Кимерийски легенди сред волжките българи.

През 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал – Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. „Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб“: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

Абу-л-Масали ал-Джууейни (ум. 1085 г.) е имам на два свещени града, Мека и Медина. При него, освен Якуб ибн Нугман, се е учил и енциклопедиста ал-Газали (1058 - 1111).

В краят на ХХ в. бе открит в Русия стар ръкописен свод в семеен архив и издаден. Сводът е от средновековни комплации на волжките българи, последно преписвани през ХVІІ в. и носи името на сеид Джагфар, който е поръчал преписа тогава. В „Джагфар тарихы” се разкриха още сведения от днес изгубената книга от ХІ в. „История на България”, за която пише ал-Гарнати.

Този „български кадия”, който е преписвал през ХІІ в. „Булгар тарих“ („История на България“) е Якуб, син на Нугман.

„Якуб, син на Нугман, пише, че Барадж отначало живеел в планината Каф, а след това, когато алпите закрили със стена земята от слънцето, отлетял в пустинята Куман...” (Бахши Иман, Джагфар тарихи., С., 2005, с. 16).

Усещането ни, че трябва да търсим кимерийски древности във волжко-българските легенди, се засилва от сведението: „Камирците са клон на синдийците. Те се нарекли така, защото вярвали в легендата, че Всевишния направил тяхната прамайка Камир-Аби от тесто” (пак там, с. 17).

Невероятно, тази „Камир-Аби” дословно повтаря името на хуритското божество Кумарби. Точно Кумарби в хуритския мит, за да запази божествеността си срещу своя син Тешуб, който трябвало да го онаследи, „ражда” Уликуми, отроче-скала, което скрива слънцето.

Излиза, че при волжките българи се е запазила легенда, че кимерийците са клон на синдийците (синдо-меотите около Азовско море, упоменати като „синд” и от Херодот) и че името „камирци” води произхода си от хуритското божество Кумарби (?).

Ето и най-древната легенда за произхода на българите при волжките българи: „Началото на нашите начала е в племената синд и имен” (пак там, с. 14).

И така, излиза, че според волжко-българските легенди, синд, т.е. синдо-меотите стават кимерийци, понеже по някакъв начин мита за Барадж от Кавказ мигрира в „Куман“ (Комаген), т.е. на юг от Кавказ в Задкавказието и Мала Азия. В областта на хурито-урартската култура, която е видна с тотема „Камир-Аби” (Кумарби).

Волжко-българската памет е оставила и легендарна генеалогия: „Главните си родове българите наричат: ердим, бакил или бояндур, себер, агачир, харка, утиг, кимер” (пак там, с. 19).

Четенето по древност започва отзад напред. Кимер, т.е. кимерийците, са първи. 

Утиг, т.е. утигурите, са ни известни и от Прокопий от VІ в., който съобщава, че утиг произхождат от кимерийците. 

„Агачир” е тюркската дума на „горци”. „Геруа“ са упоменати на север от Кавказ през ІІ в. от н.е. от Птолемей и Арменската география от VІІ в. от н.е. 

„Гар, гур” става общо, допълнително име, на много хунски племена: утигури, кутригури, оногури, ултинзури...Има го дори и при „бал/гар”.

 „Себер” са савирите, включили се към българската история в средата на V в. при Ирник. Както виждате няма „хазари”. Всъщност, както посочва ал-Масуди, хазарите произхождат от савирите. 

„Бакил/басил и бояндур” са отъждествени, но името басил и българина Бунд, е разграничено при Мовсес Хоренаци. Освен това в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай” се говори за хони (= кимерийци) и бундурк (= урарти) в един период ок. ІV в. пр.н.е., по времето на Ал. Македонски, в северна Армения и южна Грузия, когато явно кимерийци и урарти имат обща история, след края на урартската и кимерийската държави към VІ в. пр.н.е.

