АТИЛА И ТРЕТИЯТ МУ СИН ИРНИК

      

 Кирил Милчев

АТИЛА И ТРЕТИЯТ МУ СИН ИРНИК

ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН

   И досега се говори за този вълшебен меч на войната. Според едни, след Ахил негов собственик бил кимерийския цар, който отсякъл с него „гордиевия възел” във Фригия. Според други, този меч след Атила попаднал в ръцете на крал Артур...Легенди, легенди...

Преди 14 000 години...

Троя гореше в пламъци, а Одисей плачеше над мъртвото тяло на великият воин Ахил. Мечът на бога на войната Арес все още бе в дланите на Ахил, когато Зевс, най-великият от гръцките богове, обви в мъгла безжизнения боец. Одисей изумено видя как Ахил трепна, изправи се и куцукайки от раната в петата се отправи към морето.

Богът на моретата Нептун, по заповед на Зевс, бе извил морска буря и кораба на мирмидонците, които Ахил бе отпратил няколко дни преди последната атака над Троя, се бе върнал обратно.

Всичко беше в мъгла, гърците още се биеха за превземането на Троя и никой, освен Одисей, не видя как Ахил се качи на кораба на мирмидонците и отплува на север, към бреговете на Боспорското царство. Далеч до морето Меотида и река Танаис, които по-късно бяха наречени Азовско море и река Дон.

Такава беше волята на Зевс.

Ахил не отиде в подземното царство Аид, а създаде свое царство и основа град Мирмикия, по името на своите хора мирмидонците.

Одисей се скита по морските простори двадесет години и когато се върна разказа на своя син какво е видял.

Зевс бе възнаградил саможертвената сила на Ахил и бе решил да го остави да умре от старост, далеч от Троя и Гърция, чак на северните брегове на Черно море.

Ахил се отдели и заживя в една пещера, потънал в размисъл за живота и миналото. Местните наричаха този остров „божествен” и славословеха Ахил като полубог, на който бога на войната Арес бе дал небесния меч на непобедимите.

Един ден Ахил изчезна, меча също. Останаха легендите, че бог Арес е предопределил своя меч за друг велик воин, който ще превземе света.

Александър Македонски ходи в Кавказ да търси меча на Ахил, но не го намери. Откри само един златен трон, за който съществуваше легенда, че е подготвен за най-великият воин на Арес.

Минаха столетия.

Светът забрави за меча на бог Арес, а гръцките историци разказваха легендата за Ахил, който не е умрял в Троя, а в Скитската земя, с уплах. Сякаш суеверно вярваха, че старите богове все още имат власт и скоро ще въздигнат новият си любимец, именно от тези необятни простори...

Така и стана.

1. Еднорогът

Атила се роди близо до пещерата на Ахил. Той беше от царското семейство, но имаше приятел едно краварче, с което заедно се обучаваха да яздат кон.

Бащата на краварчето бе скотовъд и под негова власт бяха много стада. Той имаше пастирски сан и бе мъдър учител, познаваше всички треви. Говореше се, че може да гадае по гръмотевиците. Знаеше земята като на длан. Насочваше едрия рогат добитък към райони, където пашата бе обилна. Бизоните станаха господари на степта. Умееше да пророкува кои извори и реки ще бъдат пълноводни през горещото лято и кои ще пресъхнат. Стадата му огласяваха със звънци простора и нито едно животно не бе болно, защото учителя познаваше билките. Често той въздигаше трева с ръце към небето, взираше се в това чудо на природата и шепнеше нещо с тих глас.

В определени дни, в зависимост дали луната зрее или вехне, учителя забраняваше да се ловува и да се изкарват стадата на паша. В тези дни той ставаше от сън преди изгрев, чакаше слънцето да шарне с първите си лъчи и изсипваше съд с вода върху земята. Това бе ритуал.

Синът му учудено наблюдаваше отстрани, а учителят казваше:

- Днес цялата паша не е за нашите стада, а за Божия жребец.

- Как изглежда? – заинтригува се веднъж Октар, синът му.

