Проф. В.Н.Златарски. "Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраст и Логотет" С., 1908, 161 с.

Бунгàрд (Бун) в Трансилвания

           Името „бунгар“ за българите, под арабоезичната форма „бунджар“ (пер. „г“ = араб. „дж“), се упоменава от арабоезичният историк от персийски произход Ат-Табари (838–923).

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.

         Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Епос за народа Боян във „Веда Словена“

Нека да преразкажем фолклорния вариант на епоса за народа „бояни” (баан) такъв, какъвто е във втори том на „Веда Словена” (1881 г.).

             Един народ с име „баан” (боян) мигрира от източните земи на Черно море, наречени „Крайна земя”, установява се за известно време в близост до народа „карба” (карпи), след което продължава миграционния си път към „на Дунав, на море” (с. 395).

Народът минава река Дунав и там „Бана крале” (с. 402), след много перипетии от чисто епосно естество (воюва с лоши свръхестествени същества, но пък постоянно му помагат добри свръхестествени същества) създава нова държава.

             Откъде идва този народ?

            Идва от източното Причерноморие, от местност до една река, около която расте специална билка (китка). Тази „трева”, която явно има важно значение за целия епос, е наречена по името на реката и се казва „купра билка”.

                             „Копра китка русина” (с. 486).

                             „Копра е китка росина” (с. 488).

          Китката има соларно-обредно значение, а не е подправка за манджа. Когато китката е с „роса” - животът е добър, слънчев, плодовит. Когато е скована от „слана”, е в обратно значение. В епоса сланата е персонифицирана - „Слана юнак” (с. 401). Този юнак е слуга на бога на снега („Снигна Бога, с. 401). Богът на снега праща „Слана юнак”, който:

                             „Да си вие бела снега

                             Дуръ да поле побелне” (с. 401).

          В епоса ясно е казано, че новата земя на този народ е на „църно море”, но и земята, откъдето идва, е на това море. „Край-земе” е била също на Черно море, но не на Дунав, а на река Купи (Кубан), където расте „купра билка”.

          Ето как епосът описва новата земя:

                             „Река са вие кату змие.

                             Та ми тече фафъ море-ту,

                             Река ми е ду белъ Дунав

                             Море ми е църну море,

                             Кат’ си ми е на Край-земе” (с. 403).

          Описана е територията на Добруджа, в чието поле (котлива) Бана крал построява първия си град.

          „Нова града нишенлие” (с. 402). Думата „нишенлие” в случая може да бъде преведена и като „столица”.

          Морето е Черно море, каквото е било („кат’ си ми е”) морето на „Крайна земля”/старата родина/.

          В епоса двете земи са в постоянен контакт, те не са разделени или поне авторът на епоса е искал да ги види така, ето защо именува земята, където расте „копра китка” - крайна земя. Епичният герой цар Боян е оставил там майка си, сестрите си и братята си. Той като тръгва към „новата земя”, определя:

                             „ут сега си брата уставем,

                             да ми в сарае седи” (с. 398)

          Фолклорните певци на епоса, благодарение на които днес имаме поне „фолклорен вариант” на този епос, не крият автора, откъдето те са пожънали онова, което българите-помаци съхраняват като легенди до края на ХІХ в.:

                             „Бана крале книга пее,

                             Бела книга църну писму” (с. 402)

          От теренните проучвания на Димитър Маринов, Любомир Милетич, Н. С. Державин и др. знаем, че фолклорни песни за „Бан” (Боян) и танц „боенец”, са съхранени не само при българите мюсюлмани (помаците), но и при българите християни, дори у тези, които живеят в Бесарабия (Н.С.Державин).

Бунгàрд (Бун) в Трансилвания

Бунгард е българско село на 6 км. от Сибиу, разположено е на хълм с българското династично име Дулу/Дялу до р. Хъртибач. Българите там се наричат „шкеи“ или „саси/саши“. Последното означава „хора, които имат религията на сасите`“, според Тодор Балкански. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии., Велико Търново, 1996.

„След времето на Л. Милетич, който посещава селото през 1895 г., беше натрупана богата информация за Бунгард, част от която е представена библиографски при К. Велики, Емигриране на българи (1967). Особен интерес за изследването представляват бележките за Бунгард в студията на етнографа Йон Мушля за чергедските българи (1972: 147-148, 165), които той е съставил според данните на лутеранския свещеник Михаил Дротхлер.

