На какъв език са говорили прабългарите?

Учените отдавна са констатирали, че развитието при езиците и развитието в обществото, са две съвсем различни неща. Не може да се каже, че един език е по-съвършен от друг, а що се отнася до старостта на един език, за това си има цял езиковедски дял, който изследва диахронните процеси.

В областта на индоевропейското езикознание е направено предоволно. Въпросът имат ли право историците да използват езикознанието за исторически цели, е резонен като въпроса имат ли право историците да използват генетиката за исторически цели?

Отговорът е "да, но като помощни дисциплини на историята". Историческият пантюркизъм е изцяло глотогенетичен, т.е. подменя историята с езиковедски изводи. Опитът генетиката да подмени историята, е също непрофесионален, но за зарибяване на лаици, е важен за стратезите на псевдо-теории в историята.

С други думи, историците имат право, но внимателно, да търсят исторически изводи, чрез езикознание и генетика. В този смисъл и аз предлагам да се помисли, след като българският език е граматически различен от всички славянски езици, може ли това да е основание за отговори по отношение произхода на българите?

"Старобългарски" (църковно-славянски) се нарича писменият език на културните паметници след ІХ в. в България, а към ХІІ/ХІІІ в.в. вече става ясно, че българската жива реч е доста по-различна от писменият старобългарски, който е славянски....

Още през ХІІ в. става ясно, че българската реч е граматично различна от славянската реч, като основна и генерална разлика е, че българския език е аналитичен (т.е. без падежи).

Българският език и днес граматично е различен, спрямо останалите славянски езици, понеже независимо от близката лексика с тях, (а и с останалите индоевропейски езици) няма падежи, каквито има в останалите славянски езици...

Всъщност, само българския и неговия диалект  македонския, са без падежи...

Учени като траколозите Вл. Георгиев, Дуриданов, Данов и др. отдавна са обърнали внимание, че между славянския и тракийския езици  има близост, но нашият български аналитичен език не е нито славянски, нито тракийски, ето защо е важно да потърсим кой е бил древнобългарския, тъй като вече знаем, че произхода му е индоевропейски, а не тюркски.

Такъв индоевропейски език, според Леман-Хаупт е бил кимерийския...

 Според Леман-Хаупт, кимерийският език е „изгубено звено“ между тракийския и иранския езици (Lehmann-Haupt С. F., Armenien einst und Jetzt, Bd 1-2, В.-Lpz., 1910-31; Geschichte des alten Orients, Stuttg., 1925; Corpus inscriptionum Chaldicarum, Bd 1-2, В., 1928-35).

vdi3.igh.ru/index.php/article

Асирийското название Šandakšatru — името на кимерийски цар от VІІ в. пр.н.е., съответства и e с общ корен с утигурското име Сандилх, а така също с българското име Сандоке, претеника на Борис І на събора от 870 г. в Константинопол.

Кимерийското име Дугдам/Тугтам има аналог в името на българския цар Токту(м).

Кимерийският език все още чака своето задълбочено проучване, твърди кимеролог № 1 днес -  Иванчик А. И. Киммерийцы. М., 1996.

Съгласно Георг Холцер [Prof. Dr. Georg Holzer. Entlehnungen aus einer bisher unbekannten indogermanischen Sprache im Urslavischen und Urbaltischen (=Sitzungsberichte der Philosophisch-Historischen Klasse der österreichischen Akademie der Wissenschaften, 521. Band), Wien 1989 (Habilitationsschrift). Das Erschließen unbelegter Sprachen. Zu den theoretischen Grundlagen der genetischen Linguistik (= Schriften über Sprachen und Texte, hrsg. von G. Holzer, Bd. 1), Peter Lang, Frankfurt am Main/ Berlin/ Bern/ New York/ Paris/ Wien 1996.georg.holzer@univie.ac.at; Seite an der Universität Wien;http://www.oeaw.ac.at/balkan/] съществува отделно индоевропейско разклонение, което той отъждествява с кимерийския език.

Проф. Холцер посочва, че при редица балтийски и славянски думи е нарушено съответствието с индоевропейския, което ще рече, че те заемат от някакво отделно индоевропейско разклонение.

Слав. *poto (> рус «путы») и лит. pantis (путы) — по правилата на заемането и съответствието трябва да се съотнасят с и-е *pent-, но такъв корен няма в индоевропейския. Има *bhendh- («связывать»), откъдето нем. binden (связывать), > нем. Band (лента) > рус. бант. Слав. *tes-to (тесто)прилича на причастие от и-е *dheigh- (месить тесто, ср. нем Teig), но корен*teik- в и-е също няма. Слав. *trotъ, лит. tranas (трутень), но в индоевропейския названието „трутня“ се възстановява не като *tron-, а като*dhron- (напр., гръцкото. θρώναξ — дронас). И т.н.

Всичко това дава основание на проф. Холцер да твърди, че това голямо количество отклонения от стандартната индоевропейската система, само по себе си образува система, която той свързва с кимерийския език.

