Никифор Григора от ХІV в.: кимерийци и българи са един народ!

Никифор Григора дава сведение, че произхода на българите е кимерийски.

Никифор Григора (ок. 1295—1360) е византийски историк и богослов, библиотекар и архивар. Написва „Римска история” в 37 книги, в която  описва и събитията между 1204 и 1359 години.

Григора е бил автор и на коментари към Одисей, т.е. очевидно е познавал схолите от ХІІ в. на Евстатий. Именно от последния Григора разграничава общото име (топос) „скити“ и частното (етнос) „кимерийци“.

 Никифор Григора пише следното за българския произход, във връзка със сведенията за тях в кн. ІІ, 3: "Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити (кн. ІІ, 4)."

Тук, както ще покажем след малко, Григора следва разбирането на Евстатий, че кимерийците не са легендарен и митологичен народ, а исторически. При това Григора, следвайки Евстатий, прави разлика – както вече посочихме - между общото име, т.е. между топоса „скити“ и конкретните кимерийци, които – според Григора – получили новото си име "българи" от река Болга.

В кн. ІІ,2 от своята история Григора дава сведение как и кога е била създадена България на юг от Дунав, като използва за хронологичен маркер църковно събитие, нещо което е било нормално за историческия стил тогава.

 Григора обаче допуска една неточност, той обърква очевидно „зловредното монотелитство“ със „зловредното иконоборство“, освен ако по някаква логика не включва именно монотелитството като клон на иконоборството (?) , което е през VІІІ в. и ІХ в. Докато събора против монотелитите, е през 680 г.

 „А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър. Преминавайки през двете Мизии разположени по Истър и ограбвайки ги напълно, което останало като някаква поговорка, като от скакалци, или като от мълния, те завзели Македония, с прилежащата зад нея Илирия, доволни от тези удобства, които  намерили там. Столица в бъдеще им станал този град (Охрид, а има и други версии к.м.), който Юстиниан удостоил с честта на архиепископия и й дал име, както казахме, Първа Юстиниана. После по името на народа, заселил се там, тази страна била преименувана в България, а първа Юстиниана призната за митрополия на България. По-късно цар Василий Българоубиец, след много битки, в края на краищата ги съкрушил и поробил; а тези, които обитавали по-нагоре, се изселили в долна Мизия към Истър; независимо от разпоредбите, името, като някакъв паметник от тях, останало за архиепископията."


Миниатюра 48 от Манасиевата летопис, ХІV век: Разрушение на църква по повеля на иконобореца император Константин V Копроним.


history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/rimska_istoriq_-_nikifor_grigora.html

 

В старобългарския превод на „Манасиевата хроника“ от ХІV в. българите от 680 г. са наречени „многочислени“, очевидно не без връзка с характеристиката им от Григора през ХІV в. като „безчислено множество“.

В този смисъл, сведението от Х в. на хазарския цар Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че предците му ок. 669 г. превзели земята на народ, който бил многоброен „като пясъка в морето“, явно не е само метафора…

И така, следвайки Евстатий от ХІІ в., Григора пише, че кимерийците са скитски народ, който по името на р. Булга (дн. Волга – б.м.) приел името „българи“. Кимерийци и българи, според Григора, са един народ. „Скити“ е общо име на много народи, топос.

          А сега няколко думи за Евстатий от ХІІ в.

Евстатий е живял през ХІІ в. Бил е митрополит на Тесалоники и освен теологични съчинения е писал и коментари към епосите на Омир.Коментарът на Евстатий за кимерийците е във връзка със сведението за тях, дадено от Омир в Одисеята.

Омир, който е живял в VІІІ в. пр.н.е., пише за кимерийците в „Одисеята” (ХІ, 14) следното:

    „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

     Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

     Там кимерийски мъже населяват града и земята.

     Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

   Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”

Δύσετό τ' ήέλιος, σκιόωντό τε πάσαι άγυιαί.

ή δ' ές πείραθ' ΐκανε βαθυρρόου Ώκεανοΐο.

ένθα δε Κιμμερίων ανδρών δήμος τε πόλις τε,

15 ήέρι και νεφέλη κεκαλυμμένοί ούδέ ποτ' αυτούς

ήέλιος φαέθων έπιδέρκεται άκτίνεσσιν,

ούθ' όπότ' αν στείχησι προς οΰρανόν άστερόεντα

ούθ' ότ' άν άψ έπι γαΐαν απ' ούρανόθεν προτράπηται

αλλ' επί νύξ όλοή τέταται δειλοΐσι βροτοΐσιν.

Средновековният учен Евстатий задава интересни въпроси и търси техните отговори. Той се учудва защо „кимерийците, народ известен в историята, поетът иска да пресели в съседство с Аид“ (К ХІ, 14)?