 В тази работа се допълват наблюденията на Л. Милетич и Й. Мушля, като се коригират изводите на първия за това, че местното население е по произход от Свищовско. По данни на ономастиката не ще и съмнение обстоятелството, че бунгардските шкеи са от един и същ тип с русчорските шкеи, като освен в ономастика, са близки и в речта (в молитвите) с карашовенските и свиничанските българи. Безспорно, бунгардчаните по произход са от тимошките българи, дошли след началото на XV в. На чужденците местните хора се представят по два начина: мъжете в кръчмата предпочитат да се наричат шкеи, като едните твърдят, че шкеите са българи, a други — че са “румънци”, защото говорят румънски език. Жените обаче, като по-ревностни посетители на църковните служби, са запомнили, че техният свещеник Михаил Грасу им е казвал: “Вие сте от най-старите българи, които са дошли на Ардял“.

Мария Гаврила от Бунгард

Бунгард представлява нещо като старото Брацигово с къщите-крепости, но с далеч по-обширни дворове, разположени край застлани с калдъръм улици.

Интересното в случая е, че и младите хора се представят за шкèи, като знаят, че шкеи кореспондира с българи. Това етническо самосъзнание обаче е заплашено от пълно “изтребване” със средствата на православието, към което бунгардските шкеи преминават още по времето на Л. Милетич. Днешният свещеник Михаил Йоза, млад и високо интелигентен човек (преподава в Духовната академия в Сибиу) е ревностен румънски патриот и всячески отказва да задоволява потребността на шкеите от знания за тяхното българско минало. Самият той при срещата ни в Сибиу на 24.V.1995 г. не ме допусна до архивите на бунгардската църква, като учтиво отклони намеренията ми да я проуча с аргумента, че са били унищожени по време на комунистическото управление. Той се представи за много изненадан, когато му казах, че местното население е от български произход, и че името шкеи означава българи.“ 

Църквата в Бунгард

(…) Милетич е останал с впечатлението, че шкеите по негово време са забравили своето народностно име българи. Този факт е вторично подчертан от Мушля (цит. съч.) с претенции за достоверност. Безспорно, нещо е попречило на двамата учени да се доберат до достоверна информация, защото аз заварих през 1995 г., т. е. точно сто години след посещението на Л. Милетич, живо и употребимо името българи.

Конфесионим. И тук, подобно на Русчор, е жива легендата за това, че прадедите са дошли като богомили. Що е обаче това богомили, те не знаят. Запазено е в преданията, че първо са били католици, после лутерани, значение, с което в местния говор е натоварено и саси : саши. Днес всички саправославни.

В днешна Трансилвания има две селища с име Бунгард  (рум. Bungard). В народния език първото се нарича Бунгард Сасеск (рум. Bungardul Săsesc, унг. Szaszbondard, нем. Baumgarten) и ce намира в района на град Клуж (Suciu I, 113), другото се нарича от съседите Бунгард Шкееск, a в официалния именник: рум. Bulgard, унг. Bongard, нем. Baumgarten (Suciu I, 113). (…)  Бунгардските българи, поне както демонстрираха пред мене желанието си, искат да научат всичко за своята история и за странния според тях български език на бащите и дедите си (…)

В югоизточния край на селото се намират руините на друга църква, която населението нарича “саска” — безспорно, по конфесионалното значение на прилагателното 'лутеранска'. Тази църква ще да е била построена, доколкото разбрах, в един период, когато сред шкеите е настъпило разцепление в конфесията: останалите в католичеството шкеи се черкували в старата църква, преминалите в лютеранството — в новата. Впоследствие, след като било лутеранизирано цялото население, малката и неугледна “саска” църква била изоставена.

Селското гробище се намира в черковния двор. Гробовете са употребявани многократно. Най-старият паметник, който открих отстранен от конкретен гроб, е на румънски език с надпис: “loan Gl. Frăţilă, născut 1824 – rep. 1903, ridicată de soţia lui rămasă Ana Frăţila, nasc. Baila”. Забелязах и още един стар надгробен паметник — на Мария Букуренчу с друго фамилно име Чора (1890-1910).

Бунгардските българи са придошли в Ардял като бежанци от османското нашествие в първата четвърт на XV в. Бежанският им поток е бил съставен от тимошки, източни българи, a вероятно и от балканджии (предтурско планинари). Ономастичното изследване отхвърля изводите на Л. Милетич, който създава хипотезата за свищовския, респ. павликянски, богомилски произход на всички българи в Седмиградско.

Името бунгардски българи е важен елемент от етнонимията на външните българи и трябва да остане в историческата етнонимия на българския език, респ. в речниковата статия на името българи“ (Тодор Балкански).

