Хуно-българите и Европа от ІV в. Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns...

  Американския историк Ото Менхен-Хелфен умира  през 1969 г. Няколко дни преди кончината  си той предоставя на издателството на Калифорнийският университет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текстът е издаден през 1973 г.

   books.google.bg/books



     
            Американския хунолог, който е известен още  от 50-те години на ХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), е подготвял до края на живота си пълен енциклопедичен обзор на късно-античните и ранно-средновековни извори, които са необходимата база, за да се напише обективно изследване за европейските хуни (375-468 г.).

          Монографията  The World of the Huns: Studies in Their History and Culture, University of California Press, 1973, е издържана изцяло в академичен стил, тя е необходим за всеки исторически факултет лекционен справочен материал.

      Ото Менхен-Хелфен много добре е съзнавал, че европейската хунска история е пресъздадена още в късно-античните летописи на границата между мита и историята, ето защо в началото на труда си обръща внимание, че демонизацията на хуните започва дори при историка от ІV в. Амиан Марцелин. В този смисъл „демонизацията” на хуните в монографията на Томпсън от 1948 г., според Ото Менхен-Хелфен, не е нищо друго, освен възпроизводство на шаблонни оценки.

Откровенното неприязнено отношение на немските професори и на съветските историци към хунското минало определено дразни Ото, който като академичен тип учен деликатно намеква за тях, че дори епископите на църковният събор в Халкедон през 451 г., не са били толкова крайни, независимо, че варварите-хуни са били на километри от тях.

На  няколко места американският хунолог си позволява да отбележи, че хунското минало в периода 375 – 468 г.г., е крайно време да получи обективна оценка, извън всякакъв род пристрастия.   

Очевидно, още след 50-те години на ХХ в. Ото Менхен-Хелфън е разбрал, че няма смисъл от полемични професорски спорове (през 60-те Л.Н.Гумильов го напада, защото оборвал теорията на Иностранцев от 1900 г. за произхода на хуните в Европа от средно-азиатският народ Hsiong-nu) и че единственият начин да постигне целта си е да се нагърби с преразглеждане на всичките късно-антични летописи, за да открие в тях преки или косвени сведения за хуните.

           Той си поставя за задача да изкара на бял свят всички данни от първоизворите за хуните, да ги съпостави и да пренапише хунската история на тяхна основа, а не да следва европейските историци от ХІХ и ХХ в., които създават картината от ІV в. и V в. за хуните само на базата на няколко първоизвора, чиито сведения интегрират с пикантни византийски сплетни за порочната Хонория и всякакъв вид други легенди, които тотално са подменили обективният анализ.

        Ето защо монографията на Хелфен прилича на академичен справочник,тя не е лесно четиво.

     Кой е всъщност Ото Менхен-Хелфен? Американския професор срива старата  доктрина за хуните и представата за тяхната едностранчиво-негативна роля в Европа през ІV и V в.

Монографията  на Хелфен предразполага не само към нова историческа версия на европейските хуни в периода 375-468 г., но и към нов прочит на реалните събития от времето на т.нар. „велико преселение на народите”.

Тоест, нов прочит как е създадена  Европа от ІV и V в. ?

До каква степен създаването на Европа, чиято етническа карта е тотално разместена с хунската инвазия ок. 375 г., е римо-хунски фундамент?

 Изводите на американският хунолог изискват да бъде ревизирана доктрината от ХІХ и ХХ в., че късно-антична Европа е римо-готски проблем. Това не е вярно, проблема е римо-хунски. Ото Менхен-Хелфен връща на историческата  сцена реалният фактор, без който  изобщо не би съществувал ефимизмът  „велико преселение на народите”: хунския фактор.

Изглежда  европейските учени все още не са готови на сериозна радикална редакция на просвещенско-модерната доктрина за римо-готското случване на Европа през ІV-V в.в., ето защо основателно можем да квалифицираме монографията на Ото Менхен-Хелфен като пост-модерно предизвикателство. Методологията на американският  професор приема, че няма нищо друго преди първоизворите и старателно въвежда в оборот всички сведения за хуните, не само тези, които са били общоупотребителни дотогава (естествено, няма как да се занимава с дилетантските грешки на изворите на Г. Ценов). 

      От  древните летописи надигат гласове Йероним, който сравнява Римската империя със Стара Юдея, откакто са дошли хуните. Еретикът Несторий пък бичува богословските си врагове и вижда в хунското нашествие възмездие за теологията си. Писателите-църковници възкресяват доктрината за старозаветният народ „Гог и Магог”, чието време е дошло.

         Събитията от ІV и V в. са потресаващи за Европа, тогава начева нейната реална история. Хунската инвазия размества пластове от Дон до Испания, дори бягството  на алани и вандали в Африка, е вследствие хунската политика от началото на V в.

          Ото Менхен-Хелфен е уникален събирач на сведения за хуните от летописите, на места чак е досаден в детайлите. Този енциклопедичен фонд му дава базата за блестящи анализи. Хелфен  не е „архивар”, интересува го не сбора от пълното число летописи, а фактологията в тях. Тук е гениален, понеже подлага на преоценка дати и години, които повече от столетие си се въртят в историческите книги, по навик. Резултатът  от къртовската дейност на Ото  Менхен-Хелфън е изумителен. Изследванията  на историците за хуните до него, вече приличат повече на алхимически уравнения.

           Само  един факт! Всички ние продължаваме да смятаме, че най-епохалното събитие във военната дейност на Атила е прочутата Каталунска битка (locus Mauriacus) от 451 г., но според Хелфен неговият военен апогей е през 447 г. в земите на дн. България. Това  не е единственият пример за преоценка  на хунският фактор в Европа, но е най-показателният, от който страдат особено романистите, които пишат за Атила и по навик са съсредоточени само към тази битка от 451 г., вблизост до Орлеан и Париж.