Учителят, на който едно от имената бе Мамли, понеже сред хуните имаше обичай да носят по няколко имена, рече:

- Днес аз се казвам Вар, което ще рече „река” и съм далеч от сушата. Бог Куар може да пусне своя бял жребец на паша. Той се различава от нашите коне. Има рог на челото. Божият кон е Еднорог.

- Разкажи ми за него – настоя малчугана Октар.

- Добре, - кимна Вар – но нека първо да заплетем ремъците на седлото на моя боен кон, за да знае бог Куар, че хуните искат мирен договор с него. А след това ще ти разкажа...

Двамата отидоха до обора, където бе военния кон Савир. Сред хуните имаше закон, който под заплаха от смъртно наказание забраняваше военните коне да бъдат използвани за оран или впрягани в каруца.

Мамли, чието име в днешния празничен ден бе Вар, завърза ремъците на седлото. Това беше клетва за мирен договор. После влезе в хамбара и след като напълни яслата на Савир, прегърна сина си и двамата отидоха на сянка под ябълката.

Там за Октар имаше люлка от оплетени ленени въжета и детето радостно видя изненадата. То реши да извика Атила и се затича към плета. Отсреща бе царската къща и Октар се провикна:

- Атила, Атила...- царският син се показа с дървен меч в ръката. – Ела на люлка !

Атила хвърли меча и се затича към двора на пастирския сановник. Двете момчета дълго се люляха под цъфналата ябълка, чиито червени цветчета нежно ухаеха. После послушно седнаха на една черга и се вслушаха в думите на учителя:

- Бойните коне са от специална порода, те произхождат от Еднорога. Някога в древността нашите воини били непобедими и живеели в град Синоп в Анатолия. Те владеели цялата земя, която днес римляните и персите наричат Кападокия, а тогава се казвала Гамир. Нашите изработвали лъковете си от едно специално кавказко дърво, което наричали елха. Краищата на лъковете пък укрепвали с кости от рибата ксис, която плува в река Кубан. Ето защо стрелите им отивали на най-дълго разстояние и всички армии в Анатолската земя били в уплах от гамирите. Гърците неправилно ги наричат „кимерийци”, те се казвали „гамир”; някои казват, че точната дума е „камирци”. Величието им било от град Синоп до Йонийското гръцко море, а на юг стигали с конете си до еврейските земи. Тази легенда съм слушал от баща си, разказвайте я и вие на вашите деца...

Учителят започна да дялка знаци по тоягата си и продължи:

- Един ден гамирите се върнали в Кавказ. И тогава разбрали, че докато ги е нямало, скитите били хванали с ласо Еднорога и го отвели със себе си на западния бряг на река Танаис. Решили да си го върнат, но не знаели как да преминат през морския провлак до местността Овнешко чело. Хванали една сърна от Кавказ и я пуснали на брега на морския провлак. Вярвали, че тя ще намери пътека по плиткото и ще ги отведе отсреща. Така и станало. Оттогава провлака се нарича Кимерийски, по името на гамирите. Те наказали скитите и върнали Еднорога в синдийските земи. Хуните произхождат от племената синд и гамир. По-късно в Кавказ дошъл един велик воин с име Боян. Неговият син като видял Еднорога казал, че това е бащата на хуните. Хората на Боян наричали войника и неговия боен кон, с името „хун”. Те смятали, че трябва да има отделен град-гарнизон, в който да живеят само войниците и техните бойни коне. Такъв град бил построен от хората на Боян, това е град Занави. В него славните войници се наричали хуни. Те се обучавали на военни игри и конете били уморявани до изнемога на турнирите. Скоро хуните станали господари на Кавказ и подчинили всички тукашни народи, а синът на Боян решил, че им трябват още по-силни коне.- Учителя пое дъх.- Така един ден една красива кобила била пусната от хуните в пасбищата на Еднорога. След известно време се разбрало, че Еднорога има деца. Жребците били с бели петна. През следващото лято се родил и Белият жребец, който позволил част от потомството му да заживее в конюшните на град Занави. Така хуните вече имали божествени коне.