Заключение:

      Гръцките преписи и латинският текст на хрониката от ІХ в. на Теофан (в която се съобщава името на народа на Кубрат), както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

      Очевидно е, че още в латинският превод от ІХ в. на Анастасий Библиотекар е преписано грешното име „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.

      Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от краят на VІІ в., от който изобщо преписва историческото сведение за древна Велика България, именно името „уновундобългари”, т.е. хуни бунд-българи.

      И така, ако сумираме сведенията за бояните („уно-вунд-българите”, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурки” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІІ век „Искандер-наме”), бунджар  (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския цар Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).

http://www.promacedonia.org/index.html

Пълководецът Гимер от ІІ в. пр.н.е.

     Арменските извори от късно-античният период са отдавна обект на критичен научен дебат между историците. Що се отнася до произхода на арменските царе, още през VІ век  Прокопий Кесарийски отбелязва в своя трактат „За сградите”: „Нека никой не мисли, че Аршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята на Армения”.

    „Аршак, предводител на племето „парное”, започнал да обединява Партия и сложил край на Андрогор, който представлявал по това време там военната власт на Селевкидите. Тиридат, брат на Аршак, успял за завоюва Гиркания и Партия. Така се образувала Партанската държава (династията на Аршакидите е от 250 г. пр.н.е. до 224 г. от н.е.).” (Пигулевская, в „История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века”, Л., 1958, гл. І, § 15).

Партанската столица Селевкия, по-късно персийска столица Ктезифон.

    През първите десетилетия на VІ в. Прокопий знае само историята на арменският повествувател Тавстос Бузанд (V в.), която цитира в своя труд „Войната с персите”. Прокопий пише съчинението си „За сградите” към средата на века и очевидно именно по това време той се запознава и с арменската история на Мовсес Хоренаци (VІ в.), в която е прокарана идеята, че първите арменски царе били чак от средата на ІІІ в. пр.н.е. - Валаршак и синът му Аршак, които произхождали от династията на партанските Аршакиди.

      Арменският историк Мовсес Хоренаци в своя труд (кн. І, 8) пише, че Валаршак бил брат на Аршак Велики, който създал Партия и твърди, че Аршак поставил своя брат за цар на Армения.

      Съществувал ли е Валаршак или това е легендарен цар на Армения от средата на ІІІ в. пр.н.е.?

      За да придаде историческа достоверност на образа на този първи арменски цар, Хоренаци включва в труда си две събития, свързани с Валаршак.Той твърди, че историкът Мар Абас Катина бил секретар на Валаршак и по негова заповед бил ходил да събира сведения за древното минало на арменците в стари месопотамски архиви.

     Както отдавна бе посочено от учените, това съобщение на Хоренаци не е достоверно, Мар Абас Катина е живял към ІІІ или ІV в. от н.е. и много от неговите исторически проучвания Хоренаци съзнателно приспособява към удревляване на миналото на арменците.

      Второто сведение на Хоренаци, свързано с Валаршак, е героично.

   Древните, според Хоренаци, наричали арменската местност Вананд преди с името „горен Баоеан” (кн.ІІ, гл.6). Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартурските клинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”.

 
        Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е арменската област Вананд.

    Описвайки героичните подвизи на Валаршак, арменският историк Хоренаци дава сведение, че той привършил разпоредбите си, като покорил Вананд. Съобщавайки това, Хоренаци вметва, че преди местността се казвала „Баоенан”, но заради колонизатора Бунд, който бил българин, тя започнала да се нарича на името на неговият народ „вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд.

Българинът Бунд

          

      Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вхндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

     Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Валаршак, т.е. значи Аршак ІІ – бел.ред.) възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна и  се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”

    И така, ясно става, че Бунд е не само патроним, но и етноним – Бундур (vh`ndur). Защо тогава тези хора са наречени българи? Отговорът на този въпрос не би бил неловък, ако бе внимателно проучено от историците, че сред 16-те запазени преписа от хрониката от ІХ в. на Теофан, народа, от който е Кубрат, е именуван в някои от преписите „уновундбългари”, а не „уногундури”.

    Грузинският църковен документ от ок. V в. „Мокцевай Картлисай“ също знае за „Бундурк” и според изследователите под това име визира събития от времето на Урарту (едва през VІ в. пр.н.е. в Бехистунския надпис вече не се говори за Урарту, а за Армения).