 На фона на детайлната и пространна европейска хунска история в монографията от 1973 г. на Ото Менхен-Хелфен, всичко останало написано за европейските хуни изглежда като общи приказки. Особено Гумильов.Стилът  на американският професор вдигна  много високо научната летва как трябва да се пише за хуните, как трябва да се работи с материала от първоизворите и неслучайно след 1973 г. няма сериозно академично изследване за европейските хуни.

Уважаващите себе си историци вече не могат да пишат  за хуните в духа на Томпсън, нито да твърдят, че те са диваци без ред и пълчища, след като знаят от Ото Менхен-Хелфен, че същата хунска конница, която през 394 г. е в Панония, през 395 г. вече е в Задкавказието (Персоармения) и воюва там, като навлиза дълбоко в земите на Византия, откъм източната граница в Мала Азия на империята (персийско-византийската граница). Някак не се връзва това да са същите „необразовани хунски банди” от книгата на Томпсън (1948), които даже, според него, не можели да правят лъкове и стрели с железни накрайници. Един уважаващ себе си историк няма как, след Ото Менхен-Хелфен (1973), да не преразгледа тяхното военно-държавно устройство.

Атила и неговият трети син Ирник, който е записан в Именника на българските владетели. 

         Хелфен дава не само нов отговор на хунската история (от която никой не се интересува днес), а и изисква нов отговор за реалните фактори, довели до случването на Европа през ІV и V в., което си е направо катастрофа за позитивистичните догми на историческата европейска наука от ХХ в. Тук е основното послание на монографията на американския професор. Ако той, в духа на академичното мислене, би изискал от своите европейски колеги едно обективно отношение към  европейската хунска история, това не би било вече пречка днес. Ала той иска от тях нова редакция изобщо на науката за късно-антична Европа. Ето това е истинската причина монографията на американският професор, която  той през януари 1969 г. дава за печат  на University of California Press, вече 40 г. да не е превеждана в страни като Русия и България.

Ото Менхен-Хелфен в Х глава на своя труд пише черно на бяло, че европейските хуни, които според археологията нямат нищо общо със средно-азиатските хсионг-ну от Ордос и Китай, произлизат от българите.

Почти същото пише и през VІ в. византийския летописец Прокопий Кесарийски, според когото именно утигурите и кутригурите, чийто произход е кимерийски, са ядрото на хунския съюз.

На о. Грав са били канските дворци на Велика България...

Още античните географи са смятали, че Каспийско море на север се свързва с Океана. Че то не е море, а залив на Океана.

Херодот през V в. пр.н.е. съобщава, че Океана заобикаля сушата отвсякъде. Географите пък през следващите векове са знаели следното: 1, че Индийският океан има южен залив, т.е. Червено море. Но той, според тях, имал и северен залив. 2, На изток океана заобикаля Индий, според техните представи, а след това всичко на северо-запад е океан, като  Каспийско море не е море, а северен залив на Океана.

Когато в края на ІV в. от н.е. историка Амиан Марцелин пише: "Народа на хуните, за който древните автори знаят доста малко, обитава оттатък Меотийското блато (Азовско море-бел.м.) в посока на студения Океан"  (кн.ХХХІ, 2.1.), той има предвид Каспийско море, като залив на този океан.

Когато през V в. Приск Панийски описва територията на империята на Атила, с думите: „Никога на никого от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време и да владеят както островите на океана  и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци“, той под „островите на океана“ има предвид островите в Каспийско море, които потъват окончателно към ХІІІ в. от н.е.

 

За най-големия от тези острови, пише още през ІІ в. от н.е. географа Птолемей, наричайки го „Грав“. Този остров се е простирал от  устието на дн. Волга на юг, като според Л.Н.Гумильов, който проучва въпроса с експедиция, е бил с размерите на Нидерландия. През острова са минавали 70 ръкава, според „Арменската география от VІІ в.”, която компилира от Птолемей. Те идвали от широкия ръкав на Волга („Ра“ при Птолемей) и опасвали острова, а в южният му край са се събирали и са се вливали в Каспийско море.

Този остров Грав е бил част от територията на Велика България преди 669 г., откогато става хазарска територия, а потъването му под нивото на Каспийско море е един дълъг период от V до ХІІІ в. От тази тучна българска, а след това хазарска земя, която хазарския цар Йосиф през Х в. хвали в писмото си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут като зеленчукови и овощни градини на държавата му, днес са останали като спомен само беровските могили при устието на Волга.

Защо хуните са били наречени "Бич Божий"?

       През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римския свят с тревога.




Римската империя

Хунската империя

          През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”. Тогава Бог наказвал евреите, според Йероним, като им изпращал врагове, така постъпвал и днес с римския свят, заради все същото неверие...

           Ойкуменът (света) е част от Божията воля!

           И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?

            Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещенник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 г.

        Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първия християнски град Едеса да пострада от хуните?

          През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята.

          Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий.

          Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите по времето на стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси.

 

              Патриарх Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет (431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски, е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид”.

         Клерикалната оценка на епохата е: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите.

           Изглежда тя най-точно е формулирана по-късно от Исидор Севилски: „Те (хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).

                    През 408 г. за Йероним е било вече ясно, че това не са случайни варвари, които от векове притесняват римския свят, а нещо по-особено...Нещо, което е наложено над ойкумена, само по Божия воля...Те са „гняв Господен”....

    А техния цар Атила след 445 г. е наречен „Бич Божий”...

Св. Методий и „готските букви“.

В архивите на Ватикан са работили значимите католически църковни историци от седемнадесети и осемнадесети век Хенсхен, Дюканж, Мишел льо Киен, Авентин, Ханзиций, Пагий, Асемани и др. Техните сведения за българите и тяхното християнизиране през IX век са почерпани от десетки стари летописи. Особено интересна е католическата представа за Св. Св. Кирил и Методий и техните ученици. Представа, която в известна степен е пренебрегната след 1843 г. от православната славянска историография. В българската историческа наука след 1878 г. навлиза руския панславянски модел за този важен за българската история период, а обективността изисква да видим и другата гледна точка и да разширим мирогледа си за българската светска и християнска история.