Атила и Октар бяха зяпнали. Те слушаха учителя, сякаш мед му капе от устата.

-         Разкажи ни и друга легенда – помоли малкият Атила.

На дървото кацна лястовица.

- Ето, лятото дойде – рече отривисто Вар. – Къде е било това птиче цяла зима? Коя е неговата родина?

- Нашата земя – побърза да отговори Октар.

- Дали? – начумери си баща му – А там, откъдето идва, не му ли е родна земя? Разбирате ли какво ви говоря? Хуните трябва да следват пътя на слънцето и целият свят да бъде тяхна родна земя. Преди време се роди пророк, който предвеща, че това е бъдещето на хунския народ, но то ще стане едва, когато се роди човека, който ще открие меча на бог Арес.

- Къде е този меч ? – попита Атила, чието лице бе станало сериозно и напористо.

Вар много обичаше Атила и бе щастлив, че царското дете другарува със сина му Октар. Той отгатна детската мечта в душата на Атила и призова бог Куар да го упъти до мястото на славата.

- По нашите места, тук е някъде наоколо. Идете днес и го потърсете. Давам в оброк една крава. Ако ви заведе до меча на бог Арес, ще извърша жертвоприношение и тази крава, която ми е една от най-любимите, ще я заколя.

Октар ревна:

- Сивушка ли? Не , не...Сивушка е толкова добра...

Вар се облегна на пастирската си тояга:

- Може би избързах, може би е още рано за пророчеството. Просто, знам от дедите си, че децата са по-близко до бог, от възрастните...

-  Точно така. Сега е времето! - скокна Атила, след това се обърна към Октар: - Защо плачеш за една крава, от това зависи бъдещето на народа ти. Да вървим.

Децата вече бяха отишли при Сивушка и я дърпаха да тръгва. Вар учудено гледаше Атила и поклати глава:

- По-големият му брат Бледа тича по седенки и се кипри пред момите, а тоя малчуган решил да става държавник. Какво ли ще донесе довечера ? – а след това извика към отдалечаващите се деца – Октар, Атила...да се върнете преди залез. И Сивушка да не пасе днес, че бог ще се разсърди...Чухте ли ме?

2. Амазонката

По боспорските земи живееха в уединение християни монаси. Един от тях, когото наричаха стареца Теофил, наблюдаваше от хълма странна гледка...

Две момчета вървяха след една крава и когато тя спираше, те също не мърдаха зад опашката й.

Монахът се спусна към тях и рече:

- Какво правите?

- Вървим след Сивушка, защото тя ще ни покаже една тайна – отвърна Октар и се зазяпа в странното расо на християнина.

Теофил вдигна назидателно ръка:

- Кравата е безсловесно животно, как може да вярвате в нея. Бог разкрива тайните в света, а не златния телец...

Монахът отмина, а Атила запомни думите за бог. Душата на детето бе още наивна, той знаеше почти всички хунски легенди и вярваше, че богът на хуните изпраща знаци. В този момент Октар изпищя:

- Смок – и двамата видяха как едно едро и дълго влечуго се бе обвило около краката на Сивушка и смучеше мляко. Октар предложи:

- Да го убием.

- В никакъв случай !- заповяда Атила. – Това не е обикновен смок, а едно от децата на Барадж. Драконът, който нашите хуни изобразяват на военните си знамена. Барадж е бог, дебел и голям змей, дълъг колкото топола. Синът на Барадж ще ни отведе при тайната, остави го да утоли жаждата си, а и на кравата ще й олекне. Не чу ли какво каза монаха? Бог ще ни отведе при тайната, а не една крава.

И малчуганите тръгнаха след змията, която се шмугна в една пещера. Двамата се спогледаха, но превъзмогнаха страха и смело влязоха в тъмното подземие.

Октар рече:

- Атила, татко каза кравата да не пасе, защото бог ще ни накаже. Отивам да я пазя.

И побягна бързо навън...

Атила се засрами да го последва и остана сам в тъмното. Когато очите му свикнаха със здрача, видя проход и бавно пристъпи. Почвата под краката му обаче се оказа рохкава и той с писък потъна в неясна бездна.