Той дава следния отговор-коментар: „Ариан казва, че скитското племе кимерийци, вдигайки се от своята родина и нанасяйки вреда на всички по пътя си, дошло до Витиния. Херодот разказва, че по време на царуването на Ардий, син на Гиг, кимерийците изгонени от домовете си от номадите-скити, дошли в Азия и превзели Сарди. Други казват също, че при своето нашествие те разграбили светилищата на боговете в Азия. Ето защо певците, нямайки възможност да им навредят по друг начин, с измисленото им поселване (до Хадес – б.м.)  отмъстили за грубите постъпки на този народ, вследствие всеобщата, така казват, вражда към тях от страна на йонийците. А поетът, стоящ начело на тия поети, също е йониец (К ХІ, 14).“

Сведение за Авитохол при историка от ІІ в. от н.е. Ариан.

През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” едно познато анонимно средновековно съчинение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт).

Дотогава в историческата наука се смяташе, че това историческо съчинение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е.  

Агбунов доказва в книгата си, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният бил подарил кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение, според Агбунов. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13).

В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан (89-175 г. от н.е.) написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (76 - 138 г. от н. е.).  

Мавзолея на Адриан

 Скулптурен портрет на Адриан, Капитолийски музей

Ако „Анонимният перипл на Черно море“ е на Ариан, тогава още в началото на ІІ в. Ариан посочва на изток от река Танаис (Дон) една страна „Евдоусия”.

Знае се, че Ариан е писал на гръцки, т.е. „Усия“ в името на държавата „Евдо-усия“, е гръцката дума за „същност“, употребена от Ариан явно за да покаже, че в държавата Евдо (?) всички са от една природа.

Имената „Евдо-усия“ и „Авито-хол“ имат общ корен.

 Очевидно „хол” в „Авито-хол” и „усия” в Евдо-усия”, са указателни допълнения, където „хол, ол” е „жилища, поселища”, а „усия” е гръцкото „същност”, използвано и за еднородност.

„Евдо-усия” на Ариан, ако е от ІІ в., тогава сведението в „Именника на българските владетели” за „Авито-хол” (165 г.)  има паралел в римски първоизвор от ІІ в. и дава възможност да се интерпретира, че „Авито-хол”, който в „Именника ...” е „300 години”, не е патроним или някаква библейска личност, а е…държава на българите, просъществувала от 165 г. до 465 г., т.е. тази държава включва началото, разцвета и краят на хунската империя до 465 г., когато Ирник, третият син на Атила, създава „древна Велика България“ върху развалините на остатъчната хунска империя от Днепър до Кавказ.

Ашхарацуйц за българите в Кавказ.

    На 7 февруари 1676 г. в малоазийският гр. Себастия се ражда арменският книжовник Манук Себастаци, който остава известен в историята с духовното си име Мъхитар. Той е създател в Италия на арменска католическа конгрегация, на която папата през 1717 г. дава на разположение о. Свети Лазар, намиращ се близо до Венеция.

 

     Мъхитаристите откриват и издават в топография си почти всички арменски летописи - на Агатангелос, Тавстос Бузанд, Мовсес Хоренаци, Елише и т.н.

        В конгрегацията разполагат и с различни копия от една Арменска география, която е най-добрата компилация на Географията от ІІ в. от н.е. на Птолемей, арменският вариант е по-пълен като описание на страните, дори от запазеният съкратен конспект на самият Птолемей и е по-подробен текст, от хронографията на Папа Александрийски.

       През 1843 г. мъхитаристите издават всички копия на Арменската география, за да се получи прегледна яснота за вариантите.

       Малко преди 1881 г. отец Сукри, член на конгрегацията, открива в библиотеката на мъхитаристите във Венеция още един списък на Арменската география, който е много по-различен от останалите. Той е почти два пъти по-голям от вече публикуваните през 1843 г. варианти, освен това в него се дават над 300 нови имена на местности в Предкавказието, Задкавказието и Предна Азия, които липсват в гръцките източници.

       Текста е издаден през 1881 г. във Венеция.

     В него има сведения за Кубрат, Аспарух и няколко български имена, като „Купи-Булгар, Дучи-Булгар, Woghchondor  и Чдар-Болкар”.

    „От Хипийските планини избяга сина на Худбадр (чети: Хубраат, както по-горе в същият текст е изписано името на Кубрат).”

    Авторът е явно географ от краят на VІІ в. (Анани Ширакаци ?), както предполага руският преводач и коментатор на текста Патканов (1883), който само две години след появата му във Венеция го издава в Русия (Из нового списка географии, приписываемого Моисею Хоренскому//Журнал министерства народного просвещения, Ч. 226.1883).

Понятие за старобългарският език.

"Старобългарски" се нарича езика на писмените паметници след ІХ в., това е славянски писмен език, създаден от братята Св.Св. Кирил и Методий и намерил прием в България.

Българският език очевидно не е бил славянски, но лексикално е бил близък до него. Тоест, прабългарският език, както отстояваше още през ХІХ в. Г.С.Раковски, е индоевропейски.

Княз Борис І не е говорил тюркски език, иначе щеше да му е безразлично дали езика на литургията ще е гръцки, латински или славянски. Но на него не му е било безразлично и той целенасочено въвежда в черковна употреба славянският писмен на Св. Седмочисленици, именно защото той е бил лексикално близък – като индоевропейски – до българския език.

