Енциклопедичен труд за европейските хуни и българи. Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns

Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns:
Studies in Their History and Culture.
University of California Press, 1973
http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

             Американския историк Ото Менхен-Хелфен умира  през 1969 г. Няколко дни преди кончината  си той предоставя на издателството на Калифорнийският университет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текстът е издаден през 1973 г.

           Американския хунолог, който е известен още  от 50-те години на ХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), е подготвял до края на живота си пълен енциклопедичен обзор на късно-античните и ранно-средновековни извори, които са необходимата база, за да се напише обективно изследване за европейските хуни (375-468 г.).

          Монографията  The World of the Huns: Studies in Their History and Culture е издържана изцяло в академичен стил, тя е необходим за всеки исторически факултет лекционен справочен материал.

     Ото Менхен-Хелфен много добре е съзнавал, че европейската хунска история е пресъздадена още в късно-античните летописи на границата между мита и историята, ето защо в началото на труда си обръща внимание, че демонизацията на хуните започва дори при историка от ІV в. Амиан Марцелин. В този смисъл „демонизацията” на хуните в монографията на Томпсън от 1948 г., според Ото Менхен-Хелфен, не е нищо друго, освен възпроизводство на шаблонни оценки. 

      Откровенното неприязнено отношение на немските професори и на съветските историци към хунското минало, определено дразни Ото, който като академичен тип учен деликатно намеква, че дори епископите на църковният събор в Халкедон през 451 г., не са били толкова крайни, независимо, че варварите-хуни са били на километри от тях.

        На  много малко места американският хунолог си позволява да намекне, че хунското минало в периода 375 – 468 г. е крайно време да получи обективна оценка, извън всякакъв род пристрастия.    Очевидно, още след 50-те години на ХХ в. Ото Менхен-Хелфън е разбрал, че няма смисъл от полемични професорски спорове (през 60-те Л.Н.Гумильов го напада, защото оборвал теорията на Иностранцев от 1900 г. за произхода на хуните в Европа от средно-азиатският народ Hsiong-nu) и че единственият начин да постигне целта си е да се нагърби с преразглеждане на всичките късно-антични летописи, за да открие в тях преки или косвени сведения за хуните.

           Той си поставя за задача да изкара на бял свят всички данни от първоизворите за хуните, да ги съпостави и да пренапише хунската история на тяхна основа, а не да следва европейските историци от ХІХ и ХХ в., които създават картината от ІV в. и V в. за хуните само на базата на няколко първоизвора, чиито сведения интегрират с пикантни византийски сплетни за порочната Хонория и всякакъв вид други легенди, които тотално са подменили обективният анализ.

        Ето защо монографията на Хелфен прилича на академичен справочник, но тя дава и нова парадигма изобщо на феномена европейски хуни и е благодатен материал за всеки талантлив историк-разказвач, който би могъл да популяризира академичната версия на Ото Менхен-Хелфен. Материалът  е толкова благодатен и неочакван  в тази посока, че оставя неясна причината  защо четиридесет години енциклопедичния труд на Ото Менхен-Хелфен за европейската ранна история, не влиза в реален оборот сред научните кръгове в Европа?

       Трябва да признаем, че причината е очевидна: американския професор срива старата  доктрина за хуните и представата за тяхната едностранчиво-негативна роля в Европа през ІV и V в.

                 Монографията  на Хелфен предлазполага не само към нова историческа версия на европейските хуни в периода 375-468 г., но и към нов прочит на реалните събития от времето на т.нар. „велико преселение на народите”.

                     Тоест, нов прочит как е създадена  Европа от ІV и V в. ?

            До каква степен създаването на Европа, чиято етническа карта е тотално резместена с хунската инвазия ок. 375 г., е римо-хунски фундамент?

           Ще рече, ако изводите и проучванията на американският хунолог бъдат  допуснати в оборот в медиевистиката, е наложително да бъде ревизирана доктрината от ХІХ и ХХ в., че късно-антична Европа е римо-готски проблем.

                     „Европейска хунология” като наука все още няма, всички автори, които пишат за хуните в периода 375 – 468 г.г., са всъщност изследователи на римската история (източната и западната империя), което действително е задължително изискване за академичен подход, но тяхната концепсия за римо-християнският свят, е всъщност римо-готски въпрос. Не  случайно Томпсън през 1948 г. В своята книга за хуните смята, че единствената историческа заслуга  на Атила е, че е ускорил развитието на готските държави в Тулуза и Италия (?).

                    Ото Менхен-Хелфен преобръща тази парадигма, неговата визия размества изобщо пластовете и връща на историческата  сцена реалният фактор, без който  изобщо не би съществувал ефимизмът  „велико преселение на народите”.