Като се съвсе видя, че е в тронна зала, осветена с десетки факли, а в дъното под изящна арка стоеше Барадж. Змеят на Кавказ, змеят на Гоар. Туловището му беше дебело като корен на дъб, а дължината му изпълни с ужас Атила.

Змеят на Гоар надигна главата си. Лицето му бе сякаш моминско, дори миловидно се засмя:

- Не се бой, Атила. Аз съм Барадж. Благодаря ти, че позна детето ми и не посегна да го убиеш. Ти си мъдър, но има нещо още по-велико от мъдростта и ти го носиш в себе си. Смел си. Казвай за какво си дошъл! Аз обичам хуните, те всяват ужас по света с моя образ, но знаят, че аз съм добър дракон, който владее небето от изток до запад, където са те сега. Ти си единственият от царските синове, който ме потърси и аз ще отговоря на три твои въпроса. Не бързай, обмисли ги.

Атила, който бе вцепенен от страх, се успокои. Лицето му бе съсредоточено. Искаше да провери дали отговорите на Барадж ще бъдат верни и затова използва наученото от учителя, попита за утрешния ден:

- Какво ще се случи утре ?

Изведнъж образа на Змеят горянин Барадж потъна в мъгла и от димната завеса излезе стройна девойка, облечена във военни леки дрехи, с меч, лък и кочан скъпи стрели.

- Ти си амазонка ? – възкликна с възхищение Атила.

- Да, аз съм амазонка, но не съм Барадж. Аз съм негов дух, а занапред ще бъда твоя помощница. Наричат ме Худа-Самовила. А сега ме чуй. Барадж ме врече на теб, защото си умен и смел, ти си неговия избранник. Ти си мислиш, че зададе твоя първи въпрос случайно, но не е така. Утре Атила е тъжен ден за теб и хуните. Чичо ти Харатон ще дойде чак от римската земя Панония и ще съобщи тъжна вест. Баща ти Дуа, е мъртъв, Атила. Ти не успя да видиш приживе своя баща. Той отдавна е в централна Европа и завоюва много земи за Хунската империя. Дуа, краля на хуните, покори много народи. Едни от тях го наричат на езика си Донат, а други – Дуло. Той обвърза всички с клетва за вярност към твоята династия Дуло. Но синът на бастаранския цар подмолно го уби с кама на приема, защото Дуа бе наказал баща му за измяна с римляните...

По бузите на момчето се стичаха сълзи. Единственият човек, когото боготвореше, бе баща му. Атила често молеше вечер майка си да му разказва за славния Руа, както тя го наричаше, понеже в нейния кавказки говор звуците „д” и „р” се смесват и бъркат.

         Баща му бе велик воин, бе завоювал римските земи Панония и Мундияк за хуните. По този повод получи и прозвището Мундзук, по името на последната провинция Мундияк, която е на север от Дунав, в поселищата на старите даки.

Атила не искаше да повярва, че е убит...

Детският свят за Атила рухна в този момент.

Детето пожела да стане мъж и воин, за да отмъсти за татко си...

Амазонката бавно се доближи да разплаканото лице и целуна Атила по устните. От устата й излезе силна енергия и се вля в тялото на Избранника.

В миг мускулите му укрепнаха, тялото му стана широкоплещо, а шията набита и едра.

Случи се чудо. Атила изведнъж порасна, стана младеж.

Но никой не знаеше, че времето в тази вълшебна пещера течеше различно от останалия свят.

Пред амазонката стоеше красив и як млад мъж.

Тя с почуда установи, че този атлет, я гледа даже със страст. Спомни си за своето минало и кръвта й кипна.

Отдавна не беше й се случвало...

Мъжете обичат да обладават жените, но се влюбват само в тези, които не успяват да покорят. Още в старо време амазонките са давали шанс на кавказките герои, за да докажат обичта си... Време бе и Атила да се опари. Тя се приближи до царския син, погали мускулестите му гърди и рече:

- Можеш да се омъжиш за мен, само ако ме победиш в единоборство!