1.

"За наставници приел Закона и Благодатта, светителю Методие, така премъдър създател на светите букви бе..."

                                                       КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ 
                                           СЛУЖБА НА ПРЕПОДОБНИЯ МЕТОДИЙ

Кой, кога и защо създаде азбуката, известна по-късно като „кирилица“? Защо е било необходимо глаголическата азбука, която братята Константин Философ (нататък в текста ще го изписваме с монашеско му име Кирил) и Методий занасят през 868 г. в Рим и която е благосклонно приета от папата, да бъде след това заменяна от кирилския алфабет?

Ние нямаме досега отговор на тези въпроси или по-точно отговорите които се дават, са неуместни. Обикновено се твърди, че кирилицата е въведена на мястото на глаголицата, поради технически причини, т.е. че е по-лесна за употреба. В светлината на една несекуларна култура, която възприема буквите не като „черти и резки“ („О писменах“ на Черноризец Храбър), този отговор е незадоволителен.

Твърди се, че кирилицата е създадена още през ІV в. от готския епископ Вулфила. Наистина, близост между двете азбуки има, но не и тъждество. Готски текстове последно има от ІХ в., но в готската писмена традиция между ІV – ІХ в.в. не срещаме кирилицата като форма на готското писмо. Можем да допуснем, че кирилицата е създадена на основата на готското писмо, но това не е станало преди създаването на глаголицата от Св. Кирил, т.е. времето през което трябва да е била формирана кирилицата е ІХ в., след смъртта на Кирил през 869 г.

Кое е наложило след 869 г. създаването на „кирилицата“? Ето това е въпроса, който ни интересува.

2.

Християнският свят е единен до 866 г., когато папа Николай І  изпраща кардинал Формоза Портуенски и епископ Павел Папулонски като свои легати в България по покана на княз Борис І.

През 867 г. константинополския патриарх Фотий пише окръжно послание до източните патриарси, в което ги уведомява, че латински духовни лица са проповядвали в България в ущърб на Никейския символ на вярата и са учили новопокръстените през 865 г. българи, че Св. Дух изхожда не само от Отца, но и Сина.

Така се ражда теологичния проблем „филиокве“, който през 1054 г. ще доведе до разделянето между източното (православно) християнство и западното (католическо) християнство. През тази злополучна за християнския свят 1054 г. Рим налага схизма на Изтока. Латинците започват да наричат източните си „братя“ с термина „схизматици“ и еретици, а Изтока нарича латинските християни „духоборци“ и еретици…

Въпреки, че това разделение на „схизматици“ и „духоборци“ се случва официално след 1054 г., то начева като процес на теологични борби още през 867 г. с окръжното на Фотий и свикания през същата 867 г. от него църковен събор в Константинопол. Фотий анатемосва папа Николай І, заради нарушението на Никейския символ и отношението между Константинопол и Рим се обтяга до краен предел. На 25 септември 867 г. новият император Василий I Македонец бърза да принуди Фотий да се откаже от патриаршеския престол в полза на Игнатий, за да бъде възстановен църковния мир между Изтока и Запада.

 И той е възстановен, но проблемът „филиокве“ (Filioque) не изчезва, а се задълбочава…

3.

Св. Кирил умира на 14 февруари 869 г. Когато тръгва на Моравската си мисия през 862 г. той не само е изпратен от Фотий като патриарх, но и от своя учител Фотий, а може би и приятел. Анастасий Библиотекар, който е житиеписец на папа Николай І, не пропуска обаче да напише, че в Рим Св. Кирил бил порицавал Фотий през 868 г. Не се знае дали това е истина или не. Но все пак през 868 г. мисията по признаване на новата глаголическа азбука в Рим пред папа Адриан ІІ, наследил починалия през 867 г. Николай І, никога не би минала успешно, ако Св. Кирил се бе заявил като фотианец.

През 868 г. Св. Методий е ръкоположен за епископ от папата, а ученици на двамата братя са издигнати в различни по-нисши чинове. Св. Кирил отказва да приеме епископски сан и се замонашва с име Кирил, а през февруари на следващата 869 г. умира в Рим и е погребан в базиликата на Св. Климент.

Новата глаголическа азбука и славянската писменост са благословени от папа Адриан ІІ и почти петте години в Панония на двамата братя са увенчани с успех. Св. Методий и учениците му се връщат при моравския княз Ростислав, за да продължат делото.

4.

Кога Методий става за първи път архиепископ, след като е посветен в епископски сан от папа Адриан ІІ през 868 г.?

 Методий е първи епископ на моравците, одобрен от княза им Ростислав и ръкоположен от папата, в този смисъл той по почест е и архиепископ на новосъздадената Панонска архиепископия. Предшественик на същия диоцез е Лавреакската църква.

По същият начин след събора от 870 г. в Константинопол е взето решение византийския патриарх Игнатий да ръкоположи епископ за българите и той ръкополага Теофилакт. Той е одобрен от българския княз Борис І и по почест е архиепископ на новосъздадената Българска архиепископия. Предшественик на същия диоцез е Илирийската църква.

Тези две архиепископии не са автокефални. Методий е зависим от Рим, а Теофилакт от Константинополската катедра.

Нека припомним, че в периода 866 г. до 870 г. княз Борис няколко пъти иска от папа Николай І и от папа Адриан ІІ да получи епископ от Рим и моли да му бъде даден или дякон Марин, или кардинал Формоза Портуенски. Папата протака, но все пак изпраща някакъв Силвестър, който е трябвало да бъде одобрен от българите и папата е щял да го ръкоположи за техен епископ. Но това не става, а на събора от 870 г. се постига съгласие между Рим и Константинопол българската църква да е под юрисдикцията на константинополската патриаршия и патриарх Игнатий ръкополага Теофилакт за глава на новосъздадената от събора архиепископия България.