„Ердим” определено можем да кажем, че е от периода на контакти на българите с тюрки, довел и до приемането сред волжките българи на тюркския език след ІХ в.

Не сме забравили „харка”, често свързвано от изследователите с арменците. Но в тази генеалогия, името „харка” е почти до „утиг“ и „кимер“, т.е. можем да предположим, че е свързано някак с древната история на кимерийците. "Армията си и лагера си, той оттеглил в града Харцалас", пише в последните две издания на асирийските аналите IT и H, съставени съответно в 640 и 639 г.г., където се съобщава какво е предприел кимерийският цар Дугдами, който се намирал в трудно положение… ". Според И.Н.Медведска  „местоположение на този град не е известно.”  Медведска се позовава на книгата на Иванчик А. И. Киммерийцы. Древневосточные цивилизации и степные кочевники в VIII—VII веках до н.э. М., 1996., чието първо издание е: Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.

Следователно, Иванчик и Медведска не знаят къде би могъл да е този кимерийски град Харцалас. Ако се обърнем обаче към късно-античните летописи, виждаме, че в персийско-византийския мирен договор от 562 г. , преразказан дословно от Менандър, присъства един непознат на учените термин за проход в Кавказ, който не е Дербент и учените предполагат, че е Дарялския проход над Грузия. Никой обаче друг византийски летописец не е упоменал този проход като „Хоруцон“. 

Следователно можем да предположим, че това е персийско название, което явно има много по-древна история и е заето в персийския език от асирийския, където четем за град Харцалас. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).

И така, очевидно кимерийският древен град Харцалас се е намирал на юг от Дарялския проход и е дал и името „Хоруцон“ на прохода в Кавказ...

В завършек, нека отбележим, че и в нашата българска възрожденска традиция има легенди, че българите произхождат от кимерийците. Г.С.Раковски и Зографската история, отбелязват на видно място това.

 Г.С.Раковски. Българска старина., Букурещ, 1865, с. 200

Зографската история

Д.Петков, 1893: Истината за Задунайская губерния.

Кой е Ирник от "Именникът на българските владетели"?

Питайте който и да е университетски преподавател по история или член на БАН и БАНИ кой е Ирник от „Именникът на българските владетели“ и ще получите отговорът, който преди време Божидар Димитров изтърси в ефир на една от нашите национални телевизии: „Това е митичен владетел?“

Какъв срам за историк като Божидар Димитров, който не знае, че Ирник от „Именникът на българските владетели“, е историческа, а не митична личност.

Още забележителният европейски историк Бъри (J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 - 136 (1910 г.).) и неуморният Макуарт (J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim, 1903.) формулират, на основата на историческите факти хипотезата, че Ернак, третият син на Атила, упоменат в летописа на Приск Панийски през 448 г. като дете и Ирник от династичния род Дуло в „Именника на българските владетели”, са едно и също лице.

В началото на ХХ в. Златарски отхвърля, че Ернак е Ирник, с довода „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло” (Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 - Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание., с.42).

Световно-известният историк Стивън Рънсиман (Runciman. The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 - 281.) има специално „Приложение ІІІ”, озаглавено „Ернак и Ирник” в своята монография за Първата Българска империя.  Там Рънсиман опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.

 Картината на Mor Than Пирът на Атила се основава на един откъс от Приск (нарисуван вдясно, облечен в бяло и държащ своята История:
„Когато започна да се смрачава, бяха запалени факли и двама варвари излязоха напред, и запяха песни, написани от тях, прославящи неговите победи и големите му военни подвизи. И пируващите ги гледаха, и някои се радваха на песните, други се вълнуваха, спомняйки си войните, но трети избухваха в сълзи – тези, чиито тела бяха отслабени от времето и чийто дух беше в принудителен отдих.“ 

На картината Атила е нарисуван с любимият си трети син Ирник. Непризнаването от българските историци на третият син на Атила за Ирник от "Именникът..." е действало като цензура, който и да е български художник да посмее да нарисува Ирник от "Именникът на българските владетели"!

Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

Американският учен от руски призход Вернадски е убеден, че „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.” (G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 - Kievan Russia, New Haven., 1948).

Руският учен Артамонов също защитава тезата, че Ирник Български и Ернак, сина на Атила, са една и съща личност в монографията си за хазарите от 1962 г.

 Френският учен Люсиен Мюсе пише: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”. (Люсьен Мюссе. Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. - Петербург, 2006, с. 20).

Изглежда само в учебниците по българска история не се знае кой е Ирник? За срам на официозните български историци.

Как беше създадена Аварската държава.

Неоспоримо е, че аварите към 555 година са под подчинението на азиатските каганатски войски на тюркският ябгу (джабгу) Истеми, чийто старши брат е създател на Първият тюркски каганат в края на V в. и началото на VІ век.

         „Името авари в китайските източници не се среща; среща ли се в Орхонските надписи, си остава спорно; беше изказано мнение, че така трябва да бъде обяснено загадъчното народно название пар-пурум и апар-апурум, присъстващо в надписите само на едно място, където се говори за миналото. (В.В.Бартольд. Тюрки. Алматы., 1998, с.17, 18).

Във византийските летописи за първи път аварите са упоменати през втората половина на V в. от Приск Панийски. Към 463 г. аварите нападат савирите и ги прогонват на запад от Волга. Тогава аварите са спряни от българите, както научаваме в `Свидас`, където под думата Άβαpις е поместен следния разказ: "τι τος ’Αβάρεις ο Βούλγαροι κατ κράτος ρδην φάνησαν, τι οί ’Αβάρεις ξήλασαν Σαβίνωρας, μετανάσται. γενόμενοι π θνν οκούντων μν τν παρωκεανΐτιν κτν [τν δ χώραν πολιπόντων δι τ ξ ναχύσεως τοΰ κεανοΰ μιχλδες γινόμενον, κα γρυπν δ πλθος ναφανν· περ ν λόγος, μ πρότερον παύσασθαι, πρν βορν ποιήσασθαι τ τν νθρώπων γένος. δι δ π τνδε λαυνόμενοι τν δεινν, τοΐς πλησιοχώροις νέβαλον, κα τν πιόντων δυναττέρων ντων ο τν φοδον (Nieb. οχ) φιστάμενοι μετανίσταντο.] σπερ κα ο Σαράγουροι λαθέντες κατ ζήτησιν γς πρς τοΐς ’Ακατίροις Οννοις γένοντο..... Τоест, „Българите нанесоха поражение на аварите, които изгонили савинарите, понеже сами били прогонени от народите, живеещи на брега на Океана (те пък напуснали своята страна по причина на облаците, надигащи се от приливите на Океана и от появилото се множество грифони: разпрострял се слух, че грифоните няма да изчезнат докато не унищожат целият човешки род. Аварите, подгонени от тези бедствия, нападнали на своите съседи, които пък не били в състояние да ги възпрат и се преселили в други страни). По този начин и сарагурите, притеснени от други народи, отишли при уните-акатири и им поискали земя.”

В средата на VІ в. аварите вече са на подчинение на тюркския военачалник Истеми, който стъпва на Кавказ в периода 562 – 565 г., когато покорява там, според арабоезичният историк ат-Табари (Х в.), народите „банджар, баланджер и абхаз ”.

Тюрките на Истеми 
      Точно банджар (известни на ат-Табари по персийските източници), са тези, които са известни във византийските летописи (Прокопий, Агатий и Менандър), като кутригури. Това става видно от едно общо сведение при Прокопий и Ат-Табари.

Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923) дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579). В  истанбулския препис на Ат-Табари, направен през Х в. от Бел`ами, „бунджар”  са изписани „булджар”.

