Пророк Данаиил за българите.

            Хрониката на вавилонския цар Набонид от VІ в. пр.н.е.   потвърждава истината от Библейската книга за Данаиил, че Балтазар е назначен за съуправител на Вавилония. Такъв става и Данаиил.

 Цилиндъра на Набонид.

   Сред волжките българи и техните предци е съществувал титула "балтавар" , чиято прилика с "балтазар" (господар `бал` на ашур, азар) ни кара внимателно да се взрем в Древния Изток, където кимерийците са били наричани от вавилонските писци с названието "Уман манда" ("Бич Божи").

     Във волжко-българските средновековни летописи пише, че "началото на нашите начала е в племената синд и имен".

        В случая синд са синдо-меотите, упоменати и от Херодот през V в. пр.н.е. при дн. Азовско море, а "имен" е месопотамски термин за "земя, владение, държава".

       Това научаваме от книгата на пророк Данаиил в Библията...

       

     Думата „имеон” (имен, мене) е с месопотамски произход, освен това  е и специално изтълкувана в библейската книга на пророк Данаил, където „мене” е синоним на „владение, земя, царство”.

    Картината на Рембранд ван Рейн "Пирът на Балтазар" изобразяваща изписаните от тайнствена ръка думи "мене, текел, фарес", които били предзнаменование за края на семитското управление на Вавилон, т.е. на последния представител на Халдейската династия.

          Вавилонският владетел Балтазар, който притежава свещените съдове на „Соломоновия храм”, един ден, според Библията, решава да ги оскверни и да ги използва за храна на масата си.

             

          В този момент, според версията, някакви невидими пръсти изписали нещо „върху мазилката на стената на царския дворец” (Дан, 5:5).

       „Царят промени лице: мислите му го смутиха, ставите на бедрата му отслабнаха и коленете му взеха да се удрят едно о друго” (5:6).

       Дошли много мъдреци, но никой не успял да разчете надписа. Викат Данаиил, който разчита и тълкува:

         „И ето, що е начертано: мене, мене, текел, упарсин.

         Ето и значението на думите: мене - изброи Бог царството ти и му тури край;” (5:25, 26).

         Персите (упарсин) ще превземат владенията („мене”) на Вавилон.

Cyrus (Old Persian Kuruš; Hebrew Kores). Кир II Велики ( — Куруш) — персиийски цар в 559 — 530 г.г. пр.н.е., от династията на Ахеменидите. Син на Камбис I. Основал Персия на  Ахеменидите.

         Изглежда месопотамското понятие имен (мене) е старо, колкото човешката цивилизация.

     Засвидетелствувано е още в древното название на зикуратите, вавилонските кули „Ет-емен-анки” (дом между земята и небето).

         Мойсеевият военачалник Исус Навин в една от първите битки на израилтяните превзема град Бет - Баал - Меон (в Библията, благодарение гръцкия превод: Бет - Ваал - Меон).

         Племето, което основава гр. Спарта и е в някаква близост, може би етническа, с лидийците на Крез (държавата Лидия, която описва Херодот), се нарича  „лакед – емон”.

     Самите лидийци, според Херодот, преди се казвали „меонийци”.

       Вавилония превзема своята северна съседка, една държава, която е известна като Мана. Тя се споменава за последно в „Хрониката на Геда” от VІІ в. пр. н. е.

 

           Имало е и планина Имеон (Агатий Миринейски, Михаил Сириец).

         Интерес представлява, че и основният герой във фолклорните остатъци на волжко-българския дастан на Микаил Башту „Шан кизи” от ІХ в., навсякъде е изписван не само Боян, но Боян - Имен. Което буквално ще рече: владенията (=имен) на Боян.

         Което означава, че действително в старата памет на българите, Боян не е било само лично име, а етноним на народ.

         (За сведение: самоназванието на Урарту е било Бийан.Формата  bēl paŋāti се среща още в урартските клинописи и означава „градоначалник”, което показва, че още към VІІІ в. пр.н.е. думата „бал” е имала международен характер в Задкавказието, Анатолия и Месопотамия. Арамейско-сирийското пък „byt” (дом, поселище) присъства в българския като „бат, батко”).

         Единственото обяснение за присъствието на тези архаични акадо-асирийски и арамейски термини в старата памет на българите в Предкавказието, е възкресяването на една хипотеза от средата на ХІХ в. на  Г. С. Раковски, която търси кимеро-български произход...

             Единствено Гамирите (кимерийците), които до VІ в. пр.н.е. имат мало-азийско и предно-азийско присъствие - Гамирайа (асирийски клинописи), - биха могли да са преносителите на север от Кавказ на стари хето-хуритски културни пластове (очебийни и в нартският епичен цикъл) и на месопотамски лексически фонд (включ. теонимът равен на Халди/Коледа в Урарту/Боян, т.е. Куар, под формите Кубар, Сувар, Сурва).

         

      През първата половина на ХІХ век българският възрожденски книгопродавец Хаджи Найден, който според акад. Никола Начов е родом от Пазарджишко, посещава Атон и в един манастир, както уточнява през 1865 година Г.С.Раковски, открива ръкопис, в който има уникално сведение: българският народ, който е дошъл на Балканският полуостров от Черно море и Волга „зваха се тамо Гимери и Кимери”.