Атила бил влюбен в римска принцеса...

 Кирил Милчев

     Днес някои историци смятат, че епизодът с молбата за брак на римската принцеса Хонория, която изпраща годежен пръстен на Атила, е легенда. Но повечето от учените са на мнение, че описанието на тези събития, намерили отзвук в летописите, е всъщност истина. В художествените книги и във филмите за Атила този момент е възлов. Още през ХVІІІ в. Волтер е бил очарован от опитът на Хонория чрез Атила да стане императрица и да измести брат си Валентиниан ІІІ, давайки на великия хун трона на Рим...

     Ето защо добре би било да си припомним тези времета и събития...

     Хонория, заедно с брат си Валентиниан и майка си Гала Плацидия, бягат през 424 г. от пределите на старата римска империя, чиято столица бил пищният град Равена, в Константинопол на тракийският босфор, при братовчедите си, византийския  император Теодосий ІІ и сестра му Пулхерия.

     Кръстена на чичо си, западно-римският император Хонорий (395-423), който починал няколко години след раждането й, малката палавница е ужасена от нравите във Византия и изпада в шок от мрачната си братовчедка Пулхерия, с която съдбата ще я срещне отново в по-късен етап от живота.

     Аркадий е старшият син на починалият през 395 г. достолепен император Теодосий І (наричан от църковните историци Теодосий Велики; 379-395), Хонорий е вторият му син, а Гала, майката на Валентиниан и Хонория, е дъщеря на Теодосий І, но от вторият му брак с дъщерята на Валентиниан І (364-375).

     Теодосий І непосредствено преди кончината си през 395 г., решава да раздели единната и могъща римска земя която управлява, на две части, като източната империя завещава на Аркадий (395-408), а западната на Хонорий, който я управлява до смъртта си през 423 г.

     Сестрата Гала Плацидия остава на запад с Хонорий и по време на конфликта му с визиготите той я моли да стане съпруга на Атаулф, като така принуждава визиготския крал да напусне с войските си Италия и да се засели в Тулуза.

     Гала по-късно се връща в  гр. Равена и през 417 г. се омъжва там, с надеждата тя и новият й мъж римлянин Констанций да онаследят западната империя от бездетния Хонорий, но съпругът на Гала почива през 421 г. и тя започва сама да командва на запад след 423 г. (умира Хонорий), като регент на сина си Валентиниан ІІІ от брака й с римския й съпруг.

     Галските римски полкове обаче решават в това смутно време да  издигат за император своя командир Йоан и той се насочва с армията си към Равена, за да узурпира властта. Тогава Гала Плацидия, която вече се опитва чрез Бонифаций да усмири вандалите в Картаген, а чрез Аеций – хуните в Панония, се изправя пред истинска заплаха от преврат и решава да бяга  с децата си при племенниците си византийският император Теодосий ІІ (син на Аркадий, на трона на Византия от 408 до 450 г.) и сестра му Пулхерия, с надеждата да получи от източната империя военна помощ, с която да върне трона на Рим за сина си Валентиниан ІІІ.

     По време на бунтa на узурпаторa Йоан малката Хонория разбира колко мъдър държавник е бил дядо й Теодосий І. Той се издига като генерал в Испания, където се пенсионира, но през 379 г. е поканен в гр. Сирмиум от Грациан (367-383), за да оглави източната империя, след злополучната смърт на Валент през 378 г., убит при гр. Адрианопол от готи и хуни.

     През 379 г. Европа се е променила коренно.

     Векове наред римските легиони не допускат германските и сарматските народи на юг от средни и долни Дунав, но откакто към 370 г. хуните превземат цяла Скития и конните им полкове стигат до Панония, се оказва невъзможно да бъдат спряни многохилядните тълпи от бежанци готи и сармати, които напускат домовете си в Скития и нахлуват ужасени от хунското оръжие в западната римска провинция Панония.

     През 375 г. западният римски император Валентиниан І, в пристъп на гняв обеснява пред едно сарматско посолство, че Рим не е длъжен да приеме цялото население на Скития, само защото са се появили хуните. И докато разпалено обеснява и жестикулира пред тези жители на Скития, която римляните наричат и Сарматия, получава сърдечен удар и умира.

     Заменя го Грациан.

     По това време братът на Валентиниан І, източният император Валент, също приема бежански готски посолства, които молят през 375 г. да бъдат приютени от византийците на юг от Дунав, за да се спасят от  мощният северен враг хуните.   

     Валент ги допуска на юг от реката разоръжени и „без държавен ред” (Евнапий, ІV в.), надявайки се, че те ще помагат на войските му да охраняват Дунав от хуните. След което отива в гр. Антиохия, за да довърши конфликтa си с персите, но готите, въоръжени от хуните, започват да мародерстват в Тракия и Валент в изблик на гняв се връща, за да ги накаже. Пред себе си изпраща една арабска конница, за да не нахлуят варварите в Константинопол.

     Хуни и готи обсаждат Валент в гр. Адрианопол (дн. Одрин) и го убиват през 378 г.

