Русия криела волжко-българските книги.

Разцветът на Волжка България като държава е през ХІ-ХІІІ в., когато територията й на север е до Ледовития океан, а на юг анексира почти всички стари земи на Хазария (Бартолд, Новоселцев). Основен пристанищен град на Волжка България на Каспийско море е гр. Саксин (по данни на андалузкия пътешественик от ХІІ в. Ал-Гарнати), до дн. гр. Астрахан.

Волжките българи са наследници на Кубратова България. Те са по линия на Бат Баян, чието потомство дълго време е васал в Хазария и има административен център на Крим, в гр. Боспор (Башту), дн. Керч. През средата на ІХ в. васалният династичен род Дуло се премества в гр. Болгар на Волга и Кама и този град става център на бъдещата държава.

    Гр. Булгар

Волжките българи по произход са кимерийци и езика им е бил индоевропейски, но след краха на държавата им под монголо-татарските пълчища на Чингиз хан след ХІІІ в., там старият полифонизъм от езици (български, чувашки, каганатско-тюркски) е изгубен и окончателно се установява кипчако-тюркският език.

Волжките българи са отюречени, докато дунавските българи запазват своя език, въпреки, че през ІХ в. приемат за писмен и литургичен език славянския. След ХІІІ в. дунавско-българската жива реч, която лексикално е близка до славянската, но граматично е различна, се налага в писмеността.

Волжките българи са имали писменост и книги, използвали са арабицата за алфабет на тюркския език. Волжко-български исторически ръкописи, писани на арабица след Х в. и до днес се съхраняват в тайните сейфове на руските архиви, но никой няма достъп до тях. 

Изобщо тюркоезичната историческа средновековна литература, която се съхранява в Санкт-Петербургския филиал на Института по изтоковедение на Руската академия на науките (ИВ на РАН), никога не е била легализирана, за да се ползва от изследователите.

                  ИВ на РАН

В краят на ХХ в. се появиха волжко-българските исторически компилации „Джагфар тарихи“, преписвани през ХVІІ в., но както ще видим, и днес в тайните фондове на ИВ на РАН се съхраняват волжко-български книги, при това преписвани един век преди „Джагфар тарихи“, през ХVІ в.

Едва през 1962 г. във фондовете с ръкописи е позволено на трима учени да каталогизират тюркоезичните текстове с историческо съдържание. Техните имена са Л. В. Димитриева, А. М. Мугинов и С. Н. Муратов. Те работят под редакцията на А. Н. Кононов. Това библиофилско описание е предприето от тогавашния предходник на ИВ на РАН, т. е. от Институтът на народите на Азия към Академията на науките на СССР. 

През 1963 г. ръкописите са заведени за първи път по правилата на библиографията и им е даден шифър. 

 www.orientalstudies.ru/rus/images/pdf/c_dmitrieva_co_1963.pdf

През 1965 г. в тираж от 1150 бройки е издадено „Описание тюркских рукописей института народов Азии, т. І, История”, в издателство „Наука”. Срещу всеки шифър е направено кратко описание какво съдържа ръкописа, но тази деликатна дейност се е извършвала под „наблюдението” (с. 6) на някакво загадъчно „Методическо бюро” (с. 6), което не е нищо друго, освен специална цензура.

Още на втора страница добросъвестните библиографи уточняват, че ръкописите пред тях са огромен брой „съчинения, писани на турски, узбекски, уйгурски, татарски (разбирай „волжко-български” - б. м.), азербайджански и туркменски езици”. Те твърдят, че текстовете са писани с „арабско писмо” (с. 3). Освен това, „историческите съчинения по време на написването обхващат период от Х до началото на ХХ в.” (с. 6).

Оказва се, че от общо двадесет ръкописа, засягащи историята на Волжка България, седемнадесет не са били заведени и са нямали сигнатура до 1963 г.

Трите текста, които единствено са били заведени до 1963 г., са от колекциите на Дал, Савелев и един от неизвестна колекция.

Библиографите твърдят, че деветнадесет исторически ръкописа (от 20 описателни номера: 36 - 55), засягат историята на Волжка България и са съставени (или преписани) през ХVІ век. (с. 247).

Досега се знаеше, че средновековни волжко-български ръкописи са били преписвани през 1680 г. (ХVІІ век) от секретаря на Сеид Джагфар, чието име е Бахши Иман. Оказва се, че един век по-рано се е правило същото на територията на Казанска България.

Ръкописите, които са нямали сигнатура преди 1963 г. и едва тогава им е даден за първи път шифър, са (първо пишем номера по описанието от 1963 г., а след това даденият шифър); 37 (1232); 39 (2578); 40 (2598); 42 (3981); 43 (2564); 44 (2637); 45 (3447 - ІІІ); 46 (3492 - І); 47 (2548); 48 (2597); 49 (4310); 50 (2670); 51 (3447 - І); 52 (2624); 53 (1034); 54 (2623); 55 (2515).

Онези три, които са били заведени, са: 36 (нов шифър 749); 38 (н. ш. 751) и 41 (н. ш. 750).

Общият брой е 20! 

Описателните номера са 36 - 55. 

Всички те, според библиографите, засягат историята на Волжка България.

Ръкопис под № 56 има шифър 3492 - І. В горната група (36 - 55) ръкопис с номер 46 (3492 - ІІ) съвпада с 56, което означава, че авторът е един и същ. И действително № 56 е известната в Казан (от 1870 г.) книга на Шараф ад - дин ибн Хасан ад - дин ал - Булгари (така е изписан на оригинала на арабски, въпреки че този автор сега в Татарстан не го наричат ал - Булгари, а ал - Муслими - б. м.) „Рисала - и таварих - и Булгарийа”.

Явно № 46 е дубликат на № 56 и понеже № 56 (горната книга) е издадена в гр. Казан през 1780 г., може би № 46 са чернови на ал - Булгари.

Оттук обаче започва „теорията на конспирацията”, ако мога така да кажа.

Всички описани ръкописи (36 - 55), в нарочният раздел „Автор”, са поставени под името на „ал - Булгари”, без да става ясно този човек от ХІХ в. ли са имали предвид библиографите или множество автори (преписвачи и компилатори) волжки българи, които масово са слагали низбата „ал-Булгари”, за да демонстрират народностното си самосъзнание?

Дълго време Русия се опитваше да заличи спомена за великата държава Волжка България. И днес Русия пренебрегва думите на основателят на евразийската доктрина княз Н.С.Трубецкой, който още през 1921 г. обърна внимание в книгата си „Исход к Востоку“ (София., 1921, с.141), че руската история трябва да изучи положителното влияние на „домонголските държави Хазария и Волжко-камска България върху формирането през ІХ век на незначителната тогава варяжко-руска държава“.