Атила смело и страстно се хвърли към крехката амазонка, но усети как лети към отсрещният ъгъл на пещерата. Той стана, настръхна като звяр и се засили отново, но жената-воин го превъртя и метна на пода. Атила пак скочи, но попадна в захват. Никога преди не бе виждал толкова изящни стъпки, амазонката сякаш танцуваше. Той си постави за цел да запамети триковете й, но тя измисляше все нови. Накрая Атила рухна и рече:

- Откъде имаш такива военни умения ?

Амазонката се засмя, гърдите й се повдигнаха сластно и запъхтяно:

- От вековете, приятелю...Все пак ти благодаря за любовната игра. Ние обичаме по този начин. Няма на света мъж, а и няма да има, който да е победил амазонка. Искам да ти кажа нещо важно. Мечът, който виждаш на мен, е меча на бог Арес. Аз го пазя от времето на славния троянски герой Ахил. В тази пещера времето не се усеща как лети, ти си тук от доста години. Знам, че ти се сториха само миг. Но е истина. Твоите хора отдавна смятат, че те е изял звяр. Ти порасна Атила. Чичо ти Харатон зае името на баща ти Руа и управлява империята, заедно с брат ти Бледа. Време е да потърсиш твоето място сред тях. Барадж знае мечтите ти, самият върховен бог Куар също те закриля. Заповядано ми е да ти дам меча на бог Арес и този бял жребец, чието име е Кубар.

Атила видя в дъното на пещерата най-прекрасния кон, който може да съществува на света. Бял жребец, без нито едно петно по него. Чисто бял. Сякаш бе самият Божий жребец.

Худа-Самовила направи крачка назад и бавно изтели бляскавия меч. Кубар рипна на два крака и изцвили.

В този миг боговете дадоха пророчески сън на възрастния цар на хуните Харатон, който бе заел името на брат си Руа, че Атила е жив и ще се завърне. Харатон се събуди. Бе призори, към обед се очакваше да дойде римско посолство, предвождано от славния генерал Аеций.

3. Хунският гарнизон Занави в Кавказ

Атила излезе от пещерата върху белият кон Кубар. Той бе получил дрехи от пепелява змийска кожа, перелина от лисици и тънко изплетена бойна ризница от змийски зъби. Тя бе непробиваема. На кръста му бе меча на бог Арес, а в лявата си ръка държеше малък меден щит, инкрустиран с образа на Барадж с криле. Амазонката му подари нейния лък и кочана със стрели. С дясната си ръка младежа държеше юздите.

Навън грееше слънче. В синините се виеха два орела, а пред пещерата обикаляха три тигъра барси, които търсеха плячка...

Когато белият конник изкочи от подземието тигрите побягнаха от ужас пред бляскавия му шлем. Атила се спусна като вихър към селището, където през лятото отсядаше царското семейство и където за последно се бе люлял на люлката в двора на Октар и баща му. Стражата се опита да го спре, понеже не го позна, но Кубар смело ги прескочи. В селото имаше съвсем малък отряд войници, армията беше далеч на запад в Европа, в римската провинция Панония, която преди няколко години Аеций с договор бе преотстъпил на хуните.

Атила стигна до дома си. Той бе запустял. Старата готвачка като го видя онемя от почуда, а после се развика неистово:

-Атила се върна, Атила се върна.....

Отряд от пешаци хуни вече тичаше към неканения гост, за да го накаже, че бе така нахлул в царската резиденция. Бойците в миг се спряха, чуха радостните викове на готвачката и обзети от вълнение, започнаха да удрят с мечове по щитовете си и да аплодират:

- Атила, Атила, Атила... – проехтяха просторите...

В миг се събраха всички селяни и започна веселба, изви се хоро и хората се радваха, че царския син, за който се говореше, че е изяден от зверове още като дете, се бе появил. Дечурлигата гледаха буйната коса на младежа, вързана в плитки, с почуда. А старците удряха тояги в земята от радост, бяха го познали. Той е, сякаш бог бе пред тях. В миг се разчу, че бог наистина е крил Атила, защото го е подготвял за великите дела на хуните.