Нейният диоцез като територия е бил 1/3 от територията на държавата България и е разположен най-общо казано от Охрид до пристанището на Адриатическо море Йерихо, което било близо до дн. албански град Драч.

5.

През 825 г. папа Евгений ІІ пише писмо до „князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия” (с. 116, по Асемани), в което изразява своята радост, че те приемат християнството. Папският църковен историк от ХVІІІ в. Асемани, пише: „От това писмо се стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите- б.м.), покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христа през 798 г. от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както е посочено по-горе (не в този цитат, Асемани е изследвал тоя въпрос другаде – б.м.), но че също и моравците, и другите хуни (чети: българите-б.м.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, са приели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископ Уролф, и то, както изглежда, през 805 г...” (с. 117).

Ростислав е син на Моймир. Именно Ростислав кани Кирил и Методий в Панония през 862 г. Моймир, баща му, е васал на българите на Омуртаг, който завоюва тези територии през 824 г.

През 796 г. Карл Велики покорява Авария и аварите се асимилират във Франкската държава, като приемат християнството през 798 г. от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон. Но моравците на Моймир и българите, които живеят в Панония, имат друг път.

През 805 г. се появява някакъв с тюркската титла за подчинен - „тудун“ и се договаря с Карл Велики, че хуни (българи) и моравци ще приемат християнството и ще бъдат „данъкоплатци със самоуправление” (писмо от 900 г. до папа Йоан IX от ювавенския епископ Теодмар, с.с. 184-188, по Асемани), ако бъде издигнат от него в каган.

През 805 г. тюркската аварска държава в Панония е покорена вече повече от 10 години, следователно този тюркски титул „тудун“ може да има смисъл единствено, ако тук става дума за хазарски васал, т.е. за български династ, васал на Хазария, с титла „тудун“.

За Карл Велики тюркската титла „каган“ не е значела нищо особено, но „тудунът“, който приема християнството през 805 г. с името „каган Абрахам“, всъщност е признат от Карл Велики за равнопоставен на хазарския каган.

„Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът да поеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към 805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти” (с. 118, по Асемани).

Кой е Тутунд, до който пише папа Евгений ІІ през 825 г.? „Тудун”, както казахме, e хазарската титла, това не е лично име. Очевидно българският династичен род в Хазария, е получил от кагана подчинената титла „тудун“.

Западните граници на Хазария са около р. Днепър, докато териториите на „външните българи“ (арабските географи от Х в. наричат така онези българи, които не са поданици на Хазария), са били от Днепър до Панония.

6.

До 865 г. Крим е бил административен център на васалния в Хазария български династичен род. Константин Философ, когато отсяда няколко години преди това във византийския полис Херсон (дн. Севастопол), по време на своята хазарска мисия, е бил точно в този регион.

Ростислав от Моравия през 862 г. се обръща към византийския император Михаил, понеже „научил какво е било направено от Философа в страната на хазарите“ [първо житие при Хенсхен или Италианска легенда] и го моли „да изпрати в неговите земи такъв човек, който би могъл цялостно да запознае неговия народ с вярата…“ [пак там].

Между Моравия, която е в Панония и Хазария, която е  на изток от Дон, не би могло да съществува никаква връзка, без българите. Или по-точно онези българи, за които пише през Х в. Константин Багрянородни и за които дава сведение през същия Х в. арабоезичния историк Ибн Рашдъ. Век по рано, т.е. преди инвазията на запад на печенеги и маджари, тези българи са част от северните територии на българската държава, разпростиращи се от Днепър до Панония. След Х в. ситуацията е вече друга. На запад в Панония доминират унгарците, а на изток до Днепър – печенегите. „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите” , пише Ибн Рашдъ през Х в.  Точното географско разположение през Х в. се уточнява от „За устройство на империята” на К. Багрянородни („територията от четири дни път между Пачаникия и Унгария”; гл. 37). 

Тоест, ако Ростислав знае през 862 г. „какво е било направено от Философа в страната на хазарите“ [първо житие при Хенсхен или Италианска легенда], го знае от българи.

Неслучайно Хенсхен (1600-1682) пише в Сommentarius §1. De Cyrillo et Methodio, num. 2. - Acta Sanctorum, Martin Tomus ІІ, ed. 2`, p. 13, coll. 1-2., че Кирил и Методий са покръстили „българите от Сарматия“. Така той още през ХVІІ в. отговаря на въпроса кои българи всъщност са покръстени от Кирил и Методий, за което пише Моравската легенда и стария ръкописен Оломоуцки бревиарий?

Моравска легенда: „И така, като тръгнал [Кирил заедно с Методий], първо пристигнал при българите, които с Божия помощ обърнал чрез своята проповед във вярата. Като продължил оттам, пристигнал в страната Моравия, носейки със себе си мощите на Св. Климент“ (№ 4, Acta Sanctorum, Martin Tomus ІІ, ed. 2`, p. 23, col. 1).

В горепосоченото Acta Sanctorum, Martin Tomus ІІ, ed. 2`, на стр. 24, т.е. p. 24, col. 2, са поместени църковните четения за Св.Св. Кирил и Методий, съхранени в стар ръкописен Оломоуцки бревиарий, в чието начало е написано, че: „Блаженният Кирил, по народност грък, вещ в латинските и гръцките писания, след като българите повярвали [на проповедта му], започнал в името на Светата Троица и на неделимото Единство да проповядва вярата на Господа Наш Исуса Христа и сред народа на Моравия.“

7.

Моравската мисия на Св.Св. Кирил и Методий започва от Крим на запад към Панония.

Когато Константин Философ открива мощите на Св. Климент Римски, той ги оставя в метрополната църква в Херсон. След това приключва мисията си при хазарите и се връща в Константинопол. Няма сведение мощите да са носени във византийската столица.