Тук ще обърнем внимание на едно съобщение на ат-Табари, което има съответствие при Прокопий Кесарийски.

 Ат-Табари пише: „...абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака на страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж...” (История на пророците и царете, ХХІІ).Събитието се развива през 541 г., според византийският историк от VІ в. Прокопий и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. Ето текста при Прокопий: „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).

Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг. „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий (и след него Агатий, Менандър, Теофилакт и т.н.) ги именува „кутригури” и „утигури”...

И така, „Банджар/бунджар”, т.е. българите, които са покорени от  тюрките на Истеми през 565 г., не са случаен народ в Кавказ. През 565 г. пада тяхната държава Велика България, създадена точно преди 100 години от Ирник, т.е. през 465 г., както пише и в „Именникът на българските владетели“.

 През 565 г. Истеми  разбира, че бурджан/българите даже са получавали ежегоден данък от Персия. По съвета на бунджарите, пише ат-Табари, Истеми се насочва към северо-западната граница на Персия, която е на Дербендския проход в Кавказ, за да поиска от персите той да получава вече българския данък.

В тази част планината Кавказ е най-близко до Каспийско море и тук персийския цар Хосрой Ануширван (531-579) вече е ремонтирал мощна и труднопревземаема 40 км. стена, която е преградена между скалистите склонове на Кавказ и Каспийско море. Дербендският проход е разкрит на Истеми от бунджар и точно те го завеждат там, като го съветват да иска данъка, който Кавад (488-496; 499-531) им е плащал някога, разказва ат-Табари.

         Истеми не само, че не получава този данък, но и не успява да мине през силно укрепената Дербендска стена. Тогава той решава да стигне до персийската граница откъм северо-изток и си поставя за цел първо да превземе Согдиана, която от 50 г. вече се управлява от хуно-ефталитска династия.

    Към 566 г. Истеми тръгва към Согдиана, като стратегическата му цел е да превземе държавата на хуно-ефталитската династия в Согдиана и да стигне до северо-източната граница на Персия. Когато стига на изток към Согдиана обаче разбира, че част от войската му в Предкавказието, която е от авари, се е отцепила от него и е сключила „вархонски” съюз с бунджарите.

          През 455 г. гепидите на вожда Ардарих убиват в Панония първородния син на Атила, чието име е било Елак. Гепидите към 566 г. владеят Панония. Кутригурите обаче, които след 565 г. загубват Велика България и са дали  10 000 конница в услуга на победителите тюрки, успяват да подлъжат 20 000 аварска конница и от Предкавказието в галоп ги отвеждат в Панония. Тук авари и българи побеждават гепидите и им отнемат всичко. Гепидския вожд бяга в Константинопол. Лангобардите помагат на авари и българи, а след 568 г. лангобардите по право отстъпват на хуно-българите Панония и се изселват в Италия.

През 568 г. е създадена общата държава в Панония между авари-тюрки и кутригури-българи.

         Истеми е бесен от измяната на кутригурите и на голяма част от аварската му армия. В летописа на Менандър (VІ в.) е запазен текст как той се заканва, че като превземе държавата на хуните-ефталит в Согдиана, ще се върне и ще накаже отцепниците, които не са птици и не могат да избягат като отлетят...

      Те обаче избягват,... чак в централна Европа. Според Менандър, не всички авари в тюркската армия, са станали отцепници. Той изрично пише, че техният брой е само „20 000”, а Теофилакт Симоката даже нарича тези изменници авари „псевдо-авари”.

През 568 г. е създадена в Панония новата държава на „вархоните” (авари и хуни), в която ръководител става аварския командир, той си присвоява титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема титлата ябгу, т.е. „ювиги“ (заместник на кагана).

През 796 г. Карл Велики побеждава аварите и този година е фиксирана като край на държавата Авария в Панония.

Виж също така изследването:

Държавата на авари и българи в Панония през VІ и VІІ век. bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/06/v-v.html