Белият конник изтегли меча си и извика:

- Това е меча на бог Арес, получих го от Барадж...

От тълпата излезе бащата на Октар, той бе наказан от Руа да стане обикновен овчар, защото не бе опазил Атила. Сега от очите му течаха сълзи. Той рече:

- Народе, пророчеството се сбъдна...Меча на Ура – изфъфли стареца погрешно името на Арес.

Мъжете вкупом викнаха :

- Ураааа, Ураааа – и този боен вик стана съдба на хунския народ, с него той вярваше, че ще превземе света.

Когато нещата се поуспокоиха, Атила разбра, че скоро след смъртта на баща му Дуа, се бе поминала от мъка и майка му. Тя много страдала, че Атила бил изчезнал в оня злополучен ден. Хуните търсили царския син две пълнолуния, но не го открили. Тогава майката угаснала, отказала да се храни и един ден я намерили неподвижна в покоите. Бледа, брата на Атила, много плакал за майка си и с юмруци се заканвал на Атила, че като се върне, ще го убие.

Харатон, чичото, поел управлението в свои ръце и заел името на брат си Дуа. Той помогнал на един римски пленник от Дръстър да стане римския генерал. Името му било Аеций, който успял да се издигне до доверено лице на императора в стария Рим и на неговата майка. Хуните сключили съюз с Аеций и взели участие в много римски офанзиви срещу бургунди и гали. Октар станал командир и воювал чак до Испания, похвали се баща му.

- А ти къде беше, сине? Сълзи не останаха на лицето ми...-попита стареца.

- Бог ме подготви за великото дело, учителю. Вече знам как ще завладеем света.

Настъпи бурна нощ, на мегдана бяха запалени огньове, които момчетата прескачаха смело. Въртяха се десетина чевермета. Хуните се веселяха с подсладено вино, вече всички вярваха, че завръщането на Атила е знак от боговете. Пророчеството се бе сбъднало. Вестоносец замина за Панония, за да съобщи за чудото на Харатон и на Бледа.

Много скоро цялата необятна империя на хуните разбра, че бог е крил Атила през всичките тези години и го е подготвял за велики дела. Сърцата на младежите трептяха, бе им омръзнало да воюват като римски наемници. Плъзнаха слухове, че Атила ще нападне новият Рим и източния император ще изплати всичките стари данъци. Дори вече подготвял керван с римски златни монети, тракийски вази и коприна, се носеше от ухо на ухо по цялата земя...

След като престоя няколко дни в старата резиденция, Атила се подготви за път. Той избра двадесет конника, които да го последват и най-неочаквано за всички тръгна към Кавказ, а не за Панония.

Никой не разбра защо отива на изток, а не на запад.

В планината Кавказ живееха над 40 народи, всички те бяха поданици на Хунската империя и този кошер от племена снабдяваше армията с войници, продоволствие и боеприпаси.

В град Самандер, който бе до река Терек, се изработваха хунските мечове, шлемове, щитове, ризници, стрели и лъкове. В града имаше над 50 ковачници и две леярни за желязо.

В кавказкият град Бурджан, когото някои наричаха и Вараз, бяха шивашките ателиета на хунския тил. Тук бяха и кожарските дюкяни за конски седла и юзди.

Но най-славен от всички градове бе Занави, там бяха конюшните с бойните коне и най-голямата казарма на хуните. Всичките многобройни прадкавказки народи изпращаха тук младежи, които формираха военни набори и се обучаваха за войници. В Занави бяха най-добрите военни учители, тук бяха преподавали дори арменските братя Мамиконян, чийто род бе чак от Китай.

Дълго време военните подразделения в Занави бездействаха. За последно бойците воюваха през 395 година, когато Харатон с тях нападна персийските и сирийските земи на юг от Кавказ. После Харатон, чието военно прозвище бе Улдин, умъртви на север от Дунав готския генерал Гайна и помогна на римския патриций Стилихон и срещу други готски вождове. Оттогава хуните поддържаха елитна конна армия в Скития и Панония и постъпления от военния град Занави не бяха викани.

