На 25 ноември 2016 г. отбелязваме 1100 г. на българския книжовник Св. Климент Охридски!

     Според А. Теодоров-Балан (Свети Климентъ Охридски въ книжевния поменъ и въ научното дирене, С. 1919) този велик български светец никога не е бил забравян от българския народ. Още Асеманиевото глаголическо евангелие от края на Х в. упоменава, че Климент е канонизиран за светец и деня му се чества на 27 юли, заедно с деня на Св. Пантелеймон.

През 1018 г. византийският император Василий Българоубиец, който завоюва България, превръща Българската патриаршия в Охрид в архиепископия, но запазва името й, дори разширява диоцеза й. Причината е, не обич от страна на Българоубиеца към българското име на архиепископията, а понеже тя е канонично утвърдена от Константинополския църковен събор от 870 г., когато по искане на българския владетел Борис І илирийския диоцез е преименуван на Българска архиепископия.

Дали Климент е починал на 27 юли 916 г. и защо днес се почита на 25 ноември от Църквата? Балан смята, че първия помен на 27 юли очевидно е свързан с манастира на Св. Климент, който се е казвал Св. Пантелеймон и че втория помен на 25 ноември е очевидно правилния, тъй като тогава се чества и римския папа Климент І, чиито мощи Св. Кирил донася от Херсон в Рим. Вероятно, допуска П.Й.Шафарик, самият Климент Охридски е взел монашеското си име по това на римския папа Св. Климент І.

Един от хората, който се е интересувал от старата българска литература, когато тя е била почти неизвестна за учения свят, е княз Михаил Андреевич Оболенски (1805-1873). Той от 1832 г. оглавява Московския главен архив и открива за науката „Симеоновият сборник“, който по времето на княз Святослав Ярославевич (1073-1076), е наречен «Изборник князя Святослава 1073 года».
          Повече за княз Оболенски виж при talasin.blog.bg/

В своя дом Оболенски среща по-младия си сътрудник Вукол Михайлович Ундолски с известния професор М.П.Погодин. Причината да направи Оболенски тази среща е, че през 1842 г. Ундолски разказвал пред своя началник в Московския главен архив за някакъв много известен стар книжовник Климент, за който учените не знаели подробности.


Вукол Михайлович Ундолски (1816-1864)

Ундолски завършил Московската духовна академия и бил допуснат в библиотеката на Троицко-Сергеевската лавра, където през 1840 г. открил в един пергаментов сборник от ХІІ в. три слова на неизвестния старобългарски книжовник Климент. Той обаче не посмял да разгласи откритието си.

През 1842 г. Ундолски става чиновник в Главния московски архив към Министерството на външните работи и запознал своя началник княз Оболенски с находката си. По същото време се разчуло в научните среди, че  П. Шафарик от Прага бил писал до проф. Погодин, че търси произведения на един ученик на Св.Св. Кирил и Методий, който се е казвал Климент и го питал дали не го е срещал сред руските архиви.

През края на март 1843 г. княз Оболенски среща проф. Погодин с Ундолски. Погодин останал много доволен от откритието и в сп. „Московитянин“ разгласил какво търси Шафарик, но не съобщил за находките на Ундолски.

А какво всъщност открил Ундолски?

В пергаментовия ръкопис от ХІІ в. на Троицко-Сергеевската лавра той открил три ръкописа за уреждане на празници от Климент, когото свързал с един от учениците на Кирил и Методий, за който ученик Климент в житието му от Теофилакт се говори как е писал именно такива слова за празници.

През 1885 г. Димитър Матов (1864-1896) под ръководството на Марин Дринов превежда обширното житие на Св. Климент от Теофилакт. Публикувано е същата година. В предговора Марин Дринов отбелязва, че превода е по-добър от руският на проф. Менщиков.
ia601406.us.archive.org/27/items/zhivotopisnasvk00theogoog/zhivotopisnasvk00theogoog.pdf

На 24 ноември 1845 г. Ундолски изнася пред Московското дружество за руска история и старини доклад  за старобългарския книжовник и епископ Климент: „Объ открытiи и изданiи творенiй Климента, епископа словенскомъ“.

След това ръкописи на Св. Климент откриват Шафарик, Погодин, Бодянски. През 1846 г. на урожай в Охрид отива В. Григорович, който изнамира жития на Св. Климент.

Старобългарският книжовник става известен на хуманитаристите в Европа.

Сведения за хуните преди Амиан Марцелин (IV в.).

Летописецът Евнапий (ок.347-ок.414), ритор и историк, роден в гр. Сарди в Мала Азия, в съчинението си „Η μετ Δέξιππονστορία χρονική” („Продължение на историята на Дексип”) пише, че е изследвал хунското минало, „заемайки сведения от древните “.