През ХVІІІ в. Йосиф Симоний Асемани проучва житията и сведенията за Св. Св. Кирил и Методий, събрани в Acta Sanctorum от Хенсхен, опитвайки се да разбере дали те двамата са покръстили българите: „Преминавам от хазарите към българите и моравците. В първото житие на св.св. Кирил и Методий, у Хенсхен към ІХ март, с. 20, № 7, не се споменава нищо за покръстване на българите….Обаче във второто житие [Моравската легенда], с. 22, № 4, първо се говори за покръстването на българите, после за покръстването на моравците (Йосиф Симоний Асемани. Календари на вселенската църква. С., 1987, с. 77).

Константин Философ отива на мисия при хазарите и очевидно пътува с кораб до Херсон, дн. Севастопол. Там открива мощите на Св. Климент Римски и те са оставени в метрополната църква в Херсон. Провежда хазарската си мисия и се връща без мощи в Константинол. Ростислав, моравския княз, знае явно от българите как на Крим Константин е обръщал поданици на Хазария в християнството. Тези поданици са очевидно също българи. Ростислав иска от византийския император Михаил човек като Константин в собствените си владения. Константин отива в Моравия, носейки светите мощи на Климент Римски. Тоест, той е пътувал до Моравия не през държавата на княз Борис, а очевидно пак с кораб от Константинопол до Херсон, където е взел мощите на Св. Климент (т.е. още тогава е знаел, че ще бъде викан в Рим - NB) и на път за Моравия „първо пристигнал при българите, които с Божия помощ обърнал чрез своята проповед във вярата. Като продължил оттам, пристигнал в страната Моравия, носейки със себе си мощите на Св. Климент“.

След малко ще посочим, че според папския библиотекар от XVIII в. Асемани, папа Николай I разбира за лицата Константин Философ и Методий, които са на християнска мисия в Панония, едва през 866 г. и то от княз Борис, чрез легатите си Формоза Портуенски и Павел Популонски.

Тоест, Св. Св. Кирил и Методий са покръстили „българите от Сарматия“, както още през ХVІІ в. е написал Хенсхен, при това княз Борис е знаел, че се покръстват от тях още след 863 г. българи. Това са онези българи, обитаващи по времето на Св. Св. Кирил и Методий  областта между река Днепър и Панония (дн. Унгария).

8.

Българската и моравската мисия на двамата братя трае малко повече от 4 години преди 866 г., когато папа Николай І ги вика в Рим, за да разбере какво проповядват.

Според папския библиотекар от ХVІІІ в. Асемани, папата разбрал за Кирил и Методи не от другаде, а от българския княз. „Папа Николай [като] изпратил свои легати в България епископите Павел и Формоза, щом узнал, че Кирил и Методий в Моравия обучават техните деца на четмо и писмо, уреждат църковни служби и след като по този начин изтръгнали и унищожили всички плевели на пороците от това заразено поле, са започнали да засяват кълновете на Божието слово, твърде възрадван от това, което му било съобщено оттам (във всеки случай от изпратените в България легати), наредил с апостолическо послание да отидат при него“ (Асемани, с. 191).

Вероятно апостолическото послание, с което ги вика, е или от края на 866 г. или от началото на 867 г. На 13 ноември 867 г. папа Николай І починал, а на 14 декември същата година е наследен от Адриан ІІ, който посреща тържествено в Рим мощите на Св. Климент Римски, Кирил, Методий и някои от техните ученици.

И така, до 866 г., когато княз Борис изпраща пратеничество начело със съветника си Петър до папа Николай І, „българите в Сарматия“ вече са покръстени от Кирил и Методий. Ето защо много внимателно трябва да прочетем какво пише Анастасий Библиотекар в „Житието на Николай І“: „Междувременно, благодарение на изобилните заслуги на този преблажен в Града (т.е. Рим-б.м.) мъж, с действената помощ на всевишния Бог, който чрез своите слуги ежедневно прави знамения и големи чудеса, кралят на българите – Михаил, познавайки учението на християнството и светата вяра, заслужил да бъде кръстен. И този, който преди, служейки на Творението, свирепствал жестоко, по негово време свел глава пред Твореца, заблестял с възвишена религиозност и му служил с голямо благочестие. Тогава, през месец август, индикт`ХІV (именно през 866 г. след Хр.) изпратил при вселенския и наистина правоверен духовен глава свои пратеници и събрал за върховния първосвещеник немалки дарове, както от своите земи, така и от другаде. И отправил към Негово Апостоличество [въпроса], какво трябва да направи по-душеспасително и какво трябва да направи за останалия български народ, лишен дотогава от светото кръщение, за да получи тайнствата на вярата (курсив м.). Преблаженият папа, научавайки това, изпълнен с голяма радост, отправил големи възхвали към Христа и благодарейки му заедно с цялата поверена му по Божия воля църква, отправил с предана душа, със смирен глас безгранична прослава към Господа наш, който в последно време е извършил такова чудо. После, след като пратениците на българския крал, вече с името Михаил, били приети от светия папа, той ги задържал при себе си с почести, а междувременно определил за пратеници на Апостолическия престол Павел Популонски и Формоза Портуенски, епископи с голяма светост, и им наредил да отидат да проповядват сред онзи народ, напътствайки ги с меденоструйни съвети и наставления“ (ЛИБИ, ІІ, 1960, 184-185, по Асемани, с. 99)

Двайсет дена преди да почине, на 23 октомври 867 г. папа Николай І праща окръжно до всички епископи във Франкската държава и ги уведомява, че Фотий е написал окръжно до източните патриарси, с „което стоварят върху нас еретически престъпления“. Тоест, вече знае за обвиненията („филиокве“) от Изток. Освен това пише до епископите във Франкската държава, че тези обвинения се правят „от завист“. „От завист пък, защото са узнали, че българския крал, на име Михаил, след като приел христовата вяра заедно със своя народ, е поискал наставници и доктрина от престола на блажения Петър“ (ЛИБИ, ІІ, 1960, с. 63, по Асемани с. 100).