Да си припомним как славянския език се появи до българско-кимерийския в миналото.

          Създаването на писменият славянски език от бр. Св. Св. Кирил и Методий е исторически факт. Техните ученици намират прием в България при цар Борис І. До този момент дипломацията на Борис І е успяла вече да създаде собствена архиепископия, вследствие решението VІІІ Вселенски събор през 870 г. И Константинопол дава български архиепископ, но Борис Іпродължава делото по автономия на българската църква, като въвежда с помощта на Кириловите ученици като църковно-писмен език в литургията на новоучредената Българска архиепископия, славянския....

Славянския явно е бил много близко лексически до кимеро-българския, който обаче се е различавал граматично от него...

След ХІІ/ХІІІ в.в. вече се оказва, че се пише по начин, по който не се говори...Пише се на славянски, а граматиката клони към безпадежност.Речта на българските поданици, все повече се отдалечава от изкуствено въведения писмен славянски, който има много падежи и разни двойствени числа...

Патриарх Евтимий прави цяла книжовна реформа през ХІV в., за да върне писмения в правилата на кирило-методиевата книжовна норма, но не успява, българската граматика надделява...

Граматикът Константин Костенечки, ученик през ХІV в. на патриарх Евтимий, също не успява в България с реформа на езика, която да върне старата чиста падежна норма но най-изненадващо успява в Сърбия, където хората, понеже са славяни, си говорят с падежите и няма "нарушение словесъ"....

И така, българския език е очевидно лексикално близък до славянския, но не и граматично...Историческата граматика и диахронните особености на един език, са нещо което не може да се случи просто ей така и за нула време...

Делението в историческата граматика на българския език на„старобългарски-среднобългарски-новобългарски“ е изкуствено, и то е направено за да се твърди, че българския е славянски, но е единствения славянски, който се развира от синтетизъм (падежи) към аналитизъм.Единствено акад. Вл. Георгиев имаше доблестта да се опълчи и да каже, че нашият писмен език има само два етапа на развитие, а не три, както и до днес се учи в университетите.....

Първият етап е писмения старобългарски преди ХІІ/ХІІІ в. в. А вторият етап, е въвеждането, при това видимо, на аналитизъм в писмения български след ХІІІ в.....

- След ХІІ в. българския език е коренно различен, с изключение на лексиката, която е индоевропейска и славянска, а много от думите са явно коренно български.

- След ХІІ в. старата падежна система рухва, но това не се случва в останалите славянски езици.

- След ХІІ в. езика демонстрира здрава членна форма, т.е. определителният член е специфично българска особеност и различава българския от останалите славянски езици.

- След ХІІ в. инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр. (искам) да ида.- След ХІІ в. старите форми на степенуване изчезват и виждаме съчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-добър, по-лош, най-добър, най-лош).- След ХІІ в. бъдещето време се изразява различно, с частица „ще“ (ше, че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще ида“, а не както преди „ПОИДЪ“ или „ХОШТИ ИТИ“.- След ХІІ в. се оказва, че българския, за разлика от славянските езици, има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени, минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена, които днес са ужас за всеки чужденец, който учи български. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, че написал в блога“, от което става ясно, че някой е казал за трето лице нещо, което може да бъде експлицирано без да се верифицира подлога. („Бил съм бил пил.“) Подобен изказ в славянските езици не може да съществува без подлога…

- След ХІІ в. навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме, мене ми, тебе те, тебе ти и др.“ Напр.: „Тебе те е страх, Тебе ти е кеф…Мене ми се пише, Мене ме е страх“…- След ХІІ в. няма двойствено число, а бройната форма за съществителните от м.р. мн.ч. се формира с един звук „а“: „един бор, два борА, един стол, два столА“…- След ХІІ в. имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.: „кум, кумове, сват, сватове“.- След ХІІ в. имаме „а“-спрежение: „гледам, гледаш, давам, даваш…“

- След ХІІ в. имаме притежателни местоимения: „негов“, техен, нихен, нихни“, които при славянските езици са си родителен падеж и няма такова нещо като в българския…

Защо търсим древнобългарския в кимерийския, след като имаме толкова малко езикови данни? Отговорът е: имаме много исторически данни, че българите са по произход кимерийци. В нашата историческа наука официално е доказано, че утигури и кутригури са българи, ето защо въпрос на коректност е да се посочи и произхода им от кимерийците.

Така няма да блуждаем повече, а ще имаме разчетен шифър на българския произход и език.

Просто е, но само истинските българи го искат.

За съжаление, антибългарите са много:  македонисти, тракедонисти, русофили и тюркофили искат да нямаме истинска история и идентичност, за да ни погубят. Те разполагат с много ресурси и влияние, с голяма кохорта еничари и дс-агенти.

Трудно е да запазим историята си, Бог да ни е на помощ!

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий Кесарийски от VІ в.. Войната с готите, кн.ІV.5).

....................................................................................

Г.С.Раковски. Българска старина., 1865 г., с. 200