Кимерийски легенди сред волжките българи.

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. „Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб“: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

Абу-л-Масали ал-Джууейни (ум. 1085 г.) е имам на два свещени града, Мека и Медина. При него, освен Якуб ибн Нугман, се е учил и енциклопедиста ал-Газали (1058 - 1111).

В краят на ХХ в. бе открит в Русия стар ръкописен свод в семеен архив и издаден. Сводът е от средновековни комплации на волжките българи, последно преписвани през ХVІІ в. и носи името на сеид Джагфар, който е поръчал преписа тогава. В „Джагфар тарихы” се разкриха още сведения от днес изгубената книга от ХІ в. „История на България”, за която пише ал-Гарнати.

Този „български кадия”, който е преписвал през ХІІ в. „Булгар тарих“ („История на България“) е Якуб, син на Нугман.

„Якуб, син на Нугман, пише, че Барадж отначало живеел в планината Каф, а след това, когато алпите закрили със стена земята от слънцето, отлетял в пустинята Куман...” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 16).

Усещането ни, че трябва да търсим кимерийски древности във волжко-българските легенди, се засилва от сведението: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (пак там, с. 17).

Невероятно, тази „Камир-Аби” дословно повтаря името на хуритското божество Кумарби. Точно Кумарби в хуритския мит, за да запази божествеността си срещу своя син Тешуб, който трябвало да го онаследи, „ражда” Уликуми, отроче-скала, което скрива слънцето.

Излиза, че при волжките българи се е запазила легенда, че кимерийците са клон на синдийците (синдо-меотите около Азовско море, упоменати като „синд” и от Херодот) и че името „камирци” води произхода си от хуритското божество Кумарби (?).

Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14).

И така, излиза, че според волжко-българските легенди, синд, т.е. синдо-меотите стават кимерийци, понеже по някакъв начин мита за Барадж от Кавказ мигрира в „Куман“ (Комаген), т.е. на юг от Кавказ в Задкавказието и Мала Азия. В областта на хурито-урартската култура, която е видна с тотема „Камир-Аби” (Кумарби).

Волжко-българската памет е оставила и легендарна генеалогия: „Главните си родове българите наричат: ердим, бакил или бояндур, себер, агачир, харка, утиг, кимер” (пак там, с. 19).

Четенето по древност започва отзад напред. Кимер, т.е. кимерийците, са първи. 

Утиг, т.е. утигурите, са ни известни и от Прокопий от VІ в., който съобщава, че утиг произхождат от кимерийците. 

„Агачир” е тюркската дума на „горци”. „Геруа“ са упоменати на север от Кавказ през ІІ в. от н.е. от Птолемей и Арменската география от VІІ в. от н.е. 

„Гар, гур” става общо, допълнително име, на много хунски племена: утигури, кутригури, оногури, ултинзури...Има го дори и при „бал/гар”.

 „Себер” са савирите, включили се към българската история в средата на V в. при Ирник. Както виждате няма „хазари”. Всъщност, както посочва ал-Масуди, хазарите произхождат от савирите. 

„Бакил/басил и бояндур” са отъждествени, но името басил и българина Бунд, е разграничено при Мовсес Хоренаци. Освен това в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се говори за хони (= кимерийци) и бундурк (= урарти) в един период ок. ІV в. пр.н.е., по времето на Ал. Македонски, в северна Армения и южна Грузия, когато явно кимерийци и урарти имат обща история, след края на урартската и кимерийската държави към VІ в. пр.н.е.

„Ердим” определено можем да кажем, че е от периода на контакти на българите с тюрки, довел и до приемането сред волжките българи на тюркския език след ІХ в.

Не сме забравили „харка”, често свързвано от изследователите с арменците. Но в тази генеалогия, името „харка” е почти до „утиг“ и „кимер“, т.е. можем да предположим, че е свързано някак с древната история на кимерийците. "Армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцалас", пише в последните две издания на асирийските аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 г.г., където се съобщава какво е предприел кимерийският цар Дугдами, който се намирал в трудно положение… ". Според И.Н.Медведска  „местоположение на този град не е известно.”  Медведска се позовава на книгата на Иванчик А. И. Киммерийцы. Древневосточные цивилизации и степные кочевники в VIII—VII веках до н.э. М., 1996., чието първо издание е: Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.

Следователно, Иванчик и Медведска не знаят къде би могъл да е този кимерийски град Харцалас. Ако се обърнем обаче към късно-античните летописи, виждаме, че в персийско-византийския мирен договор от 562 г. , преразказан дословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който не е Дербент и учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като „Хоруцон“. 

Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцалас. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).

И така, очевидно кимерийският древен град Харцалас се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името „Хоруцон“ на прохода в Кавказ...

В завършек, нека отбележим, че и в нашата българска възрожденска традиция има легенди, че българите произхождат от кимерийците. Г.С.Раковски и Зографската история, отбелязват на видно място това.

 Г.С.Раковски. Българска старина., Букурещ, 1865, с. 200

Зографската история