 „Къде са се намирали хуните, откъде са дошли, как са преминали цяла Европа и са притиснали скитския народ, за това никой не е казал нищо ясно. В началото на това съчинение аз съм изложил това, което смятам за правдоподобно, заемайки сведения от древните писатели и изследвайки техните данни в точност, за да не съставя своето съчинение единствено върху вероятности и за да не се отклони то от истината.“

Сведението на Евнапий, че хуните са известни на „древните писатели“ хвърля нова светлина върху хунската стара история преди ІV в. от н.е., когато за тях пише Амиан Марцелин.

Съчинението „Естествената история“ (Naturalis Historia) е съставено около 77 г. от Плиний Старши за императора Тит. В него Плиний пише: „Ab Attacoris gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur“. В кодексът Florentinus Ricciardianus, упоменатите от Плиний „Thuni“ са изписани „Chuni“.

Така са и при географа Птолемей през II в. от н.е.

Хуните са изписани като Ούεννοί в  Хрониката на Иполит Римски (St. Hippolytus of Rome, ок. 170 - oк. 235 г.), писана до 235 г. от н.е.

„В Liber generationis mundi, основаващото се на Иполит Ούενvοί се появява като Uieni или Uenni. Barbarus Scaligeri има вместо това Huuni. Подобно на западните преписвачи, арменският преводач на Иполит е решил, че е негов дълг да поправи ”грешката” на по-ранните преписвачи: той е заменил Ούενvοί с думата Homk“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/rannite_huni_v_iztochna_evropa.html

Павел Орозий (на латински: Paulus Orosius, * ок. 385; † ок. 418) е иберийски късно-античен историк. Автор е на „История против езичниците в седем книги“ (HISTORIARUM ADVERSUM PAGANOS LIBRI VII), където също дава сведения за хуните. Хелфен посочва, че в Hist.adv. Pag. I, 2, 45 е било изписано  „inter  Funos, Scythias et Gandarias mons Caucausus“, но в кодекса Bobiensis Amrosianus е Chunos, както и във всички по-късни кодекси (Chunos or Hunos).

„Между колхите, които са над Кимерийското море и албаните, които живеят на Каспийското море, се издига планината Кавказ.”
www.thelatinlibrary.com/orosius.html

Свидетели сме как по-голямата част от авторите и редакторите до Просвещението, когато за първи път е изказана от французина Дегин екзотичната идея че хуните са от Китай (?), споделят становището на Евнапий от IV в., че древните антични автори са знаели за хуните, писали са за тях, макар и при преписите името им да е видоизменяно.

„Гръцкият оригинал на Treaties on the Twelve Stones на Епифан, написан около 394  г., е загубен, но голяма част от ранния превод  нa латински е съхранен в Collectio Avellana. В „сверния регион, който древните обикновено наричали Скития, са живели Gothi et Dauni, Uenni quote et Arii usque ad Gemanorum Amazonarumque regionem“. Francesco Foggini, първият редактор на De Gemmis (1743), помислил, че първият откъс бил изкривен и предложил четенето на Hunni  вместо Uenni.  Още повече, че той оставил текста такъв какъвто го намерил. Човекът, който превеждал гръцкият оригинал на коптски език, бил по-смел – той просто променил названието, което не означавало нищо за него, в “Huns” (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

“Покрай бреговете на Каспийско море живеят скити на север, след тях Οϋννοι, зад тях каспийте и войствените албани”, пише географа от ІІ в. Дионисий Периегесис. В ръкописите на неговата географска карта името на хуните е предадено чрез формите θοϋννοι, θοϋνοι, ώνοι и ώννοι.

Предполага се, че още Страбон от І в. е знаел за хуните, чието име дава под формата Phruni (XI, 516).

За хуните пише и най-значимият географ от ІІ в. от н.е. Птолемей. „В кн. ІІІ на своята География той ги изброява  сред народите на Европейска Сарматия – те живеели между Basternae и Rhoxolani. Доколкото тези народи са добре известни, то трябва да бъде лесно установимо разположението наChuni на картата на източна Европа“ (Ото Менхен-Хелфен, Х гл. от книгата му „Светът на хуните“).

Marcianus (of  Heraclea) в „Periplus of the outer sea, east and west, and of the great islands therein“ от VІ в., заема данни от Птолемей. Той назовава три народа в Сарматия: агатирси и „в региона на Бористен [Днепър] зад аланите”  οί καλούμενοι Χουνοί οί έν τή Εύρώπη (II, 39), „така наречените хуни, които са в Европа”.

books.google.bg/books

През VI в. византийският летописец Прокопий Кесарийски пише, че в древността си хуните са били старите кимерийци.

„Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел. ред.); крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел. ред.) и до река Танаис (Дон – бел. ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел. ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.

Според Прокопий, кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5):

  „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

Явно Прокопий Кесарийски от VІ в. е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите около град Херсон (днешният Кримски град Севастопол)  до Боспор (Пантикапея, днешния Кримски град Керч), а утигурите били на изток от Дон до сагините при северен Кавказ.