Гарнизона бе пълен с елитни войници, които засега единствено охраняваха само аланските врата, прохода, който арменците наричаха Чора. И бе сигурно, че никой не може да мине на север от този проход, известен днес като Дербент.

Когато Атила влезе в Занави, там имаше един младеж Терасико от исаврите. Той бе придобил голяма военна слава в турнирите.

Всеки хунски войник задължително бе обучаван да язди кон, да може да стои прав, докато коня тича. Да сяда обратно на коня и да стреля със стрели, да сяда встрани и пак да стреля. Терасико можеше да преминава дори под коня и да излиза от другата страна.

Атила пристигна в гарнизонния град в деня, в който се провеждаха изпитите по конна езда и младежите се подготвяха за състезанието.

Генерала на военната база посрещна Атила с царски почести и го покани в ложата, за да гледат заедно турнира. Звуци от рог огласиха площадката. Атила седна и даде знак за началото...

Учителите първо пуснаха три едри коня в галоп. Трима войника трябваше да ги настигнат и да се качат върху тях в движение. Терасико бягаше най-силно и смело се хвърли, ръцете му се вкопчиха в седлото и той се набра върху коня. Останалите двама успяха след него.

Войниците имаха хъс и воля.

После хвърляха ласо и така хващаха въображаемия враг, който влачеха след коня, за да се омаломощи. Отново Терасико бе най-добър.

Учителите донесоха гарги и ги пуснаха във въздуха. Младежите имаха само една стрела, за да ги уцелят от галопиращ кон. И Терасико пак блесна...

Той бе рус младеж с гордо сърце, уверен в себе си и надменен.

Изпитът свърши и Атила трябваше да връчи венеца на победата на Терасико. Но русият младеж наруши устава и публично покани царския син да вземе участие в турнира.

Генералът се намръщи и се опита да каже нещо, но Атила даде знак, че приема...Всички замряха. Всъщност, Терасико знаеше, че открай време има обичай благородниците от династичния род да показват и военните си умения, и заради това развя флага над главата си, което бе стародавния знак за поканата...

Атила скочи върху белия си кон и покани Терасико на единоборство. Русият младеж изтегли военен меч, но Атила с един замах на своя го счупи. След като засрами младежа, царския син предложи да вземат ученически, тъпи мечове.

Двамата трябваше да се дуелират с една ръка, а с другата да се катерят по едно въже. Терасико бе майстор на този спорт, но не очакваше, че Атила така бързо ще се изкачи до върха, където бяха закачени на куки въжетата. Атила освободи въжето на Терасико и започна да го навива на ръката си. Гледката предизвика всеобщ смях и русия младеж се пусна на земята.

Сега двамата се бяха наредили един до друг и трябваше да оцелят най-бързо летящото птиче, лястовицата. Терасико видя няколко прелитащи птици и започна да дебне. През това време Атила внимателно следеше полета на лястовиците и какво правят. Двамата стреляха едновременно. Горките птичета тупнаха на земята.

-         На равно сме – извика Терасико.

Атила го погледна учудено и донесе своята лястовица:

- В клюна й има калчища, а в клюна на твоята няма нищо...-рече царския син.

Терасико стисна зъби. После даде знак, че се признава за победен. Двамата бяха един до друг, когато той попита Атила:

- Кажи ми, коя е мечтата ти?

- Да превзема Константинопол, а твоята...?

- Да бъда император там – присви очи Терасико, който бе решил през тая нощ да избяга при своя народ исаврите и да не последва Атила в Панония. Още с пристигането на царския син се пусна слух, че той е в Занави, за да поведе със себе си конна армия на запад.

Атила весело и дружески потупа Терасико по рамото, заради мечтата на войника. Той дори и не предполагаше, че това е бъдещият император на Византия Зенон.

Атила и третият му син Ирник Български през 448 г.

 откъс от историческия роман "Атила и третия му син Ирник" http://history.rodenkrai.com/new/vladeteli/index.html

рисунки Катя Лазарова