Тоест, между август 886 г. и октомври 867 г. папа Николай декларира пред всички, че българите искат наставници и доктрина от Рим и същевременно уведомява подчинените си епископи, че Константинопол чрез окръжното на Фотий до източните патриарси, обвинява Рим в ерес, относно „филиокве“.

Самият Анастасий Библиотекар, т.е. житиеписеца на папа Николай след кончината му на 13 ноември 867 г., е върл противник на Фотий, ето защо, когато пише в житието, че княз Борис І чрез посолството на своя подчинен Петър до папата е питал „какво трябва да направи за останалия български народ, лишен дотогава от светото кръщение, за да получи тайнствата на вярата“, има предвид не онази част от българите, които все още не са покръстени от гърците след 865 г., а изобщо покръстването на българите според „римския обред“, за което са и изпратени легати от папа Николай.

В този смисъл, „онази част от българите“, които са правилно покръстени, са именно покръстените българи от Св. Св. Кирил и Методи. През 868 г. Анастасий вече знае, че те са покръствали не само моравци, но и българи между Крим и Панония.

В онзи момент към 868 г. Кирил и Методий още не са част от проблема „филиокве“ между Рим и Константинопол, който се е зародил преди месеци. А и тогава проблема все още не е изкристализирал догматично, той все още се върти просто около личността на Фотий. „Антифотианството“ на Кирил, засвидетелствувано от Анастасий Библиотекар, е белег, че глаголицата и нейните равноапостоли, са припознати от Рим за свои. Те са носители на „правата вяра“, в случай „римския обред“. Кирил умира, но на Методий ще му предстои през 880 г. отново да ходи до Рим и да убеждава папа Йоан VІІІ, че не е човек на Фотий, който през 867 г. се оттегля от константинополската катедра, но от 877 г. до 886 г. отново е патриарх на Византия…

В този смисъл трябва да кажем, че и „глаголицата“ има папски статут на легитимност, тя се употребява за черковни нужди в Моравия, във връзка с „римския обред“. Тя е азбука, която обслужва „филиокве“ и когато през 879 г. папа Йоан VІІІ получава донос срещу архиепископ Методи, че той е станал фотианец и прилага „гръцки обред“, първото нещо, което прави папата е да забрани с писмо употребата на преведените на глаголица богослужебни книги в литургията. Едва след това папата вика Методий в Рим, за да изповяда чия вяра и обред поддържа.

9.

Както казахме, през 868 г. папа Адриан ІІ ръкополага Методи за епископ. Той се връща с учениците си в Панония и въдворява в черковната литургия славянския език чрез преводите на глаголица на Светото Писание.

По това време териториите около река Сава в Долна Панония не са под властта на Ростислав, сина на Моймир, а на Прибина (и сина му Коцел), противник на Моймир и Ростислав. Към 868 г. по тези земи архипрезвитер е Рихпалд, той е на подчинение на Ювавенската, т.е. на Залцбургската епархия. Той води литургията сред славяни, но на латински език. От ден на ден обаче, след като се върнал Методи и неговите ученици, които проповядвали във владенията на Ростислав, църквата на Рихпалд опустяла. Народът на Прибина ходели да слушат  литургията на славянски, вместо на латински.

Това събитие е отразено в летописа от 871 г. „Покръстването на баварците и каринтийците“: „Той (т.е. Рихпалд-б.м.) останал там дълго време, изпълнявайки службата си пълновластно, както му бил наредил неговият (ювавенски, т.е. залцбургски – б.м.) архиепископ, дотогава, докато някакъв грък на име Методий, след като изнамерил наскоро славянските букви, превеждайки мъдро от латински език Римската доктрина и необходимите латински книги [на славянски език], станал причина да се изоставят от целия народ на страната литургиите, Евангелията  и църковната служба на онези, които ги отслужвали на латински. Не можейки да понесе това, той [Рихбалд] се върнал в Ювавенската епархия“ (с. 180, по Асемани).

Това е било „златно време“ за Методий и учениците му, те са били под закрилата на папа Адриан ІІ, който умира в края на 872 г., наследен от папа Йоан VІІІ. От летописа „Покръстването на баварците и каринтийците“, писан през 871 г., разбираме, че е съществувало недоволство от ювавенската, т.е. залцбургската епархия. Летописа завършва с тъжната констатация: „От времето прочее, откогато според едикта и разпореждането на господаря император Карл (т.е. от 796 г.) народът на Източна Панония започнал да се управлява от Ювавенските предстоятели досега (т.е. до 871 г.) са изминали 75 години, като никой епископ, дошъл от другаде, не е имал църковна власт в пограничните области, освен Залцбургските духовни управители, нито презвитер дошъл от другаде, се е осмелявал да служи там своята служба повече от три месеца, преди да е представил на епископа отпусно писмо. Това, разбира се, било съблюдавано там дотогава, докато се появила новата доктрина на Методий Философ“ (с. 180,181, по Асемани).

10.

Архиепископ Методий е нямал подчинен епископ в ръководената от него Панонска архиепископия. Той е единствен епископ там. Несъмнено той е имал на подчинение други, по-нисши духовни чинове, някои дадени на учениците му още през 868 г. в Рим от папа Адриан II.

За да стане ясна разликата между епископ и архиепископ ще цитираме думите на папа Николай, когато съветникът Петър на княз Борис отива в Рим през 866 г. с княжеско искане папата да даде на българите патриарх. „На това искане в писмото по допитванията на българите, глава 72, папа Николай отговорил следното: „Питате дали е възможно да се ръкоположи у вас патриарх. Но на това не можем да Ви отговорим нищо определено, преди Нашите легати, които Ви изпращаме заедно с Вашите, да са се завърнали, за да ни уведомят какъв е броят и единодушието на християните у вас. Впрочем засега трябва да имате епископ и щом там с нарастването на Божията благодат християнството се разпространи и се ръкоположат епископи за всяка една църква, тогава ще трябва да се избере измежду тях един, който, ако не патриарх, положително трябва да бъде наречен архиепископ, към когото всички да се обръщат”(Асемани, с.195).