    Арменците произхождат езиково от старите мизи, населили р. Ефрат още към ХІІ в. пр.н.е., според асирийските клинописи. Арменците онаследяват земите на Урарту, а урартите/бийани очевидно мигрират на север към Кавказ и Предкавказието, заедно с кимерийците, чиято хегемония над Предна и Мала Азия свършва към VІ в. пр.н.е.

   За последно на юг от Кавказ бундур воюват, според грузинския източник, с Ал. Македонски. Очевидно грузинския църковен документ „Обръщането на Грузия към християнството” (Мокцевай Картлисай) не е знаел кои са тези хора по земята на дн. Грузия, по която през ІV в. пр.н.е. се заселват иберите-грузинци, ето защо ги нарича в библейски дух „йевусейци”. Сравнението с коренните жители йевусейци на Йерусалим, преди там да дойдат израилтяните, е интересно. Иберите също са на земята на бундур, както евреите на земята на йевусейците. Давид купува именно от йевусееца Орна място, за да положи там кивота.

   „Удивил се Александър и проучил, че те били потомци на йевусейците. Понеже не беше във възможностите му да воюва с тях, царят се отдалечи. Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетеля на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І).

    В този цитат срещаме името „хони”, което към ІV в. пр.н.е. очевидно носят кимерийците. Така става ясно, че е прав Прокопий Кесарийски от VІ в. от н.е. в проучването си: „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци…” (Войната с готите, кн.ІV.5).

  През 1938 г. един от най-добрите изследоветели на партанската история (A POLITICAL HISTORY OF PARTHIA, BY NEILSON C. DEBEVOIS; CHICAGO · ILLINOIS, 1938) дава следните данни : „Скоро Фраат обърна своето оръжие срещу народите, които обитавали горите Елбрус на юг от Каспийското море. В частност, той депортирал мардите и ги преселил в Харакс около Каспийската врата (Дербенд – бел. м.)“ [с.41].

    Походът на партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.) се случва преди 171 г. пр.н.е. След това Фраат е онаследен от брат си Митридат (171-138 пр.н.е.).

    Упоменаването на града на хони и бундур Херки, по времето на  партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.) кореспондира с данните на Хоренаци, визиращи приблизително същият период. Арменският историк Хоренаци пише за българин Бунд, а в партанската история по времето на  Фраат ІІ (138-128 пр.н.е.) се появява някакъв Гимер, съдружник на партите.
За Гимер сведения дават Iustin. XLII. 1.3;  Posidonius. Hist. XVI, fr. 13 (J. Bd. II A. P. 228 = Athen. Deip. XI. 466). Диодор Сицилийски го нарича погрешно Евемер (Ενήμερος) (Diod. Sic. XXXIV. 21).

  През  130 г. пр.н.е. селевкидският владетел Антиох ІІ Сидет (139-129) решава окончателно да се разправи с Партия и превзема вавилонските земи. Много от царете, данъкопладци на партите, изоставят Фраат ІІ, но не и Гимер. През 129 г. пр.н.е. Антиох ІІ Сидет е убит и именно Гимер става фаворит на Фраат ІІ, който му дава да управлява западните земи, а самият Фраат ІІ отива на изток, за да воюва със саките.

   Очевидно името Гимер не е случайно и е прозвище на кимерийския цар, васал на Фраат ІІ. Гимер държи властта на партите не само над Вавилон, но и в Месопотамия, и именно по време на неговото наместничеството, древният град Александрия-Антиохия на Персийския залив е преименуван през 129 г. пр.н.е.  на… Харакс.

     Пренесъл е явно името на древният град Херки на хони и бундурк, така както българите по-късно основават няколко града с името Болгар.

    Между другото името на гр. Харцала се появява още в асирийскити клинописи: „В последните две издания на аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 години, се съобщава, че кимерийският цар Дугдамми, който се намирал в трудно положение " назад ... се върна в страната си " или " армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцала" (местоположение на този град не е известно)"
И.Н.Медведскаяhistory.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/za_skitskoto_nahluvane_v_palestina.html 

Урартите през 715 г. пр.н.е. се опитват да превземат гр. Харцала, но не успяват. През 714 г. кимерийците атакуват Урарту.

     А къде е този град, се уяснява от договор от 562 г. между перси и византийци: „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).

    „Каспийските врата” са Дербент, значи става дума за другият проход над Грузия. Името „Хоруцон” за Дарялския проход над Грузия е непознато в гръкоезичните късно-антични  текстове, очевидно попада в договора по линия на персите, които са го онаследили от асирийци и вавилоняни.