    Св. Климент е имал хиляди ученици по старобългарски в Охрид.

Към ХІІ/ХІІІ в.в. вече става ясно от литературните писмени паметници, че българския език е малко по-различен от писменият старобългарски, който е славянски....

Черковно-славянският език бива наричан „старобългарски“ по указание, че първоначалните литературни паметници след ІХ в. са писани на основата на славянско наречие в държавата България, т.е. на езика на славяните поданици на България около Солун. Не са писани със славянско наречие от Панония. Тоест, писменият славянски език е създаден от Св. Св. Кирил и Методий по славянско наречие, говорено в юго-западните части на България.

         В Шестоднева Йоан Екзарх въвежда много нови, български думи, като "лицемер", "състав" и др.

 

След ХІІ в. писмеността става достояние на повечето хора от царство България и живата реч на българите все повече навлиза в старата книжовна норма и я руши, именно понеже българския език граматично не е славянски. Патриарх Евтимий прави цяла книжовна реформа през ХІV в., за да върне писмения в правилата на кирило-методиевата стара книжовна норма, т.е. в славянската граматика, но не успява...Граматикът Константин Костенечки през ХІV в. също не успява в България с канонизирането на езиковите славянски норми, но най-изненадващо успява в Сърбия, където хората, понеже са си славяни, си говорят с падежите и няма "нарушение словесъ"....

Всъщност, само българския и неговия диалект македонския, са без падежи и със собствена, неславянска граматика и по-особена глаголна система.

От всички български езиковеди, единствено акад. Вл. Георгиев заяви, че не трябва да се дели историята на българския език на старобългарски, среднобългарски и новобългарски етапи. Единствено акад. Вл. Георгиев имаше доблестта да се опълчи и да каже, че нашия език има два етапа на развитие, а не три, както и до днес се учи в университетите...

Днес вече става ясно, че това не са два етапа на развитие на българския език, а подмяна след ХІІІ в. на славянската граматика с българска.

Българските реки: Вардан (Кубан), Вар (Днепър), Варна (Провадийската река), Вардар (Аксиос).

             Старото име на р. Кубан е било „Вардан”, така е известно на географа Птолемей от ІІ в. от н.е.  (Птолемей, География, кн.V, гл. 9. 5. :"Устието на река Вардан 68 - 48,20; нос Кимерий 66,30 - 48, 30").

Летописецът Йордан през 551 г. пише в своята „Гетика”, че хуните наричали на своя език р. Днепър с името „Вар”: „ те се отправиха към онези области на Скития, по които протичат водите на р.Днепър, която на своя хунски език те наричат Вар”.

През 448 г. византийският летописец Приск Панийски посещава столицата на Атила. По всяка вероятност хунска столица по това време е била около старият град Карнунт (Carnuntum; на гръцки: Καρνοιις при Птолемей), главен град на римската провинция Горна Панония. Разрушеният от земетресение в средата на ІV в. любим град на Валентиниан І (364-375), се е намирал на 40 км източно от Виена на южния бряг на Дунав в дн. Долна Австрия.

Според Ханзиций, в книгата му от ХVІІІ в. „Свещенна Германия”, там имало хунски град, който носил името Ветвар. Ханзиций обръща внимание, че „вар” е хунска дума и означава „крепост”. Вет/вехта крепост/вар. Очевидно думата е имала сред хуните и значение на река, която служи като „преграда”, ето защо Йордан в средата на VІ в. пише, че хуните наричали на своя език р. Днепър, с името Вар.

Река Кубан с името „Вардан” е представена и в Арменската география от  VІІ в. (Венеция, 1881 г.), приписвана на Анани Ширакаци.

Константин Багрянородни от Х в. в трактата „За управлението на империята” (ГИБИ, V, с. 202 ) посочва, че Варна е име на река (дн. Провадийска река, която се влива в Девненското езеро). Старият град Одесос е опожарен в началото на VІІ в. и „в разрушения Одесос няма следи от живот до ІХ в.” (А. Кузев. Варна. БСГК, т. 1 Градове е крепости по Дунав и Черно море, с. 294, Варна., 1981).

www.promacedonia.org/gibi/5/gal/5_202.html

Гръцкото име на р. Вардар в областта Македония е Αξιός, Аксиос. Неправилно някои изследователи търсят произхода на името на р. Вардар в гръцката дума Βαρδάρης (варвари).

Произхода на името на реката като Вардар трябва да се свърже с известието в „Манасиевата хроника”, че още преди византийския император Анастасий (491-518) областта около Охрид е била заселвана с българи:  „При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя...”

Тоест, първото „превземане на долната Охридска земя” очевидно трябва да се отнесе към сведението на Йоан Антиохийски, че към 484 г. българи са поканени от император Зенон на Балканите. Тези българи като съюзници на Зенон, както знаем, са причина готите на Теодорих Амал да напуснат региона на Нове (дн. Свищов) и да се заселят в Италия. Успоредно с това региона около Охрид е бил в ръцете на друг готски вожд, Теодорих Страбон, който българите убиват.