения за Кубрат в периода 650 до 662 г., когато той умира. Това е много важно, понеже последните сведения в гръкоезичните извори за дейността на Кубрат, са от 641 г. и не е проучвано какво става с него след 641 г. до смъртта му към 660 г. или 662 г.

След горното вече по-ясно ни става какво иска да каже "Манасиевата хроника":

„ При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно ” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).



           През ХІV в. български преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило. Този превод и българските добавки са направени по нареждане на цар Иван Александър (1331-1371).

"...Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече, защото власи, и сърби, и прочия, всички са едно ” ( Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144 )...".

        За да се разбере какво има предвид българския книжовник във връзка с   горния пасаж, е необходимо да се знаят и другите негови добавки към Манасиевата хроника. Така напр., когато Манасий пише за Новохудоносор и съобщава колко земи е превзел, българския преводач прави следната добавка: " От този Новохудоносор халдейското, асирийското, мидийското и вавилонското царство бяха едно " (с. 64). Тоест, българския преводач, по отношение на пасажа, че " власи, и сърби, и прочия, всички са едно " има предвид, че са подчинени от българите...