КОЙ Е КНЯЗ БОЯН ОТ ПЛИСКА?

        Българският  етнограф  Димитър Маринов  (1846-1940) посочва, че „до денят срещу Лазарница” сред българите се празнува фолклорния ритуал  „боянец”. „После Сирни заговезни момите се събират и почват да се приготовляват за боенец или боеник - обред, който начиня от Среднопостница, а в Бургаско - от Св. 40”, пише Маринов. „Боенецът се играе до деня срещу Лазарница, т. е. до петък срещу Лазарница. Тая вечер се свършва тая игра”, отбелязва в „Жива Старина“ Д. Маринов.

Боянските тържества преди Лазаровден са описани и от Л. Милетич, а според Н.С.Державин песни за „Бан” (Боян) и танц „боенец” са съхранени  и сред българите, които живеят в Бесарабия.

Л. Милетич (1863-1937)

Боянското хоро не е „склопено”, т. е. не се играе в кръг. Една по-едра мома играе ролята на момък, а друга по-малка (около 8 - 10 годишна), е „негова” съпруга. „Момъкът” има специално облекло и атрибути, включващи стяг (знаме), секира и много кърпи, които можем да предположим, че символизират стрели на лък. „Момъкът” играе и хвърля от своите „много кърпи” към старите мъже наоколо (дядовците), които в отговор взимат кърпата и връзвайки в нея монета, я връщат.

Символиката е впечатляваща. Разиграва се стилизиран „военен обред” (хвърляне на кърпа, т. е. стрели) и „отговор” - плащане на данък.

„Игрите и песните, вземани заедно, се казват боенец или бояник”, пише Д. Маринов.

По същото време преди Лазаровден, на 28 март, в православния църковен календар е „Св. мчк Боян, княз Български”. Според житието на този първи български християнски светец, той е брат на кан Маламир (831-836),  казва се Енравота и живее в първата половина на ІХ век. 

Защо обаче Енравота е носил името Боян?

Каква е връзката на името „Боян“ и обичая „бояник“?

Енравота е бил най-големият син на Омуртаг и заради това е носил и титулното име княз Боян.

Неслучайно на 28 март, освен Боян и Бояна, имен ден празнуват Бойко, Бойка, Гроздан, Гроздана и Албена.

Боян и Албена са стари етноними на древните бояни (урарти) и на кавказките албани. Териториите им са били съседни на кимерийците, т.е. на древните българи.

Държавата Биайн (Урарту) и Албания на юг от Кавказ



         Гроздан и Гроздана са славянски съответствия на Бойко и Бойка. „Гроза“ е „буря“ на славянски, т.е. Бойко и Бойка означават „стихия“, но както името Гроздан е съставено от Гроза/Буря и дан/данък, така и Бойко включва думата „бой“ и суфикса „к“ за мн.ч., т.е. тук не става дума за природна стихия, а за войнска стихия, за победа.

Славянското име Гроздан, което съответства на българското Бойко, е съставено от две думи „гроза/буря +дан“ и ни дава отговор, че етимологията на кимеро-българската дума „бойк“, е свързана с плащане на данък на победителите, с плащане на данък на онези, които са като буря, понеже и бог Гроза е бог на бурята, който може да се умилостиви само с дан.

Общо взето този ритуал се е съхранил в стилизиран вид във фолклорния танц „бояник“.

Когато кимерийците побеждават през 814 г. пр.н.е. държавата Биайн, името на тази държава се съхранява в българския език, като Баян и Боян.

Същото е било и с древните кавказки албани, чиито имена Аудан и Албена, също са били съхранени в българския език от стари времена.

Кимерийската държава на българите през VІІІ в. пр.н.е. е била на териториите на дн. северна Армения и южна Грузия. На изток тя е граничила със старите кутии (ути, аудан, албани). На юг местността Гуриана е деляла Кимерийската държава на българите с Урарту, чието самоназвание е било Биайн. „Урарту“ е наричано от семитите. На запад от местността Гуриана до Черно море, е била Колхида.

      През 814 г. пр.н.е. кимерийците побеждават Биайн, съгласно асирийските клинописи. Според учените, преди това е подчинена Колхида. През VІІ в. пр.н.е. кимерийския цар Дугдам, чието име и днес се дешифрира от българските „тук-там“, побеждава кутиите, т.е. древните албани, и се титулува „цар на кутиите“. Оттогава и името Аудан става прозвище на българите, а неговата арменска форма е Ути.

Териториите на старата Гуриана и Ути формират прозвището на българите като „утигури“, което срещаме през VІ в. от н.е. при Прокопий Кесарийски, който пише:

„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те  живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида  (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд  тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат;  имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако  легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от  волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпели неуспех в лова, успели в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите  се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук  население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).

                     Невероятно колко история може да бъде съхранена в няколко имена.