В периода 868-878 г. Методий е оставен без друг епископ, с който да разпространява в Моравия християнството и глаголицата. През 870 г. благодетелния моравски княз Ростислав умира ослепен от племеника си Святополк, който започва да се държи лошо с Методий.

Още през 833 г. Моймир завоюва от Прибина град Нитрава, който вероятно е древното селище Недао, където през 455 г. е убит първородния син на Атила, хунския престолонаследник Елак. Прибина се спасява при българския кан Маламир.

През 879 г. Методий приема за епископ в Нитрава Горазд. Това е било неговото мирско име, духовното му е Георгий, както става ясно от писмо на папа Йоан VIII до княз Борис от 878 г., което ще цитираме по-късно.

През 878 г. Георгий (Горазд) е все още епископ в гр. Белоград (дн. Берат, Албания), който тогава е в територията на България. Той е вторият епископ на България, след назначения през 870 г. от патриарх Игнатий Теофил.

Очевидно, след като Фотий се възкачва през 877 г. отново на патриаршеския трон на Византия е направен опит за контакт с Методий в Панония. Методий припознава през 879 г. Горазд за епископ в Нитрава. През същата 879 г. обаче е изпратен донос срещу Методий до папата, а моравския княз Святополк моли в писмо същият папа да назначи за епископ в Нитрава алеманеца Вихинг.

Това са фактите. На тяхна основа можем да направим няколко предположения. Но преди това нека дадем още факти. От писмото на ювавенския, т.е. залцбургски (баварски) архиепископ Теодмар от 900 г. до папа Йоан IX става ясно, че епископството на Нитрава не е част от държавата на Моймир, Ростислав и Святополк, а е новопридобито. И наистина Моймир го завоюва от Прибина. Теодмар е недоволен, че предшественика на папа Йоан IX, т.е. папа Йоан VIII, е назначил там алеманеца Вихинг по молба на Святополк, а не на територията на стария патавийски епископат, т.е. в епархията на Методий.

Тоест, от това писмо на Теодмар ни става ясно, че назначаването на Вихинг през 880 г. от папа Йоан VIII за епископ на Нитрава и низвергването на Горазд, който през 879 г. е вече епископ на Нитрава, не е станало заради баварските духовници.

А ако не е станало заради тях, тогава кой е подтикнал през 879 г. Святополк да пише до папата и да иска Вихинг за епископ, за да бъде изгонен Горазд? Очевидно, както интригата с изгонването на Горазд, така и привикването на Методий да декларира вярата си в Рим, т.е. дали спазва „римския обред”, сиреч филиокве, идва от самия Ватикан.

11.

Неслучайно папския библиотекар Асемани през XVIII в е убеден, че епископа Георгий в българския град Белоград (дн. Берат), за който пише папа Йоан до княз Борис-Михаил,  е Горазд (Асемани, с. 205).

Църковният папски историк  Мишел льо Киен (1661-1773) в т. 2 на своя труд „Християнския Изток”, с. 291, посочва една интересна подробност, а именно че българските владетели в началото след християнизацията на българите през 865 г. не са определили само един седалищен център за архиепископа  на българите.

Сиреч, не бива да се учудваме, че Берат е бил архиепископски център преди Охрид.

„Към средата на ХІІ в., по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин, бил съставен само за Охридската архиепископия един списък, носещ обикновено името „Дюканжов списък“, понеже за първи път бил издаден от френския византолог Дюканж през ХVІІ в. “ (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103). Според този списък, Горазд е втори епископ на България, т.е. втори архиепископ на учредената през 870 г. Българска архиепископия.

 Седалището му е било в дн. Берат в Албания, т.е. стар Белоград, където през 878 г. Горазд ръкополага за епископ един славянски свещеник Сергий. През същата година папа Йоан VIII пише писмо до княз Борис, с което го уведомява, че този Сергий е низвергнат като свещеник с присъда на папско постановление и не заслужава епископски сан. Папата допълва, че човека който го е ръкоположил е „епископ Георгий”, за когото дава следната квалификация: „който с измама си е присвоил званието епископ, чрез авторитета на князете на апостолите и на светите канони”. Под тази сложна дефиниция се разбира, че Горазд (Георгий) е ръкоположен за архиепископ на България от Фотий, т.е. очевидно не по-рано от 877 г., когато Фотий е отново патриарх.

Асемани отбелязва: „същият Георгий не е бил свален от папа Йоан заедно със Сергий, а само е обявен за епископ с фалшиво звание” (с. 202). Основавайки се на „Дюканжовия списък“ с имената на българските архиепископи, Асемани приема факта, че „втори е Горазд, т.е. Георгий” (с. 205).

За съжаление, писмото на папа Йоан VIII до княз Борис за „епископ Георгий” от Белоград, т.е. дн. Берат, не е вземано предвид от историците, а то просто допълва останалите факти, че мощите на Горазд и днес са в Берат.

         Асемани: „Писмо № 75 до българския княз Михаил, издадено на 16 април, индикт XI, т.е. 878 г. сл. Хр., очевидно – в годината преди онзи Фотиев псевдосъбор, потвърждава, че по това време в България се е подвизавал като епископ Георгий, казвайки: „Впрочем, нека Ваша слава знае, че евнухът Сергий, който макар и да е по произход славянин, но затънал в много пороци, е получил с цената на измама свещенически сан, а после се узна, че уличен и изобличен и в други провинения, е бил свален от тогавашния си епископ, а след това съвсем недостойно е бил въздигнат в Белоградското епископство от Георгий - който с измама си е присвоил званието епископ чрез авторитета на князете на апостолите и на светите канони, е низвергнат с присъда на Наше постановление. Това оповестяваме както Вам, така и на цялата ви общност, съгласно с каноните, за да не се приемат тези, които се низвергват, от другите, та да не би и те да се окажат обвързани заедно с тях с подобно наказание, което Ние не желаем” (Асемани, с. 197, с 201).