     Ужасен от случващото се в западната и източната римски земи, Грациан кани генерал Теодосий в гр. Сирмиум и епископът го миропомазва за източен император през 379 г.

      Като талантлив военен стратег Теодосий І разбира, че единственият начин да усмири готските тълпи е да издигне техни вождове на висши длъжности в римската армия. Но не успява да стори същото с хуните, чиято военна мощ Теодосий упорито разузнава и спешно реорганизира римските гарнизони, като дава приоритет на леката кавалерия, която да противостои на хунската бърза конница.

      Вандалът Стилихон, открит от Теодосий за войската, скоро забравя произходa си и всеотдайно се впуска в кариерата си на римски префект на запад. Той дори се опитва да сгоди през 405 г. своя син за Гала Плацидия, за да заграби трона за семейството си.
     Същото прави и готът Аларих, чиято мечта е да стане генерал-губернатор на Илирик, но след това тръгва да превзема Рим.
       Хитрият гот Гайна пък решава да се издигне до градоначалник на Константинопол.

      Всички те бързо забравят потеклото си от Херманарих и се стремят да станат римляни и да командват Рим. За целта създават готски полкове в римската армия и им искат привилегии, за да постигнат с тях целите си.

      Всичко това предизвиква открито недоволство в Константинопол и кликата срещу варваризирането на римската армия издига за свой източен префект Руфин, който започва да обмисля как да изхвърли готските генерали от армията.

      През 388 г. Теодосий І се обръща за помощ към хуните, които се включват заедно с готи и римляни в мощната армия на императора, с която той помита на запад Магнус Максим (383-388), който се е опитал да узурпира западният трон. След тази победа, възхвалявана от летописците, готите обаче са недоволни от плячката и започват да опустошават Илирия и Тракия, а хуните също показват своите претенции и превземат гр. Сирмиум през 389 г., с надеждата той да е техният южен пост. Но още през 390 г. Теодосий І си връща любимия град, откъдето през 379 г. е започнала кариерата му на източен император. През 390 г. той вече е станал император и на западната империя и обединява под своя скиптър цялата римска земя.

      По това време хуните са се настанили в по-голямата част от западната римската провинция Панония и техни съюзници са гепиди, остроготи, вандали, сарагури, алани, скири, акатири, анти и много други кавказки, скитски, славянски и германски народи. Водещи племена в хунският съюз били ултинзурите и българите, тях по-късно през VІ в. византийският историк Прокопий Кесарийски нарича кутригури и утигури, и разказва, че те са потомци на древните кимерийци.
 
      Обединените хунски войски в Европа са се ръководели от военачалника Улдин (Созомен, Зосим, Йордан, П. Дякон), който произхождал от народа на ултинзурите и затова носел това прозвище. Истинското му име явно било Харатон (Олимпиодор, латинизирана форма явно на Херан, Ерна), а брат му Донат (Олимпиодор, също латинизирана форма, явно на Дуло)  онаследил трона на Хунската империя от старият вожд Баламер, когото готите наричали Хумли.

      Повелителят Донат разположил новата столица на хуните в стария келтски град Корнунт, на отсрещният дунавски бряг на Виена. Някога Валентиниан І бил генерал на римския гарнизон в Корнунт, преди да стане император през 364 г.
       Хунската столица, останала известна с името Ветвар  (Ханзиций), а областта приела името Сабария, на теонимът на хунското божество-майка Савар, наричана също Кубар, Куар и Сурва.

      След като Теодосий І станал самодържец на цялата римска империя, сената в старият Рим бил лишен от антрибутите и символите си, понеже епископите докладвали на равенският църковен водач Амбросий, че това са езически идоли. Достолепните римски сенатори, които вече нямали почти никаква власт, се почувствали обидени и подтикнали през 392 г. Евгениус (392-394) да узурпира властта в Рим и да възстанови почитанието на старите богове. Те го вдъхновявали, че ще бъде новият Юлиян Отстъпник, който през 361 г. възстановил старите храмове и философските академии.

      Евгениус се договорил със своя приятел Артавасд (Теофан), който организирал тайно армия.
      По това време на краткотрайно възраждане на езичеството, престарелия историк Амиан Марцелин, чийто любим император бил Юлиян, довършвал историческия си труд и решил да напише и за хуните. Той разбрал, че тяхната родина е между Меотида (Азовско море) и Океана, както древните наричали Каспийско море, смятайки, че то е „залив на Океана”. Амиан преровил трудовете на много стари класици и преписал оттам важни сведения, които му липсвали като информация. Той дал и разказ как изглеждат хуните и как живеят. Бил впечатлен, че те са без бради, като римските евнуси, но за разлика от последните вдъхвали ужас в противника, според историка.  Той научил от готи, че жените им спят във впрягове и решил, че те така изобщо живеят. Амиан също преразказал, че хунските конници слагат парчета месо под седалките на конете. Историкът не разбрал, че по този начин те лекуват протритите конски гръбници и написал, че те така затоплят месото, преди да го ядат. Сякаш са диваци. Хунските водачи водят преговорите от седлата на конете си, отбелязал Амиан и този път не сбъркал, понеже това било действително така. През V в. византийският историк Приск Панийски също разказал за тази особеност на полевата хунска дипломация.
      Амиан описал техните палатки и облеклото им от кожа. Така той се оказал първия историк, който още в края на ІV в. дал сведения за новите господари на Скития и Панония...След него, в самото начало на V в., отделна книга за хуните написал образованият философ и историк от гр. Сарди в Мала Азия Евнапий, но от нея е запазен само един фрагмент в архивите на Ватикана, открит през ХІХ в.