    И така, очевидно кимерийският древен град Харцала се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името Хоруцон на прохода в Кавказ...Там е и гр. Херки на грузинския летопис „Мокцевай Картлисай”, там е и гр. Харакс по време на партанския цар Фраат (176-171 пр.н.е.).

   Мухамед ибн Хавендшах (1433-1493), известен повече сред арабоезичните историци  като „Мирхонд”, е автор на съчинението от 7 тома  „Градина на чистотата” (Роузат-ас-сафа фи сират-ил-анбия вел-мулук вел-холаф). В своята книга от 1841 г. „Гюлистан-и Ирам” (вж. изд. Баку., 1991)  Аббас-Кули-ага Бакиханов, дава подробни сведения от изворите на Мирхонд от ХV в., упоменавайки и патронима на кимерийците като „Камари”: „Камари, когото наричат още Кемак, бил ловец на зверове, човек с весел нрав. Той се заселил на това място, което впоследствие нарекъл по името на своя по-голям син Булгар, а по-малкия му син, се казвал Партас.”

      Много интересно сведение, чакащо да му се обърне внимание, при условие, че същото е записано и в “Ориенталска библиотека” на Ербело де Моленвил (1697 г.)?

АРХИЕПИСКОПИЯ ПЪРВА ЮСТИНИАНА

           Император Юстиниан І (527-565) създава архиепископия „Първа Юстиниана“ през 535 г. с изрична новела, поместена под № 11 във ІІ том на Corpus juris civilis Romanorum.

          „Понеже преди главното управление беше в Сирмий и там бе всичкото илирийско величие и в гражданските и в епископските работи, но след това по времето на Атила, като бяха завладени ония места и Апений, управителя на главното управление на град Сирмий избяга в Солун, тогава и свещенното достойнство се премести заедно с главното управление, и Солунския епископ, не с особена власт, но под сянката на главното управление се удостои с някои привилегии.“

Отчитайки, че държавата му е велика, Юстиниан решава да не връща центъра на Илирийския диоцез в Сирмиум, а създава Първа Юстиниана с ранг не само на митрополия, но и на Архиепископия, под чиято власт да са епархиите първа и втора Дакия, Втора Мизия, Дардания, Превалитана, Втора Македония и част от Втора Панония…

Още от времето на Диоклетиан (284-305), а след това при Константин Велики (306-312) Римската империя е разделена на четири префектури: Галска, Италийска, Илирийска и Източна.

 Град Сирмиум става център на Илирик и е наречен от историкът Амиан Марцелин от ІV в. „преславна майка на градовете“. Тук през 375 г. е резиденцията на Валентиниан І, който умира от инфаркт през същата година. През 378 г. брат му Валент е убит от хуни и готи край Адрианопол и Грациан, роден в Сирмиум, кани тук  испанеца Теодосий І, предлагайки му да поеме Източната част на Римската империя.

       За първи път хуно-българите се опитват да превземат Сирмиум през 389 г., но Теодосий си го връща, както става ясно от един текст от хрониката от VІ в. на Касиодор, съхранен при Мавро Орбини. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

През V в. града попада в империята на Атила и светската и духовна власт на Илирия се премества в Солун, след като в периода на ІV и V в.в., е бил средище на цели пет църковни събора.

След смъртта на Атила през 453 г. и убийството на първородния му син Елак от гепидите на Ардарих, Сирмиум минава под гепидска власт.

В началото на VІ в. гепиди и готи воюват срещу българи около Сирмиум. Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под  504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”.

През 568 г. българи-кутригури с помощта на авари-тюрки си възвръщат Сирмиум и той става главен град на конфедерацията между авари и българи, известна с имената `Авария`, а така също и `Хуния`.

 

По времето на българския владетел Омуртаг (814-831) региона на Посавска Хърватия от Панония, е превзет и Срем/Сирмиум попада в български ръце.

Омуртаг, миниатюра от хрониката на Йоан Скилица, 11 век

Пресиян (836-852) води война срещу сърбите, които по това време за първи път показват признаци на държавност и племената им са обединени от  Властимир. Дотогава, както пише и Константин Багрянородни (De admin.imper.ed.Bon. cp.32, p. 154) българи и сърби не са воювали.

През 809 г. Крум завоюва София. Борис (852-889) приема царството на река Брегалница, според местно предание.

Тоест, след 837 г. Пресиян включва региона на Охрид, т.е. Първа Юстиниана, към българската държава.

Територия на България при управлението на кан Пресиян