Българският език не е трако-славянски.

Българският език не е славянски, той коренно се различава граматично от всички славянски езици. Езиковедите знаят това, но единствено срамежливо го наричат „екзотичен“ сред славянските езици.

          Борис І приема за писмен език в България през ІХ в. славянския... До ХІІ в. писменият славянски е език на черквата и на политическата върхушка, но след това той започва да става общобългарски писмен език и тогава българската реч започва да навлиза със своята особена граматика, което води до „разрушение словесъ“, както пише през ХІV в. Константин Костенечки. В литургията се консервира стария славянски, а в светската култура навлиза упорито неславянска граматика.

Всъщност, българската реч е била лексикално близка до славянската (а и до индоевропейската), което става ясно и от думи като „мед“ и „здрава“ („страва“), които са употребявали хуно-българите (Приск, Йордан).

 Атила е от българския род Дуло, според световно-известния английски историк Стивън Рънсиман, 1930 г.

Хуно-българският език е вероятно кимерийски (Прокопий), което ни подсказва, че т.нар. „прабългари“, а и хуно-българите, не са никакви тюрки, а са говорили индоевропейски, кимерийски език, който лексикално е близък до славянския и всъщност българите „ограмотяват“ след VІ в. славянския с много кимерийски думи (вкл. дн. руска дума „кумир“), така като арабския и персийския езици ограмотяват след VІ в. тюркския.

Езиковедите не се занимават с философия на езика, за съжаление. А философията на историческата граматика на българския език сочи, че около ХІІ в. не „старобългарския преминава в среднобългарски“, както ординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писмения църковно-славянски навлиза българската реч с нейната особена граматика и заявява претенциите си за писмено експлициране. От всички езиковеди, единствено акад. Вл. Георгиев отрича делението старобългарски-среднобългарски-новобългарски и посочва, че разпадането на падежната система след ХІІ в. е основната промяна, настъпила в старобългарския (черковно-славянския) писмен език.

- След ХІІ в. българския език е коренно различен, с изключение на лексиката, която е индоевропейска и славянска, а много от думите са явно коренно български.

- След ХІІ в. старата падежна система рухва, но това не се случва в останалите славянски езици.

- След ХІІ в. езика демонстрира здрава членна форма, т.е. определителният член е специфично българска особеност и различава българския от останалите славянски езици.

- След ХІІ в. инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр. (искам) да ида.- След ХІІ в. старите форми на степенуване изчезват и виждаме съчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-добър, по-лош, най-добър, най-лош).- След ХІІ в. бъдещето време се изразява различно, с частица „ще“ (ше, че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще ида“, а не както преди „ПОИДЪ“ или „ХОШТИ ИТИ“.- След ХІІ в. се оказва, че българския, за разлика от славянските езици, има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени, минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена, които днес са ужас за всеки чужденец, който учи български. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, че написал в блога“, от което става ясно, че някой е казал за трето лице нещо, което може да бъде експлицирано без да се верифицира подлога. („Бил съм бил пил.“) Подобен изказ в славянските езици не може да съществува без подлога…

- След ХІІ в. навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме, мене ми, тебе те, тебе ти и др.“ Напр.: „Тебе те е страх, Тебе ти е кеф…Мене ми се пише, Мене ме е страх“…- След ХІІ в. няма двойствено число, а бройната форма за съществителните от м.р. мн.ч. се формира с един звук „а“: „един бор, два борА, един стол, два столА“…- След ХІІ в. имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.: „кум, кумове, сват, сватове“.- След ХІІ в. имаме „а“-спрежение: „гледам, гледаш, давам, даваш…“

- След ХІІ в. имаме притежателни местоимения: „негов“, техен, нихен, нихни“, които при славянските езици са си родителен падеж и няма такова нещо като в българския…

.......................................................................

 

      „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

....................................................................................

Г.С.Раковски. Българска старина., 1865 г., с. 200