Хунската писменост на българите...

        


             Кирил Милчев 


         През януари 503 година персийският цар Кавад напада Византия, с помощта на отпуснатата му от хунския цар през 499 година „голяма войска” (Прокопий Кесарийски, Йешу Стилит) хуни-ефталит. Тези предкавказки воини (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей) в периода 503-504 години превземат много византийски градове в региона на реките Тигър и Ефрат в полза на Персия, между които е и град Амид (= Диарбекир).

        Амид е град от прословутото някога сирийско царство Осроен на династията на Авгар (ІІ в. от н.е.), което официално приема първо християнството като държавна религия.

       По-късно през ІІІ в. от н.е. държавата Осроен попада под властта на Римската империя.

       През ІV в. и през V в. градът е сироезичен християнски теологичен, книжовен и граматичен център на Византия, наред с Едеса и Антиохия.

      От сирийската хроника на Йешу Стилит (писана към 517 г.) научаваме, че от региона на Едеса персийският шахиншах Кавад е взел през 503 г. „18 500” пленници. Те са изпратени във вътрешността на Персия. Според летописецът Йешу Стилит, пленниците от региона на Амид са не по-малко.

    Тяхната съдба обаче е особено интересна, понеже Кавад решава да изпрати последните на хунския цар в Боспор (Псевдо-Захарий Ритор, Прокопий Кесарийски), от благодарност за отпуснатата войска, а и защото този цар му е тъст (Йешу Стилит).


           Сирийците пленници основават в Боспор колония, практикуват християнството, развиват търговията и занаятите. Те донасят в Приазовието много културни и строителни умения.

              Според сироезичния автор от ок. 560 г. Псевдо-Захарий Ритор, тези сирийци дори създали алфабет за хунския език и превели „Светото Писание на хунски език”.

               Образът на „хунския цар” в летописите на Прокопий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Малала, Агатий и Бар Ебрей, ни разкрива всъщност пост-атиловият владетел на хуните-утигури, т.е. на българите.

              Има резон да бъде потърсена силна държава на българите след 465 г. в региона на Боспор, Приазовието и Предкавказието.

    През 555 г. Псевдо-Захарий Ритор изрично упоменава, че българите имат градове в Предкавказието.

    Очевидно столицата им е била гр. Боспор (дн. Керч), защото Прокопий пише, че след 465 г. той станал „хунски град”.

    Явно е бил град на хуните-утигури, т.е. на българите, понеже през 528 г. Юстиниан І се опитва да сложи своето протеже утигура Грод за владетел на хуните именно там.

    Изглежда и преди този епизод, Боспор е столица на упоменатата в хрониката на Теофан и в летописът на Никифор (ІХ в.) – „стара Велика България”, защото през 524 г. Юстин І изпраща своя специален пратеник Проб да се срещне с хунския цар именно в Боспор и да го подкупи да нападне на юг от Кавказ, за да помогне на грузинците.

    Проб разказал на връщане на императора за християните-сирийци, живеещи на Боспор и Юстин І наредил от близките византийски градове (явно от Херсон – бел.ред.), да им бъде изпратен керван с храни и свещенни пособия (Псевдо-Захарий Ритор).

   За сирийците в боспорската колония пише подробно Псевдо-Захарий Ритор.

    През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща лично двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид.

   Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последният по времето на срещата, е епископ в манастира Бет-Айшахун край гр. Амид. Двамата разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография.

    „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хуните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - бел.ред.) останали в тяхната земя 34 години.”

      През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”.

    Йоан, епископа на манастира Бет-Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия.

     Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост.

                   Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”.

                    Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан).

    Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г.
  

Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски /утигски, български/, е между 530 г. и 537 г.   

Днес текстове с това писмо са открити наскоро от грузински учени в манастира Св. Екатерина в Синай, но не могат да ги разчетат, защото априори смятат, че това е аланско писмо.

             Известно е, че християнството има присъствие на Боспор още от апостолските времена.

             Боспорски епископ участва в църковните съборите през 448 година в Ефес и през 449 година в Константинопол.

           След 451 година Халкидонския събор с догмата за немонофизитството създава разкол и ние узнаваме от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор, че след 503 година сирийската християнска диаспора на Боспор се захранва от епископи, които са подчинени на арменският монофизитски католикос.

           Нещата се променят донякъде по времето на Юстиниан І (527 - 565).

          Тогава готи-тетраксити (наричани и „готи-трапезунди”), които са една малка общност в Крим около гр. Дорос, се обръщат към Юстиниан І с молба за православен епископ. По същото време по-голяма част от готите в централна Европа изповядват арианската ерес.

       Юстиниан І, чиято мечта е да обедини източната и западната римски империи под своя скиптър, решава да се възползва от този случай и да създаде Готска епархия на Крим. Това се съчетава и с неговият дипломатически план да всее вражда между хуните - утигури и хуните – кутригури и да наложи Грод, когото лично е покръстил в Константинопол, за хунски владетел в Боспор през 528 г.

        Юстиниан І създава готска епархия на територията на „Дороска митрополия”.

       Това е религиозно-политически замисъл, с цел издигане още повече авторитета на константинополската катедра.

              През 1891 г. де Бор, на основание на парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.

            Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, според този списък, между които: хотцирска, атилска, оногундурска , хунска, тмутарканска и още две...

 Всички тези сведения, включително и съобщението на Псевдо-Захарий Ритор за „Св. Писание на хунски език” разширяват картината на историята на християнизирането на региона.    



          Към 860 г. (според Асемани доста по-рано, към 848 г.) Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган от „двама самаряни” в гр. Херсон, както става ясно от житието му.

         Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те са имали книги на иврит и на арамейски, и тях е чел Св. Кирил.

         Но освен тези книги, самаряните са запознали Св.Кирил и с християнски преводи на Св. Писание на „роски писмена”.

        Алфабета бил, според св. Кирил, без вокали, което ще рече, че е близък до сирийското писмо.

       Алфабета е наречен от Св. Кирил „роски”, не защото е руски, а очевидно понеже Светото Писание произхожда от дороската митрополия на Крим.

     Делото на епископ Кардос от 537 година явно не е потънало в забрава и до 860 година, когато Св. Кирил чете в Херсон дадено му от самаряни Св. Писание на хунски (утигурски, прабългарски).