                   Изглежда  европейските учени все още не са готови на сериозна радикална редакция на просвещенско-модерната доктрина за римо-готското случване на Европа през ІV-V в.в., ето защо основателно можем да квалифицираме монографията на Ото Менхен-Хелфен като пост-модерно предизвикателство. Не  е никак неудачно да се потърси  дори философско-историческия принос на Хелфен. Методологията на американският  професор е в лоното на философската феноменология и херменевтика. Започва „отначало”, на чисто...Приема, че няма нищо друго преди себе си, освен първоизворите и старателно въвежда в оборот всички сведения, не само тези, които са били общоупотребителни дотогава. От  древните летописи надигат гласове Йероним, който сравнява Римската империя със Стара Юдея, откакто са дошли хуните. Еретикът Несторий пък бичува богословските си врагове и вижда в хунското нашествие възмездие за теологията си. Писателите-църковници възкресяват доктрината за старозаветният народ „Гог и Магог”, чието време е дошло.

              Събитията от ІV и V в. са потресаващи за Европа, тогава начева нейната реална история. Хунската инвазия размества пластове от Дон до Испания, дори бягството  на алани и вандали в Африка, е вследствие хунската политика от началото на V в.

               Ото Менхен-Хелфен е уникален събирач на сведения за хуните от летописите, на места чак е досаден в детайлите. Този енциклопедичен фонд му дава базата за блестящи анализи. Хелфен  не е „архивар”, интересува го не сбора от пълното число летописи, а фактологията в тях. Тук е гениален, понеже подлага на преоценка дати и години, които повече от столетие си се въртят в историческите книги, по навик. Резултатът  от къртовската дейност на Ото  Менхен-Хелфън е изумителен. Изследванията  на историците за хуните до него, вече приличат повече на алхимически уравнения.

           Само  един факт! Всички ние продължаваме да смятаме, че най-епохалното събитие във военната дейност на Атила е прочутата Каталунска битка (locus Mauriacus) от 451 г., но според Хелфен неговият военен апогей е през 447 г. в земите на дн. България. Това  не е единственият пример за преоценка  на хунският фактор в Европа, но е най-показателният, от който страдат особено романистите, които пишат за Атила и по навик са съсредоточени само към тази битка от 451 г., вблизост до Орлеан и Париж.

       На фона на детайлната и пространна европейска хунска история в монографията от 1973 г. на Ото Менхен-Хелфен, всичко останало написано за европейските хуни изглежда като общи приказки. Стилът  на американският професор вдигна  много високо научната летва как трябва да се пише за хуните, как трябва да се работи с материала от първоизворите и неслучайно след 1973 г. няма сериозно академично изследване за европейските хуни.

       Уважаващите себе си историци вече не могат да пишат  за хуните в духа на Томпсън, нито да твърдят, че те са диваци без ред и пълчища, след като знаят от Ото Менхен-Хелфен, че същата хунска конница, която през 394 г. е в Панония, през 395 г. вече е в Задкавказието (Персоармения) и воюва там, като навлиза дълбоко в земите на Византия, откъм източната граница в Мала Азия на империята (персийско-византийската граница). Някак не се връзва това да са същите „необразовани хунски банди” от книгата на Томпсън (1948), които даже, според него, не можели да правят лъкове и стрели с железни накрайници. Един уважаващ себе си историк няма как, след Ото Менхен-Хелфен (1973), да не преразгледа тяхното военно-държавно устройство.

          Хелфен е кабинетен учен, той в продължение на почти 30 г. след Втората световна война, е извършил епохална работа, концепсията му  всъщност блокирва възпроизводството на старите научни доктрини от ХІХ и ХХ в. По важното в случаят е, че той дава не само нов отговор на хунската история (от която никой не се интересува днес), а че изисква нов отговор за реалните фактори, довели до случването на Европа през ІV и V в., което си е направо катастрофа за позитивистичните догми на историческата европейска наука от ХХ в.

            Тук е основното послание на монографията на американския професор. Ако той, в духа на академичното мислене, би изискал от своите европейски колеги едно обективно отношение към  европейската хунска история, това не би било вече пречка днес. Ала той иска от тях нова редакция изобщо на науката за късно-антична Европа. Ето това е истинската причина монографията на американският професор, която  той през януари 1969 г. дава за печат  на University of California Press, вече 40 г. да е отбягвана от европейските историци. 

                      През 2013 се навършват точно 40 г. от издаването й през 1973 г.

Бележка: Авторът препоръчва на Американският културен институт в София и на българските издателства да преведат монографията за широк кръг читатели в нашата страна, които се интересуват от преосмисляне на хуно-българската история, тъй като според Хелфен, европейските хуни, които нямат нищо общо (нито етнографски, нито антропологически)  със средно-азиатския народ хсионг-ну, произхождат от...българите.