Какво означава името "българи" и как е възникнало.

      Кирил Милчев

     Една от научните заслуги на плеядата западни хунолози (Ото Менхен-Хелфeн, Томпсън и др.) от втората половина на ХХ в., е посочване на несъстоятелността на руско-съветската доктрина от 1900 г. (Иностранцев), че европейските хуни (Нuns) са антропологична и културна приемственост от средно-азиатските хсионг-ну (Hsiong-nu).
       Може определено да се каже, че в западната историческа наука през втората половина на ХХ в. бе ревизирано просвещенското мнение за приемственост между Hsiong-nu и Нuns, докато в съветската историческа наука, чрез хипотезата от 1960 г. на Гумильов, бе извършена мимикрия (от Ордос дошло не „преселение”, а „конен отряд”), чиято цел бе да препотвърди теорията за приемственост.
      Ако се обърнем към западния научен опит на хунологията, ще констатираме, че въпросът за произхода на европейските хуни не е решен и е все още актуален.

         Несъмнена заслуга на американският професор Ото Менхен-Хелфeн (Светът на хуните, Калифорния., 1973) е преосмислянето на късно-античната история на Хунската империя, която традиционно се разглежда от модерните европейски учени негативно и едностранчиво. Хелфeн допълни традиционната хунология с нови факти от хунската история, които предполагат, че ролята на хуните в Предна Азия и Месопотамия не датира от 395 г., а е възможно да има и по-ранни етапи на присъствие там.

        Така на дневен ред пред изследователите изникват редица въпроси!

      На първо място, придобива нова светлина сведението от VІ в. на византийският летописец Прокопий Кесарийски, според което в древността хуните са се наричали кимерийци.

     Пренебрегването на това сведение на Прокопий в модерните изследвания за хуните, се основаваше на слабо проучената история на кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е. и приемането на доверие на античните гръцки сведения за тях (Херодот, Страбон).

        Новата вълна германски и руски кимеролози изведе в приоритет асирийските сведения за гамирите (Gаmir), с което въпросът за историческата достоверност на кимерийците получи Задкавказки, Предно-азиатски и Малоазийски характер. Тази нова научна гледна точка, както пише Иванчик, не отхвърля античните гръцки източници, а предполага тяхното анализиране като вторични, спрямо асирийските, които са съвременни на VІІІ-VІІ в.пр.н.е.

     Промяната на фокуса към кимерийското минало от гръцките към асирийските източници, води до разбирането за автохтонност на кимерийската родина на север от Урарту, на териториите на дн. южна Грузия и северна Армения (гавара Утик).

       Оттук, особено важно значение придобиват косвените източници за хони (= кимерийци) в такива грузински извори като „Мокцевай Картлисай” (V в.) и анахронистичните сведения в „Животът на картлийските царе” (ХІ в.).

            А така също наложително става преразглеждането дали утигурите (Прокопий), които той нарича хуни и кимерийци, имат нещо общо със задкавказките удини (ути), сведения за които дава още Страбон.

      При Птоломей Udon са вече предкавказки народ (съгласно разширената редакция на „Арменската география от VІІ в.”), т.е. наложително става да се направи паралел между остатъчните „удини” в арменския гавар Утик и предкавказките Udon.

      Кога може да бъде проследена миграцията им от Задкавказието в Предкавказието?

     Косвени данни за тази миграция могат да бъдат намерени в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”, които сочат за времето след ІV в. пр.н.е., във връзка с походите в Задкавказието на Ал. Македонски и във връзка с заселването в края на ІV в. на иберите в земите на дн. Грузия.

      Ако кимерийците още към VІ в. пр.н.е. са получили от урартите (самоназвание „Бийан”) името „хини-ли”, което е значило приблизително „поданици” и ако можем да проследим прехода от кимерийци към новият етноним „хион, хони, хуни”, то как да си обясним, че още преди основната инвазия на хуните на запад в Скития и Панония към 363-375 г.г., имаме сведение от втората редакция на „Анонимният латински хронограф” (354 г.) за „българи”?

    Тоест, ако основното ядро на хуните още през 375 г. са българите, както твърдят автори като Енодий, Касиодор и Павел Дякон, защо първоначалната популярност е била върху името „хуни”, след като е видно от Анонимният латински хронограф, че името „българи” е известно още през 354 г., преди да стане популярно в Европа името „хуни”?

      Този въпрос е важен и във връзка с въпроса за произхода на името „българи”, последното винаги е разглеждано етимологично, но това явно не е достатъчно за произхода на етноса.

        „Анонимният латински хронограф” (втората редакция, 354 г.) споменава българите, във връзка с дейността на Зиези, като приписва произхода им от същият този Зиези. Но отсъствието на Зиези и българите в по-ранната редакция на хронографа сочи, че някакви събития около 354 г. са дали повод за включването на „Зиези, от който са българите” във втората редакция на хронографа?

         За щастие, в историята от ІV в. на Амиан Марцелин се споменава за някакъв Зизаис, който е предводител на отряд от „свободни сармати”, които по същото време (преди 357 г.) стават съюзници на Констанций и дори явно са посещавали Рим.

     Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. „Мъжът е достигал пълна зрялост, като преминавал през всичките степени на инициацията, едва тогава, когато извършвал последователно всичките три степени, предписани от обичая балц – годишен, тригодишен и седемгодишен. Годишният поход е бил задължителен при инициацията на младежа, за да е признат за мъж...”, пише Асколд Иванчик.

     Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”.

   Точно такова военно формирование към 354 г. командва Зизаис, според Амиан Марцилин, с което помага на Констанций през 357 г. срещу т.нар. от Амиан „сармати роби”.

     Присъствието на „Зиези и българите” в периода 354-357 г.г. в Рим и Панония, говори за тригодишен военен поход и след това чак за около 486 г. от Йоан Антиохийски научаваме за „т.нар. българи”, поканени от Зенон в Мизия, ако следим стриктно писмените първоизвори.

    И така, дали може да предположим, че преходът на военни отряди на пост-урарти (Бунд, Udon) и на кимерийци (хини, хони) през ІV в. пр.н.е. от Задкавказието в Предкавказието, е съпроводен с наричането им от вече залязващите скити „бал”, т.е. така, както са били наричани „отрядите, участващи в походи”?

     Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били автохтонни за кимерийците през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.

     Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей и арм. Географ от VІІ в.), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието на т.нар. в легендата на Низами (ХІІІ в.) „Бун и Гар”, които станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи...).

     И така, не само по-късна Грузия наследява този топоним като държавно име на картли и ибери на юг от Кавказ, но и територията на север от кавказките проходи Дербенд и Дарял, е известна като „Геруа” (Гур, Гар).

        Следователно термина „балгар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, откъдето са идвали кимерийците през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.

     

        След ІV в. пр.н.е. този задкавказки топоним е пренесен в северен Кавказ като „геруа” (Птоломей), т.е. ако кимерийците са наричани от урартите след VІ в. пр.н.е. в Задкавказието „хини, хони”, след ІV в. пост-урартите вече ги срещаме като Бал-донис (Udon) в Предкавказието (Птоломей), както е била наричана р. Кубан (Балдан, на арм. Вардан), а пост-кимерийците стават известни като „Бал-гар” и то по същото време (354 г. от н.е., съгласно Анонимния латински хронограф), по което термина „хони, хуни” става общо название, както за Udon (известни на запад като „улдин”, „ултинзури”), така и за пост-кимерийците (българи)?