       Теодосий І се справил, с помощта на хуните, с узурпатора Евгениус през 394 г.,  така както убил през 388 г. предишният узурпатор на Рим Магнус Максим.
      Амиан Марцелин  пък написал, че хуните са продажни и не зачитат чест и достойнство. Старият историк присъствал на краха на езичеството, което за две години сякаш възкръснало в Рим. Той бил свидетел и на хитрата дипломация на източният префект Руфин, който възстановил старият съюз (от 388 г.) на Теодосий І с хуните, освен това си взел лична гвардия от тях и посъветвал хунският генерал Улдин да завоюва Персоармения, за да може източната граница на хунската империя да граничи на юг от Кавказ с Византия и Персия. С две думи, хитрият Руфин успял да пренасочи хунското оръжие в Междуречието, при реките Ефрат и Тигър, където те стъпили през 395 г. (Едеската хроника).

      С похода на Улдин (когото Приск нарича в летописа си Басих) и Курдилах в Персоармения и сирийските земи на Византия през 395 г., хуните станали световен геополитически фактор, равен по значение на двете римски империи и Персия.

      През 400 г. Улдин вече се бил върнал на Дунав от Ефрат и бил бесен, че готските генерали във византийската армия са убили през ноември 395 г. неговият приятел префекта Руфин. Улдин за назидание заловил Гайна през същата 400 г., когато последният при гр. Нове (Свищов) искал да премине Дунав на север и да избяга, и изпратил отрязаната му главата в Константинопол.

      През 405 г. западният префект Стилихон сключил съюз с хуните и благодарение на тяхната военна помощ помел пълчищата на германските племена на Радагайс.

      През 406 г. вандали и алани избягали на запад от р. Рейн в Галия и Испания, понеже Донат наложил едноличната династична власт на своя род Дуло и реформирал хунската държавна и военна машина по персийски и римски образец.

     Няколко години преди да почине през 423 г., западният император Хонорий изпратил посолство до хунският рикс (крал) Донат в Панония, в което участвал историка Олимпиодор. Последният написал подробни сведения за хуните, които през ІХ в. Фотий преразказал в няколко изречения от един абзац на конспекта си (Библиотеката). Оргиналът на Олимпиодор не е съхранен.

*  *   *

       През 425 г. Хонория се върнала с брат си и майка си в Равена, след обезвреждането от войските на Теодосий ІІ на узурпаторът Йоан и започнала постепенно да обмисля как да вземе властта от брат си Валентиниан ІІІ.

      Минали години и тя си хванала любовник, когото подготвяла да узурпира трона на брат й, но заговорът бил разкрит и претендентът останал без глава. Хонория пък за назидание била изпратена в Константинопол, където Пулхерия я взела под строг надзор и я вкарала в своя манастир.

    От този момент Хонория си мислела само за най-великия мъж на света по това време – Атила... Малко преди 451 г. вече бил окончателно узрял плана й и тя му изпратила годежен пръстен и писмо, с което му предлагала да се ожени за нея, като му обещала, че така ще онаследи половината римска западна империя, която тя твърдяла, че й се пада като Августа и сестра на Валентиан ІІІ.

       През 452 г. Атила завоювал северна Италия и пътят му към Рим бил отворен.

       Все още остава загадка дали е действал като упълномощен от Хонория и дали се отказва да превземе Рим, понеже в преговорите с папа Лъв, е получил уверение от светия отец, че годеницата му ще бъде освободена от Константинопол...

Атила преговаря с папа Лъв пред Рим.

       За съжаление тези въпроси ще останат без отговор, защото през 453 г., вместо да стане император на Рим, Атила умира от кръвоизлив...

      Атила не е искал просто да превземе Рим през 452, като готите и вандалите. Той се е стремял към императорския жезъл и годежът му с Хонория е бил най-прекият път към трона на западната римска държава, като се е надявал, че ще бъде признат от Византия, която той през 447 г. поставя на колене и превръща в най-солидният си данъкоплатец, получавайки 2 100 фунта злато годишен данък от 449 г. по договор с Теодосий ІІ.    Можем само да предполагаме как е обмислял той и Хонория да влязат пищно във вечния град, подобно Цезар и Клеопатра някога...

     Орест и Едеко, най-близките в обкръжението на Атила, негови  съветници и сътрапезници, са знаели за плановете му за Рим и всъщност по ирония на съдбата точно техните синове стават последователно  римски императори.

      Синът на Орест, т.е. Ромул Августул, заема трона на Рим и управлява като римски император от 30.Х.475 до 4.ІХ.476, след което трона в Рим е окупиран от Одоакър, синът на хунския генерал Едеко...