Бунгàрд (Бун) в Трансилвания

           Името „бунгар“ за българите, под арабоезичната форма „бунджар“ (пер. „г“ = араб. „дж“), се упоменава от арабоезичният историк от персийски произход Ат-Табари (838–923).

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.

         Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Епос за народа Боян във „Веда Словена“

Нека да преразкажем фолклорния вариант на епоса за народа „бояни” (баан) такъв, какъвто е във втори том на „Веда Словена” (1881 г.).

             Един народ с име „баан” (боян) мигрира от източните земи на Черно море, наречени „Крайна земя”, установява се за известно време в близост до народа „карба” (карпи), след което продължава миграционния си път към „на Дунав, на море” (с. 395).

Народът минава река Дунав и там „Бана крале” (с. 402), след много перипетии от чисто епосно естество (воюва с лоши свръхестествени същества, но пък постоянно му помагат добри свръхестествени същества) създава нова държава.

             Откъде идва този народ?

            Идва от източното Причерноморие, от местност до една река, около която расте специална билка (китка). Тази „трева”, която явно има важно значение за целия епос, е наречена по името на реката и се казва „купра билка”.

                             „Копра китка русина” (с. 486).

                             „Копра е китка росина” (с. 488).

          Китката има соларно-обредно значение, а не е подправка за манджа. Когато китката е с „роса” - животът е добър, слънчев, плодовит. Когато е скована от „слана”, е в обратно значение. В епоса сланата е персонифицирана - „Слана юнак” (с. 401). Този юнак е слуга на бога на снега („Снигна Бога, с. 401). Богът на снега праща „Слана юнак”, който:

                             „Да си вие бела снега

                             Дуръ да поле побелне” (с. 401).

          В епоса ясно е казано, че новата земя на този народ е на „църно море”, но и земята, откъдето идва, е на това море. „Край-земе” е била също на Черно море, но не на Дунав, а на река Купи (Кубан), където расте „купра билка”.

          Ето как епосът описва новата земя:

                             „Река са вие кату змие.

                             Та ми тече фафъ море-ту,

                             Река ми е ду белъ Дунав

                             Море ми е църну море,

                             Кат’ си ми е на Край-земе” (с. 403).

          Описана е територията на Добруджа, в чието поле (котлива) Бана крал построява първия си град.

          „Нова града нишенлие” (с. 402). Думата „нишенлие” в случая може да бъде преведена и като „столица”.

          Морето е Черно море, каквото е било („кат’ си ми е”) морето на „Крайна земля”/старата родина/.

          В епоса двете земи са в постоянен контакт, те не са разделени или поне авторът на епоса е искал да ги види така, ето защо именува земята, където расте „копра китка” - крайна земя. Епичният герой цар Боян е оставил там майка си, сестрите си и братята си. Той като тръгва към „новата земя”, определя:

                             „ут сега си брата уставем,

                             да ми в сарае седи” (с. 398)

          Фолклорните певци на епоса, благодарение на които днес имаме поне „фолклорен вариант” на този епос, не крият автора, откъдето те са пожънали онова, което българите-помаци съхраняват като легенди до края на ХІХ в.:

                             „Бана крале книга пее,

                             Бела книга църну писму” (с. 402)

          От теренните проучвания на Димитър Маринов, Любомир Милетич, Н. С. Державин и др. знаем, че фолклорни песни за „Бан” (Боян) и танц „боенец”, са съхранени не само при българите мюсюлмани (помаците), но и при българите християни, дори у тези, които живеят в Бесарабия (Н.С.Державин).

Бунгàрд (Бун) в Трансилвания

Бунгард е българско село на 6 км. от Сибиу, разположено е на хълм с българското династично име Дулу/Дялу до р. Хъртибач. Българите там се наричат „шкеи“ или „саси/саши“. Последното означава „хора, които имат религията на сасите`“, според Тодор Балкански. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии., Велико Търново, 1996.

„След времето на Л. Милетич, който посещава селото през 1895 г., беше натрупана богата информация за Бунгард, част от която е представена библиографски при К. Велики, Емигриране на българи (1967). Особен интерес за изследването представляват бележките за Бунгард в студията на етнографа Йон Мушля за чергедските българи (1972: 147-148, 165), които той е съставил според данните на лутеранския свещеник Михаил Дротхлер.

 В тази работа се допълват наблюденията на Л. Милетич и Й. Мушля, като се коригират изводите на първия за това, че местното население е по произход от Свищовско. По данни на ономастиката не ще и съмнение обстоятелството, че бунгардските шкеи са от един и същ тип с русчорските шкеи, като освен в ономастика, са близки и в речта (в молитвите) с карашовенските и свиничанските българи. Безспорно, бунгардчаните по произход са от тимошките българи, дошли след началото на XV в. На чужденците местните хора се представят по два начина: мъжете в кръчмата предпочитат да се наричат шкеи, като едните твърдят, че шкеите са българи, a други — че са “румънци”, защото говорят румънски език. Жените обаче, като по-ревностни посетители на църковните служби, са запомнили, че техният свещеник Михаил Грасу им е казвал: “Вие сте от най-старите българи, които са дошли на Ардял“.