         12.

         И така, през 877 г. Фотий ръкополага за български архиепископ след Теофил, Горазд с духовно име Георгий. През 878 г. Горазд, чието седалище е в дн. Берат, издига за епископ там един свещеник от славянски произход Сергий, а самият Горазд отива като епископ в Нитрава, не само за да помага на Методий, но и като епископ да легитимира Методий като архиепископ. Очевидно Методий през 879 г. препотвърждава ръкополагането на Горазд, защото сведението за Горазд в „Дюканжовия списък” е верно в частта си, че Горазд е прогонен след това, през 880 г., от папата, Святополк и ръкоположения през 880 г. от папата за нитренски епископ алеманец Вихинг. „Горазд, ръкоположен от Методий, прогонен след това от духоборците”.

         Какъв е бил смисъла на целия сценарий? Очевидно Фотий е изпратил Горазд със задачата да подготви Методий за предстоящия през 879 г. събор, където той да присъства като „моравски архиепископ”, т.е. като представител на моравската църква. Целта е била епархията на Методий да мине към „гръцкия обред”. Папата веднага е сигнализиран с донос и спира славянската литургия. Методий отива с Вихинг в Рим през 880 г. Вихинг е издигнат за нитренски епископ, по желание на княз Святополк. Методий става официално архиепископ на Панония, славянската литургия е разрешена, с условието в началото да се чете евангелието на латиница.

         Методий работи съвместно в Панония с Вихинг, който се оказва доверено лице на франкския император Арнулф, дори е негов началник на канцеларията. А учениците на Методий се насочват към България. През 880 г. Горазд се връща в Берат. През 886 г. Климент е вече новия архиепископ на България в Охрид.

         Учениците на Методий донасят в България една нова азбука, създадена по „готските букви”, с които Методий очевидно покрай Вихинг се запознава. Самата готска азбука е създадена по образец на гръцкия курсив. Това е била и целта на Методий, за да създаде кирилицата чрез „готските букви”. Гръцкия прототип.

 Неслучайно най-дълго глаголицата се употребява в Хърватия. Именно там през 1061 г., вече и във връзка със схизмата от 1054 г., в Далмация и Хърватско е свикан католически събор, на който са порицани „готските букви изнамерени от някакъв еретик Методий, който написал много неща против нормите на католическата вяра” (с. 220).

         Асемани пише опечалено: „Изключително тежка е грешката на този събор, на който Св. Методий е обявен за еретик, след като папа Йоан VIII му е разрешил употребата на славянския език” (с. 221).

         Проблемът е, че Асемани не обръща внимание, че събора от 1061 г. в Хърватско порицава „готските букви”, т.е. кирилицата, чието създаване приписва на Методий, а не „глаголицата” и преведените на нея от латински свещени текстове.

         Глаголицата и направените чрез нея преводи на славянски, си остава „папско писмо” и неслучайно то е съхранено толкова дълго в Хърватия. „Кирилицата”, т.е. „готските букви”, които бил изнамерил Методий, са предмет на схизматично осъждане през 1061 г. Те са, както прокламира събора: „против нормите на католическата вяра за съхраняването на същия този славянски език” (с. 220).

         Кирил и Методий се тачат еднакво и от католическата и от православната църкви. Кирил умира рано, но все пак не е ясно как така Методий е приет от православието, като на няколко пъти изповядва филиокве пред папите? Отговорът е, че все пак е правил това до 1054 г., т.е. че е нямало официално разделяне между католици и православни. Но през 1061 г. вече не е така и католическия събор в Далмация и Хърватия осъжда „готските букви” (кирилицата), изнамерена от Методий, така както въобще не осъжда „глаголицата” и преводите на нея, които „някакъв грък на име Методий, след като изнамерил наскоро славянските букви, превеждайки мъдро от латински език Римската доктрина и необходимите латински книги” (летопис от 871 г., Покръстването на баварците и каринтийците).

         Добре, но защо все пак Методий е създал кирилицата?

Отговорът е в сакралната същност на „писмената”. Буквите по онова време не са били само „черти и резки”. Да се създаде графично една азбука не е било изобщо трудно. Сложността е чрез нея да се преведе „правата вяра” от един език на друг. Панония винаги е принадлежава като провинция на западната римска империя и християнски е зависима от папата. Неслучайно двамата братя носят предварително в Моравия мощите на „Св. Климент” за Рим и превеждат чрез глаголицата на славянски от латински Светото Писание.

Никой не е знаел предварително, че през 1054 г. ще има схизма, т.е. разкол между западното и източното християнство.

         През IX в. на запад все още се преписват текстове с буквите на Вулфила, но никой не може да си представи, че би могъл да превежда с тях от латински на немски. На изток не е така. Там има друга традиция, свързана със сирийската, коптската, етиопската писмености. Всички те са неразривно свързани с християнството и неслучайно отмират без него. Буквите носят послание за вярата. Сблъсъкът между сирийци-яковити и сирийци-несторияни води до промяна в сирийската азбука, така че още като се погледне текста, дори без да се чете, да стане ясно този сирийски на яковити или на несторияни е.

Ето защо, при сблъсъка относно филиокве между Константинопол и Рим, е нямало как Св. Методий да не създаде „прогръцка азбука”, спирайки се на гръцката основа при готските букви. Не е било възможно да не си дава сметка, че трябва да спаси вярата, вместо буквите.

         Това е била целта на кирилицата, чрез която не са се правели преводи, утвърждаващи „римския обред”, подобно глаголицата. И въпреки, че до Второто българско царство все още продължава да се употребява и глаголицата, тя отмира...

         Сблъсъкът между „схизматици” и „духоборци” в християнския свят, се оказва пагубен за глаголицата...