Мария Гаврила от Бунгард

Бунгард представлява нещо като старото Брацигово с къщите-крепости, но с далеч по-обширни дворове, разположени край застлани с калдъръм улици.

Интересното в случая е, че и младите хора се представят за шкèи, като знаят, че шкеи кореспондира с българи. Това етническо самосъзнание обаче е заплашено от пълно “изтребване” със средствата на православието, към което бунгардските шкеи преминават още по времето на Л. Милетич. Днешният свещеник Михаил Йоза, млад и високо интелигентен човек (преподава в Духовната академия в Сибиу) е ревностен румънски патриот и всячески отказва да задоволява потребността на шкеите от знания за тяхното българско минало. Самият той при срещата ни в Сибиу на 24.V.1995 г. не ме допусна до архивите на бунгардската църква, като учтиво отклони намеренията ми да я проуча с аргумента, че са били унищожени по време на комунистическото управление. Той се представи за много изненадан, когато му казах, че местното население е от български произход, и че името шкеи означава българи.“ 

Църквата в Бунгард

(…) Милетич е останал с впечатлението, че шкеите по негово време са забравили своето народностно име българи. Този факт е вторично подчертан от Мушля (цит. съч.) с претенции за достоверност. Безспорно, нещо е попречило на двамата учени да се доберат до достоверна информация, защото аз заварих през 1995 г., т. е. точно сто години след посещението на Л. Милетич, живо и употребимо името българи.

Конфесионим. И тук, подобно на Русчор, е жива легендата за това, че прадедите са дошли като богомили. Що е обаче това богомили, те не знаят. Запазено е в преданията, че първо са били католици, после лутерани, значение, с което в местния говор е натоварено и саси : саши. Днес всички саправославни.

В днешна Трансилвания има две селища с име Бунгард  (рум. Bungard). В народния език първото се нарича Бунгард Сасеск (рум. Bungardul Săsesc, унг. Szaszbondard, нем. Baumgarten) и ce намира в района на град Клуж (Suciu I, 113), другото се нарича от съседите Бунгард Шкееск, a в официалния именник: рум. Bulgard, унг. Bongard, нем. Baumgarten (Suciu I, 113). (…)  Бунгардските българи, поне както демонстрираха пред мене желанието си, искат да научат всичко за своята история и за странния според тях български език на бащите и дедите си (…)

В югоизточния край на селото се намират руините на друга църква, която населението нарича “саска” — безспорно, по конфесионалното значение на прилагателното 'лутеранска'. Тази църква ще да е била построена, доколкото разбрах, в един период, когато сред шкеите е настъпило разцепление в конфесията: останалите в католичеството шкеи се черкували в старата църква, преминалите в лютеранството — в новата. Впоследствие, след като било лутеранизирано цялото население, малката и неугледна “саска” църква била изоставена.

Селското гробище се намира в черковния двор. Гробовете са употребявани многократно. Най-старият паметник, който открих отстранен от конкретен гроб, е на румънски език с надпис: “loan Gl. Frăţilă, născut 1824 – rep. 1903, ridicată de soţia lui rămasă Ana Frăţila, nasc. Baila”. Забелязах и още един стар надгробен паметник — на Мария Букуренчу с друго фамилно име Чора (1890-1910).

Бунгардските българи са придошли в Ардял като бежанци от османското нашествие в първата четвърт на XV в. Бежанският им поток е бил съставен от тимошки, източни българи, a вероятно и от балканджии (предтурско планинари). Ономастичното изследване отхвърля изводите на Л. Милетич, който създава хипотезата за свищовския, респ. павликянски, богомилски произход на всички българи в Седмиградско.

Името бунгардски българи е важен елемент от етнонимията на външните българи и трябва да остане в историческата етнонимия на българския език, респ. в речниковата статия на името българи“ (Тодор Балкански).

Заключение:

      Гръцките преписи и латинският текст на хрониката от ІХ в. на Теофан (в която се съобщава името на народа на Кубрат), както обърна внимание американският учен Юлай Шамильоглу, дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А.

      Очевидно е, че още в латинският превод от ІХ в. на Анастасий Библиотекар е преписано грешното име „уногундури”, то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век.

      Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от краят на VІІ в., от който изобщо преписва историческото сведение за древна Велика България, именно името „уновундобългари”, т.е. хуни бунд-българи.

      И така, ако сумираме сведенията за бояните („уно-вунд-българите”, при Теофан), се оказва, че те са познати в Кавказ с имената „бундурки” (грузинското съчинение „Мокцевай Картлисай”), „вндур” e народа на българина Бунд (арменската история на Мовсес Хоренаци), „Бун” (поета Низами, в епоса му от ХІІІ век „Искандер-наме”), бунджар  (арабоезичния историк от началото на Х век ат-Табари, който ги нарича и „бурджан”), „V.n.n.d.r” (няколко арабоезични съчинения), „в-н-н-т-р” (във втората редакция на писмото от Х век на хазарския цар Йосиф; така се казвал, според Йосиф, народа на Аспарух).

http://www.promacedonia.org/index.html